Това есе е всъщност реч, произнесена през 1969 г. в Мюнхен по повод наградата, която писателят получава от Баварската академия за изящни изкуства за цялостното си литературно творчество. Преводът е направен по публикацията в сп. “Ридърс дайджест”.

ПАРОКСИЗМЪТ НА СЛОВОТО

Брой 7-8 Юли-Август 2005 г.
Би било дръзко от моя страна и, разбира се, неразумно да говоря тъкмо пред вас за това колко задължено е човечеството на езика. Аз съм само един гост в немския език - започнах да го уча едва осемгодишен и това, че сега ме приветствате, за мен е от огромно значение. Не смея да изтъкна като своя заслуга факта, че когато преди тридесет години отидох в Англия и реших да се заселя там, му останах верен. Защото и в тази страна продължих да пиша на немски - за мен това беше съвсем естествено, както дишането. Не можех да постъпя по друг начин. Впрочем тогава останах доброволен пленник на една библиотека от няколко хиляди книги, които имах щастието да отнеса със себе си. Не се съмнявам, че тъкмо те щяха да ме прокудят като изгнаник от своята среда, като предател, ако бях дръзнал да променя отношението си към тях.

Но може би имам правото да ви кажа няколко думи за това какво се случва при подобни обстоятелства с езика. Как се отбранява той под натиска на новата среда? Променя ли се неговото агрегатно състояние, относителното му тегло? Става ли по-властолюбив и по-агресивен? Става ли по-интимен? А може би се превръща в таен език, който ползваш единствено за себе си.

Първото, което се случи: започнах да го възприемам с особено любопитство. Да го сравнявам с другия език, особено в ежедневната лексика, където разликата е толкова осезаема. Литературните съпоставки...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор