Един призрак броди по света и у нас - призракът на тревогата, неяснотата и ситуативната безпомощност пред предизвикателствата на историята.

Той не подминава никоя политическа или идеологически оцветена рационалност, душевност и прагматика. Може дори да се каже, че тъкмо в пределите на лявото днес този призрак най-често се застоява и като че ли най-много си въобразява или позволява.

Сега за никого не е тайна, че левицата е в дълбока криза, че тя търси своите нови идейни ориентири и опори, както и своя нов инструментариум за плодотворно вписване и проява в един радикално променен свят. Затова е нужно левите проекти да отчитат това обстоятелство, но да не се подчиняват и примиряват с неговото натрапчиво присъствие. Те трябва да възродят или да открият нови исторически трансценденции в едни постметафизични и постмодерни времена, условия и нрави. Вече говорим и пишем в множествено число за потребните ни проекти, а не както някога в единствено. Все по-рядко чуваме и четем за политиката, а все по-често - за политиките в различни сфери и т.н. Единственият и изконният Проект сякаш ни изоставя и напуска. Защо това е така? Какво обуславя, легализира и легитимира подобен маниер?

Разковничето е в естеството на епохите

(модерна и постмодерна), в които се зараждат, функционират, триумфират или погиват съответни леви идеи, принципи,...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!