Още по време на перестройката в СССР, когато се утвърждава виждането за разминаване на това, което се е получило в резултат от развитието на държавния социализъм, с идеята за „автентичен социализъм“, започва да се търси отговор на въпроса кой е виновен. В началото вината се хвърля на Сталин и „сталинизма“, които се били отклонили от „ленинските идеи“. С рухването обаче изобщо на социализма във всички бивши страни, включително и в нашата, един от ключовите проблеми във функционирането на бившите комунистически партии става проблемът за вината.

При това този проблем стои в началото само за периода до 1989 г., но днес той с не по-малка острота се поставя у нас и във връзка с резултатите от българския преход. Независимо от гигантските разрушения и престъпления в процеса на прехода, никой не е готов да заяви, че носи някаква отговорност и вина за това.


За да си обясним този факт, най-напред трябва да имаме предвид едно знаменито разграничение, направено за първи път от А. Додс през 1961 г. между „култури на срама“ и „култури на вината“ (1). Последвалите след това множество проучвания на тази тема показват, че правилата на отговорност и вина не са едни и същи в различните общества и в различни части на едно и също общество (2).


Култура на срама и култура на вината

Ключов неформален регулатор на традиционните селски и колективни...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!