Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, в съавтор­ство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000).

ЦЕНАТА НА ПОБЕДАТА

Брой 1-2, януари-февруари 2017

    БСП пред предсрочните парламентарни избори на 26 март 2017 г.

 Една от най-трудните задачи на БСП днес е да убеди българите, че ще осъществи обещаните промени, въпреки че досега не е успявала


 

На 4 и 5 февруари 2017 г. БСП свика своя висш форум – конгреса. Това не беше нов конгрес, организиран след пълен цикъл от отчети и избори на нови органи и делегати за конгреса, а поредно заседание на проведения само преди девет месеца 49-и конгрес на БСП. Затова е естествено първо да си зададем въпроса, дали си заслужава да се обръща толкова голямо внимание на заседанието на вече отминал конгрес в теоретичния орган на най-старата партия в България? Моят отговор е положителен, и то по няколко причини.

Първата е, защото заседанието беше подготвено и реализирано от съвсем различен екип – от кардинално промененото преди девет месеца партийно ръководство. Всъщност това е първото голямо партийно събитие, с което новият партиен екип, олицетворяван от първата жена начело на голямата лява партия, показа своите организационни способности. Истинският конгрес, проведен на 7–8 май 2016 г., беше конгресът на Михаил Миков, а сегашното заседание стана първият конгрес на Корнелия Нинова. По него могат да се оценят нейните възможности и качества.

Втората причина да се анализира форумът от 4–5 февруари 2017 г. е, че той се проведе в съвсем различна вътрешнопартийна, общополитическа и глобална обстановка в сравнение с онази отпреди девет месеца. Промените са многобройни, някои положителни, но други тревожни и с опасни последици.

Най-обнадеждаваща е победата на кандидата на БСП ген. Румен Радев в битката на президентската институция. Трябва да се признае, че става дума за „личния“ кандидат на Корнелия Нинова, която заложи поста и авторитета си, за да накара партията да приеме почти непознат за редиците ѝ кандидат, който освен всичко друго няма и предходна политическа биография. Изборът се оказа неочаквано успешен, още повече че пак по инициатива на Корнелия Нинова кандидатът не беше „разделен“ с други партии от лявото пространство. С една дума, президентските избори имат всички шансове да се превърнат в стратегически поврат, който да върне БСП на пътя към  властта (ах, тази власт!). Но за здравословното състояние на партията е добре да припомня, че става дума само за възможност, а не за сигурен възход и влизане във властта.

Същевременно през изминалите след конгреса девет месеца в Европа и света настъпиха сложни и разнопосочни промени.

През този период започна излизането на Великобритания от Европейския съюз, засега само на теория, което няма как да не се отрази върху състоянието на престижния съюз, в който влязохме с толкова усилия и жертви точно преди десетилетие. През ноември от Съединените щати дойде поредната изненада, свързана с победата на милиардера Доналд Тръмп в президентските избори. Тя предизвика много различни коментари не само в САЩ, в Европа и в България, но и сред българските социалисти. Този избор с основание беше разчетен като победа на антисистемния играч над глобалното политическо, а може би и геополитическо, статукво, но тепърва ще видим дали промените ще са в посоката на отхвърляне на неолибералния модел, налагане на по-голяма справедливост и възстановяване на многообразието в икономиката и в политиката. Това е второто голямо предизвикателство пред всички в Европа и България, което е дори по-сериозно от Брекзита, като имам предвид прибързаното увлечение на много хора, определящи се като леви, по крайните тези на новия американски президент. Съвсем типично за популистки политик Тръмп съчетава идеи, привлекателни както за левите, така и за десните. Но за оценката му като президент ще са ни нужни не само първите му действия, а значително по-продължителен период от време.

Третата и може би най-важна причина да отделя специално внимание на поредния висш партиен форум е неговата основна задача – да подготви БСП за предсрочните парламентарни избори, предизвикани и от действията на БСП. Защото каквото и да говорят от ГЕРБ, Бойко Борисов подаде оставка в средата на мандата не защото така поиска, а защото беше принуден да го направи, след като за ген. Румен Радев гласуваха почти 800 хил. души повече, отколкото за лично предложената от него Цецка Цачева, заемаща един от най-високите постове в България – председател на Народното събрание. Така пред БСП се роди нов шанс да се възползва от променените обществени нагласи и да се опита да си върне първото място на българската политическа сцена. Нещо, което не е съумявала да направи вече повече от десетилетие – последната ѝ победа в парламентарни избори беше от лятото на 2005 г.

Това са формалните причини да анализирам този голям форум на социалистическата партия.

Още в началото на анализа си за станалото на конгреса искам да предупредя, че няма да следвам фанфарния подход, познат ни до болка от годините, когато Партията беше права, „когато съгреши дори“. Първо, защото живеем във времена, в които наследничката на партията държава вече има яростни политически противници, които няма да позволят на когото и да било да си затваря очите за грешните ѝ стъпки. Второ, защото в годините на прехода бяха положени немалко усилия обществото да се убеди, че наследничката на БКП е виновна за всички злини, които ни тормозят днес, а и не бива да забравяме, че част от тези усилия бяха дело на бивши партийни кадри. И трето, съвсем не последно и единствено, защото посочването на проблемите е много по-важно от приспивните песни на хвалбите.

Какво най-общо може да се каже за двудневното социалистическо събитие? Първото визуално впечатление беше за триумф на новата председателка на партията – вероятно би трябвало да кажа „председателката на Националния съвет на БСП“ (спорът дали председателят оглавява ръководството или цялата партия, се водеше много ожесточено в началото на прехода), но ми се струва, че в светлината и на решението за пряк общопартиен избор на председателя, по-адекватно е Корнелия Нинова да се определи като председателка на БСП.

От сцената изчезна тежкият президиум, остана малка трибуна, върху която можеше да се съсредоточи вниманието на делегатите, на многобройните гости и на наблюдателите. Организацията на конгреса показа, че е помислено и за удобствата на журналистите, защото от тях в най-голяма степен зависи как станалото в заседателната зала ще стигне до обществото. Изчистената линия със скромната украса беше изцяло в духа на времето, в което живеем, чиято най-ярка характеристика са отрицанието и емоционалното отхвърляне на почти всичко, свързано с политиката и политиците.

Разбира се, най-важно преди избори е с какви програми излизат състезаващите се за симпатиите на избирателите. В днешния ден това съвсем не е лесна задача, след като повечето партии отдавна се надпреварват коя ще даде по-щедри предложения за бъдещето, а и наскоро се проведоха избори, макар и президентски, при които почти всичко оригинално вече беше изпробвано.

Програмната реч на Корнелия Нинова, която беше в центъра на заседанието на конгреса, безспорно направи силно впечатление, толкова силно, че противниците на БСП и до ден-днешен я цитират, макар и по своя си преиначен начин.

Кое беше новото

което БСП формулира като програма за бъдещо управление, ако получи властта след изборите? Повишаването на доходите, грижата за възрастните хора, за образованието на младите са неща, които вече обещават всички. Но към обещанията на БСП традиционно наблюдателите се отнасят със съмнения. При това не само заради неизменния въпрос „А откъде ще вземете пари?“, а и заради старата мантра „Десните натрупват, левите харчат“. Точно затова новаторското в идеите на БСП за бъдещето беше тезата за източника, от който ще се наберат средства за социалните обещания. Формулировката беше следната: унищожаване на „паралелната държава“, увила се около тялото на българската държава и изсмукваща жизнените ѝ сили.

Паралелната държава може да се нарече и мафия, но всъщност е много повече от това. На конгреса на БСП тя доби плът в посочените финансови параметри: 2 млрд. лева изчезват нерегламентирано в здравеопазването, 1,5 млрд. – по същия начин в образованието, още 1 млрд. българите дават за различни видове подкупи, 2 млрд. изчезват при манипулации с обществените поръчки и още 3 млрд. потъват в различните форми на корупция. Общата сметка показва, че с тези почти 10 млрд. лева могат да се реализират не само широки социални програми, но и да се решат проблемите в здравеопазването, образованието и другите важни за обществото сфери. Това е предложеният нов подход.

Всъщност в него няма нищо неизвестно – отдавна се знае, че корупция­та и мафията разяждат обществената тъкан, но днес БСП обещава да ги унищожи, като използва спестените средства в полза на обществото. Проблемът е дали това може да стане и ако да, защо не е направено досега.

Другото оригинално предложение беше свързано с най-голямата дългосрочна опасност, пред която е изправена българската нация – демографската. БСП се оказа единствената партия, която включи демографския ръст в предизборната си програма. Известно е, че демографските процеси са дълготрайни във времето и не се измерват в мандати. Въпреки това смелата идея в България да започне да се мисли за нарастване на населението заслужава не първосигнални подигравки, които се чуха от опозицията, а висока оценка. При това, както отива на една лява партия, перспективата страната отново да стане 8-милионна, е придружена от обещанието за всички да се осигури достоен живот.

Как звучи това? Без съмнение предизвикателно и не напълно реалистично, ако погледнем тенденциите от последния половин век. Но като имам предвид характера на проблема, най-важното е той да се назове и да се формулират целите, а едва след това да се потърсят механизми за разрешаването му. Това бе направено с поставянето на темата, макар и като дългосрочна задача.

Останалите положения от предизборните обещания на БСП са традиционни: фонд от 500 млн. лв. за подкрепа на дребния и средния бизнес, преференциален достъп на такива фирми до фондовата борса, специални данъчни и други облекчения за инициативните млади българи. По парещия въпрос за „плоския“ данък ръководството на БСП се опита да открие приемлив за всички компромис,  с либералите – чрез запазването му, с левите – чрез въвеждането на двойна ставка от 20% за високите доходи от над 10 000 лв. месечно. Проблемът обаче е, че отсъства знаковият за левия подход необлагаем минимум за всички ниски доходи.

Общата характеристика на предизборните обещания очертава няколко аспекта: първият безспорно е, че акцентът последователно е поставен върху положението на младите българи, докато вторият е върху бизнеса, а не върху наемния труд и пенсионерите, както беше в миналото. Вниманието към младите е инвестиция в бъдещето – не само на България, а и на БСП, но загърбването на наемния труд отново поставя принципния въпрос за характера на партията.

Предизборната платформа е важна част от подготовката за изборите, но не по-малко важно е тя да звучи достоверно. Както знаем от миналото, не е достатъчно обещанията да са привлекателни, а и гражданите извън по-тесните кръгове на партийните членове и привърженици да ѝ повярват. Това е голям проблем за всички партии на прехода, които са по едно или друго време във властта. Защото колкото по-разочаровани са хората от станалото след 1989 г., толкова повече са склонни да търсят нови решения и да последват всеки по-убедителен нов пророк. Така че една от най-трудните задачи на БСП днес е да убеди българите, че ще осъществи обещаните промени, въпреки че досега не е успявала.

Затова втората по важност цел на конгреса беше формулирана в лозунга  

„Да променим себе си, за да променим България“ 

По своята радикалност това заявление напомняше първите месеци след 10 ноември 1989 г., когато БКП трябваше да се трансформира в нова, социалистическа партия, което можеше да стане само чрез дълбоки промени в структурите, документите, организационните принципи, кадрите. Промените от първата половина на 1990 г. дадоха резултат и БСП неочаквано за всички спечели изборите за Велико народно събрание. Големият въпрос днес е, дали ситуацията е подобна, а и резултатът ще бъде ли същият.

Така или иначе, както се видя не само от решенията на конгреса, а и от последвалите действия, желанието на ръководството на БСП да олицетвори лозунга „Ние сме промяната“ е сериозно и започва с вътрешнопартийна промяна.

Тъй като това е принципен въпрос, от който в значителна степен зависи бъдещето на БСП, ще му отделя малко повече място. Става дума за промяната на две уставни положения: първото утвърждава прекия избор на председателя на партията от всички партийни членове и ограничава неговия мандат до 8 години. Второто забранява на депутатите, заседавали в парламента в продължение на 12 години, да се кандидатират повече. Тези ограничителни текстове ме връщат над четвърт век назад, в първите месеци след 10 ноември 1989 г., когато почти всички български граждани искаха от политическия живот да се махнат всички, свързани с режима на Живков. Само че тогава излизахме от еднопартийна система, при която управляващата партия беше вписана в конституцията, от нея зависеше всичко в държавата, Тодор Живков беше управлявал България повече от три десетилетия, а от неговата воля зависеха позициите на участниците във властта. Тогава гражданите не можеха да избират за кого ще гласуват, защото изборите бяха фарс. Но днес живеем в демокрация, при която смените би трябвало да се извършват не по волята на един или друг лидер, а от гласовете на гражданите.

Защо тогава хората отново изпитват такова недоверие към политиците си, че да поискат отстраняване на онези с дългогодишен опит? Отговорът е очевиден: всеобщото разочарование от резултатите от прехода. Гражданите имат пълното основание да са недоволни заради огромната разлика между надеждите, с които тръгнаха към демократична България през 1990 г., и реалностите, в които живеят днес.

Върху това недоволство е изградена и предизборната платформа на БСП, призоваваща за нов път за България, различен от онзи, по който страната е вървяла през последния четвърт век (наречен „престъпен и сгрешен“). Пак с основание недоволството е обърнато преди всичко към политиците, които не са създали условия за по-добър живот на мнозинството българи, а само на малцинството облагодетелствани.

„Бунтът на масите“ нарастваше с годините: той пролича през 2001 г. в зашеметяващия изборен успех на бившия цар Симеон Сакскобургготски благодарение на обещанието му за 800 дни да промени живота на всички българи, през 2005 г. – при влизането в парламента на Волен Сидеров, обещал „чистка“ сред политиците, през 2009 г. – в победата на Бойко Борисов, заплашил виновниците за разграбването на България със затвор. Нищо от обещаното не се сбъдна, но недоволството не само не изчезна, а се разшири и се изля в милионната подкрепа за „референдума на Слави“, чиято сърцевина беше отхвърлянето на партиите. Очевидно, доверието към политическото в България е фалирало. И днес се опитваме да осъзнаем този фалит. Това е моето обяснение както за успеха на „неполитическата“ фигура на кандидата на БСП за президент, така и за мандатните ограничения в устава.

Да, действително „хората“ искат точно това: от парламента да се махнат омръзналите им физиономии, да се появят нови лица, които носят нова надежда. И прагматичният подход изисква това да се направи. Само че, ако се вгледаме по-внимателно в началото на прехода, ще видим същите нагласи, довели до смяната на политическите елити.

И какво стана? Действително част от новите депутати бяха подходящи, добиха опит в политическите битки, превърнаха се в професионални политици. Но други се оказаха прелетни птици и политически недоразумения – достатъчно е да припомня имената на Венцислав Медарски или Георги Петров от десницата, но и фигури от левицата, които използваха листите на БСП само като трамплин за политическа кариера в друга посока: Драгомир Драганов, Александър Томов, Александър Маринов, Николай Камов. А колко млади и нови лица вече дори и не си спомняме? Така че са прави онези, които предупреждават, че младостта и липсата на опит невинаги са предимство, но със сигурност крият неизвестни.

И още нещо. Ако приемем, че България върви към утвърждаване на западния модел на парламентарна демокрация, то трябва да приемем и факта, че политиката е професия, а не награда за заслуги. Точно затова големите европейски, а и извъневропейски политици работят в местните парламенти с десетилетия, а лидерите на политическите партии остават на постовете си, докато могат да водят партиите си към успехи.

За да не бъда голословна, ще дам примери. Социалдемократът Вили Брандт оглавява ГСДП от 1964 до 1987 г. или в продължение на 23 години. Днешният кандидат на ГСДП за канцлерския пост Мартин Шулц е в Европейския парламент непрекъснато от 1996 г., или 20 години. Социалистът Франсоа Митеран влиза във френския парламент през 1946 г. и остава в него до 1958 г., като междувременно е министър, а след това политическата му кариера продължава на различни постове до 1995 г. Лейбъристът Тони Блеър заседава непрекъснато в британския парламент от 1983 г., като от 1994 г. оглавява Лейбъристката партия, от 1997 г. е министър-председател на Великобритания и остава такъв до 2007 г., когато напуска активната британска политика – общият му политически стаж е 24 години. Подобна е картината и в десницата. Конрад Аденауер оглавява ХДС от 1950 до 1966 г. и е канцлер от 1949 до 1963 г. Британският политик Уинстън Чърчил е в парламента в продължение на 64 години, а министър-председател е 10 години, без да броим министерските му постове. Съпартийката му Маргарет Тачър е в парламента повече от 30 години, а 11 оглавява британското правителство. Тези примери не се нуждаят от коментар.

Откъде тогава идва неистовото желание на българите периодично да сменят политиците си не с гласовете си, а със забрани? Част от причините вече споменах по-горе – разочарованието от действията на политиците. Но има и други, които ми изглеждат по-тревожни за политическото бъдеще на България. Между тях е естествената борба за смяна на лицата след смяната на лидера, но най-тревожното е възприемането на политиката като „софра“ (баница или нещо подобно), към която политиците се стремят, за да получат материални облаги. За това говорят изразите, чути и наскоро: „Да се махнат тези, те вече са се ояли“; „Докога едни и същи хора ще вземат големите заплати!“ и т.н. Те говорят единствено, че пребиваването в парламента, а и изобщо във властта се възприема в българското общество не като работа и отговорност, а като нареждане на софрата и „докопване“ до „баницата“.

Докато политиката се разглежда като докопване до облаги, едва ли можем да очакваме утвърждаване на ефективно демократично управление в България. Защото участието в управлението би трябвало да бъде преди всичко въпрос на знания, умения, работа и отговорност, а политиката да стане професия, а не временен гастрол. Това са мотивите ми да смятам, че за българската политика изобщо и за БСП в частност е вредно въвеждането на мандатност, особено в парламента, който е в центъра на професионалната политическа дейност.

Що се отнася до лидера, изборът му от всички членове на партията е добър механизъм за съпричастност, но мандатното ограничение показва липсата на вяра в силата и мъдростта на партията да предизвика смяната на онзи председател, който повежда партията в неправилна посока.

Както казах в началото, анализирах работата на конгреса критично, защото критиката е по-полезна. Но не е и ако е едностранчива. Затова общата ми оценка за предизборната сбирка на 49-ия конгрес на БСП е по-скоро положителна. Тя се превърна в силна първа стъпка към предсрочните избори на 26 март. Подходът не беше традиционен и постигна целта си – събитието предизвика голям обществен интерес. Но остава най-важното – първо, да бъде постигната победа в изборите и второ, и по-важно – заявените добри намерения да се реализират.

Накрая все пак не мога да не потърся отговор и на въпроса, с който приключих анализа си в сп. „Ново време“ за 49-ия конгрес. Този въпрос звучеше така: „Има ли перспектива за обществено развитие отвъд капитализма? И ако отговорът е да, кой ще я очертае теоретично и ще я защити практически.“ Новото заседание на същия конгрес показа, че както за поставянето му, така и за отговора му времето все още не е дошло. За пореден път видяхме победа на прагматизма над идеализма, но в текущата политика е така. Да се надяваме, че скоро ще дойде време и за размисъл за по-далечното бъдеще.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор