Проф. Eвгения Калинова 

и проф. Искра Баева

преподават съвременна история в СУ „Св. Климент Охридски“.Книги в съавторство: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. 

РЕАЛНИЯТ ОБЛИК НА АНТИНАЦИСТКАТА СЪПРОТИВА В БЪЛГАРИЯ

Брой 1-2, януари-февруари 2017

21 февруари 1941 г. отбелязва първия опит за единодействие на всички противници на обвързването на България с Тристранния пакт.

В пореден опит да раздава меродавни оценки за миналото десницата свърза днес този ден само с тогавашната легална опозиция, като премълчава и отрича саможертвата на участниците във въоръжената антифашистка борба.


Повод да заговорим отново за българската съпротива срещу фашизма и нацизма стана едно странно решение на отиващото си правителство на Бойко Борисов от 29 декември 2016 г., което определя 21 февруари като „ден на оказване на признателност към лицата, съпротивлявали се срещу нацизма в Република България“ (1).

Радостта, че най-после и в България ще бъдат признати заслугите на антифашистите по време на Втората световна война, се оказа краткотрайна, когато прочетохме обяснението на инициатора Николай Ненчев (земеделец и военен министър), че на 21 февруари 1941 г. „в дома на Никола Мушанов се провежда съвещание на лидерите на опозицията, които се противопоставят на влизането на България в Тристранния пакт“ (2). И за да не се обърка някой, Ненчев пояснява за медиите, че „честването ще е за борците срещу нацизма, а не за антифашистите, както са известни у нас партизаните“, които се оставят без българско признание (3).

Ясно е, че не става дума за признаване на българските заслуги в европейската борба срещу фашизма и националсоциализма, а за поредния опит на десницата да си присвои правото да раздава оценки за миналото, като денят 21 февруари се свърже само с легалната опозиция и се подчертае, че по това време комунистите заради продължаващия да действа пакт „Рибентроп–Молотов“ не се обявяват срещу Третия райх.

Няма съмнение, че и в Третото българско царство, независимо от съюзните му отношения с нацистка Германия, съществува опозиция срещу официалната българска политика, която може да се нарече антинацистка или антифашистка съпротива. Въпросът е, дали тя трябва да се дели, както го направи правителството на Бойко Борисов, или да отчитаме заслугите на всички, обявили се срещу Тристранния пакт. А след като разделението вече е направено с решението от 29 декември, си заслужава да се оценят отделно приносите както на легалната опозиция, вече официално чествана в България, така и на нелегалната въоръжена съпротива, която продължава да бъде премълчавана и дори отричана в демократична България.

Какво показват фактите?

Кои са дейците на легалната опозиция,
срещу кого и за какво се борят?

Противници или съмишленици са на нелегалните комунисти?

„Легална опозиция“ се наричат лидерите на партиите, забранени през лятото на 1934 г. от превратаджийското правителство на Кимон Георгиев. Година по-късно деветнайсетомайците са отстранени, а цар Борис укрепва властта си, но не възстановява партиите. През войната част от лидерите на БЗНС „Врабча“, БЗНС „Пладне“, БРСДП, Демократическата, Народната, Либералната партия и др. се оттеглят от политиката, но други оформят т.нар. легална опозиция, бореща се за възстановяване на партийно-политическата система. Сред немногобройните ѝ представители са: Никола Мушанов (Демократическа партия), проф. Петко Стайнов и Атанас Буров (Народна партия), Димитър Гичев (БЗНС „Врабча“). Тяхната дейност е плод на лични убеждения и пристрастия, а не на колективни партийни решения.

В навечерието на Втората световна война най-важна е външнополитическата ориентация на страната. През пролетта на 1939 г. опозиционни дейци като Григор Василев, Димитър Гичев и Петко Стоянов депозират в Народното събрание протест срещу окупацията на Чехословакия, на страниците на вестниците „Мир“ и „Дъга“ и на сп. „Бразда“ предупреждават за заплахата от агресивността на Берлин и възлагат надежди на възможността за съюз между Англия, Франция и СССР (4).

Тези позиции съвпадат с линията на нелегалната Българска работническа партия (т.е. комунистическата, забранена през 1924 г.) след VII конгрес на Коминтерна. Според нея нацистката опасност трябва да се възпре чрез обединение на „миролюбивите“ западни страни и Москва и чрез широк „народен фронт“ на всички, готови да се противопоставят на Райха (5).

Тази линия е прекратена, след като политиката на Франция и Англия за „умиротворяване“ на Хитлер прави невъзможни общите действия с Москва и на 23 август 1939 г. е сключен съветско-германски пакт за ненападение, известен като Пакт „Рибентроп–Молотов“. Следва разпореждането на Сталин до генералния секретар на Коминтерна Георги Димитров от 7 септември 1939 г. да се „свали лозунгът“ за „народните фронтове“, тъй като разделянето на капиталистическите държави на фашистки и демократични става безсмислено и борбата трябва да е за ликвидиране на капиталистическия строй (6).

Сближаването на Съветския съюз с Третия райх води до отпадане от документите на Коминтерна на формулировките за борба с „германския фашизъм“ в името на демокрацията, като акцентът се прехвърля върху отговорността на френския и британския империализъм за войната и се призовава за „неутралитет, опрян на СССР“ (7). Лидерите на легалната опозиция са обявени за оръдия на този империализъм и разминаването им с комунистите става факт.

За разлика от Българска работническа партия (БРП), легалната опозиция е последователна в негативната си оценка за Райха. Нейните лидери обаче разбират, че въпросът за националното обединение не може да се реши от Франция и Англия, пазителки на Версайското статукво, затова са против участието на България в която и да е комбинация на Балканите, предлагана от Лондон или Париж, но предупреждават и срещу обвързване с Германия. Призивите им за мир и безупречен неутралитет в края на 1939 г. са по страниците на вестниците и списанията, споменати по-горе, в писма и апели до управляващите (8).

Има и нюанси – Кимон Георгиев, проф. Петко Стайнов, земеделските лидери на бившите „Врабча“ и особено „Пладне“ настояват за приятелски връзки и дори за пакт за взаимна помощ със СССР, докато Никола Мушанов, Атанас Буров и някои земеделци са против обвързване с която и да е велика сила (9).

Външнополитическите разбирания на легалната опозиция и на управляващите до края на 1940 г. не се различават особено. Цар Борис ІІІ и правителствата на Георги Кьосеиванов и на Богдан Филов отстояват неутралитета, обявен на 15 септември 1939 г. и се придържат към него, докато обстоятелствата позволяват. По-съществено е различието по отношение на Германия. Управляващите се стремят да вървят „в крак“ с Райха, т.е. да съгласуват с него действията си, разчитайки на подкрепата му за Южна Добруджа, докато легалната опозиция е против.

Опозиционността на легалната опозиция в този период е по-осезаема във вътрешната политика. Никола Мушанов, Петко Стайнов, Ангел Держански използват трибуната на XXV ОНС, за да критикуват авторитарния режим; неспазването на конституцията; засилването на цензурата и ликвидирането на политическите свободи; противопоставят се на създаването на младежката казионна организация „Бранник“ (10).

Легалната опозиция се обявява срещу антисемитския законопроект за защита на нацията. Нейни дейци подписват изложения на обществени и професионални оганизации, а Димо Казасов в открито писмо до премие­ра Филов подчертава, че антиеврейските мерки са плод на чужди влия­ния, докато защитата на евреите е „защита на духовната самобитност на българския народ“ (11). Петко Стайнов също отрича расовата теория и заявява, че антисемитизмът е чужд на историята и духа на българите, а Никола Мушанов е категоричен, че законът ще унищожи „най-ценното“ в българската нация – „човещината и човешкото отнасяне към малцинствата“ (12).

Когато оценяваме поведението на легалната опозиция, трябва да имаме предвид, че тя действа само с публикации в малко и строго цензурирани от властта издания, писма и апели до управляващите и парламентарна дейност, както и фактът, че в XXV ОНС влизат само петима земеделци от „Пладне“, Никола Мушанов и Петко Стайнов (13). Възможностите им за изява са ограничени и от постоянното следене от полицията.

В края на 1940 и началото на 1941 г. ситуацията на Балканите се променя и управляващите започват преориентация от неутралитет към влизане в Тристранния пакт, създаден на 27 септември 1940 г. Става дума за прехвърлянето на военните действия на Балканите и за натиска, който Берлин, Рим, Лондон и Москва оказват върху България, за да прекрати лавирането. Легалната опозиция отново надига глас, но пак чрез отделни индивидуални акции. На 26 декември 1940 г. в парламентарната комисия Петко Стайнов настоява за продължаване на неутралитета, а Мушанов заявява, че България трябва да лавира между Германия и СССР, включително и за да се парира болшевишкото влияние (14).

Германският и съветският натиск действително са много силни (15), но докато от Берлин той е върху цар Борис ІІІ и Богдан Филов, Москва се възползва от русофилските чувства на българите и от влиянието на БРП, за да наложи подписването на пакт за взаимопомощ. Той е предложен на 25 ноември 1940 г. от главния секретар на Народния комисариат на външните работи Аркадий Соболев при срещата му в София с цар Борис ІІІ, Богдан Филов и външния министър Иван Попов. Съветското предложение е подкрепено от българските комунисти (16).

БРП организира движение в подкрепа на сключването на пакта – т.нар. Соболева акция, в която участват не само комунисти, а и всички, убедени, че съдбата на България е свързана с най-голямата славянска държава – „освободителката Русия“ (17). По това време БРП се придържа към тезата на Коминтерна, че политическата борба трябва да е в името на социализма (18), но все по-открито се обявява срещу германска агресия. Лозунгът, че главната опасност е британският империализъм, е заменен с призива за борба на два фронта – срещу Англия и Тристранния пакт, което води до критики от Коминтерна (19). Макар и нелегална, дейността на партията за сключване на пакт със СССР като надежда за невъвличане на страната във войната има сериозен обществен отзвук (20) и показва съпротивителния ѝ потенциал.

Стремежът на БРП да предотврати въвличането на България във войната би могъл да доведе до единодействие с легалната опозиция, но разминаването по Соболевото предложение е голямо. Никола Мушанов и лидерите на БЗНС „Врабча“ са против сключването на пакта поради страха от болшевизма и убеждението, че България трябва да се придържа към „абсолютен неутралитет“. В края на 1940 г. те смятат, че цар Борис е отказал влизането в Тристранния пакт, затова трябва да се противодейства на съветския натиск. Във в. „Мир“ те дори призовават правителството за мерки срещу Соболевата акция, а на 26 декември 1940 г. Димитър Гичев и Вергил Димов от БЗНС „Врабча“, Григор Василев от Демократическия сговор, Стоян Костурков от Радикалната партия, социалдемократът Кръстьо Пастухов и проф. Петко Стоянов създават Съюз на конституционните сили за противодействие срещу комунистическата партия. В началото на януари 1941 г. те разпространяват позив с настояване за неутралитет и неучастие във военни съюзи, но акцентът е срещу съветските инициативи и подкрепата за тях, наречена „махзарджийско дело“ и „плод на чужди домогвания“ (21).

Друга част от легалната опозиция – от „Звено“, БЗНС „Пладне“ и някои леви социалдемократи, смятат, че в интерес на България е да поддържа добри отношения със СССР. Легалната опозиция обаче не може да преодолее страха си от болшевизма, а комунистите продължават да смятат нейните представители за „английска агентура“ (22). Така, в края на 1940 г., цар Борис ІІІ и кабинетът на Богдан Филов вече нямат колебания за присъединяването към Тристранния пакт, а противниците им са разединени.

Решението на правителството от 20 януари 1941 г. България да влезе в Тристранния пакт кара легалната опозиция и комунистите да стигнат до първите опити за общи действия. На 29 януари 15 депутати (повечето комунисти, но и проф. Петко Стайнов и земеделецът Ангел Держански) внасят интерпелация в Народното събрание, в която искат запазване на неутралитета и приемане на съветското предложение за пакт за взаимопомощ (23).

На 10 февруари е направена нова съвместна стъпка, предизвикана от речта на Уинстън Чърчил по Радио Лондон с предупреждение България да не влиза в съюз с Германия. Депутатите от опозицията Никола Мушанов, Петко Стайнов, Ангел Держански („Пладне“), д-р Любен Дюгмеджиев и д-р Никола Сакаров (от листата на комунистите), проф. Александър Цанков и Тодор Кожухаров (от Народно-социалното движение) се срещат с премие­ра Филов, от когото искат повече информация за отношенията с Германия (24). Филов не им дава разяснения, но британският посланик Джордж Рендъл оценява инициативата високо, а Форийн офис я определя като „насърчителен признак“, макар и твърде закъснял (25).

На 10 февруари и социалдемократът Кръстьо Пастухов изпраща телеграма до Филов с призив правителството „да се вслуша в предупреждения­та на Москва, Лондон и Ню Йорк“ и да запази неутралитета, а на следващия ден Кимон Георгиев настоява пред Филов за засилване на връзките със Съветския съюз (26). Филов резюмира: „14. II. Петък. С Попов отидохме в 10 ч. във Врана при Царя; обсъдихме подробно общото положение и разгледахме писмата на Кимон Георгиев и Кр. Пастухов“ (27). Видно е, че тези действия нямат ефект върху правителството.

Кулминацията на активността е извън парламента. Комунистите Иван Пашов и Стефан Дечев разговарят с представители на легалната опозиция (първо с Никола Мушанов, а след това – с Петко Стайнов, Гр. Василев, Никола Сакаров, земеделците Димитър Гичев и Вергил Димов) и се договарят да поискат аудиенция от цар Борис ІІІ (28).

Молбата до царя е изготвена от Гр. Василев и приета на 21 февруари в дома на Никола Мушанов с участието на Стефан Дечев, Иван Пашов, Димитър Гичев и Г. М. Димитров (29). В нея се заявява, че България никога не е била изправена пред такива изпитания и че „народът е смутен от евентуална намеса във войната“. Събралите се искат да споделят с царя „мненията и съветите си“, с които да му помогнат да запази „спасителния мир и неутралитет“, да отстои националната независимост и да не се превърне страната в „бойно поле на воюващите държави“(30). В молбата нацизмът не е осъден, а става дума за продължаване на необвързаността, следвана от всички правителства след края на Първата световна война.

Това е събитието, станало повод да бъде обявена датата 21 февруа­ри за ден на съпротивата срещу нацизма, затова е добре да се проследят последиците му.

Молбата е депозирана на 21 февруари с подписите на 12 представители както на буржоазната, така и на комунистическата опозиция: Никола Мушанов от Демократическата партия, Стоян Костурков – от Радикалната, социалдемократа Кръстьо Пастухов, комунистите Иван Пашов и Стефан Дечев, Кимон Георгиев от „Звено“, Гр. Василев от Демократическия сговор, Атанас Буров и Петко Стайнов от Народната партия, земеделците от „Пладне“ Г. М. Димитров и Никола Петков и Димитър Гичев от БЗНС „Врабча“ (31).

Всъщност, датата 21 февруари отбелязва първия опит за единодействие на всички противници на обвързването с Тристранния пакт, но твърде късно, защото месец по-рано правителството е решило България да влезе в пакта. Но документът внася смущение у и без друго силно колебаещия се монарх (според дневника на Б. Филов царят бил „страшно нервен“ и „не може да се помири“ с искането за аудиенция [32]). Цар Борис ІІІ не желае да слуша доводите на опозицията, затова иска от Филов да отклони молбата за аудиенция. На 23 февруари двамата се договарят как да го направят – премиерът да съобщи на Никола Мушанов, че е дал съвет на монарха да не приема подписалите молбата, „тъй като те искат да се явят при него като партийни шефове, а ние сега партии не признаваме; да му изложат разбиранията си писмено“ (33). Два дни по-късно Филов предава на Мушанов решението. Мушанов оценява повода за отказа като несполучлив, но отказва да изложи писмено мнението си (34).

На практика инициативата от 21 февруари остава безрезултатна, но ексминистър Ненчев греши, като смята, че датата е свързана само с буржоазната опозиция, защото действията са съвместни с комунистите.

1 март 1941 г., Виена, дворецът „Белведере“. Министър-председателят проф. Богдан Филов чете реч при подписването за присъединяване на България към Тристранния пакт.

 

На 1 март 1941 г. във Виена Богдан Филов подписва присъединяването към Тристранния пакт, а на следващия ден, на заседанието на Народното събрание по този повод, 17 депутати, вкл. и комунисти, подписват обща интерпелация. В нея кабинетът е обвинен, че е заблуждавал народа, че ще следва политика на мир и неутралитет, а сега страната е изправена пред опасността от война (35). Тя обаче не е прочетена в парламента, а опитите на Мушанов, Петко Стайнов, земеделеца Ангел Держански и комуниста Т. Поляков да вземат думата и да протестират, са удавени в мощното „ура“ на правителственото мнозинство (36).

Потенциал за повече липсва, само комунистите публикуват в „Работническо дело“ на 6 март 1941 г. позицията си, която нарича присъединяването „фатална стъпка“, а като главна задача е посочена борбата за мир, изтегляне на германските войски и сключване на пакт със Съветския съюз. Партията се отдръпва от единодействието с легалната опозиция и обявява, че ще води самостоятелна политика против разширяването на войната на Балканите (37). Останалите опозиционни сили не оценяват новата обстановка и изглеждат примирени със ситуацията.

До края на 1943 г. представителите на легалната опозиция се изявяват спорадично. Дейността им е в парламента и докато Германия изглежда победител, критиките са най-вече към вътрешната политика и поемането на нови ангажименти към Райха (38). Те се изказват и правят интерпелации в парламента, отправят изложения до монарха (особено във връзка с опитите за депортиране на българските евреи [39]), но не въздействат нито върху политиката на управляващите, нито върху обществото.

Как изглежда въоръжената съпротива в България?

Готовност за въоръжена съпротива срещу обвързването с Германия има сред част от опозиционните лидери, но тя е внушена от английското разузнаване. В края на 1940 г. Лондон вече залага на преврат, който да създаде антигерманско правителство. Подготовката се поема от Управлението за специални операции (Special Operations Executive-SOE). Английските служби привличат за ръководител на преврата лидера на БЗНС „Пладне“ д-р Г. М. Димитров (40). В подготвката на предвидения за 12–13 април 1941 г. преврат са ангажирани около 50 души. Пари, оръжие и взривни материали осигурява британската легация. Заговорът обаче е разкрит, при опит да бъде арестуван на 22 февруари 1941 г. д-р Г. М. Димитров успява да избяга, приютен е в британската легация и на 25 срещу 26 февруари с багажа на легацията е откаран към Истанбул (41). Този опит за съпротива обслужва британските интереси, няма шансове за успех, а цената му са съдебни процеси и смъртни присъди за заговорниците (42).

В сравнение с останалите опозиционни дейци Г. М. Димитров е единственият, който критикува нацизма с думите: „Редът, установен от Хитлер по този безчовечен начин, не може да бъде „нов ред“. Това е старият и отживян ред на варварската инквизиция, която в тъмното минало на вековете тероризираше и унищожаваше отделни личности и групи, а сега, облечена в модерна форма, тя унищожава цели народи и държави“ (43).

Д-р Г. М. Димитров подготвя манифест във връзка с навлизането на германските войски в България на 1 март 1941 г. (44), в който протестира срещу „нахлуването“ им и „посегателството върху независимостта, правата и свободите на българския народ“ и призовава „всички българи, където и да се намират те“, да се сплотят в името на спасението на родината „с цената на всички жертви и рискове“. Манифестът обаче няма отзвук, защото не получава разпространение в България, а самият Г. М. Димитров предпочита емиграцията и закрилата на Лондон.

Началото на истинската въоръжена съпротива е свързано с нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Още същия ден
Георги Димитров е извикан при Сталин и след това отбелязва в дневника си: „Разбрахме се за нашата работа. Засега Коминтернът не трябва да излиза открито. Партиите по места да разгръщат движение в защита на СССР. Да не се поставя въпросът за социалистическа революция... Става въпрос за разгром на фашизма, поробил редица народи и стремящ се да пороби и други народи...“ (45)

В изпълнение на нарежданията на 24 юни 1941 г. ръководството на Българската работническа партия (БРП) решава да започ­не подготовка за въоръжена борба срещу „хитлеристките нашественици“ и българските им помощници „монархофашисти“ (46). Решаващи за размаха на тази съпротива са броят на членовете и симпатизантите на Комунистическата партия (47), тяхната мотивация и готовност да се изложат на риск, но и положението на България като германски сателит, който до момента има изгоди (национално обединение, оставане извън военните действия, относително стабилна икономика). Затова обхватът и резултатите от тази дейност не могат да се сравняват със съпротивителните движения в окупираните европейски страни, но са реално съществуващи и създават сериозни проблеми на управляващите.

Българската въоръжена съпротива има за цел да отвлича военни сили и да създава затруднения на германските войски, настъпващи на изток, като извършва саботажи срещу производството и транспорта на суровини и хранителни стоки за тях и да оказва натиск върху управляващите в България за скъсване на съюза с Германия (48).

От края на юли 1941 г. започва да се очертава съпротивителната дейност (49): първите бойни групи извършват саботажи, през август е сформиран и първият партизански отряд. БРП действа сама, тъй като останалите политически сили не са готови да я подкрепят, а и по принцип не одобряват нелегалната борба. Но съпротивата има висока цена – близо половината от членовете на БРП през 1941–1942 г. се издирват от полицията, от тях 4508 са задържани и 70 – убити (50). На 1 юли 1941 г. началникът на Държавна сигурност предлага на директора на полицията да се вземат „незабавно решителни мерки“, за да се предотврати опасността за „народното спокойствие и сигурност“, като в лагер „под непосредствена полицейска охрана и контрол“ се изпратят ръководителите и активните комунисти (51). Още през юли 1941 г. са арестувани и изпратени в лагер 222 комунисти, като се създават и нови лагери – на остров Св. Анастасия край Бургас и Галата край Варна. През септември 1941 г. в новия лагер „Кръсто поле“ (в с. Еникьой, Ксанти, дн. Гърция ) са изпратени 120 души, които до 1 декември 1941 г. стават 509 (52). През 1942 г. въдворените в лагерите вече са 1625.

През 1942 г. Сталин реанимира идеята на Георги Димитров за „народните фронтове“, която изисква обединяване на разнородни обществени и политически среди в борбата против фашизма и нацизма. Тези „народни“ или „отечествени фронтове“ трябва да организират съпротивителните движения и така да ги изведат от теснопартийните рамки на комунистите (53). Това е възможност за сътрудничество между легалната и комунистическата съпротива.

В България промяната е оповестена на 17 юли 1942 г., когато по радиостанция „Христо Ботев“ е прочетена изработената от Задграничното бюро на БРП в Москва програма, според която „върховният дълг на българския народ, на неговата армия и патриотическа интелигенция в сегашния исторически момент е да се сплоти в могъщ Отечествен фронт за спасението на България“ (54). Тя призовава за скъсване с Германия, за сътрудничество с балканските народи и със Съветския съюз, САЩ и Великобритания. БРП се заема с пропагандата ѝ и с привличане на видни политически фигури от опозицията.

През 1942 и 1943 г. те отхвърлят предложенията на БРП за създаване на ръководен орган на Отечествения фронт (ОФ), макар че одобряват програмата му. Оправданието е, че моментът не е назрял и Германия е много силна, но в отказа прозира и страхът от доминиране на БРП, а чрез нея и на Москва. Отблъскват ги и формите на съвместната борба – въоръжени действия на нелегални комитети (55).

До края на 1942 г. единствено Никола Петков (БЗНС „Пладне“) и Кимон Георгиев („Звено“) се съгласяват да се включат в ОФ, водени от антифашистки и русофилски настроения, както и от съзнанието, че нямат място в комбинациите на останалите политически лидери – К. Георгиев заради участието му в превратите от 9 юни 1923 и 19 май 1934 г., а Никола Петков – поради второстепенната му роля в земеделските среди, където изпъкват водачи като Димитър Гичев, Вергил Димов, д-р Г. М. Димитров (56).

Съветската победа при Сталинград в началото на 1943 г. дава тласък на въоръжената съпротива в България. На снимката: съветски войник развява Червеното знаме над централния площад на Сталинград през 1943 г. Bundesarchiv, Bild 183-W0506-316 / Georgii Zelma.

Тласък на въоръжената съпротива дава съветската победа при Сталинград в началото на 1943 г. По радиостанция „Христо Ботев“ Задграничното бюро на БРП настоява за разгръщане на въоръжена борба, спечелване на армията и изграждане на широка мрежа от местни комитети на ОФ. През март–април 1943 г. ЦК на БРП се подготвя за въоръжено въстание, което разбира като „непрекъсната верига от смели и решителни борби на целия български народ“. Страната е разделена на въстанически оперативни зони (ВОЗ); Централната военна комисия на партията е трансформирана в Главен щаб на Народноосвободителната въстаническа армия (НОВА), който разработва общи документи за организацията и задачите на партизанското движение, като се обявява за орган на ОФ. Активизират се и бойните групи като въоръжена сила на ОФ (57), но се засилват и репресиите срещу партизаните (58).

Така под ръководството на Москва в България през 1943–1944 г. се създава значително съпротивително движение като част от общоевропейската антифашистка съпротива (59), въпреки че то е насочено най-вече срещу българските управляващи, сътрудничещи на Райха. Растящият обхват и значение на съпротивителното движение не остават незабелязани от западните съюзници. През 1943 г. Форийн офис нееднократно отбелязва организираността на Комунистическата партия в България, която единствена успяла да използва „социалното недоволство“ и съветския престиж (60).

Англо-американският десант в Сицилия през лятото на 1943 г. и възможността настъплението на западните съюзници да продължи към Балканите оказват въздействие върху опозиционните сили в България.

Ситуацията се променя през лятото на 1943 г. Англо-американският десант в Сицилия през лятото на 1943 г., настъплението на западните съюзници в Италия и възможността то да продължи към Балканите оказват въздействие върху опозиционните сили в България. За некомунистическото крило италианският пример е доказателство за правилната тактика да се изчака развоят на военните действия за завой „отгоре“. Легалната опозиция придобива самочувствие, свързано и с надеждите, че вторият фронт срещу Хитлер може да бъде открит на Балканите и западните съюзници да имат решаваща дума за следвоенната съдба на България. При това положение легалната опозиция може да получи властта от тях, без да я дели с комунистите.

В началото на август 1943 г. петима опозиционни дейци (Кимон Георгиев, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Кръстьо Пастухов и Никола Петков) подписват изложение до цар Борис III, в което искат да се преустановят нападките срещу Антихитлеристката коалиция и да не се въвлича българската армия във войната, но не предлагат смяна на кабинета (61). Но към този първи след 1 март 1941 г. опит за общо действие на легалната опозиция отказват да се присъединят най-изтъкнатите ѝ дейци – Никола Мушанов и Димитър Гичев, което е симптоматично. В немногобройните редици на легалната опозиция са живи старите дрязги, съперничества, антипатии, амбициите за водеща роля. След смъртта на цар Борис на 28 август 1943 г. опозиционната активност се изчерпва с декларация до премиера и парламента, апелираща изборът на Регентски съвет да стане по конституционен път.

Променената ситуация кара някои от опозиционните дейци да се решат на по-тесни връзки с комунистите – на 10 август 1943 г. е създаден Национален комитет (НК) на ОФ с участието на звенаря Кимон Георгиев, земеделеца Никола Петков и комуниста Кирил Драмалиев. Впоследствие се включват Григор Чешмеджиев от БРСДП и журналистът Димо Казасов. БРП иска да направи от НК ръководен орган на организираната до момента само от нея въоръжена съпротива, докато останалите членове на НК са привърженици на други варианти. Кимон Георгиев смята, че военните ще изиграят решаваща роля за преориентацията на страната, докато Никола Петков направо заявява на комунистите: „Ние не можем това, което искате. Ние можем да работим само с легални средства. Това, което можем да направим, е да излезем с една декларация, в която да изложим какво мислим по положението...“ (62) Така въоръжената борба си остава докрай дело на БРП.

През есента на 1943 г. ръководството на БРП съсредоточава вниманието си върху партизанското движение. На 27 ноември ръководителите на Главния щаб на НОВА нареждат на отрядите и четите в страната „да увеличат своята активност до максимум възможни размери“(63). Общата задача е партизаните да овладяват „бази“, т.е. територии с по няколко селища. В тежките зимни условия на 1943–1944 г. в партизанските отряди са мобилизирани десетки партийни членове (64). Срещу тях в началото на 1944 г. започва да действа новосъздадената жандармерия.

Видно е, че опасност за властите не са опитите на легалната опозиция за общи действия (нейните представители най-често са интернирани), а въоръжените партизански отряди, чието ликвидиране е определено като „централен проблем на българската вътрешна политика“ (65). Броят на жертвите сред партизаните и техните ятаци рязко нараства (66). Властите определят парични награди до 50 хил. лв. за „партизанска глава“, раздадените суми достигат 65 153 772 лв., а получателите им са 3624 души (67).

Когато говорим за значението на антифашистката съпротива, най-важ­но значение имат нейните действия: от септември до декември 1943 г. са проведени 512 партизански акции, от януари до май 1944 г. – 679, а от юни до август с.г. – 1429 (68). Засилената партизанска борба принуждава властите в края на април 1944 г. да наредят на войската, жандармерията и полицията да унищожат напълно партизаните и техните помагачи.

В българската историческа наука още няма изследване, което да съпоставя източниците на информация както за броя на партизаните и ятаците, така и за жертвите от съпротивата. Обобщените данни са, че през партизанските отряди преминават между 9 – 10 хил. души, а още 27–30 хил. са техни помагачи (ятаци) (69). Между 1941 и 1944 г. убитите без съд партизани и ятаци са близо 2740, а според други изчисления, броят на загиналите партизани и ятаци е около шест хиляди (70).

Значимостта на партизанското движение в България привлича вниманието на Англия и в края на 1943 и началото на 1944 г. тя предприема опити да установи връзка с него и да го постави под свое ръководство, отчитайки приноса му в общата балканска съпротива.

 

 

 

 

Биография на майор Франк Томпсън, загинал през 1944 г. по време на британска военна мисия в подкрепа на българските партизани, е издадена през 2012 г. в Англия под заглавие „Много английски герой“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Първата британска военна мисия за връзка с българските партизани е от края на декември 1943 г. Под командването на майор Дейвис тя трябва да информира за положението в страната и да предложи на ръководителите на съпротивата съвместни саботажни и диверсионни действия (71). Контактите с Трънския партизански отряд и с щаба на I ВОЗ са окуражителни и в края на януари 1944 г. в България е изпратена и мисията на капитан Франк Томпсън (72). Трънският отряд получава и първата голяма пратка оръжие, боеприпаси и облекло.

Британският замисъл включва осъществяване на мащабни съвместни действия на югославските и българските партизани в Западна България и Южна Сърбия, които да засегнат германските комуникации в региона (73). През март българската войска и полиция атакуват партизаните и в сраженията Дейвис и още двама англичани загиват. Томпсън успява да осигури нова доставка на оръжие и боеприпаси, но е заловен, а на 10 юни – екзекутиран. Трета британска мисия начело с майор Темпъл през май 1944 г. установява връзка с партизанския щаб на Пловдивската зона и осигурява малки количества оръжие (74).

Значението на българската въоръжена съпротива е оценено и в информациите на американските разузнавателни служби, които в началото на 1944 г. преценяват БРП като „най-многобройната“ и „най-активната нелегална група“. Подчертава се, че в ОФ преобладават комунистите, но програмата му е „умерена“ и „нереволюционна“. Американците оценяват през февруари 1944 г. съпротивителното движение в България на около 20 хил. души, сред които се открояват „най-пламенните“, „младите идеалисти комунисти“, които въпреки преследванията активизират своите действия (75).

По сведения на ЦК на БРП от март 1944 г. партизанското движение е съставено от 26 отряда с численост 2320 души, от които една трета са безпартийни, а останалите – членове на БРП и РМС; по социален състав 70–75 % са „селски бедняци, около 20% са работници, останалите са от интелигенцията“ (76).

В началото на 1944 г. лидерите на легалната опозиция Никола Мушанов, Атанас Буров, Димитър Гичев установяват контакти със съветската легация в София и твърдят, че са готови, когато застанат начело на управлението, да сътрудничат със СССР, но че скъсването с Германия може да стане само на етапи (77). Втората насока в дейността на опозицията е убеждаването на регентите да я включат в управлението, за да стане то приемливо за бъдещите победители.

В края на март 1944 г. легалната опозиция предприема поредното действие, игнориращо ОФ. В Народното събрание е внесено запитване по външната политика, придружено от подписана на 24 март декларация на десет дейци: Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров,
В. Димов, Петко Стайнов, Ал. Гиргинов, Константин Муравиев, Кръстьо Пастухов, Кимон Георгиев и Никола Петков. С нея те показват готовност да поемат управлението в името на постепенна преориентация на външната политика без участието на комунистите (78). Но на 11 април
регентите отхвърлят предложението.

Още няколко месеца изминават преди в началото на август 1944 г. Димитър Гичев и Вергил Димов от БЗНС „Врабча“ да информират БРП, че са готови на сътрудничество (79). Това е възможност БРП да влезе във властта по легален път и да се ускори промяната. Тя е очертана в декларация до регентите с шест искания за „коренна“ промяна във външната политика, спазване на Конституцията и създаване на „народно правителство, ползващо се с доверието на целия български народ“ (80). За първи път под тази декларация стоят подписите на членове на легалната опозиция и на ОФ (Минчо Нейчев, Иван Пашов, Никола Петков и Кимон Георгиев). Но тя не променя позицията на регентите – на 12 август Филов отбелязва в дневника си само получаването ѝ (81).

На 2 септември 1944 г. легалната опозиция най-после дочаква да бъде повикана да управлява. В кабинета начело с Константин Муравиев има представители на бившите партии БЗНС „Врабча“, Демократическата и Народната партия и един безпартиен, но три министерства са без титуляри с надеждата, че ОФ ще се включи в кабинета и така ще го легитимира пред Антихитлеристката коалиция. Тези надежди остават напразни (някои опозицион­ни дейци като П. Стайнов, П. Стоянов, В. Ганев, Цв. Бобошевски също отказват да влязат в правителството).

Дошли на власт в критичен момент, лидерите на легалната опозиция отново демонстрират колебливост. В правителствената програма като основна цел сe заявява спазването на неутралитет, което е съвсем недостатъчно за Антихитлеристката коалиция. Единственото адекватно външнополитическо действие е скъсването с Германия, но новите управляващи събират сили да го сторят едва след като на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Тяхната политическа култура, погледната от дистанцията на времето, не е на нужната висота, въпреки ерудицията и личното мъжество на част от тях.

В края на август и началото на септември 1944 г. се появява алтернативата за завземане на властта от Отечествения фронт. НК на ОФ не само е вече легален участник в политическия живот, но и прави стъпка към разширяване на своята социална база. На 30 август 1944 г. той се обръща с Манифест към българския народ и армия за незабавна смяна на правителството на Багрянов с кабинет на ОФ, като за първи път разгърнато в 16 точки представя своята програма, около която да обедини най-широки обществени слоеве (82).

Продължава и въоръжената съпротива, като на 1 септември 1944 г. Главният щаб на НОВА заповядва да започнат решителни действия за „пълна и повсеместна мобилизация и вдигане на народа на въоръжено въстание за власт на Отечествения фронт“ (83). От 5 до 8 септември стачки и демонстрации са организирани в София, Перник, Пловдив, Габрово, Асеновград; в редица планински села партизанските отряди действат открито (84). Общият брой на комитетите на ОФ достига 760 с близо 3370 членове. В тях са привлечени и пладненци, звенари, социалдемократи, радикали, макар и по-малко в сравнение с комунистите и левите земеделци (85).

На 8 срещу 9 септември 1944 г. военните, спечелени за делото на Отечествения фронт, извършват преврат в София и властта преминава в ръцете на ОФ (86).

Част от съпротивата е и дейността на онези българи, които се поставят в услуга на съветското разузнаване, за да се противопоставят на фашизма и нацизма. Ролята на разузнавателната дейност на групите на ген. Владимир Заимов и д-р Александър Пеев – Боевой за победата над Третия райх е не по-малко важна от тази на въоръжената съпротива. Тези дейци на „тихия фронт“ заплащат своята тайна борба с живота си.

 

 Част от съпротивата е и дейността на онези българи, които се поставят в услуга на съветското разузнаване, за да се противопоставят на фашизма и нацизма. Ролята на разузнавателната дейност на групите на ген. Владимир Заимов и д-р Александър Пеев Боевой за победата над Третия райх е не по-малко важна от тази на въоръжената съпротива. Тези дейци на „тихия фронт“ заплащат своята тайна борба с живота си (87).

 * * *

 От действията на легалната опозиция е видно, че нейните представители се противопоставят на авторитарния режим и обвързването с Германия. Образовани личности, с богат политически опит и амбиции, без партийни структури и демократични избори, те предпочитат легалните форми на съпротива и не рискуват, сигурни, че при подходящи условия ще бъдат повикани да управляват. Отличават се с високо самочувствие и страх от комунизма, които правят безрезултатни опитите за ефикасно единодействие с левите сили и затрудняват общите акции с политици, които оценяват като „второстепенни“ или „прегрешили“ в предишния период. Те са малобройни, избягват активните действия, затова не са в състояние да променят развитието на страната.

Този извод се отнася и до легалната дейност на комунистите до началото на германо-съветската война. Объркани от разнопосочните сигнали на Кремъл, те или изпадат в изолация, или се опитват да сътрудничат с легалната опозиция за инициативи, които нямат особен ефект. От лятото на 1941 г. обаче БРП, насочвана от Москва, става инициатор на въоръжена съпротива в името на скъсване с Германия и възстановяване на партийно-парламентарната демокрация. БРП предлага на легалната опозиция сътрудничество в Отечествен фронт, но легалната опозиция (с изключение на двама-трима нейни представители) отказва да се включи в ръководството му и още по-малко – във въоръжената съпротива.

Българската въоръжена съпротива не може да придобие размаха на партизанските движения в окупираните държави, но и там бъдещето в края на войната не се решава от тях, а от развитието на военните действия и договореностите между СССР, Великобритания и САЩ. Българските партизани и съпротивителни дейци дават своя принос в борбата срещу съюзниците на Райха, т.е. българските управляващи, и в този смисъл са част от общата европейска антихитлеристка съпротива.

Свързването на въоръжената съпротива с Москва съответства на историческия момент, тъй като СССР е съюзник на САЩ и Англия. Затова в решаващи за съдбата на страната моменти след 9 септември 1944 г. дейците от ОФ я припомнят като аргумент, който трябва да смекчи отношението към бившия германски сателит.

Така на 26 октомври 1944 г. в Москва, при разискванията по Съглашението за примирие със СССР, Великобритания и САЩ, председателят на българската делегация, проф. Петко Стайнов, подчертава, че българският народ не е останал „безучастен зрител“ на престъпленията на „неговите самоналожили се управници и техните господари – германците“, а „от първия ден още той започна една борба за съпротива, която по своите многобройни жертви, по пролятата кръв, по понесените мъчения, не отстъпва в нищо на страданията на ред други народи, потъпкани и завоювани от войските на Хитлер. Тази кървава страница от историята на нашия народ, за съжаление, е много малко известна навън, но тя остави дълбоки следи и най-черни страдания по селата и градовете на нашата земя“ (88).

През пролетта и лятото на 1946 г., когато в Париж се изработва мирният договор с България, българската страна изпраща меморандум „България и нейните мирни въпроси“, в който се подчертава, че в страната е имало „широко и неудържимо“ антифашистко движение, уникално за страните сателити и привлякло „сериозното внимание на външния свят“. Изводът е, че „заради престъпленията на фашистките управници не би било справедливо да бъде наказван народът, който се бори против тях и даде толкова много скъпи кървави жертви“(89). На Мирната конференция в Париж на 14 август 1946 г. външният министър Георги Кулишев също споменава, че в страната е имало „мощно съпротивително движение“, организирано от ОФ (90).

Сравнението между легалната и въоръжената опозиция показва както разнообразните форми на несъгласие на българите с прогерманската политика, така и уникалността на самопожертвователната борба на хората, готови да рискуват живота си и с оръжие в ръка да се противопоставят на нацизма. Те заслужават признанието на днешните българи.

 

 Бележки

(1) Решението е № 1091 и може да се намери на:  http://pris.government.bg/prin/document_view.aspx?DocumentID=49fCwa51t5zS6zQOGKlTAg==.

(2) Пак там.

(3)  Международният ден на антифашистите и концлагеристите се отбелязва на 11 април, но в България това правят само БСП и БАС.

(4)  Димитров, И. Буржоазната опозиция 1939–1944. С., 1997, 24–26.

(5)  Калинова, Е. „Народната демокрация“ – началото и краят на една идея. – Ново време, № 3–4, 2016, 85–104.

(6)  Димитров, Г. Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). С., 1997, 181–182.

(7)  Тошкова, В. Вътрешнополитическо приспособяване към войната. – В: История на България. Том IX, История на България 1918–1944. С., 2012, 352–353.

(8)  Писмо на Кимон Георгиев до премиера Г. Кьосеиванов от 16 септември 1939 г.; писмо от Григор Василев до Г. Кьосеиванов от 23 септември с.г.; апел на Н. Мушанов до цар Борис III от 21 септември с.г. В този дух са и призивите на Ат. Буров и земеделците от БЗНС „Врабча“ и „Пладне“. – Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 30-31.

(9)  Пак там, с. 35; Георгиев, В. Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България (1934-1939). С, 1971, 449-452.

(10)  През 1940 г. в НС опозиционните депутати (особено Н. Мушанов, П. Стайнов, А. Держански) протестират и против нарушаването на свободата на събрания и сдружаване; критикуват данъчната политика и Закона за гражданската мобилизация и др. - Тошкова, В. Вътрешнополитическо приспособяване..., с. 352; Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 37-39.

(11)  Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 40.

(12)  Пак там.

(13)  Тошкова, В. Вътрешнополитическо приспособяване..., с. 348.

(14)  Генчев, Н. Външната политика на България (1938-1941). С., 1998, 180-181.

(15)  По-подробно вж. Тошкова, В. България и Третият райх. С., 1975, 23–36; Спасов, Л. България и СССР 1917-1944. (Политико-дипломатически отношения). В. Търново, 2008, 383–398; Калинова, Е. Победителите и България (1939–1945). С., 2004, 78–87.

(16)  Документите от Руския център за съхранение и изучаване на документи по най-нова история (РЦХИДНИ) за Коминтерна показват, че Сталин е давал указания на българските комунисти как да въздействат върху общественото мнение в България. През май 1940 г. пропагандата за сключване на пакт за ненападение между България и СССР е насочена срещу англо-френските интереси, но през ноември с.г. Сталин заявява на Г. Димитров: „Ако българите не приемат това наше предложение, те ще попаднат изцяло в лапите на германците и италианците и тогава ще загинат... Необходимо е широките български среди да научат за това предложение“. –  Коминтерн и Вторая мировая война. Ч. 1, М., 1994, с. 343, 454–455.

(17)  По-подробно вж. Чичовска, В. Соболевата акция. С., 1972; Лебедева, Н. Служба связи Коминтерна и балканские страны в годы Второй мировой войны. – В: България в сферата на съветските интереси. С., 1998, с. 318.

(18)  Генчев, Н. Външната политика на България..., с. 145.

(19)  Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 45; Димитров, И. Миналото като пролог. С., 2000, с. 165.

(20)  В края на декември 1940 г. американският пълномощен министър в София Дж. Ърл изпраща доклад до Държавния департамент за разрастването на комунистическото движение в България и за опитите на цар Борис „да предотврати болшевизирането“ на страната, въпреки „проруските чувства на народа“. Хитлер споделя с Мусолини, че „нарастващият натиск“ на Съветския съюз върху България се отразява върху общественото мнение, което „не е неподатливо на комунистическа зараза“. А цар Борис се оплаква, че денят на срещата с А. Соболев е бил сред най-неприятните в живота му, защото „ако Хитлер недвусмислено ме заплашваше с войските си, Сталин упражнява натиск чрез собствения ми народ“. – Калинова, Е. Победителите и България..., 83–84.

(21)  Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 46–47, 49.

(22)  На VII пленум ЦК на БРП през януари 1941 г. прави верния извод, че правителството на Филов на практика се е отказало от неутралитета и призовава страната да не се присъединява към Тристранния пакт, но погрешно е преценено, че Англия с нейната „офанзива“ на Балканите е главната заплаха за независимостта на България, докато германското настъпление е определено като „контраудар“. – БКП в резолюции и решения на конгресите и пленумите на ЦК, т. III, С., 1953, 379–382; Генчев, Н. Външната политика на България..., с. 182.

(23) Из личния архив на Кимон Георгиев. Т. II. С., 2008, 544–545.

(24) Филов, Б. Дневник С., 19901 с. 255; Из личния архив на Кимон Георгиев..., с. 548.

(25) Димитров, И. Англия и България..., с. 229.

(26) Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 51; Из личния архив на Кимон Георгиев..., 546–548.

(27) Филов, Б. Дневник..., с. 256.

(28)  Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 51–52.

(29) В спомените си Г. М. Димитров силно преувеличава своята роля, като твърди, че е поел инициативата за обединението на „антихитлеристката опозиция“ и че той е автор на текста на молбата. – Димитров, Г. М. Спомени. С., 1993, 145–146. Всъщност, тогава той е следен във връзка с подготовката на преврат, инспириран от Англия, и е арестуван на 22 февруари 1941 г. Истинската причина за ареста липсва в мемоарите, а Димитров пише: „Вместо аудиенция, цар Борис III издаде нареждане за моето арестуване като инициатор на акцията...“ – Пак там, с. 146.

(30) Текстът на молбата е публикуван в Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 52, а чернова на документа  - в: Из личния архив на Кимон Георгиев..., с. 549.

(31) Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 52.

(32) Цар Борис III се опитва да осуети изпращането на молбата, като подтиква хора от правителството да направят такива внушения пред Н. Мушанов, Д. Гичев и Ат. Буров, а след получаването ѝ търси мнението на съветника си Л. Лулчев, който му предлага да откаже исканата аудиенция. - Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 53; Филов, Б. Дневник..., с. 261, 262, 263.

(33) Филов, Б. Дневник..., с. 263.

(34) Пак там, с. 265.

(35) Документът е подписан от: Н. Мушанов, П. Стайнов, Н. Сакаров, Л. Дюгмеджиев, А. Держански, Т. Поляков, Д. Тодоров, Б. Алексиев, Т. Новаков, Н. Джанков, Ат. Къдрев, Д. Илиев, А. Гачев, В. Георгиев, Д. Георгиев, П. Митев и Д. Захариев. – Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 55.

(36) Генчев, Н. Външната политика на България..., с. 181 Филов, Б. Дневник..., с. 278.

(37) Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 57.

(38) По-подробно вж. Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 62-73; Из личния архив на Кимон Георгиев..., 558-559, 561-563.

(39) Димитров, И. Буржоазната опозиция..., 76-78.

(40) Баев, Й. Автентичната история на BGCONVOY: Първата тайна операция на ЦРУ в България. - https://geopolitica.eu/aktualno/2517-avtentichnata-istoriya-na-bgconvoy-parvata-tayna-operatsiya-na-tsru-v-balgariya

(41)  Калинова, Е. Победителите и България..., 14-16. 

(42)  Документите по съдебните процеси вж. в http://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-16-13-22-04

(43)  Думите са от манифеста на Г. М. Димитров. Вж. документа в http://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-16-13-22-04/198-2013-01-16-13-16-26.

(44)  В спомените си Г. М. Димитров твърди, че е подготвил манифеста още преди да напусне София, за да бъде напечатан и разпространен при „нахлуването на хитлеристките окупатори“. Но на 1 март той е вече в Истанбул и „страхувайки се, че моите приятели може да не успеят да го сторят, реших да подготвя манифест и тук, който веднага дадох за отпечатване и след това подмолно изпратих в България за разпространение“. - Димитров, Г. М. Спомени, с. 157.

(45)  Димитров, Г. Дневник..., с. 236.

(46)  Калинова, Е. Победителите и България..., 88–89.

(47)  Според Ал. Везенков в началото на 1941 г. БРП има ок. 9 хил. членове и „солиден актив и мрежа от партийни организации в по-големите селища на страната“. Работническият младежки съюз наброява ок. 15–20 хил. души, а отделно има и немалък брой хора, които симпатизират и подпомагат съпротивителното движение, без да са партийни членове. – Везенков, А. 9 септември 1944 г. С., 2014, 73–74.

(48) Пак там, 89–92.

(49) Сведенията са от германски източници. – България – своенравният съюзник на Третия райх. Сб. документи. С., 1992, 45–46, 49–57, 49–62.

(50) Минчев, М. България отново на кръстопът (1942-1946). С., 1999, с. 11.

(51) Начев, Н. Българската полиция (1878-1944). Факти и събития. С., 2002, 206-207.

(52) Пак там, 27-28; Кръстев, А. Концлагерите в България (1940-1944 г.) – Векове, 1986,
№ 6, 24-26.

(53) Калинова, Е. Възникване на Отечествения фронт в годините на Втората световна война. – В: История на Отечествения фронт/съюз в България. Т. I. С., 2012, 11-14.

(54) Антифашистката борба в България (1939–1944). Документи и материали. С., 1984, 331–333.

(55) Минчев, М. България отново на кръстопът..., 11-15.

(56) Подробно за преговорите вж. Драгойчева, Ц. Победата. С., 1980, 119–130.

(57) История на антифашистката борба в България 1939/1944. Т. 2, С., 1976, 37–38; Отечествен фронт. Документи и материали. Т. 1. Ч. I. С.1, 1987, 232–235, 273–291.

(58) Само на 19 февруари 1943 г. Министерският съвет постановява да се въдворят 941 комунисти и техни съмишленици; през юли 1943 г. в лагера „Кръсто поле“ има над 1500 д., а месец по-късно е открит нов лагер в манастира „Св. Кирик“ край Асеновград. През октомври 1943 г.
Дирекцията на полицията разработва „превантивни мерки за борба срещу комунизма“, които предвиждат създаване на нови „селища на Държавна сигурност“, в които да се настанят до 30 хил. д.
Според други изчисления през 1942 г. в лагерите са задържани 1961 д., през 1943 г. – 2145 д. –
Баева, И., Е. Калинова. Социализмът в огледалото на прехода. С., 2011, 113–115.

(59) По-подробно вж. Баева, И. Ролята на съпротивителното движение в Източна Европа за победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война. – Във: Великите сили, Балканите и България през Втората световна война. С., 2016, 146-159.

(60) Тошкова, В. България в балканската политика на САЩ 1939/1944. С., 1985, 222–223.

(61) Из личния архив на Кимон Георгиев..., Т. II, 561–563.

(62) Минчев, М. България отново..., с. 26, 29, 31.

(63) Въоръжената борба на българския народ против фашизма (1941–1944). Документи. С., 1962, 339–340.

(64) За структурата и организацията на отрядите вж. Везенков, А. 9 септември 1944 г., 83–89.

(65) ЦДА на РБ, ф. 2123к, оп.1, а. е. 17756, л. 41-42, л. 113, 117. В изложението от ноември 1943 г. МВРНЗ констатира: „Бившите политически партии не проявяват дейност. Изключение са комунистите, които са в акция, и левите земеделци, които са в период на организация.“ – Пак там, л. 177.

(66) История на антифашистката борба... Т. 2, 76–85.

(67) Тошкова, В. България в европейската съпротива през Втората световна война. – В: Изследвания по история на социализма в България. Т. 1 – 1891–1944. С., 2008, с. 422. Авторката се позовава на книгата на Ст. Симеонов „Българската държавна полиция 1941–1944“, С., 1991.

(68) Калонкин, М., Н. Кабаджов. В името на живота. С., 2003, с. 14.

(69) За различните версии относно броя на партизаните вж. Дочев, Д. Партизаните – мит и реалност. Социологическо изследване. Пловдив, 2004, 9–10; Тошкова, В. България в европейската съпротива..., с. 431; Везенков, А. 9 септември 1944 г., с. 75.

(70) За различните данни вж. Иванов, Д. Шести отдел. С., 2004, с. 31; Тошкова, В. България в европейската съпротива..., с. 431. Публикувани списъци на загинали участници в антифашистката съпротива от 1941 до 1944 г. с трите имена, дата и място на раждани, дейност и дата на гибелта вж. у Калонкин, М., Н. Кабаджов. В името на..., 25–158.

(71) България – своенравният съюзник ..., 185–186, 187–188, 196, 201–202.

(72) По-подборно вж. Янев, К. Човекът от легендата. С., 2001; Знеполска М. Да се знае. С., 2012; Conradi, P. A Very English Hero. The Making of Frank Thompson, UK, 2012.

(73) Рачев, С. Чърчил, България и Балканите (1939–1945). С., 1998, 197–199.

(74) Пак там, 209-211; Калонкин, М. Българското съпротивително движение – съюзник на съюзниците от Антихитлеристката коалиция 1941-1944 г. – В: Втората световна война и Балканите. С., 2002, 327-339.

(75) Тошкова, В. България в балканската..., 220–221, 235.

(76) Димитров, Г. Дневник,  с. 408, 413–414.

(77) През март 1944 г. Буров заявява на пълномощния министър Александър Лавришчев, че „най-тясната дружба със СССР трябва да бъде основата на външната политика на България“, а Д. Гичев изказва самоуспокояващо мнение, че „не вярва за наличие у Сталин на планове за болшевизация на Европа“. – Баев, Й. Някои проблеми на съветската политика към България (1943–1945 г.). – В: Българо-съветски военни и политически отношения 1941–1947 г. С., 2000, 68–69.

(78) Из личния архив на Кимон Георгиев..., т. II, 597–598.

(79) Димитров, И. Буржоазната опозиция..., с. 175.

(80) В различни архивни колекции се пазят почти идентични като текст екземпляри на декларацията, но с различни дати – 6, 7 и 10 август 1944 г., като подписите върху първия и втория са 13, а в следващия – 11 (без П. Стайнов и Ал. Гиргинов). На Б. Филов е връчен документ с 13 подписа и дата 7 август. – Из личния архив на Кимон Георгиев..., т. II, 608–609.

(81) Филов, Б. Дневник, 726-727.

(82) Отечествен фронт. Документи и материали. Т. 1. Ч. II (1 май 1944 – 11 септ.1944). С., 1987, 207–209; Калинова, Е. Възникване на Отечествения фронт..., 38-40.

(83) Въоръжената борба..., с. 640.

(84) Везенков, А. 9 септември 1944 г., 170–172.

(85) Из личния архив на Кимон Георгиев..., т. II, 624–625.

(86) Подробно за събитията на 8 срещу 9 септември 1944 г. вж. Везенков, В. 9 септември 1944 г., 187–282; Минчев, М. България отново на кръстопът..., 42–77; Вълканов, В. Деветосептемврийският военнополитически преврат от 1944 година (65 години от събитието). – Исторически преглед, 2009, № 3–4, 85–121.

(87) Невидимите барикади. Очерци за българи съветски разузнавачи. С., 1968; Недев, Н. Тайната война или летопис за д-р Александър Пеев и генерал Никифор Никифоров. С., 1984; Дичев, Б. Умирам за България! Процесът срещу генерал Владимир Заимов през 1942 година. Paradox. С., 2014.

(88) Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България (януари-октомври 1944 г.).
Документи. С., 2014, 350–351.

(89) Из личния архив на Кимон Георгиев. Т. III..., 596–604.

(90) Калинова, Е., И. Баева. Победителите и българският въпрос на Парижката мирна конференция 1946 г. – Във: Васев, С., К. Христов. България на Мирната конференция в Париж 1946. С., 2017, 26–27.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор