Къдринка Къдринова е журналист международник. Председател на Сдружение­то на испаноговорещите журналисти в България и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, сп. „Тема“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам – феникс и дракон“ (2009).

МИТЪТ ЗА „ДЕСНИЯ РЕВАНШ“ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

Брой 1-2, януари-февруари 2017

С разбудените за полагащото им се място в историята народни маси континентът на Кастро и Чавес няма как да се върне във времената отпреди тяхната ера


 

Човечеството обича приказки и легенди. Особено ако са за далечни, екзотични и тайнствени простори. А Латинска Америка винаги е била такова място. Още откакто Колумб я смятал за Индия, а конкистадорите окървавявали планините и джунглите ѝ в търсене на „Златната страна“ – Ел Дорадо.

В днешни времена медиите са главните майстори в изработката на лесни и ефектни етикети за сложно съдържание. Именно тяхна е заслугата и за раждането на мита за „лявата вълна“ в Латинска Америка след 2000 година – почти като за една „мексиканска вълна“ на континенталния футболен стадион. Сега пак от медиите тръгва и фаталистичният наратив, че играта се обръща, че „лявата вълна“ умира и че десницата взима реванш на терена.

Всъщност и едното, и другото са само митология. Процесите не са никак еднозначни и не влизат в елементарни алегории.

Да, станалата нарицателно латиноамериканска „лява вълна“ поне десетилетие и половина вдъхновяваше левичарите по света и у нас, защото те из всички географски ширини са хора емоционални, лесно се ентусиазират, а и имаха нужда от светъл пример на фона на цялото това брутално настъпление на неолиберализма и милитаризма из всички останали кътчета на планетата.

Но схващането за напредъка на латиноамериканската левица просто като за „вълна“, както и за дясната реакция срещу нея като за друга „вълна“, е най-малкото подвеждащо, а и просто невярно. Защото пренебрегва цялото натрупване от предшествалата

история на сблъсъците

на този континент между освободителни, лявоориентирани движения, и десни, консервативни сили.

Ако въобще може да се говори за „вълни“, то трябва да се откроят още много, образуващи едно цялостно течение от процеси, събития и идеи. Можем да върнем лентата поне до периода на освободителните войни срещу испанците, чиито водачи са били вдъхновени от идеите на Просвещението и на Великата френска революция.

Проникването на социалистическите идеи в края на ХIX и началото на ХХ век поражда първите синдикати и социалистически партии. Мощен континентален отзвук предизвиква и епохалната Мексиканска революция (1910-1917), антиимпериалистическа и народнодемократична по същността си. Следва я откатът от Октомврийската революция в Русия, довел до раждането на комунистически партии в повечето латиноамерикански страни.

Епопеите на Колоната на Луис Карлос Престес в Бразилия и на селската армия на „генерала на свободните хора“ Аугусто Сесар Сандино в Никарагуа през 20-те и 30-те години на ХХ век също имат ефект, разпалващ освободителния дух. Силен възход на демократичните сили има след края на Втората световна война, като един от върховете е Гватемалската революция (1944-1954), а до известна степен и Боливийската революция от 1952 г.

 

Кубинската революция стана ключовият вододел, след който Латинска Америка никога няма да бъде предишната.

 

 

 

 

После идва апогеят и вододелът, след който вече Латинска Америка никога не може да бъде предишната – Кубинската революция от 1959 г. Заразителният пример, който поражда толкова опити за повторение и вдъхва толкова силна увереност, че истинска справедливост и солидарно общество може да се изгради дори и под носа на бруталната империя от Север.

Има го и ехото от трагичния финал на мирния чилийски експеримент (1970-1973), завършил с кървавия преврат на генерал Пиночет плюс последвалите черни диктатури не само в Чили, а и в целия Южен конус. През 1979 г. Сандинистката революция празнува щастлив триумф над диктатора Сомоса в Никарагуа. Но опитът на партизаните в съседен Салвадор да постигнат същото се сблъсква със суров отпор, здраво напомпан от американски средства, оръжия и наемници. Хондурас се превръща в плацдарм на атаки и по Никарагуа, докато се предизвиква обратът в нея през 1990 г.

Демократизацията в Латинска Америка е „пусната“ под знака на „Вашингтонския консенсус“ – краен неолиберализъм, който води до това, че бедните стават още по-бедни, а богатите – още по-неприлично богати.

Само като логично продължение на всичко това може да се разглежда и митологизираната „лява вълна“, за чието начало се смята встъпването в длъжност на избрания за президент на Венецуела Уго Чавес през 1999 г. За „втори“ в списъка се води ветеранът от синдикалните борби Инасио Лула да Силва, който оглави Бразилия в началото на 2003 г. Същата година Аржентина получи за държавен глава левия перонист Нестор Кирхнер. 2005-та започна с идването на власт в Уругвай на избраника на Широкия фронт Табаре Васкес и продължи с победата на социалистката Мишел Бачелет в Чили. Емблематичен стана и изборът през 2006 г. на индианеца и бранител на производителите на кока Ево Моралес за президент на Боливия. 2007-ма доведе на върха още двама левичари – Рафаел Кореа в Еквадор и сандиниста Даниел Ортега в Никарагуа. През 2008 г. с ляв президент се сдоби и Парагвай в лицето на бившия свещеник Фернандо Луго...

За всички тези лидери, макар част от тях вече да не са на власт, а някои дори да не са живи, може да се каже, че са

деца на Кубинската революция

Има такива, които са преживели съвсем млади възторга от победата ѝ, после са се вдъхновявали от нея в борбите си срещу диктатурите. Други са родени заедно с нея или дори след нея, но също са израсли с всеобщото очарование от примера ѝ.

Когато станаха президенти и започнаха да се събират по своите емоционални форуми за регионална интеграция, преминаващи под знака на солидарността и социалната справедливост, от онези сбирки никога не липсваше и Фидел Кастро – действително като баща и патриарх на латиноамериканската левица. След като през 2006 г. той се разболя, започнаха да го посещават те. Това стана неизменен ритуал – всеки латиноамерикански, а и не само латиноамерикански лидер, гостуващ в Хавана, непременно отиваше да се види и с Фидел. Това продължи до смъртта на Команданте ен Хефе през ноември м.г.

Фидел Кастро и Уго Чавес

Всъщност Фидел бе и пряк конструктор на най-сериозното ядро в този левичарски възход на Латинска Америка – т. нар. боливарска тенденция. През 2004 г. точно Кастро и „синът му“ Чавес стават инициатори за създаването на обединението Боливарска алтернатива за Америките, известно със съкращението ALBA (Alternativa Bolivariana para las Américas). То се ражда именно като алтернатива на лансирания по онова време от САЩ проект на общ договор за свободна търговия с цяла Латинска Америка – ALCA (Área de Libre Comercio de las Américas – Сфера за свободна търговия на Америките), който така и не се осъществява. За разлика от ALBA, която не само се основава, но и продължава да се разширява с нови членове.

Добре е да се припомни един емблематичен момент от противопоставянето срещу ALCA. Тя е поставена за обсъждане на Четвъртата междуамериканска среща, която се провежда на 4 и 5 нември 2005 г. в аржентинския курорт Мар дел Плата. (По онова време Куба още беше изключена от тези форуми.) По време на дискусиите ясно се очертава левичарското трио на Чавес, Кирхнер и Лула. Те настояват за друг тип регионална интеграция, отхвърляща „Вашингтонския консенсус“ и залагаща на устойчивото развитие на обществата въз основа на социалната справедливост, солидарността, борбата с неравенствата, достъпни здравеопазване, образование, култура и т.н.

Първите трима президенти от „лявата вълна“ – Уго Чавес, Нестор Кирхнер и Лула да Силва, бяха наречени „тримата мускетари“ заради призивите им за нов тип интеграция. 

„Тримата мускетари“, както наричат тогава  лидерите на Венецуе­ла, Аржентина и Бразилия, успяват да убедят и останалите присъстващи държавни глави, че неолибералната основа на ALCA не отговаря на нуждите на континента. Противопоставят ѝ се идеи, които да залегнат в основата на две нови регионални организации. Едната е UNASUR (Unión de Naciones Suramericanas – Съюз на южноамериканските нации). Нейното предстоящо създаване вече е провъзгласено от 12 южноамерикански президенти с Декларацията от Куско, приета предишната година – през 2004 г., при честването на 180-годишнината от историческата битка край Аякучо (тя е смятана за решаващия разгром на испанците в освободителните войни). Формалното учредяване на UNASUR всъщност става факт едва през 2007 г.

Другата организация, предложена пак в Мар дел Плата, е CELAC (Comunidad de Estados Latinoamericanos y Caribeňos – Общност на латиноамериканските и карибските държави). Тя се създава през 2010 г. и става най-мащабната и представителна регионална формация. Именно с нея в момента води преговори ЕС за сключване на междурегионално споразумение. Интензивната регионална интеграция, базирана на нови принципи, става и един от основните приноси на „лявата вълна“.

Онзи форум в Мар дел Плата ще се запомни и с още нещо извън официалните дискусии. В града се свиква и паралелна

„Среща на върха на народите“

за която се стичат социални и левичарски движения от цяла Аржентина, а и от целия континент. Особено колоритен е един „влак на солидарността“, който пристига от Боливия с пратеници на народите от Андите. Сред тях е и боливиецът Ево Моралес, който след по-малко от 3 месеца ще стане президент на Боливия. С влака в знак на солидарност пътува и футболният ас Диего Марадона, известен с обичта си към Куба, Фидел и Че Гевара. Там е и режисьорът Емир Кустурица, който снима филм за Марадона и пътем филмира и пътешествието с влака, и митинга в Мар дел Плата след пристигането и събирането на всички пъстри делегации на един стадион.

Звездата на митинга обаче става не Марадона, а Чавес, който държи пламенна реч в негов си стил. Кълне се, че както „империята“ не е надвила Кубинската революция, така няма да надвие и Боливарската революция във Венецуела. И призовава да не се допусне сключването на споразумение за ALCA, скандирайки една игра на думи, която ще стане после любима на площадите из цяла Латинска Америка. И май ще се окаже решаваща за погребването на ALCA. Чавес вдига юмрук, провиквайки се: „ALCA, ALCA, Al carajo!“ (Al carajo означава нещо като „майната му“ или „мамка му“).
Последната засега извънредна среща на върха на ALBA-TCP бе през март 2017 г. в Каракас, по повод четвъртата годишнина от кончината на Уго Чавес.

Успоредно с това емоционално отхвърляне върви и изграждането на алтернативата ALBA (нейното съкращение пък многозначително образува испанската дума за „зора“). С времето към нея се присъединяват нови участници, а наименованието ѝ е леко променено и разширено и сега е: Alianza Bolivariana para los Pueblos de Nuestra América – Tratado de Comercio de los Pueblos (Боливарски съюз за народите от нашата Америка – Търговски договор на народите) или накратко ALBA-TCP. Членове днес са 12 страни от Латинска Америка и Карибския басейн: Антигуа и Барбуда, Боливия, Венецуела, Гранада, Доминика, Еквадор, Куба, Никарагуа, Сан Кристобал и Ниевес, Санта Лусия, Сен Винсент и Гренадин, Суринам. За всички тях ALBA се оказва онзи действен инструмент, способен да помогне в борбата с бедността и неграмотността, за достъпно образование и здравеопазване.

Някои смятат, че идеята за ALBA се заражда още при първата среща между Фидел Кастро и Уго Чавес през 1994 г., когато венецуелецът гостува за първи път в Хавана, две години след неговия неуспешен опит за преврат срещу бруталните неолиберални експерименти върху оцеляването на сънародниците му, приложени във втория мандат на президента Карлос Андрес Перес.

1994-та е и годината, в която влиза в сила договорът NAFTA – договор за свободна търговия в Северна Америка, обхващащ Мексико, САЩ и Канада. Той става репетиция за лансирането на подобни договори и другаде по света и онагледява безпардонния нрав на транснационалните хищници.

Именно по повод старта на NAFTA на 1 януари същата година с акция по превземането на градчето Сан Кристобал де лас Касас в мексиканския щат Чиапас се ражда Сапатистката армия за национално освобождение (EZLN) на емблематичния Субкоманданте Маркос – маскирания почти като Зоро бунтовник-интелектуалец, чиито есета в интернет се превръщат в библия на алтерглобализма.

Да не забравяме, Мексико е майката на всички латиноамерикански свободи; родината на другата (освен руската) велика революция на ХХ век; страната, от която Фидел тръгва да освобождава Куба; латиноамериканското олицетворение на бунтовната 1968-а, през която мексиканските студенти наистина проливат кръв, за разлика от парижкия пърформанс...

Субкоманданте Маркос разбуни и вдъхнови през 1994-та и в следващите няколко години

идейния потенциал на лява Латинска Америка

съумяла да издигне своя алтернатива на глобалния неолиберализъм. А Уго Чавес, който през същата тази 1994-та се среща с Фидел, се оказа бързо узрелият действен политик, способен да въплъти тази алтернатива в конкретни действия.

Не, феноменът на Чавес не се появи от нищото и още по-малко от някакви ирационални „вълни“ в избирателните капризи на „махалото“. Чавес стъпи не само върху свещените за всички латиноамериканци идеа­ли на Симон Боливар за континентално обединение на базата на антиимпериализма и социалната справедливост, но и върху умното интерпретиране на жестокия чилийски погром от 1973 г.

Чавес взе властта с избори, както Салвадор Алиенде през 1970 г. Но се поучи от грешките му. Използва всички възможности на избирателната система, за да осъществи с референдуми такива законодателни промени, които да подплатят с демократичен вот всяка предприемана обществена промяна. Осигури такова включване от първично до най-високо ниво на широките народни маси, подкрепящи курса му, което реално да им даде влияние върху политическите решения и да им възвърне самочувствието на зачитани и участващи в съдбата си граждани. Гарантира си такъв контрол над армията, който да го предпази от риска на успешен метеж. И – за да стигнем пак до ALBA – стартира толкова мащабна регионална интеграция с категорична социална ориентираност, която да направи необратими процесите на латиноамериканската еманципация от натрапваните отвън модели.

Всичко това не стана с щракване на пръсти. Нито с футболна свирка, която да задвижи „мексиканската вълна“ на стадиона. Самият Чавес изживя сериозна еволюция от 1994 г., когато прегърна „папата на латиноамериканската левица“ Фидел в Хавана, до 2004 г., когато двамата с него стартираха ALBA. Междувременно венецуелският лидер трябваше да преживее и своя катарзис при опита за преврат през 2002 г., когато беше дори отвлечен и интерниран за близо три денонощия на карибски остров, докато привържениците му успеят да възстановят надмощието над превратаджиите и да върнат легитимния президент на власт в Каракас.

Този пуч, инспириран и финансиран от Вашингтон, бе вододелът, който окончателно превърна Чавес в поборник на „социализма на XXI век“. Показа му нивото и източника на съпротивата срещу промените. Мотивира го за изработване на регионалната интеграционна стратегия. И го тласна към създаването през 2008 г. на Единната социалистическа партия на Венецуела (PSUV). Тя обедини организационно всички подкрепящи го левичарски движения и организации в неговата страна, като му осигури и „гръб“, и структура за организиране и мотивиране на осъзната обществена подкрепа.

А ALBA стана и все още е континенталната концентрация на основните ценности, програми и послания, винаги вдъхновявали латиноамериканската левица. Базисният за тази организация кубинско-венецуелски съюз заложи на дълготрайния ефект за устойчивото развитие благодарение на

бартерната интеграция въз основа на солидарността

Преведено на материален език – венецуелски петрол тръгна срещу образователни програми, осъществявани от кубински учители, и безплатни медицински прегледи и операции, извършвани от кубински лекари.

Това проработи отлично и бързо се разшири с включването на Боливия, Никарагуа и Еквадор в ALBA, като всяка от тези страни даваше и своя принос. Ефектът се почувства не само в Латинска Америка, но и в страни от Азия и Африка, където кубинските лекари и учители получиха възможност да осъществяват своите мисии „Чудо“ (за безплатни очни операции от катаракта) и „Да, аз мога (за ликвидиране на неграмотността по метод, изработен от кубинска учителка. И между другото, слоганът бе роден поне 3 години преди онова „Да, ние можем“, което издигна Барак Обама начело на САЩ).

За 10 години програмата „Чудо“ възвърна зрението на почти 4 милиона души из Третия свят, а „Да, аз мога“ ограмоти 8 милиона души от 2002 до 2015 г. И това е едно от най-важните човешки измерения на „лявата вълна“.

Да не пропуснем и факта, че в ALBA влезе и цял наниз островни карибски държавици, които придават колорит и масовост на организацията. С неразвитите си и миниатюрни икономики те нямат възможност да дадат кой знае какъв принос. Могат само да получат облаги от присъединяването си към съюз, който поставя на челно място в принципите си действената солидарност. Всъщност този ефект се оказа и най-големият плюс за самата ALBA, защото нагледно илюстрира, че това е наистина

съюз, който ефективно помага на малките и слабите

В свят като днешния друго такова чудо просто няма. Затова е и този несекващ невротичен напън на локалната и глобалната десница да удари икономически този модел, да го представи като „неработещ“, защото просто е прекалено нагледен и прекалено „опасен“ примерът му. Неслучайно страна като Перу, която бе избрана за една от витрините на „свободни пазар“ в Латинска Америка, демонстративно отхвърли всякаква възможност да се докосне до международните кубински мисии в здравеопазването и образованието, шумно заклеймявайки ги като „пропагандно проникване“.

Този страх много бързо генерира опълчване срещу ALBA и форсиране на агресивна дестабилизация в страните, влизащи в този съюз. И това не е свързано с „вълни“ или „контравълни“, а с перманентното противопоставяне на местна и външна десница срещу всяко застрашаване на статуквото. Тоест, както съграждането на лява алтернатива не е спорадичен и единичен акт (а е неотделим от левичарските традиции на континента и от епохалното влияние на Кубинската революция), така и реакцията отдясно срещу нея не е нещо ново, възникнало в последните години, а е част от дълга и отдавна отработена традиция на десницата и на мощния ѝ покровител от Север.

Не е толкова далечен споменът за черната серия от ултрадесни преврати през 70-те години на ХХ век и съпътствъщите ги репресии, задвижени от прословутия  план „Кондор“ на американското ЦРУ за физическо изтребване на латиноамериканската левица. Тези методи и днес са в сила. В тяхната стилистика е не само споменатият отпит за преврат във Венецуела през 2002 г. А също и разкритият заговор за убийството от наемници-чужденци на президента в Боливия през 2009 г. И полицейският метеж срещу президента на Еквадор през 2010 г. Да не говорим за успелите преврати в Хондурас през 2009 г. и в Парагвай през 2012 г., чиито подробности са повече от красноречиви.

Присъединяването към ALBA през 2008 г. на страна като Хондурас, покрита с мрежа от военни бази на САЩ, доведе до излизането на армия­та на улицата там през 2009 г. и до отстраняването от властта на устремилия се към „боливарската тенденция“ президент Хосе Мануел Селая. Веднага след това дясното държавно ръководство извади Хондурас от ALBA. А в Парагвай през 2012 г. бе отработен

сценарият за „институционален преврат“

По измислен повод доминираният от дясната опозиция парламент гласува за импийчмънт на също насочилия се към ALBA президент и бивш свещеник Фернандо Луго.

Идентична бе схемата, използвана през 2015–2016 г., за да се свали от власт и президентката Дилма Русеф в Бразилия – дълъг и зрелищен процес, който поради размерите и световното влияние на страната, домакинствала и на лятната Олимпиада, фокусира вниманието на международните медии. И в комбинация с избирането за президент на десния Маурисио Макри в съседна Аржентина в края на 2015 г., както и с надделяването на опозицията в парламентаните избори във Венецуела по същото време, завъртя мита за „реванша“ на десницата. А битката всъщност е една и съща. Нито сега започва, нито някога е спирала.

Бързането да се обяви, че в момента наблюдаваме обрат надясно за цяла Латинска Америка, трудно може да се разглежда по друг начин, освен като чисто пропагандно послание, дори повече като пожелание. Заострянето на пропагандата срещу все още управляващите леви правителства на континента е още един израз именно на този неспирен натиск отдясно, на който те са подлагани непрестанно. Ако отвсякъде се внушава, че „лявата вълна умира“ и че „идва дясната“, избиратели и общества в края на краищата може и да повярват.

За надделяването на десницата в Аржентина решаваща се оказа именно ударната пропаганда за „икономическия провал“ на „епохата К“ (така стана известно управлението първо на Нестор Кирхнер, а после и на жена му Кристина Фернандес), макар фактите да сочеха, че именно през този период страната, преживяла преди това дефолт, изплати външния си дълг, достигна до 9% годишен растеж на БВП, вдигна 4 пъти заплатите и т.н.

В последните две години преди изборите обаче Аржентина бе целенасочено подложена на съдебни атаки от американски хедж фондове, купвали нейни дългови книжа и отказващи да приемат условията по реструктуриране на дълга ѝ. Заради делата бяха блокирани държавните активи в американски банки, което върза ръцете на правителството на Кристина Фернандес за международни плащания и го доведе до

изкуствен дефолт

Като добавим пропагандата и неудачния подбор на перонисткия кандидат-президент, резултатът бе победа на десния Маурисио Макри в изборите. Впрочем, почти веднага след това хедж фондовете внезапно станаха по-сговорчиви и постигнаха благоприятен за новата власт компромис...

Институционалният преврат в Бразилия бе колкото за отстраняване на Дилма Русеф от власт, толкова и за да се спъне завръщането на Лула през 2018 г.
Заместилият Дилма на президентския пост в Бразилия Мишел Темер е едно от лицата на опита за десен реванш в Латинска Америка.
Десният президент на Аржентина Маурисио Макри е инициатор на много действия на регионално ниво, насочени срещу „боливарската тенденция“ и конкретно срещу правителството на Николас Мадуро във Венецуела.
Десният реванш в Аржентина включи и съдебно преследване срещу бившата президентка Кристина Фернандес. 

 В Бразилия пък разправата не бе само с Дилма Русеф, но и със смятания за сигурен кандидат-президент в изборите през 2018 г. Лула. Атаките срещу тях също минаха през много интензивна употреба на медиите и на съдебните власти, изкривили до неузнаваемост гигантския корупционен скандал в държавната компания „Петробраз“. Стигна се до парадокса дълбоко потънали в корупция лица от бразилската политическа върхушка да санкционират президентката с отстраняване от поста ѝ за незначително административно нарушение. При това именно Дилма още от първия си мандат се прочу като напълно безкомпромисна дори срещу най-малкото подозрение за корумпираност. Така тя махна от постовете им един куп министри и висши държавни служители. Очевидно те след това ѝ отмъстиха с импийчмънта. Тоест, с очевидния държавен преврат.

Лула пък бе омърсен със слухове за злоупотреби срещу него и жена му, които така и не бяха потвърдени, но рязко сринаха неговата популярност, достигаща преди това 70 процента, което го правеше почти сигурен победител в изборите догодина. Докато медийното насъскване продължава, жената на Лула почина от инфаркт...

Отровно пропагандно острие

е насочено и срещу президентската власт във Венецуела, поета след смърт­та на Чавес през 2013 г. от Николас Мадуро, спечелил скоро след това президентските избори. Тъй като Мадуро упорито следва вътрешната и външната политика на Чавес, враговете на този курс целят президентът да бъде отстранен от власт. Големи усилия се полагат това да стане по сценария, изпробван вече в Парагвай и Бразилия – чрез парламентарни ходове.

Разпокъсаната и разнородна венецуелска опозиция, постоянно разяж­дана от вътрешни съперничества, беше пришпорена от външните си покровители през лятото на 2015 г. да се обедини спешно за спечелване на насрочените за декември с.г. парламентарни избори. Така се роди опозиционното обединение MUD (Mesa de la Unidad Democrática – Маса на демократичното единство), което в условията на открита икономическа и пропагандна война срещу управлението на Мадуро наистина успя да вземе две трети от депутатските места. И оттогава не е спряла да изпробва всякакви механизми за свалянето на Мадуро.

Венецуелската конституция обаче, одобрена с общо допитване още в първата година след идването на власт на Чавес през 1999 г., гарантира, че пряко избираният държавен глава може да бъде сменен само пряко – чрез референдум. А на условията за свикване на такъв референдум засега венецуелската опозиция не успява да отговори. Но конфронтацията не спира и е с високи градуси.

На Мадуро е сервирана обстановка, наподобяваща дори не Парагвай от 2012 г. или Бразилия от 2016 г., а направо Чили от 1973 г. – от месеците на нагнетяване на напрежение преди преврата на военната хунта срещу Салвадор Алиенде. Също както някога в Чили, сега във Венецуела изкуствено се създава дефицит от стоки, провокират се несигурност и хаос, насъскват се враждебните парламент и медии. Отвсякъде голословно се тръби за „провал“ на лявата политика.

И къде е този „провал“, след като независимо от сложната икономическа обстановка и от оставащите ниски международни цени на петрола (основния износен продукт на Венецуела) правителството на Мадуро продължава да заделя 74% от държавния бюджет за социални инвестиции, както заяви наскоро в реч пред Съвета по правата на човека на ООН венецуелската външна министърка Делси Родригес. А самият Мадуро съвсем наскоро участва в тържество по предаването на 1 500 000-ото жилище в страната.

Нагнетяването отдясно (и отвън) на напрежение във Венецуела е най-интензивно, но то не липсва и в другите страни от „боливарската“ тенденция, като средствата за удари по лидерите ѝ не се подбират.

Емблематичен е например случаят с Боливия, където през февруари 2016 г. се състоя референдум дали Ево Моралес има право да се кандидатира за още един мандат на изборите през 2019 г.

Въпреки постоянните обструкции и от неговата опозиция, управлението на Ево се смята за едно от най-успешните в историята на Боливия, която преди него беше традиционно наричана „просяка на златния трон“. Страната има завидни природни ресурси, но заради пословичната си политическа нестабилност (200 преврата за 200 години независимост), заради алчността на повечето от досегашните си управници и заради безскрупулността на транснационалния капитал, беше абонирана за дъното в класациите по бедност. С Ево нещата се промениха. Боливия започна да печели от износа на природен газ, национализирайки добивната индустрия. Изгони чуждите икономически акули, които бяха обсебили водоснабдяването на големите градове. Отбелязан бе растеж на БВП между 5,8% и 7%. От 2006 до 2017 г. минималната работна заплата нарасна 4 пъти.

На този фон преди референдума миналата година се разигра истерична кампания, за да се отхвърли варианът за ново преизбиране на Ево. Точно в навечерието на вота бе провокирана

стачка с пътни блокади на собствениците на камиони

недоволни от 13-процентния данък, наложен им от правителството. (И тук отново прозира пряк паралел с Чили на Алиенде, където превратът беше предшестван точно от такава стачка) Освен това бе изровена една дама от стара връзка на Ево Моралес, която обяви, че имала дете от него. Но като по-скандален факт бе поднесено обстоятелството, че дамата заема висш ръководен пост в смесена фирма на боливийската държава с Китай. Тоест внушението беше, че Моралес е злоупотребил с положението си, за да уреди любовница. Разплитането на случая се проточи по всички правила на латино­сапунките и накрая разкри, че няма никакви нарушения от страна на президента, а жената, която той не е виждал от години и от която няма никакво дете, си е просто аферистка.

Референдумът обаче вече беше минал и привържениците на Ево бяха загубили с 2% (51% се обявиха против преизбирането му, а само 49% го подкрепиха). Президентът обаче предупреди противниците си, че няма намерение да се предава и все пак ще намери начин да се кандидатира през 2019 г.

Кандидат-президентът Ленин Морено олицетворява не само левицата в Еквадор, но и всеобщия ляв морал за защита на хората в неравностойно положение.

Междувременно тече нажежена битка и за Еквадор. На 19 февруари т.г. там се състоя първият тур на президентските избори, в които сегашният лидер Рафаел Кореа не се кандидатира. Кандидат на управляващия съюз „За издигната и суверенна родина“ (Alianza PAIS – Patria Altiva y Soberana) стана Ленин Морено, бивш вцепрезидент на страната и съратник на сегашния ѝ ръководител. На него не му достигнаха само 0,65%, за да бъде избран още на първия тур, и ще отиде на балотаж на 2 април с изоставащия от него с 11% десен кандидат Гийермо Ласо. Прогнозите са, че зад Ласо ще се обедини цялата десница, само и само да не допусне победа на Ленин Морено. И мотивът ѝ далеч не е само в неговото революционно име, дадено му от родителите левичари. Нахъсването е

на примера на Еквадор да се докаже

че десният реванш не е изолиран само в Аржентина и Бразилия, че тенденцията е наистина континентална, както провъзгласява пропагандното клише.

Това клише, разбира се, не желае да забележи, че в Уругвай, например, от 2005 г. неизменно управлява левият Широк фронт и в момента на власт отново е Табаре Васкес, избран за нов петгодишен мандат през 2015 г. „Незабележимо“ стои и преизбирането на Даниел Ортега за президент на Никарагуа в края на 2016 г. „Пропуска“ се и фактът, че от 2014 г. втори президентски мандат в Чили кара социалистката Мишел Бачелет. И че в Салвадор от 2009 г. на власт е бившата партизанска формация Фронт за национално освобождение „Фарабундо Марти“, която в момента се представлява от президента Салвадор Санчес Серен, чийто мандат изтича чак през 2019 г. Отгоре на всичко някогашният партизански командир Санчес Серен пое и ротационното председателство на най-авторитетната регионална организация CELAC. Сякаш не съществува и друга една важна перспектива – ако мирният процес в Колумбия продължи да напредва позитивно, включването на партизанската формация FARC (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia – Колумбийски революционни въоръжени сили) в политическия живот на страната ще означава появата на една нова внушителна партия на левицата...

В същото време пропагандата упорито представя дори резултатите от миналогодишните избори в Перу като някакво „доказателство“ за уж надигаща се „дясна вълна“. А всъщност победата там на десния кандидат Педро Пабло Кучински беше осигурена само благодарение на това, че младата и перспективна кандидатка на левия Широк фронт Вероника Мендоса му преля гласовете си за втория тур с едиствената цел да избегне избирането на още по-дясната Кейко Фухимори...

Латиноамериканската лява алтернатива, разбира се, е атакувана безмилостно отдясно. Сегашните десни лидери на Аржентина, Бразилия и Парагвай дори превърнаха в арена на този сблъсък една от влиятелните регионални организации – основания през 1991 г. южноамерикански общ пазар MERCOSUR, към който Венецуела се присъедини през 2006 г., а Боливия е в процес на присъединяване от 2012 г. През декември м.г. Аржентина, Бразилия и Парагвай обявиха членството на Венецуела за суспендирано, обвинявайки я, че не спазва демократичните норми във вътрешната си политика. Властите в Каракас реагираха, че такова решение може да се вземе само на обща среща на върха на организацията, а такава сбирка не е провеждана. Въпреки това аржентинските власти не се поколебаха да приложат дори сила срещу венецуелската външна министърка, която пренебрегна суспендирането и се яви в Буенос Айрес за съвещание на ръководителите на дипломацията на страните членки. Случаят бързо отшумя в медиите, въпреки че беше скандален...

Натискът за „десен реванш“ в Латинска Америка очевидно ще продължи да се ожесточава. Което обаче няма изгледи да придаде повече достоверност на пропагандния мит за уж „ляво отстъпление“. С разбудените за полагащото им се място в историята народни маси континентът на Кастро и Чавес няма как да се върне във времената отпреди тяхната ера.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор