Встъпителен доклад
на Георги Пирински 
пред Конференция по проекта „Обновлението на социалните и демократичните ценности като неотменна част от модернизация­та на социалдемократическите партии“,
София, 16 юни 2017 година.

ОБНОВЛЕНИЕТО НА ЦЕННОСТИТЕ – НОВА „СРЕЩА С ИСТОРИЯТА”

Брой 3-4, юни-юли 2017

Независимо от болезнените провали и фаталистичните предсказания за отмиране на социалдемокрацията, апелите за „съвършено нов подход“ звучат несъстоятелно. Успехът е заключен в мярата между непреходното и обновлението, в един нов прочит на традициите, съобразен с променящите се форми на работа и живот в условията на всеобхватна глобализация.


Едно чисто приложно определение за това, що е то ценности, гласи, че това всъщност са принципите, които ни помагат да преценяваме кое е правилно и кое е грешно и как да действаме в различни ситуации. „Ситуациите“ днес, т.е. реалностите, многократно засилват нуждата именно от такива принципи, т.е. от ясно определени и споделени ценности, на които да се опре отделната личност и въз основа на които да се сплоти обществото и се гради държавата.

Проблемът днес е в това, че представите на хората за правилно и погрешно, за добро и зло са силно разклатени именно поради ерозията на самите ценности като морални основи за нормативно закрепени и реално действащи права и отговорности. При това става дума не просто за някаква текуща слабост, а за фундаментален проблем, тъй като именно тази ерозия отнема силата на всяко по-решително действие за преодоляване на безпрецедентно острите кризи и за устойчиво развитие на отделните общности и на съвременния свят като цяло.

В увода към предизборния Манифест на Лейбъристката партия Джеръми Корбин констатира в резултат на многобройните си срещи с гражданите растящото им чувство на безпокойство и безсилие (фрустрация). Изправени пред спадащ жизнен стандарт, растяща несигурност на работното място и свиващи се публични услуги, хората са подложени на все по-голям натиск. Това ‒ във Великобритания, считана за една от страните, които най-успешно се справят с проблемите на безработицата и ниските темпове на растеж.

Томас Майер, водещ теоретик на ГСДП, в една от последните си публикации, поместена и в списание „Ново време“, разкрива факторите за такава фрустрация: „неолибералната ера направи възможна една „тиха революция“, която изтри или направи неузнаваеми социалдемократическите представи за действителността… Обещанията за напредък, които представляват фундаментални легитимационни норми на нашето общество, се обезсмислят, защото начело излизат и се превръщат в нещо нормално скандални неравенства на доходите и имуществата… Ние се превърнахме в общество на изпадналите“(1).

Не може да се каже, че изследователските центрове на европейската социалдемокрация са останали пасивни пред предизвикателството на този нов „феодален“, по думите на Майер, капитализъм, преди всичко към ценностните основи на нейния европейски проект. Така например, в началото на текущото десетилетие Фондацията за европейски прогресивни изследвания (FEPS) реализира мащабен проект на тема „Прогресивни ценности за ХХI век“, публикуван през 2011 г.

В неговата уводна част се заявява, че, изправени пред непознатите предизвикателства на новото столетие, традиционните подходи на социал­демокрацията, предлагащи едни или други алтернативни реформи, въобще не вършат работа. Апелира се за изцяло ново начало, за формиране на ново прогресивно виждане, което да обуславя нов набор от ценности и принципи за политики, които да генерират нова политическа сила като притегателен център за нови обществени образувания.

Подобна постановка очевидно отразява пълното разочарование, в известен смисъл друг вид фрустрация, този път на социалдемократическите елити, като реакция на унизителното отстъпление на социалдемократическите партии в Западна Европа през последното десетилетие, както и на множащите се предсказания за предстоящото отмиране на социалдемокрацията като политическа сила и идеологическа традиция. Сякаш се търси да се демонстрира свръхволя за скъсване с досегашното, за смели нови хоризонти на мисълта и политиката, за новаторство едва ли не от нов тип.

 Само че, независимо от претърпени болезнени провали и от фаталистични предсказания, апелите за подобен „съвършено нов подход“ звучат някак пресилено, а и недостатъчно състоятелно. Тук като че ли необходимата за успех мяра между непреходното и обновлението е нарушена по посока на последното за сметка на първото.

Всъщност по-скоро въпросът е в това

отново да се осмисли самата същност
на традиционните ценности

на социалната демокрация като фундамент не за поредни реформи на съвременния капитализъм, а като основа на практическа политика за качествени трансформации на демократични социалистически начала. Разбира се, че за подобна политика се изисква преди всичко нов прочит на тези ценности, изцяло съобразен с коренно променящите се основни форми на работа и живот в условията на всеобхватна глобализация, цифровизация и роботизация.

Но също така следва да разберем, че днес, в условията на ХХI век, именно „социалният въпрос“ отново става остро актуален, както някога, точно преди две столетия. Защото днес и в най-развитите страни особено младите, но и все повече хора в активна, както и от третата възраст, все по-ясно осъзнават, че отново са обречени на перспективата на все по-драстични неравенства и задълбочаващи се несправедливости, на деградация на самите основи за достоен живот.

Както и да видим, че именно тогава, в условията на безогледна експлоатация на труда от началото на ХIХ век, се заражда и развива политическото разграничение между лявото и дясното в контекста на модерната епоха. И че именно в онези условия изкристализира и се прокламира социалната същност на ценностите: свобода и солидарност, равенство и справедливост ‒ същност, която днес отново се превръща в идейна почва за мощен ръст на нови леви платформи и движения, и то в момент, когато изобилстват съжденията за отмиране на разграничението ляво-дясно и заместването му от други базисни разделителни линии.

При това прави впечатление едно любопитно сходство по отношение на разбирания­та за такива нови определящи съвременната епоха разграничения. Научният съвет на споменатата по-горе социалдемократическа фондация на последното си заседание по повод 60-годишнината на Римския договор, констатира, че „дихотомията дясно-ляво вече не е в състояние да опише политическата диалектика на сегашното време. Вместо нея възниква нова дихотомия между затвореност и отвореност“. Примерно същото твърдят и защитниците на тезата, че доминиращото разграничение днес е не между все по-малко открояващи се ляво и дясно, а между „либералния глобализъм“ и „консервативния национализъм“.

Да, предписанията за необходимите решения по отношение на основни виждания за бъдещето съществено се различават, но са еднакво незадоволителни. Социалдемократическата мисъл призовава прогресивните сили да предложат на гражданите „нова утопия, за която хората да мечтаят и към която да се стремят“. Консерватор-националистите пък издигат възобновената национална държава като отговор на разрушителната глобализация.

Всъщност огромното мнозинство от хората са заинтересовани да запазят социалните си придобивки и основните на демокрацията и когато им бъде предложена реална програма със сериозна обосновка на политика в защита на именно тези техни жизненоважни интереси, те я припознават като истинския търсен от тях отговор и ѝ дават своята силна подкрепа. Нагледният пример за точно такъв отговор и подкрепа е предизборният Манифест на водената от Джеръми Корбин Лейбъристка партия и новите 30 места, които тя завоюва на изборите на 8 юни т.г.

При това показателни са отговорите на много от избирателите на анкетите след изборите на въпроса, защо след като цял живот са гласували за консерваторите, този път са предпочели да гласуват за Лейбъристката партия. Причините, които сочат, са ангажиментите в Манифеста за скъсване с налаганите от консерваторите задушаващи бюджетни орязвания в сферите на образованието и здравеопазването по силата на политиката на т.нар. остеритет.

Не по-малко важна е позицията в Манифеста в полза на обществената собственост в сферата на публичните услуги, като съществена страна от цялостен процес за изграждане на реално функционираща демократична система и по-справедливо разпределение на благата. В него се предвиждат такива мерки като:

- удвояване на обхвата на кооперативния сектор;

- въвеждане на „правото да притежаваш“, даващо възможност работещите в дадена фирма с предимство да придобият част от собствеността, ако бъде обявена за продажба;

- предимство на собствените публични местни фирми за изпълнение на обществени поръчки от съответната община;

- възстановяване на обществената собственост върху основни услуги като железопътния транспорт, енергийните мрежи и системи, водоснабдяването и пощите.

Обосновката е, че приватизацията в тези възлови сектори е довела до по-високи цени за потребителите, но при влошено качество на услугите, като същевременно собствениците търгуват с акциите на фирмите, реализирайки „съществени печалби“.

Посочените приоритети очевидно са все примери за това как базисната лява същност на ценностите свобода, справедливост, равенство и солидарност може да вдъхнови идеи и политика, способни да спечелят масова подкрепа като напълно реализуема програма за управление. Стига те истински да отразяват същината на левите ценности и да бъдат ясно и точно формулирани, да свидетелстват за категорична воля да бъдат реализирани във власт­та. При това е твърде показателно, че там, където се появят такива идеи, политика и отстояващи ги партии, подкрепата за десницата – и за крайната, и не само за нея – осезаемо спада.

Но не по-малко показателно е, че както във Великобритания, така и в САЩ, а и във Франция, младите и не само те повярваха на посочения вид идеи и политика, поднесени им не от текущите политици, а от хора на възраст около и над 70-те години – описвани от инак начетени наблюдатели и у нас като „прашасали“, абсурдни и безнадеждно неадекватни на днешните реалности реликви от отминали времена. Простото обяснение, което те не могат или не желаят да видят, е, че младите не намират сред политиците на средна възраст такива, които в течение на последните поне три десетилетия да не са отстъпили пред хегемонията на неолиберализма, поради което сега се обръщат към представители от третата възраст, останали верни и последователни защитници на каузата за социална справедливост и реална демокрация, за достоверни отговори на същия онзи „социален въпрос“ от по-далечното минало, отново станал остро актуален на вълната на нова „среща с историята“.

 

Бележки:

(1) Томас Майер, „Един нов социалдемократически век“, сп. „Ново време“, бр.1-2, 2017.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови