Стоян Мирчев е икономист по образование. Народен представител от БСП в 43-то и 44-то Народно събрание. Член на Комисията по образование и наука и на Комисията по вероизповеданията и правата на човека. 

В ОБРАЗОВАНИЕТО И КУЛТУРАТА ДИАГНОЗАТА Е „ВЛАСТОВА БЕЗПОМОЩНОСТ”

Брой 3-4, юни-юли 2017

Искаме по-добра производителност в икономиката, но без професионализъм и висока образованост, без дипломи, зад които да стоят реални знания и култура, това не е възможно.

 

 Проблемите пред образованието, науката и културата са органично свързани. Те са толкова много и така дълбоки, че не е възможно да се реши само един от тях, а после да очакваме общо коренно подобрение. Налага се наистина системен поглед и разговор за мащабен проект. Защото без модерна и приоритетна политика в образованието, науката и културата няма как да възродим държавата си.

 Политиката в тези три толкова важни сфери през последните години трупа проблем след проблем. Това е диагноза за властова безпомощност. Вместо да се намират добри решения, се вдига бяло знаме пред чужди фондации и „реформатори“, пред алчността за програмно финансиране и кражбите, пред сбъркани идеологеми и послушание.

 Накратко, това е диагнозата на дясното и мултилибералното, на разрушаващото и деградиращото управление във и чрез образователните институции през последните години. При трите правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов (2009-2013, 2014-2016, 2017…) нещата станаха катастрофални .

 ГЕРБ приеха Закон за училището (ЗПУО), който не само не решава нито един от проблемите, но и влошава рязко ситуацията в предучилищното и училищното образование. Парите за държавните и общинските образователни институции, които са ядрото на училищната система в една социална държава (каквато е уж България според записаното в Конституцията), вместо да бъдат увеличени двойно, ще бъдат допълнително намалени поради насочването на част от тях към частните градини и училища. Бизнес логиката фатално победи идеята, че

училищната система трябва да намалява,
а не да увеличава социалното неравенство

Бизнес логиката влезе в крещящо противоречие и с европейското правило, че държавата не може да субсидира безнаказано частен бизнес, като го финансира директно.

 Победи и друго порочно разбиране, според което ученикът е важен преди всичко като бройка, която носи пари. А не като подрастваща личност, част от едно здраво и пълноценно младо поколение.

 Учебните програми ще загубят своето ценностно ядро, онова съдържателно ядро, чрез което се образова и възпитава единно младо поколение на България. Премахнат бе специалният закон за учебното съдържание, чийто смисъл бе да гарантира стабилност и всеобщност на учебното съдържание – на научната му обоснованост, на методическата му обезпеченост, на ценностната му адекватност, на патриотичната му мотивираност. Вместо това всяко училище ще може да си променя програмата, изучаваните дисциплини и съдържанието им. Включително под натиска на местен бизнес, агресивни чужди религии или малцинствени сепаратистки общности. Училищната система вместо стабилна и здравословно консервативна се превръща в арена на политически боричкания, религио­зен сепаратизъм и местен феодализъм. Тя не обединява младите, не ги прави горди граждани и активни патриоти.

 И още нещо, което фатално бе разградено – професионалното обучение и подготовката за професии в индустрията и производството. Имахме чудесни професионални училища и специализирани техникуми, свързани с индустриалните предприятия. Всичко това бе погубено само за 20 години.

 Днешното училище не учи децата на труд, не възпитава в уважение към учителите. Самите учители се оказаха сред жертвите на либерализма и анархията в обществото ни. Повече от 20 години те имат едва ли не само задължения, но не могат да изискват и наказват. „Връзват“ им ръцете дори при драстични посегателства срещу тяхното човешко достойнство и професионални решения. Отгоре ги мачкат директорите, отстрани ги унижават родителите, отдолу ги невротизират децата, репресират ги мутри и брутални девианти.

Необходимо е да възстановим
нормалния статус на учителя

Без него Училището е безпомощно да върши отговорната си обществена работа. Без такава промяна младите няма да искат да стават учители, а над 60% от сегашните учители вече са или скоро ще бъдат в пенсионна възраст. Българското учителство очаква защита и нормализиране на отношението към него.

 Проблемната ситуация във висшето образование е подобна. Преди всичко поради автономността на университетите, която по принцип е нещо добро и демократично, но с която в нашите условия се злоупотребява все по-често. Зачестиха скандалите ‒ с ректори, с преподаватели, със студенти, които все по-нагло си искат оценките, без поне за приличие да са посетили една лекция. Преди години тревогата беше за фалшивите дипломи – фалшифицираха се протоколи, оценки и дипломи. Сега към това бедствие се добавиха студенти със законни дипломи, които нито са учили, нито дори знаят какво се учи в тяхната специалност. Това по същество си е „неграмотност с диплома за висшист“.

 В същото време бизнесът се оплаква, че няма подходящи хора за свободните места – и за работници, и за специалисти. Това е порочен кръг. Всички са завъртени в него – и ученици, и родители, и учители, после студенти и преподаватели, работодатели, цялата икономика. И какво се получава накрая? Влошаващ се капацитет в институциите и във всички обществени дейности.

 Все по-тревожни са сигналите за злоупотреба с новия механизъм за придобиване на докторско звание, с конкурси за доценти и професори.Критериите се снижават, а журитата често действат безпринципно, като приятелски кръгове. Не се спазват изискванията за публичност на трудове и рецензии – крият се от сайтовете.

 Да припомним, че през 2010 г. бе отменен механизмът на общодържавната Висша атестационна комисия (ВАК). Отпадна двустепенната система за контрол върху процедурата, законността на избора, както и възможността пострадалите да поискат преразглеждане и справедливост.Тогава званията „доцент“ и „професор“ бяха национални, сега са валидни само в рамките на отделния университет или колеж. Затова пък бройката им нарасна в пъти. Подобна на нашата система за научни степени и звания бе приета и в съседна Румъния. Но там бързо прозряха злокачественото ѝ действие. И за разлика от нас го признаха и предприеха промяна за оздравяване.

 Системата на университетите ни също не е в добро състояние. Прилагат се норми на ЕС, но

европейските норми
у нас често обръщат смисъла си

От своя страна демографската криза драстично сви броя на кандидат-студентите, от няколко години те са с 10-20 хиляди по-малко от местата за първокурсници, обявени от университетите и колежите. Получава се фатална комбинация.

 Първо, от 2-3 години насам приемаме на практика всички желаещи – дори при откровена неграмотност и никаква мотивация да се учи сериозно. За жалост в много от колежите и дори в някои университети се развихри бизнес – да се приемат всякакви хора и после да се избутват до диплома. Важното е парите да вървят.

 Второ, за да се изтъкнем, че изпълняваме нормата на ЕС за 35% висшисти, самоцелно гоним числото на завършилите. А по същество произвеждаме фалшиви дипломи или висшисти с дипломи без покритие, без никаква реална подготовка. Става дума за 30-40% от сегашните студенти. Винаги е имало такива студенти, но сега делът им стана огромен и задушаващ. Кого лъжем с всичко това? На кого правим уж хуманна услуга?

 Истината е, че по този начин като държава и общество просто сечем клона, на който все още седим. Нали не сме забравили, че европейският XXI век е наречен „информационно общество“, че сега привилегированата част на труда се нарича „когнитариат“ – това е новата работеща класа на знанието. А и самият ЕС в своите 10-годишни програми за развитие след 2000 г. нарича себе си „общество и икономика на знанието“

 Искаме по-висока производителност в икономиката – е, без професионализъм и висока образованост, без дипломи, зад които да стоят реални знания и култура, това не е възможно.

 При това става дума за инерционни процеси. Спиралата вече ни е завъртяла към дъното и се очаква да имаме смелостта и силата, за да я върнем в обратната посока. Как да го направим? Според мен с два вида мерки: 

‒ спешни, които да спрат процеса на деградиране и на разпадане на училищната и университетската ни система.

‒ и по-комплексни, с по-далечен хоризонт, с цел цялостно реорганизиране и преформатиране на дейностите и институциите, на приоритетите и финансирането, на кадровото обезпечаване на образованието.

 Като говорим за образованието, логично стигаме до науката и връзката между двете системи. Преместването на науката от БАН към университетите е новата концепция, според която университетите и колежите следва да развият двата си сегмента: не само образование, но и
научни изследвания. Да видим как и в какво се препъваме и тук.

 Първо, в недостига на специализирани фондове за научни изследвания – не само за приложни, но и за фундаментални изследвания.

Средствата се свиват вече няколко пъти

Първо се отрязват парите за наука, за заплатите на учените и преподавателите, за модернизиране на лаборатории и уреди, за библиотеки и научен обмен. При това има и драстична структурна диспропорция: все по-голяма част от фондовете отиват за технически и природни науки, и почти мизерна част ‒ за обществени и хуманитарни науки.

 Политизирането също стана явно и все по-драстично: почти е невъзможно да спечелиш проект, ако не си от правилната партия, от правилния университет, от привилегированите чрез някои фондации. Няма нищо по-пагубно от това за истинската творческа наука.

 Второ, за да се развие сериозна наука в университетите, са необходими институти и центрове за изследвания, стимули за изследователски принос, авторитетни и модерни преподаватели.

 Другото драматично поле в българската наука се нарича БАН. Симеон Дянков по време на кабинета „Борисов 1“ завъртя такъв злокобен вихър, че е цяло чудо, че БАН все още успява да произвежда сериозна наука и изобретения. При драстично недофинансиране – между 20 и 40%, дори при орязан до критичност бюджет на институтите. При мизерни равнища на базовите заплати – и за докторантите и младите изследователи, и за вече изявените учени в БАН. При медийна антиреклама срещу авторитетни имена в българската наука, срещу българските изобретения и патенти.

 Въпреки всичкото това мачкане и публично дискредитиране

БАН оцелява

Там работят извънредно талантливи учени и изследователи. Импакт факторът показва, че именно оттам идва огромната част от българския научен принос и известност по света.

 Крайно време е българската държава отново да възприеме принципа на интелектуализирането. Без това е невъзможно да градим общество и икономика на знанието. Без наука – своя, оригинална, със самочувствие,това не става. Без специална грижа и ресурси от страна на държавата, не става.Без наука, внедрена в образованието като съдържание и като методики, то се примитивизира. Без наука за историята и за културната ни идентичност няма как да ги отстояваме пред света. Без истинска експертиза (колко се злоупотребява с тази дума днес) добра политика за обществото не е възможна. Без интелектуален елит нацията се връща назад и надолу.

 Образование и наука в симбиоза. Това е истината.

 Третият елемент на системата е културата. И като стойностно и привлекателно изкуство, и като паметници на историята и културната ни идентичност, и като „културна индустрия“, от която да се печели, и като средство за пропагандиране на България и българското. Така, както го прави съседна Турция. Техните филми, които пълнят нашите телевизии, както и техните книги, които пълнят нашите книжарници, са форма на пропаганда. Само България ли се отказва от това средство, за да налага своя авторитет, да привлича симпатизанти, да прави и съответен печеливш бизнес?

 Проблемите в сферата на културата и изкуството са подобни на тези в науката и изследванията.

 Културата е от изключителна важност за идентичността на българската нация. За културното приобщаване на малцинствата към ядрото на нацията ни. За плуването ни в пъстрото море на мултикултурния свят днес. Но без да сме нихилисти към себе си и без да потъваме объркано в неговите често провокативни форми и все по-често изродени ценности.

 В античността, преди 2 хилядолетия, демокрацията е учила децата на три основни неща: математика ‒ за да се развива умът и да има рационализъм във всяка дейност; изкуство ‒ за да има дух и полет на въображението и творчеството; атлетика ‒ за да има здраво тяло за здравия дух на младите поколения и оттам за цялото общество и държавата.

 Така и днес науката е нужна на образованието – дава му, условно казано, „математиката“ в учебното съдържание, както и методиката на човешкото израстване и подготовка за пълноценна реализация. Чрез науката се подготвят учителите и преподавателите, за да не са изостанали от информираните си ученици и студенти, от динамиката на знанието и технологиите. Чрез науката ние, българите, показваме какви сме като народ и нация, откъде идваме, какъв ни е потенциалът, как умеем да се възраждаме от всяко пепелище на историята.

 Всичко това е фатално важно като основа и стимул и за изкуството, за цялата сфера на културата. От своя страна културата пълни образованието като съдържание, дава му народностен образ, както и простора на пъстрия голям свят. Културата е и възпитание на обноските, на поведение­то, на общуването.

 Има един общ проблем и той е

хроничната липса на средства

Простото наливане на пари обаче само по себе си не решава проблемите. Нито самоцелните административни реформи, чрез които често управляващите само прикриват скандали и безобразия.

Общата ни позиция е, че:

• в средното образование парите трябва да са само за държавни и общински училища и детски градини;

• основните държавни стандарти, особено тези за учебния план и съдържанието, да бъдат приложения към закона, за да станат отново нещо устойчиво, да не се сменят по нечия приумица;

• нужен е адекватен закон за професионалното образование, за да възстановим шансовете на една икономика с образовани кадри;

• да върнем авторитета, сигурността и доброто заплащане за българския учител.

• във висшето образование и науката освен подходящо финансиране, е крайно необходим нов Закон за академичния състав. Чрез него да бъдат ревизирани недомислиците в Закона от 2010 г. по отношение на научното израстване и хабилитиране на нашите преподаватели. Нека не произвеждаме и тук фалшиви научни звания и степени.

 Важно е да има системна връзка и органична обвързаност между образование, наука и култура. На практика те са неотделими едно от друго. Затова и в политиката следва да използваме системен и комплексен подход. Защото добрите решения в една от тези три сфери става нов ресурс за другите две. Има кумулативен ефект.

 Системен подход означава да мислим всяко конкретно нещо в общата рамка на представата ни за желаното от нас обществено устройство – като цяло и в перспектива.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови