Той е една истинска политическа звезда, която търпеливо изчака 30 години, за да изгрее и да се превърне в пътеводната светлина на лявото във Великобритания, а защо не и в цяла Европа.
Тазгодишният музикален фестивал в Гластънбъри, както и почти всички публични изяви на лидера на Лейбъристката партия във Великобритания Джеръми Корбин напоследък са огласени от рефрена „Ооо, Дже-ръ-ми Кор-бин“ (1) с мелодията на световноизвестния хит „Армия на седем нации“ на групата „Уайт Страйпс“.
Песента не е случайна – намекът е, че дори армия от седем нации няма да може да го спре. Наред с музикални звезди като „Рейдиохед“, Ед Шиърън, „Фу Файтърс“ и др., на сцената се качи и Корбин. Той държа пламенна реч пред повече от 200 хиляди души, които въодушевено скандираха името му.
Заяви, че е горд, че е имал възможност да води партията по време на избори, които ѝ донесоха най-големия възход от 1945 г. насам. Думите му бяха живи и заредени със социалистически ценности и ангажимент гласът на милионите млади хора, които се довериха на лейбъристите, да бъде чут. Той иска заедно да се изправят срещу онези, които „ни казват как да мислим“ и заедно да се борят срещу неравенствата.
От главната сцена на фестивала Джеръми заклейми бедността, Доналд Тръмп, както и неблагоприятните последици от напускането на Европейския съюз. Публиката буквално изригна, когато той цитира любимата си поема на Пърси Биш Шели от ХIХ век „Маската на анархията“, в която се призовава за ненасилствена съпротива срещу несправедливостта.
„Той е истинско вдъхновение. Аз посещавам Гластънбъри от 80-те години и фестивалът винаги е имал политически заряд. За разлика от други години обаче усещането ми е, че всички като че ли са се събудили“, казва Клеър Кук пред „France 24“. И добавя: „Едва ли ще видите консерватор в Гластънбъри. Доскоро левите хора се чувствахме като в балон, но днес е ясно, че сме много повече, отколкото сме си мислели“.
Популярността на Корбин, на когото доскоро и свои, и чужди гледаха с насмешка и голяма доза ехидност, очаквайки големия му провал, за да го свалят от лидерския пост, може да се измери и по безпрецедентния брой плакати и тениски с неговия лик и послания, които бяха в пъти повече от тези на големите музикални знаменитости на фестивала.
По време на цялата кампания преди предсрочния вот на Острова на 8 юни т.г. Корбин навсякъде е посрещан като звезда, във всяко населено място го чакат хиляди избиратели, мнозина от които дори не са членове или симпатизанти на Лейбъристката партия. Те просто искат да зърнат и чуят гласа на надеждата. Глас, който казва, че нещата могат да бъдат различни. Качват се по покриви и по улични лампи, за да го видят по-добре. А той се здрависва с всеки, изслушва внимателно и състрадателно проблемите на хората и обикновено завършва с призива, че е време да работим „За мнозинството, а не за малцината привилегировани“ (For the many, not the few!) „Справедливостта е лесна на думи и трудна за постигане“.
Справедливост само за малцина
не е справедливост, а привилегия
„Стратегията на торите често се повтаря. Например с железниците – недофинансиране, съкращения, разбиване на системата, и накрая приватизация. Цинично, нечестно и несправедливо. Това не се отнася само за обществените услуги, те виждат ограничена роля на държавата, защото искат и ограничена справедливост“, казва Корбин в една от речите си.
Кампанията започна вяло. Като че ли всичко беше предрешено. Премиерът Тереза Мей и консерваторите бяха окрилени от социологическите сондажи, които им отреждаха смазваща преднина от 20%. Само за няколко седмици обаче Корбин и лейбъристите я стопиха до едва 2 пункта и управляващите загубиха мнозинството си в парламента. При избирателна активност от 68,7 процента консерваторите спечелиха с 42,4 на сто (над 13,6 млн. души), докато лейбъристите останаха плътно зад тях с 40 процента (над 12,8 млн. души). Трети са либералните демократи със 7,4%, следвани от шотландските националисти с 3%. Важно е да се отбележи, че много от онези 12,8 милиона души, подкрепили лейбъристите, са бивши консерватори или поддръжници на крайнодясната Партия за независимост на Обединеното кралство (ЮКИП). Други пък традиционно не гласуват.
Корбин и колегите му бяха отворени за медиите и за обществеността, докато Мей се скри, като отказа да участва в лидерски телевизионен дебат, което автоматично я постави в губеща позиция. Опозиционният лидер изглеждаше удобно в кожата си и като че ли се наслаждаваше на кампанията, докато опонентката му беше неискрена и често пъти създаваше впечатление на роботизиран опортюнист. Тя отблъсна огромен брой избиратели както с поведението си, така и с внезапните промени в политиките, които предлагаше.
Междувременно Лейбъристката партия въодушеви твърдото си ядро, привлече нови гласове, победи в социалните мрежи, преоткри силата на политическите митинги и успя да мобилизира младежкия вот, който традиционно е най-пасивен по време на избори. Ето защо не е изненадващо, че популярността им продължава да расте, като само преди дни агенцията You Gov вече им дава цели 8% преднина.
Изглежда и някои „нетрадиционни“ методи за агитация не успяха да помогнат на торите да си осигурят безапелационна победа. Наскоро английски медии огласиха пример за корпоративен вот и оказване на директен натиск от страна на работодател. Собственикът на IT компанията „Сторм Технолъджис“, която има сключен договор с правителството за предоставяне на телекомуникационни услуги, Джон Брукър, изпраща заплашителен имейл до служителите си: „Ако по някаква случайност лейбъристите спечелят, ще се наложи да преосмислим някои неща в компанията, затова, ако държите на работата си – гласувайте за консерваторите“. След като скандалът се раздуха, Брукър заяви, че никой не е бил заплашван или предупреждаван. „Това е просто вътрешна шега, извадена от контекста“, оправдава се собственикът.
Въпреки скандалите, хаоса и загубеното мнозинство в парламента, Тереза Май не се отказа да състави правителство. Така днес Англия се управлява от крехък коалиционен кабинет между консерватори и крайнодясната северноирландска Демократична юнионистка партия (ДЮП). Последните подкрепиха торите „в името на националния интерес“, които на всяка цена искат да останат на власт и да прокарат законите за излизане на Обединеното кралство от Европейския съюз. Интересът обаче се оказа частен, а не национален, след като стана ясно, че споразумението е съпроводено с отпускане на допълнителни 1 млрд. паунда за местното правителство в Северна Ирландия. Според Корбин подобна напазарувана подкрепа означава, че след като Мей намери толкова пари да запази собствената си работа, ще се намерят средства и за учителите, лекарите, полицаите и всички останали, чиито заплати са замразени от години. И още: „Ние ще оспорваме политиките на това правителство на всяка крачка и ще се борим за предсрочни избори възможно най-скоро“.
Неочаквано добрият резултат на лейбъристите предизвика лавина от анализи и коментари, които се опитват да обяснят на какво се дължи възходът им. Най-общо казано, причините могат да се обобщят така: автентичността на лидера и неговите послания, острата необходимост от реална алтернатива на продължаващото безогледно орязване на публични разходи от страна на торите, и не на последно място – Манифестът на опозицията, който се оказа онзи ангажимент за промяна, за който мнозина мечтаят и който поставя ясна разделителна линия между тори и лейбъристи.
Трудно е да се опише с думи еуфорията, която съпровожда всяка публична изява на Корбин. Трудно е и да си представим как един „старомоден“ политик, по думите на мнозина десни анализатори както у нас, така и в чужбина, успя да събуди и привлече милиони млади хора на Острова.
Част от отговорите намираме в пиесата „Липсата на война“ на Дейвид Хеър от 1993 г. Написана е веднага, след като Лейбъристката партия понася четвърта поред изборна загуба. Творбата е за партията, за британския социализъм и най-вече за мъчението да се опитваш да се харесаш, подозирайки, че не ставаш за харесване, припомня в. „Гардиън“ (2). Никога не казваш в какво наистина вярваш от страх, че ще получиш лош изборен резултат. Нито дори намек за вдигане на данъци. Нито крачка встрани от пазарния сценарий, подготвен от „добронамерени“ помощници и консултанти. Но той (лидерът) не може да заблуди никого. „Не че партията не вярва в теб, нали разбираш. Казвам това с любов. Те просто надушват, че ти не вярваш в себе си“, казва един от героите в пиесата.
Портретът, който обрисува Хеър, обобщава повечето лидери на Лейбъристката партия, за които се сещаме: Нийл Кинок, Гордън Браун, Хариет Харман, Ед Милибанд: състрадателни и интелигентни, но се чувстват неудобно в собствените си кожи. Всеки от тях е убеден, че ако обществото види истинската им политическа същност, ще загубят изборите, които така или иначе впоследствие губят. Милибанд пък отчасти загуби вота през 2015 г. и защото звучеше извинително, докато
Корбин винаги се е гордял
със социалистическата си биография
В ерата на фалшивите новини, фалшивите знаменитости и фалшивите политици хората са обезверени и отчаяни. Лявото продължава да се олюлява около центъра, дясното безнаказано анексира леви послания, а крайните леви и десни формации са всеядни по пътя си към властта.
На този фон именно автентичността превърна Корбин в моралния победил на последните избори.
Убеден пацифист и борец за защита на човешките и гражданските права. Политик, който десетилетия наред отстоява ясни позиции и стотици пъти гласува против решения на собствената си партия, когато те противоречат на левите му принципи като войната в Ирак, бомбардировките над Либия и др. С поведението си е от малкото, които ни карат да вярваме, че политиката не е „мръсна работа“. Мръсна я правят политиците, които работят за себе си и за силните на деня, а не за хората, които представляват. Той е една истинска политическа звезда, която търпеливо изчака 30 години, за да изгрее и да се превърне в пътеводната светлина на лявото във Великобритания, а защо не и в цяла Европа. Така 68-годишният Корбин се превърна в политическата фигура на бъдещето!
В Манифеста за „радикална промяна“ партията залага на национализация на железницата, както и на пощенски и енергийни компании, увеличаване на социалните разходи и повишаване на данъците за най-богатите. И още: увеличаване на корпоративния данък до 26% до 2022 г., обявяване на т.нар. еднодневни договори за незаконни, намаляване на възрастта за право на гласуване до 16 г., увеличаване на пенсиите, както и забрана за по-нататъшно повишаване на пенсионната възраст, която в момента е 66 години, изграждане на 100 000 нови жилища на година, които да се предоставят на най-нуждаещите се групи от населението, забрана да се закриват бюджетни училища и болници и минимална работна заплата от 10 английски лири на час.
Едно от най-ключовите обещания на опозицията, което им донесе голяма подкрепа сред младите хора, е тоталното премахване на университетските такси за обучение. Когато т.нар. нови лейбъристи начело с Тони Блеър въведоха тези такси през 1997 г., Корбин гласува против. Той се противопостави и на последвалите увеличения, предложени от коалиционното правителство между лейбъристи и либерални демократи през 2001 г. Тогава таванът стана 3000 британски лири и бе дадена свобода на университети сами да определят размера на таксите. Днес английските студенти са едни от най-задлъжнелите и имат да връщат средно по 50 000 британски паунда. И това е преди дори да са започнали работа.
„Хората казаха, че им е писнало от политиката на бюджетни съкращения, от недофинансирането на здравните услуги и на училищата. Писнало им е младите хора да не получават шанса, който заслужават. И съм истински горд с резултатите в цялата страна, които показват, че избирателите са гласували с надежда за бъдещето и са обърнали гръб на безогледното орязване на публични разходи“, заявява Корбин.
Наред със спора за и против продължаването на бюджетните съкращения, една от основните разделителни линии в британското общество днес е отношението към преговорите за Брекзит. От една страна, управляващите настояват за т.нар. твърд Брекзит, който може да доведе до излизане на Великобритания без споразумение за напускане. Това е и може би най-неблагоприятният сценарий за британците, който плаши мнозина, включително и бизнеса – традиционен съюзник на консерваторите.
Междувременно от опозицията призовават за по-мек подход, като Корбин добре разбира, без излишно да идеализира ЕС, че връзката с Евросъюза дава повече възможности за позитивни промени, отколкото скъсването с него. Ето защо не е изненадващо, че само преди дни опозиционният лидер се срещна с Майкъл Барние, главния преговарящ по Брекзит от страна на ЕС. Срещата бе знакова, защото подсказа колко нестабилно е правителството и отново даде повод да се заговори за нови предсрочни избори през септември.
По време на разговорите лейбъристът е изтъкнал позицията на партията си за „мек Брекзит“, като една от основните цели на този план е запазване на ползите от участието на страната в митническия съюз и единния пазар.
Един от другите основни приоритети на опозицията е едностранно да се гарантира на европейските граждани правото да останат във Великобритания с пълни граждански права. Според Корбин това е жизненоважно, както и да се продължат и поддържат връзките между университетите в Европа. По-рано Барние очерта трите „червени линии“ на ЕС, които са неразделни – свободното движение на хора, стоки и услуги. И добави, че няма как да има преговори „сектор по сектор“, както си представя ръководеното от г-жа Мей правителство.
Междувременно Европейският парламент заплаши да наложи вето върху предложението на правителството относно правата на гражданите на ЕС на Острова. Според евродепутатите идеята е „разочароваща“, тъй като създава „втора ръка граждани“. Представители на ЕС заявяват, че предложението „хвърля тъмен облак на неяснота и несигурност върху живота на милиони европейци“. „Британското правителство предлага в денят след Брекзит европейците да получат статут на „граждани на трета страна“. Тези граждани ще получат по-малко права във Великобритания в сравнение с британските граждани в ЕС“, пишат евродепутатите и допълват, че никога няма да позволят подобно нещо.
На 8 юни 2017 г.
британската политика се промени завинаги
Какви са обаче дълготрайните последици от този вот както за страната, така и за Европа? Дали резултатът е началото на края на неолиберализма в британската политика, или просто е позакъснял отговор на продължаващото затягане на колани, което най-силно се отразява върху социалната сфера?
Дни след изборите авторитетното дясно издание „Икономист“ (3), вероятно с болка, констатира, че „Лейбъристката партия вече принадлежи на Джеръми Корбин“ и че ерата „Блеър“ вече наистина приключи. Ера, която започва може би още от 80-те години, когато лейбъристите възприеха идеята, че единственият начин да спечелят властта е като се „наклонят“ към центъра, изоставят традиционните леви идеи за национализация на индустрии и прегърнат пазарните механизми.
Корбин бе един от малцината, който десетилетия наред се опълчва на тази теория. А днес демонстрира нагледно, че партията му може да се представи много добре, когато отстоява истинските леви идеи и ценности. Така докато социалната демокрация в западния свят преживява криза, а много от левите партии са сведени до жалки проценти под вещия поглед на десни ръководства, британските лейбъристи стоят солидно и дават надежда, че не всичко е загубено.
Случилото се в Англия безспорно трябва да служи за пример, пише бившият претендент за президентската номинация на Демократическата партия в САЩ Бърни Сандърс в своя статия във в. „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Как демократите да спрат да губят избори“ (4). „Британските избори трябва да бъдат урок за Демократическата партия. Демократите трябва да разработят програма, която да отговори на болката на десетки милиони семейства, които работят по-дълго за по-ниски
заплати, и на младите хора, които имат по-нисък стандарт на живот от родителите си. По-голямата част от американците разбират, че настоящият ни икономически модел е пълен провал. Кой може честно да защитава съществуващите гротескни нива на неравенство, при които най-богатият 1% притежава повече от останалите 90%? Кой смята, че е правилно, въпреки значителното увеличаване на производителността на работниците, милиони американци да се нуждаят от две или три работни места, за да оцелеят, а 52% от всички нови доходи да отиват отново за единия процент? Кой може да твърди, че има усещане за морал и може да оправдае факта, че най-богатите хора в нашата страна имат продължителност на живота около 15 години повече в сравнение с най-бедните ни съграждани?“
Според мнозина анализатори обаче възходът на лейбъристите не носи само позитиви. Корбин го очакват и нелеки битки както с политическите опоненти отдясно, така и със силната вътрешнопартийна опозиция, която има срещу себе си. Той трябва да се бори за пълна консолидация на партийните редици под знака на лявото, като се опита да привлече по-широките леви и центристите.
Партията отдавна е разделена по оста „социализъм отгоре“ или „социализъм отдолу“, както отбелязва Хал Дрейпър в „Двете души на социализма“ (5). Първият модел защитава централизацията, която води до бюрокрация, а вторият дава властта в ръцете на децентрализирано движение. Доскоро при лейбъристите доминираше „социализмът отгоре“. През 1981 г. Питър Тачъл, един от левите кандидати, пише: „Лейбъристката партия отдавна е загубила радикалния и предизвикателен дух на своите пионери. Сега, изглежда, сме заседнали в легализъм и парламентаризъм и няма да стигнем доникъде, ако останем една неефективна парламентарна опозиция. Трябва да потърсим нова, по-активна форма на извънпарламентарна опозиционност, която включва масово участие.“
Според Тачъл лейбъристите могат да се превърнат в истински радикален субект само ако партията се превърне в движение. „Само така може да се постигне социализъм.“ Ето защо Корбин не черпи своя авторитет от колегите си народни представители, част от които са верни последователи на Третия път на Блеър, а от движението „Моментум“, което възниква в негова подкрепа, когато вътрешнопартийната опозиция, начело с блеъристите, се опита да го свали от лидерския пост след референдума за Брекзит през юни миналата година, и от хилядите поддръжници, които ентусиазирано очакват всяка негова публична проява.
Наред с консолидацията на партията очакванията са налагането на Манифеста като безалтернативен, както и демократизацията на партийните механизми да станат повод за едни от най-острите вътрешнопартийни сблъсъци. Неминуемо ще се появяват и гласове, които да призоват лидера да се справи по-категорично с вътрешната опозиция. Предстои да видим дали Корбин ще заложи на досегашния си позитивен, спокоен и конструктивен стил на поведение, или ще заеме една по-радикална позиция.
Колкото до сблъсъка с торите, той все още не е премиер, но вече промени британската политика завинаги. А правителството ще бъде под постоянен натиск от един силен лидер на една силна опозиция. Очакванията са в крайна сметка този натиск да предизвика нови предсрочни избори. Но дори и това да не стане, то със сигурност Лейбъристката партия ще има възможност да оказва сериозно влияние върху всички ключови политически решения, пред които е изправена Великобритания – разходване на публичните разходи, ревизия на миграционните политики, споразумението с ЕС и др.
Така изборите на 8 юни предизвикаха един от най-сензационните политически обрати. Вместо да останат в историята като „гробокопачите“ на Лейбъристката партия, както тайно са се надявали консерваторите, за което част от тях споделят с популярния автор във в. „Гардиън“ Оуен Джоунс (6), авантюрата завърши по старата българска поговорка „Който копае гроб другиму, сам пада в него“.
Бележки
(1) https://www.youtube.com/watch?v=i1zLoG6YeA4
(2) https://www.theguardian.com/commentisfree/2017/jun/09/jeremy-corbyn-labour-leaders
(3) https://www.economist.com/news/britain/21723193-blair-era-truly-ended-june-8th-labour-party-now-belongs-jeremy-corbyn
(4) https://www.nytimes.com/2017/06/13/opinion/bernie-sanders-how-democrats-can-stop-losing-elections.html
(5) http://www.newstatesman.com/politics/uk/2016/09/understand-jeremy-corbyn-look-first-vladimir-derer
(6)https://www.theguardian.com/commentisfree/2017/jun/09/jeremy-corbyn-prime-minister-labour.
