Луис Донсел е испански журналист, който пише по икономически теми за в. „Ел Паис“ (El Pais), Испания

 

ПРЕКАРИИТЕ НА НОВАТА ДИГИТАЛНА ИКОНОМИКА

Брой 3-4, юни-юли 2017

Технологичната революция задълбочава пропастта между добре платените работни места за квалифицирани служители и растящия брой работници, които предлагат услугите си при постоянно влошаващи се условия.


За онази половин година, откакто има нова работа, Хосе Аркадио не е видял нито веднъж шефа си. Не знае как се казва. Нито дори дали е мъж или жена. Само получава съобщения чрез едно приложение, което го информира къде и кога трябва да отиде. Хосе Аркадио работи за фирмата за доставка на храни „Deliveroo“. По-точно – предоставя ѝ автономно услугите си. Както казва подигравателно, той е „работодател“ на собственото си тяло.

 Също като него още около 1000 доставчици (или както компанията предпочита да ги нарича riders) отдават под наем краката си, за да могат множество хора да получават по домовете и офисите си храна, току-що сготвена в ресторант. „Deliveroo“ е само върхът на айсберга на една технологична революция, която не спира да създава нови работни места, да унищожава други и най-вероятно накрая ще модифицира и едните, и другите. „Дигиталната икономика ще ерозира безцеремонно традиционните отношения между работодател и работник“, уверява в последния си брой „Finance&Development“ – списанието, издавано от Международния валутен фонд.

 Хосе Аркадио всъщност не се казва така. Просто избира това име в желанието си да остане анонимен, докато критикува онези, чрез които си вади прехраната. Младежът е олицетворение на тази нова реалност. Предоставя ежедневно услугите си на „Deliveroo“, но няма никаква реал­на връзка с този гигант за доставка на храна по домовете. Велосипеда, превърнал се в най-верния му помощник, си е купил сам. Ако му се случи инцидент или авария – нещо обичайно при тази работа, проблемът си е само негов. Дори раницата с логото на фирмата, в която се пренася храната, е за негова сметка: оставил е за нея 60 евро депозит. Плаща и за мобилния телефон. „Това е затворен бизнес. Не че минимизират разходите. Просто не правят никакви разходи“, казва събеседникът ни, докато говорим на една тераса в Мадрид.

 Карл Бенедикт Фрий, съдиректор на програма „Технология и работа“ в Оксфордския университет, е вероятно един от най-големите експерти по темата в света. В своя неотдавнащна статия този авторитетен шведски икономист уверява, че противно на онова, което изглежда на пръв поглед, присъствието на „Uber“ не е намалило броя на такситата по улиците в САЩ. Дори напротив, сега има повече. Но новите играчи са допринесли заплатите на таксиджиите да паднат с около 10%. Потърсен от нашето издание, Фрий уверява, че процесът на дигитализация все още тече много отскоро, за да се правят категорични обобщения.

 „Икономиката на сътрудничеството предлага прост обмен: повече свобода и гъвкавост срещу по-малко сигурност в работата. Законодателните промени несъмнено могат да модифицират този баланс. Засега няма никакъв неизбежен ефект върху трудовия пазар“, отговори ни Фрий по електронната поща.

 Може да няма неизбежни ефекти, но има симптоми, че нещо става. В Барселона например миналия месец е основана първата в града асоциация на велосипедните куриери – тези младежи с вид на спортисти, които обикалят градовете, въртейки педалите и пренасяйки предмети за фирми, като „Glovo“ или „Stuart“, или храна на „Deliveroo“ или „Ubereats“. Преди няколко месеца и в Мадрид стана същото. „Велосипедният куриер, който работи за някой start up, няма работно място. Те са като бездомници на непълно работно време“ ‒ това пишат отговорниците на мадридската група. Барселонският им аналог – платформата „Riders за правата си“, представи наскоро списък с искания по въпроса за „прогресиращата прекаризация“, от която страдат.

 Някои колективи усещат, че новите дигитални фирми служат за отнемане на трудови права. Но експертите още нямат яснота за крайния ефект от една толкова гигантска промяна. Икономистката Сара де ла Рика предупреждава за растяща поляризация: фирмите ще се състезават да притежават талантите на най-квалифицираните работници, докато съществена група работници без необходимите умения за адаптиране към новите времена ще изостават назад, във все по-несигурни условия. От тях непрекъснато ще се изисква все по-голяма гъвкавост в полза на фирмата.

 „В Испания трудовата реформа позволи да се свалят заплатите за начинаещите. Големите губещи са младежите, които сега навлизат на трудовия пазар с нива на заплатите, каквито е имало през 90-те“, добавя преподавателката по икономика от Университета на Страната на баските.

 Но промените засягат не само заплатите. Дигиталната революция разклаща и типа на трудовите отношения. Моделът с договора за 40 работни часа седмично и един месец отпуск губи тежест пред по-гъвкавите формули. Обикновено се къса най-слабата част от веригата. „Рискът се прехвърля от фирмата към работника“, обобщава преподавателката Де ла Рика. Тези нови пролетарии на XXI век спечелиха една битка миналата година, когато британски съд постанови, че американската фирма „Uber“ трябва да смята своите шофьори за служители, а не за автономно наети, и да им осигурява право на отпуски и минимална заплата.

 Арун Сундарарахан, авторът на „Икономика на сътрудничеството: краят на наемния труд и възходът на капитализма на масите“, посочва два паралелни процеса. От една страна, новите технологични платформи позволяват да се организира дейността с автономно наетите, от които се изисква горе-долу толкова работа, колкото е необходимо. А от друга страна, напредъкът на изкуствения интелект предполага автоматизация на цели дейности като консултантски услуги и транспорт. „Обединяването на тези два фактора се заражда на един трудов пазар, на който договорите за пълно работно време се разпадат на проекти и задачи“, пише този преподавател от Университета в Ню Йорк в списание „Finance&Development“. Един от главните рискове на този процес е нарастване на неравенството.

 Социоложката Белен Барейро разглежда тази заплаха в новата си книга „Обществото, което искаме“. „Технологията засилва социалния разрив, допринасяйки за увеличаване на неравенствата“, уверява в телефонен разговор тази бивша председателка на CIS (Център за социологически изследвания). Фернандо Енсинар, съосновател на портал за недвижими имоти, сочи, че не само по-нискоквалифицираните работници ще пострадат от скока в дигитализацията. „Роботизацията не представлява голям риск за дейности като поддържането на един бар или реденето на тухли. Но не е така при други професии, при които алгоритмите могат да са ефикасни, като управлението на варираща рента например“, отбелязва Енсинар. Според него над 90%  от неговата група за недвижими имоти имат безсрочен трудов договор. „За нас е от основно значение да привлечем и да задържим таланта. А трудовата сигурност е много важен актив“, сочи той.

 Граничните за новата икономика дейности обхващат вече много популярни гиганти на икономиката на сътрудничеството като „Blablacar“ или „Airbnb“, стигайки и до по-малко популярни компании, които предлагат цял легион невидими работници, готови да ви изчистят къщата, да ви напазаруват или да се нагърбят с други затормозяващи ви задачи.

 Всичко това са удобства за клиентите на тази нова генераця start up. Удобства, които осигуряват работа на такива като Хосе Аркадио. „За мен най-лошото е, че фирмата няма никаква отговорност за онова, което може да ни се случи. Въпреки че за момента се чувствам компенсиран с гъвкавостта на тази работа“, уверява той, докато гаврътва бирата си и яхва велосипеда, на който ще прекара работния си ден...

 

 

* Прекарии, прекариат ‒ класа на работещите, които нямат свои средства за производство и продават труда си, жизненият им статус се характеризира с липса на сигурна работа и предвидимост. В социологията и икономиката терминът обозначава принадлежност към пролетарската класа. Думата е неологизъм, съставен от двете английски думи precarious (несигурен) и proletariat (пролетариат).

 

 

От първо лице

Разносвач на „Deliveroo”: „Никой не носи отговорност за онова, което може да ни се случи”

Петък вечер в Мадрид. До спирката на метрото край съда рояк младежи, почти всичките момчета, много от тях латиноамериканци, очакват реда си, за да стартират. Ще поемат със своите велосипеди да разнасят храна, току-що излязла от ресторантите. Радиусът им на действие се ограничава в няколко километра. Хосе А. – това е фиктивното му име – е един от тях. Безпокои го преди всичко, че може да го сполети инцидент и никой няма да носи отговорност за това. Обяснява: „Скоро един приятел падна върху предното стъкло на един автомобил. Не пострада сериозно, но остана три седмици, без да работи. Три седмици, през които, разбира се, не печелеше нищо.“ Прави пауза и добавя: „Никой не поема отговорност за онова, което ни се случва.“

 Тази история звучи познато на всичките 3,2 милиона автономно наети в Испания. Различните дигитални платформи за наемане на неквалифицирана работна ръка са разпространили максимално този модел. В „Deliveroo“ уверяват, че тези riders ценят гъвкавостта, която им позволява да съчетават работата с други дейности, например с обучение. „Те избират кога и къде да работят с нас и за колко време“, казват от фирмата.

 Но негативите са налице. Ето затова и в Барселона вече има колектив на разносвачите от „Deliveroo“, „Glovo“ и други подобни фирми. Целта им е да се опитат да отстояват правата си. Така следват примера на други като тях – от Лондон или Мадрид. Гигантът за разнасяне на храна, роден в Обединеното кралство преди четири години, отговори, разпращайки на разносвачите си писмо по електронните пощи. С него ги свиква на информационна сесия, на която да изразят тревогите си. Наели са също и външна агенция, която да организира работни групи с riders.

 Гъвкавостта, която продава компания­та, според Хосе А. е само относителна. Надявайки се скоро да зареже тази работа и да се върне към обучението си, той обяснява, че онзи, който откаже да работи през уикенда, е наказван с по-малък обем работа. „Оценяват ни по три критерия: дали винаги сме на разположение, процент на приети поръчки и скорост. Сякаш ни стимулират да пренебрегваме светофарите. Ако не го правим, няма да успяваме да изпълним навреме поръчките“, негодува Хосе А.

 Той обяснява, че за работна седмица от 25 часа след изваждане на данъците получава чисти около 600 евро. В „Deliveroo“ уверяват, че мнозинството от riders, които са предимно момчета, предпочитат да работят на средна работна седмица под 20 часа. „Сега сме млади, да, но почти всички вече имаме проблеми с колената или болки в гърба – нещо, за което никого не го е грижа“, обобщава велосипедистът разносвач.

 

От първо лице

Шофьор на Cabify: „Ругаят ме, че съм нелоялен. Сякаш съм убиец”

Влизайки в централата на „Cabify“, не може да не се сетиш за типичния образ на една start up от Силициевата долина. Цяла армия от младежи – инженери, програмисти, иноватори, полагат усилия да подобрят тази компания, родена в Испания през 2011 г. и пораснала оттогава дотолкова, че е стигнала до 35 града в 12 страни. Дава работа на 1800 души, 280 от тях са в Испания.

 Освен младежи с вид на компютърджии, в тези офиси в североизточната част на Мадрид може да се наблюдава постоян­но влизане и излизане на мъже с каси вода в ръцете. Това са шофьорите на онези около 600 коли, с които „Cabify“ оперира в Испания. Идват, за да взимат шишетата с вода, които шофьорите предлагат безплатно на клиентите и които са се превърнали в разпознаваем знак на фирмата, решила да спечели мястото си на пазара, залагайки на любезността. Тази компания за отдаване под наем на коли заедно с шофьори в последните месеци се превърна в любима мишена за критики на обикновените таксиджии и на партии като „Подемос“.

 Е. Х. е един от онези шофьори на „Cabify“, които нямат трудов договор, а само търговски, и които говорят само хубави неща за наелата ги компания, без да намират ни една добра дума за новите си врагове – таксиджиите. „За шестте месеца, откакто започнах да работя тук, един от тях ми счупи страничното огледало с чук, други пръскат киселина със спринцовки или хвърлят развалени яйца. Не минава и ден без да ме ругаят или обиждат. Наричат ме натрапник, нелоялен. Сякаш съм убиец“, оплаква се Е. Х. Той не иска да се представя другояче, освен с инициали, нито да си показва лицето пред фотографа от страх да не го нападнат бившите му колеги. Защото преди да мине от сегашната си страна на барикадата, шест години е работил като таксиметров шофьор. През 2009 г. лицензът му е струвал 178 000 евро, а три години по-късно го е продал за 130 000 евро.

 Шофьорите на „Cabify“, за които компанията отказва да каже колко точно са на брой, я защитават с всеотдайност. Мариано Силвейра, генералният ѝ директор за Испания, представя оплакванията, които синдикатът CNT е направил заради нарушения на работното време, като част от кампания, дирижирана от сектора на таксиджиите. По същия начин гледа и на видеото, в което „Подемос“ обвиняна „Cabify“ в нелоялна конкуренция и че не плаща данъците си в Испания. Компанията е отговорила с подаване на съдебен иск срещу партията, ръководена от Пабло Иглесиас. „Това е поредният опит да ни злепоставят“, смята Силвейра.

 Дали „Cabify“ ще се сблъска със ситуация, подобна на „Uber“, която бе задължена от британски съд да наеме своите шофьори като служители? „Не съм запознат в подробности с този случай. Но нашето е различен модел. Доказателството е, че нашите шофьора са очаровани да работят с нас“, обобщава босът.

 

Превод от испански: Къдринка Къдринова
Оригиналната публикация може да се види на
http://economia.elpais.com/economia/2017/06/10/actualidad/1497093405_956188.html

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор