Емилия Масларова е бивш министър на заетостта и социалните грижи (1990 –1991) и министър на труда и социалната политика (2005 – 2009).Председател на Съвета за социална политика към НС на БСП.

  

СЪСТОЯНИЕ И НЕОТЛОЖНИ МЕРКИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПЕНСИОННАТА СИСТЕМА

Брой 5-6, септември-октомври 2017

 Предизвикателството, с което пенсионната политика следва да се справи на този етап, е да се върне към морала, да потърси сигурност не само в икономическите параметри, а и в силни категории като справедливост и качество на живот

 


Българската пенсионна система претърпя радикална промяна, реформира се след 2000 г. Безспорно като жалон в реформата бяха поставени изискванията за устойчивост,  за сигурност и адекватност за плащанията на днешните и бъдещите пенсионери. За целта беше премахнат „едностълбовия“ и се премина към „тристълбов“ модел, който съчетава задължителната солидарна пенсионна схема с допълнителни капиталови, но частни пенсионни схеми. В тези частни капиталови пенсионни схеми едната е със задължително допълнителен капиталов елемент в индивидуални сметки, а другата – с доброволен такъв.

Според новата пенсионна система следваше постепенно да се постигнат няколко основни ключови резултата. Естествено, най-важната задача беше да се повиши равнището на пенсионната защита, за да се подобрят благосъстоянието и материалният статус на пенсионерите днес, а и на тези, които ще влязат в системата утре. Широко се аргументираше и фак­тът, че с реформата ще се засили справедливостта и адекватността в системата. От дистанцията на времето следва да се посочи, че

добрите намерения са далече от реалностите,
на които сме свидетели днес

Финансовата стабилност и самостоятелност на фонд „Пенсии“ не само че не се реализира, или поне да е на път да се реализира, но точно обратното. Недостигът във фонд „Пенсии“ надхвърли 4 млрд. лв., което е близо 50% от разходите.

За 2017 г. минималната пенсия е 165 лв. (5,50 лв. на ден), а от 1 октомври – 200 лв., което е 6,70 лв./ден или 3,4 евро (което се равнява на 2 кафета на средния европеец). Средната пенсия за осигурителен стаж и възраст е 341 лв. (11,40 лв./ден), а максималната – 910 лв. (30,30 лв./ден).

С този размер на пенсиите възрастните хора в България, които са в риск от бедност и социално изключване, достигнаха 56%, при среден дял в ЕС под 18%. С пенсия до линията на бедност (314 лв. за 2017 г.) са над 1,3 млн. пенсионери, което е около 60 на сто от общия им брой.

За изминалия период не могат да се отчетат и значителни резултати в частните капиталови фондове и респективно в индивидуалните партиди на осигурените. Там доходността все още е далеч от аналогичните системи в другите страни, а и по отношение на  заинтересоваността, информираността и контрола от страна на вложителите има още много да се желае.

През периода 2000–2017 г. се правеха само някои корекции върху част от елементите на пенсионната система, които имаха за цел приоритетно да се ограничава входът на системата и да се отдалечава времевият период за влизане в нея. Палиативните промени не решават натрупаните проблеми:

бедност и ниски пенсионни плащания за милиони;

затруднен достъп до правото на пенсия;

отваряне на ножицата между работна заплата и размер на пенсията;

зависимост от държавния бюджет;

растящо недоверие към необходимостта от социално осигуряване.

Защо новата, реформирана
пенсионна система „забуксува“?

Могат да се посочат редица причини.

1. Още със старта на реформата започна процес на намаляване на осигурителните вноски – от около 46 на сто до 2000 г., на около 31 на сто в момента. Според специалисти това е реална загуба за фонд „Пенсии“ в размер над 20 млрд. лв.

2. Не беше създаден веднага резервен фонд (напр. „Сребърен“) с част от парите от приватизацията (1995‒2005 г), т.е. не беше „реституиран“ трудът на пенсионерите преди прехода (оценяван на около 20 млрд. лв.).

3. Тежестта на реформата се постави приоритетно върху увеличаване на възрастта при пенсиониране при ниска средна продължителност на живота (73 г. в България, 77‒78 г. в ЕС).

4. Не бяха извадени от фонд „Пенсии“ т.нар. социални пенсии, които реално са социални помощи и не кореспондират с осигурителния принос на лицата.

5. Разместиха се азбучни приоритети за системата – размер на осигурителните вноски, време (години) на осигуряване и възраст в точно обратен ред; акцент се постави върху възрастта, след това върху броя години трудов стаж и накрая – размера на вноските.

6. Не се увеличи тежестта на всяка година трудов стаж във формулата за изчисляване на пенсиите, което да способства за намаляване на хората, работещи в сивия сектор, и при тежест в ЕС 1,8% в България тя все още е 1,18%. (Препоръчителната минимална величина на Международната организация на труда е 1,33%.)

7. Забави се създаването на фонд „Сигурност“, който дава гаранции на работещите в специализираните сектори.

8. Създадоха се условия за спекулативен ръст на т.нар. инвалидни пенсии (около 30% за новоотпуснатите).

9. Изкуствено се поддържа таван на максималния осигурителен доход, който демотивира високодоходните групи.

Следва да се посочи появата и развитието на

още несправедливи тенденции:

увеличаване на диференциацията в размера на пенсионните плащания между новоотпуснатите и старите пенсии;

изоставане на размера на пенсиите от нетните работни заплати;

„сплескване“ на размера между минимални и максимални пенсии.

Осъвременяването на пенсиите по т.нар. швейцарско правило реално води до относително обедняване на възрастните хора. Защо? Защото се прави от средата, а не от началото на годината и защото не компенсира изцяло нарастването на нетните работни заплати.

От 01.10.2017 г. минималната пенсия по административен път стана 200 лв. Предстои пак по същия начин тя да стане 300 лв. Т.е. административно се „урежда“ минималната пенсия да е три пъти по-ниска от максималната – 910 лв. Само че максималната пенсия по административен път се задържа, а минималната расте. Каква е справедливостта? Плащат се осигуровки върху 5-6 пъти по-висок осигурителен доход (2600 срещу 420 лв.), за да се получи  само 3 пъти по-висока пенсия. Такива решения водят до подкопаване на доверието в системата, което е недопустимо.

Следва още една несправедливост – увеличаване ежегодно на разликата между старите и новоотпуснатите пенсии. Днес регулярното преизчисляване на старите пенсии е въпрос, който не стои на дневен ред. А е свързано с реален осигурителен принос в системата, но в различни времеви периоди, с различни размери на средногодишните вноски, което води до разлика в размера на пенсиите. С всяка година средноосигурителният доход расте. В резултат и величината във формулата за определяне на пенсията нараства и респективно новоотпуснатите пенсии са по-високи.

За да не се задълбочават тези неравенства, за да има справедливост, а и доверие в пенсионната система, се налага регулярно, но не по-малко от веднъж на 4–5 години, да има преизчисляване на старите пенсии. За съжаление от 2000 г. досега само един път –  през 2008 г., са преизчислени старите пенсии със средния осигурителен доход от 2007 г.

Едно такова преизчисляване на пенсиите и намаляване на разликата между старите и новоотпуснатите пенсии ще доведе до около 20% средно увеличение на пенсиите, което ще се отрази изключително благоприятно върху скромния стандарт на живот на българския пенсионер.

Безспорно, когато се посочват част от грешките, съпътствали развитието на пенсионната реформа у нас, следва да се отбележи, че проблемите в тази сложна система са в непосредствена зависимост от множество други фактори. Те оказват пряко въздействие върху стабилността, надеждността и адекватността на пенсионните фондове и бъдещото им функциониране:

1. Икономическият ръст и производителността на труда;

2. Ръстът на работните заплати;

3. Ръстът на заетостта;

4. Ръстът на икономическата активност на населението между 15–18 г. и 63–70 г.;

5. Намаляването на сивата икономика;

6. Повишаването на образователното равнище

7. Повишаване коефициента на интелект на нацията;

8. Повишаване на здравния статус на населението;

9. Емиграционните проблеми;

10. Демографските проблеми.

 

В пенсионната политика въпросът винаги е бил кой да понесе цената на една или друга промяна. Изборът между днешните и бъдещите поколения, сегашните или утрешните пенсионери, работещите или неработещите, нискодоходните или високодоходните групи, жените или мъжете, здравите или болните. Този избор е преди всичко политически, но в не по-малка степен и морален. Той не може да бъде облечен само в икономически теории. Не е възможно да се измери кое всъщност е по-полезно – ниски пенсии на пенсионерите днес или ниски пенсии за пенсионерите утре.

Предизвикателството, с което пенсионната политика следва да се справи на този етап, е да се върне към морала, да потърси сигурност не само в икономическите параметри, а и в силни категории като справедливост и качество на живот. Става въпрос за пакет от мерки, които да стабилизират системата, да възвърнат доверието и да повишат адекватността.

Какви според нас са

основните насоки за развитието
на българската пенсионна система

1. Солидарният модел на пенсионното осигуряване не трябва да има алтернатива за гарантиране сигурността на доходите на възрастното население.

2. Възвръщане и утвърждаване на осигурителния характер на пенсионната система, т.е. възстановяване на финансовата автономност на публичните пенсионни фондове. В тази връзка считаме за наложително да се предприемат бързи стъпки и действия в няколко посоки:

- да се увеличи размерът на осигурителните вноски;

- да се намалят вноските в Универсалния пенсионен фонд до 2-3%, вместо сегашните 5%, и се насочат към солидарния стълб;

- да отпадне таванът на максималния осигурителен доход и всеки да се осигурява върху това, което реално получава;

- да се извадят от бюджета на ДОО т.нар. социални пенсии, които не са свързани с осигурителен принос;

- държавата да внася в реален размер осигурителните вноски за различните категории държавни служители;

- да се увеличи събираемостта на осигурителните вноски.

3. Частните капиталови пенсионни схеми имат своето място и роля в осигурителната система, но тяхната роля следва да бъде поддържаща и съпътстваща. Те не могат да бъдат водещ инструмент за защита на доходите на възрастните и не следва да ощетяват развитието на солидарната система.

4. За да бъде устойчива системата и доверието в нея да не е разклатено, промените, които се правят, не трябва да бъдат ежегодни и палеативни, а да се базират на дългосрочни и научнообосновани анализи и прогнози.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор