Професор д.и.н. Андрей Пантев е историк, дългогодишен преподавател в СУ „Кл. Охридски“. Депутат в 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България. Автор на около 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски. Съставител и редактор на исторически сборници и енциклопедии.

ДУМИ ЗА СЪВРЕМЕННИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ

Брой 5-6, септември-октомври 2017

Не, национализмът не е мръсна дума. Но тя невинаги е и възвишена. При всички случаи обаче национализмът не е професия, въпреки че така ловко се практикува.



В днешния глобализиращ се свят националната държава и национализмът придобиват нови измерения. Виждаме го в последния  вътрешен конфликт в Европейския съюз – спорът около референдума за независимост на Каталуния. С каквито и последствия да завърши каталунският случай, ясно е, че той поражда тревоги и надежди. 
 
Глобализацията, срещу която се надигат нарастващи възражения, често се приема като ограничаване на значението на националните държави. Няма защо да приемаме лицемерието, че в един всеблаг Европейски съюз Литва, Черна гора и България имат същата тежест и влияние като Германия, Франция и Англия. Затова срещаме парадокса, че това намерение се осъществява с национална аргументация. Какво означава, че в Европейския съюз ще защитаваме „нашите национални интереси“? Ако трябва защита, значи има заплаха – тогава защо сме там?
 
Териториално-политическата система в Европа, тържествено и единодушно прокламирана през 1975 г., беше разкъсана след края на Студената война, сякаш да докаже максимата на Бисмарк – договорите се правят, за да бъдат нарушавани. Най-видимо това стана в Югославия – тя може да е била изкуствена конструкция, но не по-малко изкуствен като реализация е и Европейският съюз. Повечето държави, а и немалко нации, обаче също са изкуствени. При създаването им е използвано някакво насилие, дори и когато става дума за културна воля. Веднъж осъществени, те се разпадат само при кризисни пертурбации. По-често насилствени, отколкото мирни. Но например Китай днес е сравнително стабилен, без да е национална държава.
 
По време на бомбардировките над Белград и Ниш (там бе бомбардирана болница, за да се избегне етническо прочистване в Косово), Солженицин, а не друг, я нарече „прекрасна страна“, която е разсипана. У нас някои пее­ха злорадо „Одата на радостта“, забравили, че софийската преса ликуваше, когато германците бомбардираха същата столица, преди да прегазят тази страна. Тогава Иля Еренбург нарече в дописките си това ликуване „отблъскващо“. През 1908 г. пък познавачката на Балканите лейди Дърам се бе отвратила от ликуването на сърби и гърци от потушаването на Илинденското въстание. При нахлуването си на полуострова османските турци намериха враждуващи балкански страни, а след като си отидоха, балканските стани отново се нахвърлиха в битки помежду си. 
 
Подценяването на националната държава е не по-малко пагубно, отколкото маниакалната амбиция тя да бъде единственият правен и морален абсолют на европейското устройство.
 
Къде е голямата разлика между Русия и Украйна, Англия и Шотландия? Националните държави като исторически феномен се появяват като отрицание на династическите комбинации, когато цели територии се предоставят по наследство на съответния монарх. Вече не владетелите Луи, Елизабет или Филип са държавата, а тези, които живеят в нея. А иначе „чисто“ национална държава, поне статистически, не може да има. И дори такава условна евентуалност не е добра за самата държава. Това е ясно дори и преди откриването на ДНК не като едноличен, а като общоисторически индикатор.
 
Патриотизмът е преди всичко 
ирационално чувство
 
Ние го възприемаме като неясна тръпка от коляното на баби и майки. Това чувство трудно се вгражда в дефиниции и програми. Затова не може да има онова съвпадение между национализъм и патриотизъм, което ни внушават днес. Защото национализмът има прилагателни етикети, които никога не се лепват на патриотизма. „Примитивен“, „модерен“, „разумен“, „конституционен“, „умен“, „наежен“, „креслив“, „просветен“, „умерен“ ‒ какво ли не още ще открием в категоризациите на национализма. Чух дори определението „газиран“. Срещаме национализъм, назован демократичен, макар историците да знаят, че поне като начало и методика национализмът има малко общо с демокрацията. Защото според конкретната обстановка често пъти се налага той да бъде агресивен, дори милитаристичен.
 
Какви ли не категории аташираме днес към национализма, покорил с поразителна лекота словесните висоти на нашите медии. А и с подозрителна бързина. Съгласете се, че има разлика между любовта на Раковски към отечеството и тупането на бай Ганьо по гърдите в банята с просташката гордост: „Булгар, булгар!“ Според съвременните стандарти бай Ганьо също може да бъде назован патриот и националист. Или от топографската повеля на шопа, че „От Искъро по-длибоко нема!“. Това битово самочувствие няма само фолклорен чар, защото можем да трасираме неговите приложения и продължения в съвременно ежедневие, макар и в по-цивилизовани версии.
 
Често историческите присъди са несправедливи, защото техните обекти отсъстват при произнасянето. Те следват инерцията на примитивна черно-бяла философия, при която отсичаме, че не може да има половин бременност. А всъщност в оценката на минали и съвременни явления може да има половин бременност. Такова състояние не виждат само онези, които възприемат и преценяват идеите и процесите в техния краен продукт. Те визират резултати, а не причини. „Ама ние не искахме това!“ – казваме тогава, когато обикновено е късно. Няма по-глупашко извинение от това. Максимата, че ако не си познал за 10 минути идиота на масата, значи идиотът си ти, има всякакви мащабни потвърждения. Със славни подвизи в миналото или след възторжени митинги в съвремието. Как можем тогава да вярваме на назидания как е „по света“, след като назидателите не са видели какво става пред очите им?
 
Такова недоумение изпитваме днес, когато се опитваме да преодолеем умората от обществените препирни за текущия национализъм, за който знаем толкова много, че не го разбираме. Той е толкова многозначен, че само елементарни представи могат да го вградят в обединителна и постоян­на дефиниция. Тук речниците не носят просветление. Ако е идентичен с патриотизма, защо придобива партийни рамки, които винаги ограничават? Ако е едно и също състояние, защо все пак има две понятия? Ако национализмът е толкова благороден, защо е така наежен? Ако е такъв, защо така „хоризонтално“ е насочен повече към сънародници? Ако изразява „националните интереси“, нима не знаем, че всяко покритие на националните интереси означава поражение за нечии други такива? Все някои от „другите“ при тази реализация губи. Какво да направим, че да не сме ние? Миловидните картини за възможността да се удовлетворят всички национални интереси просто е адекватно на утопичния социализъм. Тази срамежливо скривана зависимост се отнася за всякакви зони на съперничество – от територии и пристанища в миналото до ядрените централи и визовия режим днес.
 
Нима цяла Европа не е осеяна с паметници, увековечаващи бойни победи в името на националния идеал, противопоставен на съседа? Ние понякога се шегуваме с воинските добродетели на румънците, но в Букурещ има „Алея на победите“. Казват, че аналогията е най-слабият метод на познание. Но често ни е потребен.
 
Национализмът се завръща като аналог, 
като липса на друг изход
 
В новите времена национализмът се проявява по различен начин и в различни форми. Той се възпроизвежда. Но винаги неговите „работни места“ намират терен там, където нараства мъчителната неувереност, където се разпадат традиционни ценности, налага се изкуствена културно-политическа преориентация, където безпомощността търси изкуствена мощ, където се търси обяснение извън нас за плачевната действителност, където славното минало е само утеха. Тогава той е „вътрешен“, въпреки заканите към външния вредител. Но утешителното отрицание е само начало. Защото национализмът може да започне възвишено и да завърши отблъскващо.
 
„Много тирани ще изпълзят от моя гроб“, пише идейният баща на латиноамериканския национализъм Симон Боливар. Както и често става. Кой може да оспори, че Германия бе наистина всячески унизена след Първата световна война и имаше право на ревизия на поставените ѝ ограничения. Германците също като нас твърдяха, че са ги опропастили политиците, а не храбрата армия. Те търсеха нещо друго.
 
„Родината е преди всичко едно трагично чувство“, пише още през 1934 г. в „Златорог“ ерудитът Янко Янков. Сто години преди това Михаил Лермонтов се изповядва, че обича отечеството „със странна любов“, 
 
която не подлежи на разума. Такова опоетизирано родолюбие е валидно за всички хора. То внушава, че рационалният жизнен подход не оправдава такава любов. Това съотношение носи опасната близост между национализма и патриотизма. 
 
В една своя студия Маурицио Вироли твърди, че „любовта към родината не е естествено чувство, а изкуствена страст, която трябва да се поддържа със средствата на законите“. Тук откриваме потвърждение на римската сентенция, че отечеството е там, където е добре. Твърдение едва ли не аплодирано, когато българската младеж се втурна към Канада. Нашите предци биха се отвратили от тази логика. Защото, ако майка ви е зле, тогава би следвало да останете при нея. 
 
Антропологическите ни представи за добро и зло включват национализма като изява на човечност. Затова вероятно Джузепе Мацини твърди, че нациите са божие творение. Но в този смисъл нации е имало от преднационални времена. Твърдят, че Карл Велики бил „унищожител на нациите“. А днес императорът е най-значимият личностен символ на историческата европейска идея.
 
Затова в идейната генетика на модерния национализъм има повече шамани, отколкото вождове. Модерният национализъм е проповядван от философи и поети, от композитори и генерали. Национализмът не обединява със сходния начин на мислене, а с привлекателното уравняване на всички. Но „после“ разликите остават, дори се увеличават. Има угнетяващи пропасти в свободна България между поборник и поборник и не само всред тях. Опиянението свършва, когато настъпват деловите времена на деловите среди. 
 
Въпреки че е представен за универсално движение, нацио­нализмът винаги е конкретен. Най-вече ситуационен. Той търси целева реализация в независима държава, в присъединение, в обединение, в експонирано превъзходство, точно когато имаш чувство за малоценност. Той познава изумителни обрати.
 
Повечето националисти преди 1878 г., като например Стефан Стамболов, назовават Русия „свята за нас“. Но нараненият от последвалата брутална намеса български национализъм решително и драматично отхвърля руския патронаж само седем години след това. Русия е отхвърлена като политически фактор, но не и като привързаност. Затова се появява „Негостолюбивото село“ на Иван Вазов.
 
Днес свеждаме национализма до ругатните
 
Не измества ли национализмът изконните социално-политически разлики и тежнения, при които, по думите на Дизраели, а не на Маркс, има „две нации“ в една държава, разделени не толкова по етнически, колкото по социален статут? Не е ли повече отдушник, отколкото изразител на това несъответствие? Няма защо да избягваме сравненията. Ако през Възраждането национализмът у нас бе носен от най-образованата и най-близката до Европа част от българското общество, то неговата еволюция в Третото българско царство и по-сетне предостави тази мисия на съвсем други прослойки от него. 
Нима космополитът Гео Милев не е патриот? След него дойдоха други „патриоти“. Невинаги чисти и безкористни, не толкова мъдри и уравновесени. „Същински канибали“, се оплакваше Емил Зола, когато му крещели „мръсен италианец“ заради аферата „Драйфус“. 
 
Но и колониалното примирение с чуждо господство е не по-малко отблъскващо. Защото старият Бен Франклин бе писал, че който жертва свободата заради сигурност, губи и двете.
 
Не, национализмът не е мръсна дума
 
Но тя невинаги е и възвишена. При всички случаи обаче национализмът не е професия, въпреки че така ловко се практикува. Той не е място за областен управител, нито е гише за хонорари. Той е призвание, което убива своя носител тогава, когато е възнаградено. Нека не забравяме, всяка светла идея може да има нечиста употреба. Там лежи и цялата ни тревога от нечистоплътната употреба на свещени чувства. 
 
А все пак, да се утешим, че всяка тревога генерира и надежда! Дори и когато изглежда далечна. Защото често историята не само учи, тя повече отмъщава! Разпадането на Югославия, за добро или зло, беше пропяване на петел, без непременно да се съмне. За кого „удря часът“? За повечето от нас, като хора, държави и континенти!

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор