РОЖДЕНИ ДНИ

Брой 7-8, ноември-декември 2017

 – Благодаря ви, че дойдохте, приятели, да почерпя на патерица. Пия за ваше и за мое здраве! – министърът на финансите погледна всеки от тримата си гости, усмихна се и отпи от „Brunello di Montalcino“ 2000.

– Кольо, стълб наш финансов, да хилядиш! – вдигна чаша и министърът на търговията.

Министърката на земеделието отговори на поканата за тост с лаконично „Наздраве!“ и широка усмивка. Министърът на туризма вдигна чашата си бавно и тържествено, сякаш го очакваше амброзия, а не уиски.

Слънцето, червено и сънливо, вече се спускаше зад Витоша. Огромната веранда от бял мрамор с кафяви жилки хвърляше искри. Пред нея безкрайният килим от късо подстригана трева омагьосваше с всички нюанси на зеленото. Десетки дюзи разпръскваха леки водни пелени – температурата продължаваше да държи 30.

Масата не беше претрупана – две бутилки бяло вино, уиски, минерална вода, лед, три купи с плодове, малки купички с ядки, две тавички със суши и свински ребърца. Млад мъж в елегантни черен панталон и бяла риза стоеше почти мирно на десетина метра и наблюдаваше масата, готов да се намеси, ако нещо свърши или някой от гостите поиска друго.

 * * *

Марков стана и вдигна чашата си с ракия.

– Скъпи приятели, днес навършвам 62. Извинете, че ви поканих в кварталната кръчма, където и без друго си пием през ден. Тук обаче ни е добре. Като у дома сме си. Пийте по едно за мое здраве, пък аз ще пия за вашето.

– Е, може и да си пием често тук, но друго си е рожден ден. Сто да направиш! – бай Дочо също вдигна чашата си.

– А къде другаде бе, Марков? На кой да правим оборот, на нашия квартал или на съседния? – включи се и Лъчо.

– Наздраве! Гледай си внуците и им наливай мъдрост в главите! – завърши краткия официален ритуал Ганчо.

Четири чаши звъннаха.

Специално за случая кръчмарят Камен беше лъснал дългата дървена маса в центъра на уютното и грижливо поддържано дворче. Свечеряваше се, въздухът отпускаше полека горещите клещи. Няколко едри мухи продължаваха да бръмчат като хеликоптери. На масата – четири шопски салати, вода и бутилка „Сунгурларска“. На съседната леко придремваше непознат, ракиите му явно бяха повече от три.

* * *

– Ако ви е омръзнало, да пусна нещо друго?

Почти час дискретната панфлейта извираше от четирите колони. Рожденикът обожаваше изпълненията на Дамян Лука и Джордже Замфир.

Четиримата министри вече се бяха поразходили из кабинетните клюки, миналите и предстоящите почивни дни и последните публикации за себе си в големите вестници.

– Добре си е – отговори дамата. – Прекрасен фон.

– Коле, ти обичаш да смяташ. Какво ще правим на местните избори? – министърът на търговията подхвана политиката.

– Как какво, ще спечелим. Не е ли ясно, че на нашата Партия за страхотен прогрес никой не може да ѝ излезе? – Министърът на финансите погледна нагоре, за да демонстрира, че наистина смята. – Половин милион твърд електорат, може и повече да са, но да бъдем скромни. После… 140 хиляди държавна администрация. От тях очаквам не по-малко от 200 хиляди гласа. От 22 хиляди общинска администрация две трети са наши. Те са и по-мотивирани, хлябът си е хляб. От тях и техните семейства, да речем, 40 хиляди. Още стотина хиляди ще понапазаруваме, ама културно – съветници, застъпници, наблюдатели… Сложи и 200 хиляди, които винаги вървят със силните…

– Много са важни тези избори – прекъсна го министърът на туризма. – Знае се какви пари ще разпределят кметовете. Европа взе, че се преориентира с кинтите към местната власт. После става перпетуум мобиле. Кметовете режат тортата и подготвят електорат за парламентарните избори. Тия нещастници от Партията за разтърсващи реформи пак ще духат супата, ще ги оставим с двама-трима областни кмета… То и това им е много. Нито пари имат, нито медии… Така ли е? 

– Така е, ние сме най-големият работодател. Сложи и субсидиите, от земеделците до пчеларите. Нямаме ли право да искаме благодарност и почтеност, а?

– Вижте какво, приятели, като министър на търговията ви го казвам,  приказките на журналята за търговия с гласове са си димна завеса. Дръж ключови фигури по места – с европрограми, с централно финансиране на проекти, с финансовия контрол, с професионална перспектива – и ще видиш как целуването на ръка се превръща в бюлетини. Много е просто.

– Точно така, бизнесът… – продължи домакинът. – Хиляда сътрудници имаме…

– Как хиляда, бе? – учуди се министърката на земеделието. – Нали бяха около 200?

– Ех, романтична душа, такава! 180 са постоянните. Другите до хиляда са предизборни, наборни, така да се каже. 12 хиляди секции – по 12 секции на човек. От няколко месеца работят. Знаят кои са основните работодатели на хората в тези секции. И подходът към тях  е индивидуален. С едни – с добро. С други – с леко предупреждение. Знаете ли колко в крупния бизнес са обявили загуба за миналата година? Ако някой иска след четири месеца джуджета от НАП, вместо Дядо Коледа, да си каже… А и медиите са интелигентни, с това не се занимават. Интелигентни са, щото и те са бизнес.

* * *

– Камене, намали малко тази музика. Няма да се надвикваме, я. – Рожденикът Марков поиска тишина. Явно се готвеше да захване любимата си политика. За час вече бяха изчерпали времето, „Левски“, ЦСКА, тениса на Гришо, кварталните клюки.

Камен смени сръбското с тиха италианска музика. Марков кимна одобрително, глътна от втората ракия и се приготви да държи реч.

– Та да ви питам, приятели, кога ще започне да дърпа нашата мила държава? Ей тук преди време пак го обсъждахме. Помните ли? Някой тогава каза, че ще се оправим, когато вместо 40 хиляди тона ябълки започнем да произвеждаме и изнасяме по 400 хиляди. Както преди 30 години…

– Кой беше този някой бе, Марков? – бай Дочо се почеса по главата.

– Кой? Аз бях. Проверявам ви. Лъчо разви идеята за хиперферми за агнета и охлюви, защото голям проблем е безработицата на ниско образованите. Дай на 100 хиляди души поминък от по 500 лева на месец и те веднага ще изтърчат да ги похарчат в магазините. Можете ли да смятате? Оттук дръпват и търговията, и производството.

– Да, това е пътят – включи се Лъчо, поласкан, че го цитират. – Аз говорих и за минералните води, на които трябва да докараме скандинавските баби. Най-силната минерална вода в Европа имаме. Дори чехите бием. Ще сборим Велинград с Карлови Вари, пък стой та гледай!

– Така… – продължи Марков. – Ще прощавате за нескромността, но аз формулирах най-добре националната ни цел №1.

– Май нещо с Германия беше свързана… – прекъсна го Ганчо. – Стига с тия германци, бе! То от слушане на разни меркел– беркел сме на тоя хал.

– Нищо не помниш – сви устни Марков. – Аз казах така: сега за цяла година изнасяме толкова, колкото Германия за седем дни. Нашата национална цел №1 трябва да бъде за година да изнасяме колкото Германия за десет дни! Не е ли гениално? Почти да удвоиш износа, това ще дръпне всичко – и производство, и работни места, и социална политика.

На Лъчо вече му светеха очите. Обичаше компанията да говори за икономика, защото се чувстваше в свои води.

– Вчера четох справките на НСИ за износа. Сетете се кое е най-смешното. За Русия сме изнесли стоки за 370 млн. лева, а за Македония – за 350 млн. Не е ли смешно за руския пазар да изнасяме колкото за бутиковия македонски?

– Е, санкции…

– Не е от санкциите то, преди тях сме изнасяли за по 500 млн. Пак смешно – от общ износ 22 милиарда.

– Видях я и аз тази статистика. Мина по вестниците. На теб ти е смешно за Русия и Македония, на мен пък ми е обидно от друго –  намеси се рожденикът. – Чета онзи ден, че сме изнесли електрически машини и апарати за 1,2 млрд. лева, и то само за Европа. Брей, викам си, машини продаваме на германците и французите. Чета по-нататък обаче, и какво се оказва? Електрически машини – друг път! Ставало дума за жици, кабели, релета, прекъсвачи и реостати. Е, не можем ли поне да ги сглобяваме?...

* * *

Министърът на финансите обходи с поглед гостите си. Бяха се умълчали, зареяли погледи в потъмнелия тревен килим. От половин час слушаха тиха електронна музика.

– „Oxygene“ ли е това? – попита министърката. – Пак ще кажа, имаш невероятен вкус…

– Явно харесваме сходни неща.

– Ние и в политиката, Коле, май имаме сходни вкусове. Вкусът е много важно нещо…

Кольо изпъна нагоре ръце за ободряване.

– Добре, стига с тези вкусове. Сменяме италианското вино с френско.. Михаиле, сложи от "Cheval Blanc", пак реколта 2000, за сравнение, синьо сирене, дай от тортичките и още грозде. А ние ще се поразходим по тревата, искате ли?

Гостите станаха, а елегантният мъж с черен панталон и бяла риза се зае с масата.

Министрите тръгнаха по килима. Две редички от градински лампи чертаеха светлинна пътека. В градината, сякаш разхвърляни, стояха не големи мраморни статуи на римски богове.

– Откъде са? – попита министърът на туризма.

– Реплики. Купих ги от Италия.

– Чудесни са.

– Боговете са винаги чудесни… – засмя се министърът на финансите. – А ей там има статуя на Лао Дзъ.

– Той пък за какво ти е? Не е бог…

– Той ми е кумир. Легендата разказва, че когато се родил, вместо да изплаче, се изсмял…

– Интересно…

Министрите бавно се отдалечаваха от верандата. От мрачината краят на двора вече не се виждаше.

– Знаеш ли, Кольо – министърът на търговията го прегърна през рамо. – Нещо не разбирам. Тази вила ти е от преди да станеш министър, нали? Знам, че имаш добър бизнес в чужбина. Защо ти беше да се буташ в политиката?

– Да, бизнесът е добър. Даже вече няма нужда да се намесвам много. Брат ми се справя. А политиката… как да ти кажа… Тръпка, братко. Състезание. Супер шах. Усещането е друго.

* * *

В кварталната кръчма очите на четиримата от компанията взеха да натежават. Приключваха втората бутилка. Марков огледа гостите си.

– Хайде, стига с тази политика. Ние, като седнем, от всичко разбираме. Българи. За политиката си има хора. Затова избираме депутати, те пък – министри. Някой да предложи друга тема.

Бай Дочо се беше подпрял с две ръце и блуждаеше.

– Добре, спираме. Ама последно…Нещо не разбирам. Защо ни стоят запечатани урановите мини? Съкровище тъпчем, а дрипави ходим.

– Леле – сепна се Ганчо, – какво чувам от устата на бивш служител на Министерството на екологията?

– А бе, екология… – бай Дочо махна с ръка все едно пъдеше муха. – Защо си дадохме златото на канадците? Защо българската държава продаде на чешката държава електроразпределението? Та то по дефиниция е печелившо. Правиш цената, след като сложиш печалбата…

– Да, ама чехите казаха, че от девет години са на загуба – прекъсна го Лъчо.

– Ей, те това умът ми не го побира.

Марков ги погледна почти отегчено и вдигна ръце да спрат.

– Не разбирате, защото е сложно. Това е висша политика. Хайде сега, наздраве! Дядо ви Марков навърши 62 години. Преди половин час.

Знаеше от майка си, че е изплакал в 23 часа.

2015 г.


Добави коментар


Защитен код
Обнови