Петър-Емил Митев е политолог и социо­лог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г. Бивш директор на Научноизследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

РУСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И СВЕТОВНИЯТ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ПРОЦЕС

Брой 7-8, ноември-декември 2017

 Макар системата, която възниква след 1917 г., да носи в себе си проблемността на дълбоко дебалансиране, тя се прояви като фактор на равновесието в цивилизационния процес. Макар да носеше краен характер в немалко отношения, тя беше фактор на оптимизацията на историческото развитие.


  Темата съдържа един предварителен въпрос:

 

каква е мярата на цивилизационния процес

Историята на глобалния свят не е дълга, но е много поучителна. На 12 октомври 1492 г. Христофор Колумб – в опит да намери нов път към Индия – открива нов континент. Посрещат го дружелюбни местни хора, араваки. Бъдещият адмирал ги описва в дневника си като „повечето млади, добре сложени физически, лицата им са красиви, косите – дълги и здрави...“ След 20–30 години от този народ няма да остане жив нито един човек... От гледна точка на араваките най-добре би било Америка изобщо да не е „откривана“. Едва ли биха били на друго мнение и милионите африканци, превръщани в роби, ако изобщо оцелеят. Разбира се, не са подозирали, че костите им ще бъдат зазидани в напредъка на страна, която става световен лидер, но дори да са имали толкова развито въображение, нещата не се променят.

Пътят от края на ХV в. до началото на ХХІ в. е противоречив, трасиран от изключителни научни открития и върхови технически постижения, осеян с жертвите на войни, угнетяване и въстания, наказателни операции и репресии, робство, болести, престъпления (1).  Когато се прави едностранчива равносметка и се калкулира само тъмната страна, може да се стигне до отрицание на Просвещението, науката и разума, до меланхолия и мизантропия. С повече последователност – до носталгия по Средновековието, с повече въображение – до... пещерата. Когато, обратно, се изтъква само светлата страна, може да се легитимира цинизъм, който увековечава черния спътник на прогреса и му придава нова сила. Друг, оптимистичен вариант на мизантропия.

Има и трети капан: да се забележат и подчертаят само определени, тематично подбрани сектори, в които цивилизационният валяк е преминал върху човешки съдби и трупове. При управление на революционни партии се изтъкват жертвите на деспотизма, на контрите, империализма, колониализма и капитализма. При либерална и/или консервативна доминация – класовите репресии (от „Аристократите – на фенерите“ до „Ликвидация на кулаците като класа“), революционният терор и диктатура (2).  Фашизмът не е забравен: и в двата случая се акцентира като заклеймяващ етикет (3).

Ако избегнем и трите капана, се изправяме лице в лице пред амбивалентността на общественото развитие, която не само не намалява, но дори се увеличава.

„Мислителят на хилядолетието“ беше прогнозирал, че възелът, който сплита цивилизационен напредък с безчовечност, ще бъде разсечен от успеха на „велика социална революция“, така че най-после „човешкият прогрес ще престане да прилича на онзи отвратителен езически идол, който желаел да пие нектар само от черепите на убити хора.“ (4)  През 1917 г. негови последователи в Русия инициират началото на революция, която трябва да постави края на „предисторията“.

Равносметката следва да бъде направена sine ira et studio. Глобалният контекст дава най-добри възможности. И да не забравяме: окончателният исторически отговор на въпроса дали Homo sapiens може да преодолее отчуждението и да защити името, което сам си е дал, все още предстои.

Предизвикателството

Темата „Уроците на Октомври“, актуализирана днес, звучи провокиращо. „Уроки Октября“ е квинтесенцията на книга, разтърсила РКП(б) и особено нейния елит по време, когато определението „болшевик“ внушава респект, който сега вече е трудно дори да си представим (5).

За Октомврийската революция са изписани томове. При все това тя съдържа в себе си нерешени загадки и поучителни парадокси. Събитието, което „преобърна“ историческия ход, беше осъществено с помощта на идеологическо планиране. Самото идеологическо планиране беше преобърнато от историческия ход. Октомври е най-значимият израз на възможността за съзнателна намеса в историческото развитие. И най-значимото опровержение на представата за възможността да се форсира историята.

Октомврийската революция беше два пъти непредвидена. Първо, не беше предвиден „залпът на Аврора“. През 1987 г. водещите английски вестници „Гардиън“ и „Таймс“ препечатаха фотокопия от първите страници на свои броеве от ноември 1917 г. Поразително е да се види какво незначително внимание е отделено на събитията в Русия, колко погрешни оценки и прогнози са правени. Непредвидена се оказа обаче и „Беловежката гора“ (6). Никой не предвиди нито възникването на мощната държава от нов тип, нито нейния край.

Понятието

Ако искаме да оценим „уроците на Октомври“, преди всичко трябва да вземем предвид целия исторически календар. Трябва да се откажем от хипостазирането на Октомврийската революция чрез откъсването ѝ от реалната и многопластова историческа почва.

Октомври е кулминация на революцията, чрез която Русия навлиза в модерността. Тази революция започва с освобождаването на селяните през 1861 г. и завършва с освобождаването на нациите и формирането на национални държави през 1991 г. Декември 1905 г., преобразованията на Столипин, либералнодемократичната революция от февруари 1917 г., болшевишката революция от ноември 1917 г., сталинската революция от 1929 г., десталинизацията и перестройката са само моменти от този революционен процес. Палитрата от събития не обезценява значението на Великия Октомври, а помага да го разберем по-добре.

Октомври изглеждаше като триумф на класово-партийния подход. Декември 1991 г. беше неговото национално опровержение. Опитът да се изведе Октомври от цивилизационния процес и да се превърне в класово-партийно понятие стана доказано несъстоятелен. Длъжни сме да видим Октомврийската революция в реалния исторически контекст:

• в контекста на руската история;

• в контекста на цивилизационната история;

• в контекста на революционната история.

Геополитически аспект

Комунистическите революции на Изток допринесоха да се запази водещото икономическо значение на западния цивилизационен център. Особеностите на икономическата система на държавния социализъм, установен в СССР, а след това и в Китай, допринесоха център на иновации­те в сферата на материалното производство през целия ХХ в. да останат страните на атлантическата цивилизация – Западна Европа и Северна Америка.

През ХХІ в. интегрирането на постсъветска Русия и постмаоистки Китай в пазарната икономика на глобалния свят става със запазването на контрола на националната държава върху ключови предприятия и промишлени отрасли. Наследеният революционен етатизъм, съчетан с икономическа инициатива, позволява на Русия да възстанови своята геополитическа роля, а на Китай – да стане първостепенен фактор във формирането на нов Източноазиатски икономически център.

Политически дуализъм

Може би най-важната последица от Октомври е политическият дуализъм, чрез който беше извършен преходът от индустриално към след­индустриално общество, и военнополитическата симетрия като непосредствен израз на този дуализъм при тежкия преход от откриването на атомните оръжия към ново политическо мислене, което изключва тяхната употреба.

След разпадането на СССР Съединените щати установяват едностранна военнополитическа хегемония. Още през 90-те години, и още повече през новия век, се актуализира знаменитата формулировка на Монтескьо: „За да няма възможност за злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че едната власт да възпира другата.“ (7) 

Балансът на силите има не само вътрешно, но и външнополитическо измерение. Злоупотреба с едностранната доминация беше демонстрирана с „удара“ в Югославия, с войните в Ирак, Либия, Сирия...

През второто десетилетие на новия век Русия започва да играе ключова роля (заедно с Китай) в прехода от еднополюсен към многополюсен свят.

Алтернатива

Преходът от капитализма на ХІХ в. към капитализма от втората половина на ХХ в. беше опосредстван от последиците на антикапиталистическата революция в Русия. Победата на Октомврийската революция беше алтернатива на тенденциите към създаване на световна капиталистическа империя, фиксирани в теоретична прогноза на Карл Кауцки (8).  Ултраимпериализмът, в точния му краен смисъл като общество, което се движи към доминация на един-единствен световен тръст, не съществува и можем да кажем с висока степен на категоричност, няма да съществува. Ултраимпериализмът би имал чертите на капиталистическата антиутопия. Ако обаче се съгласим с този извод, ще трябва да признаем също, че победата на Октомври, довела до политически дуализъм в съвременния свят, е решаващият фактор, който неутрализира тенденциите към превръщането на човечеството в армия от наемни роби на капиталистическа свръхимперия.

Частичната комунистическа антиутопия по този начин, колкото и да е парадоксално, се оказа пътят, по който беше предотвратена възможността за глобална капиталистическа антиутопия.

Диктатурата на пролетариата в Русия беше тласък за развитието на буржоазната демокрация в страните със сравнително стабилни демократични политически системи. В същото време тя предизвика като отговор възникването на деснототалитарни режими. И стана фактор на тяхното сломяване.

Социалното законодателство беше предизвикателство на Източния блок, чийто западен отговор беше въплътен в „социалната държава“ или „държавата на благоденствието“. Значението и ролята на социалистическата алтернатива пролича след нейното изчезване и намери израз в триумфа на неолиберализма и деградацията на социалната държава.

През ХХІ в. Франсис Фукуяма, убеден и убедителен апологет на либералната демокрация в „Краят на историята и последния човек“ (1992), направи нова равносметка, като прозря в „Нашето постчовешко бъдеще: последиците на биотехнологичната революция“ (2002), че (лявата) тоталитарна дистопия (Джордж Оруел, „1984“) е опровергана, но е възможно да се стигне до (дясна) антиутопия, която превръща социалното неравенство в биологическо (описано от Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“) (9). 

Акселерация

Октомврийската революция изигра изключителна роля на акселератор в процесите на развитие на страните от Третия свят. Общият смисъл на нейното въздействие беше трансформирането на проблема за преразпределение на влиянието (на Големите) в проблем за независимост (на Малките). Може би изглежда парадоксално, но влиянието на руския опит беше преди всичко демократизиращо. Страните от Третия свят получиха възможност за избор. Влиянието на Русия беше свързано с определени идеи (социална справедливост, антирасизъм, равенство, независимост). И, разбира се, с геополитическата тежест на съветската държава. Без тези фактори трудно можем да си представим развитието и успеха дори на революция в страна с мащабите и историята на Китай. И още по-малко на държава с геополитическото място на Куба. Съществуването на алтернатива придаваше нова стойност на местните революционни сили. Разбира се, тази роля беше нееднозначна. Създаването на еднопартийни режими и неефективна икономика също беше последица на това влияние.

Етатизъм

През периода между двете световни войни, белязан от криза на класическия либерализъм, се правят преоценки на ролята на държавата в различни идеологически направления (10). Руската революция произведе непозната в историята свръхдържавност. Опитът от реализацията на нови функции – като икономическо планиране – оказват определено влияние при търсенето на опорни точки и перспективни решения в друг идеологически и политически контекст.

Поглъщането на гражданското общество от държавата създава възможности за форсирана асиметрична модернизация. Икономическото развитие се осъществява за сметка на политическите права. Крайна форма на политическо обезправяване са сталинските репресии.

Опитите да се оправдаят репресиите с историческите условия и постигнатите успехи, са обясними, но неприемливи. Актуализирането им през последните години е стимулирано от постсъветската носталгия и готовността да се противостои на западния натиск, но в същото време обременява демократичното развитие на страната. ГУЛаг не може да бъде нито забравен, нито реабилитиран, ако не искаме да приемем, че репресии­те трайно са увредили ценностната система на руския народ.

Тъкмо дълбочината и плътността на тоталитарните характеристики на съветската държава изискват да се оцени фактът, че страната се освободи от сталинизма на основата на свои собствени идейни и морални преоценки, като актуализира автентични ориентири, които са вдъхновили революцията.

Граници

Октомврийската революция постави началото на един голям опит за създаване на нова комунистическа цивилизация, която е генетично свързана с традициите на различни цивилизационни центрове – западния и източния.

Комунизмът в Русия е следствие от съчетаването на различни обстоя­телства:

• якобински етап на революционен процес, аналогичен на 1793 г.;

• слаборазвито гражданско общество и полуазиатска деспотична държава;

• преобладаващо селско население с предубеждения срещу частната собственост;

• промишлен пролетариат, относително неголям процент от население­то, но концентриран в градове с решаващо политическо значение;

• ефективни средства за политическо въздействие в ръцете на революционните сили: идеология, партия.

Антифеодалните революции дават възможност на „средната класа“ да стане доминираща, но едновременно разкрепостяват инициативата „от долу“ и носят със себе си мощна антикапиталистическа вълна. Якобинският етап от руската революция протича в условията на слабо гражданско общество и относително силна революционна партия.

Октомври показа, че може да се построи свръхефективен инструмент за намеса в историческия процес. Сто години по-късно е ясно, че дори с негова помощ не може да се получи крайният желан ефект.

Октомври разкри пропастта между два типа комунизъм: (реален) докапиталистически (следователно алтернативно-капиталистически) и (прогнозиран) посткапиталистически.

Руската революция освети вътрешното противоречие наука–идеология в най-значимото постижение на революционната мисъл на Запад – марксизма.

Френският еталон

Събитията в Русия от 1917 г. досега могат да се измерят с френски критерии. През октомври 1917 г. беше открит един продължителен етап на революционно управление, който протича по-нататък по своя собствена логика. НЕП беше псевдотермидор. Сталин не беше руският Наполеон; по-скоро Сталин е квази-Бабьоф. Едва в края на 80-те и началото на 90-те години руското общество и едновременно с него Източна Европа се изправят необратимо пред потребността да се сложи край на максимума и терора, да се решат задачи от термидориански тип.

С опита да се създаде комунистическа цивилизация в Русия и Източна Европа завършва целият цикъл от революционни сътресения, които преобразиха Европейския континент през периода от 1789 до 1989 г. По каприз на историята кулминацията на промените съвпадна с 200-годишнината от Френската революция.

Глобален контекст

С източноевропейските  революции от 1989 г. завършва и един цикъл от духовното развитие, чието начало поставя епохата на Просвещението: от възникването на идеологията към патологичната свръхидеологизация до преосмислянето на „измите“ в наши дни; от идеята за господство на разума през опита да се изгради чрез централно планиране и идеологически решения образцово общество към осъзнаването на границите и формите на управляемост на обществените процеси.

Преди да се роди тезата, че обществото може да бъде препостроено на основата на комунистическата идея, през ХVІІІ в. беше формулирано заключението, че обществото може да се препострои на основата на Идеята; преди да се устремим към „светлото бъдеще“ след 1917 г., беше направен първият опит да се щурмува небето още през Година ІІ на Републиката. Понятията „световна революция“, „перманентна революция“, тезата за социално-класова вина, етикетът „враг на народа“, идеята за „революционно управление“, за авангардна роля на революционна организация, понятията за революционна добродетел, идеята за „новия човек“, за превъзпитанието на масите, формулата „максимум и терор“, а и самото понятие за терор в съвременния политически смисъл като система от репресивни мерки срещу голяма социална група, срещу социална класа, идеята за нова революционна религия – всичко това намираме още в историята на Великата френска революция. Якобинският експеримент не беше завършен. Останаха илюзиите. Импулсът за „щурм на небето“.

Историята не познава друго средство за опровергаване на световноисторическите илюзии освен опита за тяхното реализиране. Няма и друго средство да се трасира пътят към края на „предисторията“.

Най-същественият политически опит на ХХ в. е в това, че бяха изпробвани крайните варианти на най-значителните консолидиращи идеи: на социалната идея чрез сталинизма, на националната идея чрез фашиз­ма, на религиозната идея чрез ислямския фундаментализъм.

Заключението

То изглежда парадоксално: макар системата, която възниква след 1917 г., да носи в себе си проблемността и ограничеността на дълбоко дебалансиране, тя изигра ролята на фактор на равновесието в цивилизационния процес. Макар да носеше краен, за да не кажа превратен, характер в немалко отношения, тя беше фактор на оптимизацията на историческото развитие.

 

 

Бележки

(1) Збигнев Бжежински наскоро припомни, макар и непълно, цената на „откриването на Америка“: на територията на днешно Мексико империята на ацтеките е имала около 25 млн. население, оцелява един милион; в Северна Америка около 90% от коренното население загива още през първите пет години от колонизацията (Brzezinski, Zbignew. 2016. Toward a Global Realignment. In: The American Interest. Vol. 11, № 6; http://www.the-american-interest.com/2016/04/17/toward-a-global-realignment/).

(2) В Музея на восъчните фигури в Париж Робеспиер е поставен в една зала с криминални убийци. Не е намерено място за Кавеняк или Тиер. За „другата страна“ напомня Бжежински: „... в Алжир през периода от 1830 до 1845 г. в резултат от зверствата на французите, глад и болести са загинали един и половина милиона алжирци – почти половината от населението на страната“ (пак там).

(3) Разбира се, очертани са тенденции, при които има и важни изключения. Така в цитираната „стратегическа визия“ на консерватор като Бжежински изрично се посочва, че „през последните две столетия унищожаването на колониалните народи е съпоставимо по мащаби с престъпленията на нацистите през Втората световна война“.

(4) Карл Маркс. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. София: Изток-Запад, с. 340.

(5) „Уроки Октября“– така е озаглавил Л. Д. Троцки предговора към първия том на своята запазила значението си книга „Историческата подготовка на Октомври“. Датиран е: Кисловодск, 15 септември 1924 г. (Троцкий, Л. Д. 1990. К истории русской революции. Москва: Политиздат.)

(6) Беловежката гора е национален парк в Белорусия, на границата с Полша. На неговата територия на 8 декември 1991 г. ръководителите на Руската, Украинската и Белоруската съветска република подписват споразумение, което установява разпада на СССР и съгласие да се създаде на негово място Съдружество на независимите държави (СНГ). Ако символното начало на първата социалистическа държава е оръдейният залп на крайцера „Аврора“, нейният край поставят безшумни подписи в горски пущинак (Беловежката гора на беларуски е Беловежская пушча, а на полски – Puszcza Białowieska, в свободен превод Беловежки пущинак).

(7) Монтескьо, Шарл. 1984. За духа на законите. София: Наука и изкуство, с. 226.

(8) Kautsky, Karl. 1914. Ultra-imperialism. In: Die Neue Zeit, September.

(9) Томас Джеферсън изтъква, че „светлината на науката“ разкрива истината: хората не се делят на мнозинство „родени със седло на гърба“ и привилегировано „малцинство с шпори на ботушите“. Сега напредъкът на науката, по специално на биотехнологиите, създава нова ситуация, в която „решаващият въпрос“ е: „Какво ще стане с политическите права, ако бъдем в състояние наистина да развъждаме едни хора със седла на гърба, а други – с ботуши и шпори на краката?“ (Фукуяма: 2002, 25).

(10) През 20-те години преоценката на държавата върви в комунистическо (СССР) и фашистко (Италия) направления; през 30-те години – и в националсоциалистическа (Германия), либерална (САЩ) и социалдемократическа (Швеция) насока. При провеждането на „Новия курс“ (New Deal) Рузвелт е подозиран и многократно критикуван, че заимства чужд на американските традиции опит. 


Добави коментар


Защитен код
Обнови