През есента на 1918 г. като по чудо Джон Рийд си получава обратно материа­лите от пребиваването му в революционния Петроград, отнети му на границата при завръщането в Америка. В продължение на два месеца, заобиколен от купища записки, вестници и документи, той отново преживява онези исторически дни, пресъздавайки „на един дъх“ видяното и чутото.

Книгата „Десет дни, които разтърсиха света“ излиза на 19 март 1919 година в Ню Йорк и първият ѝ тираж е изкупен незабавно. Четат я в таксита и в метрото, едни – с недоумение, други – жадно, всички – с огромен интерес. А после с неотразимото си въздействие завладява умовете и чувствата на десетки милиони хора по целия свят.

Според една рецензия, с това произведение Рийд създава нова форма, съединяваща разнородни елементи: репортаж и открита публицистика, лирическа проза и сухи социологически добавки. Рийд не просто показва, той едновременно убеждава и доказва. Книгата му е „истината, пресъздадена чрез революционен темперамент“.

Но кой е този оригинален автор? Как един американец, който дори не владее руски, съумява така проникновено да улови епохалната същност на Октомврийската революция?

Роден е на 22 октомври 1887 г. в заможно семейство в Портланд, Орегон, и закономерно попада в Харвард. Където обаче посещава събранията на Социа­листическия клуб. Чутото там „…накара мен, както и много други, да осъзнаем, че навън, в скучния свят, се случва нещо, което е по-вълнуващо от колежанските занимания, и то насочи вниманието ни към произведенията на хора като Ейч Джи Уелз и Греъм Уолъс, откъсвайки ни от Оскаруайлдското дилетантство, което бе владяло четящите студенти“, казва Рийд.

През 1910 г., след като завършва университета, се отправя на пътешествие из Европа, за да се срещне със „скучния свят навън“. Заработва разходите си като работник на транспортен кораб, следвайки съвета на свой професор да „опознае“ живия живот, ако има намерение да става писател.

Следват години на постепенно осъз­наване и формиране на все по-определен възглед за обществото като класово, в което хората на труда са обречени на безправие и експлоатация. Вижда го при сблъсъка си със стачните борби в САЩ, в прекия си досег с Мексиканската революция през 1913 година.

Рийд се обявява категорично против Първата световна война, като заявява, че „…това е сблъсък на търговци… противоборство между търговски съперници. Ние, които сме социалисти, следва да се надяваме, дори да очакваме, че от това ужасно кръвопролитие и гибелно разрушение ще произтекат далеч отиващи социални промени, както и сериозна крачка напред към мир между хората“.

За да стигне през октомври 1917 г. до революционния Петроград, където заедно със съпругата си Луиза Брайънт стават непосредствени свидетели и участници в решаващите събития, променили хода на световната история.

След края на войната Рийд е съосновател на една от комунистическите формации в САЩ, а впоследствие – и активен сътрудник в дейността на Комунистическия интернационал в Москва.

През август 1920 г. изпълнява нареждане да замине за Баку за участие в конгрес на народите от Изтока. По време на тежкото петдневно пътуване заболява от тиф. След кратко боледуване почива в Москва на 17 октомври 1920 г. Погребан е с почести. Урната с праха му е поставена в стената на Червения площад.

 

ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Съвет. От времето на революцията думата се свързва с определен тип представителство, избирано от трудещите се, членовете на производствените колективи – със Съвета на работническите, войнишките и селските депутати. Освен местните съвети, които се избират във всеки град, съществуват още областни или губернски съвети и в столицата ‒ Централен изпълнителен комитет на всички съвети в Русия, който съкратено се нарича ЦИК. Почти навсякъде съветите на работническите депутати и съветите на войнишките депутати се обединиха наскоро след Мартенската революция.

Кадети. Така наречени по първите букви на наименованието на партията — „Конституционни демократи“. При царизма партията на кадетите, съставена от либерали – представители на имот­ните класи, беше най-крупната партия на политическите реформи. Когато през март 1917 г.
се разрази революцията, кадетите образуваха първото Временно правителство. През април кадетското правителство беше свалено, защото то открито излезе в защита на империалистическите цели на съюзните държави, в това число и на империалистическите цели на царското правителство. Колкото повече революцията добиваше все по-ярко изразен характер на социална революция, толкова кадетите ставаха все по-консервативни.

Меншевики. Тая партия включва социалисти от всички оттенъци, които смятат, че обществото трябва да стигне до социализма по пътя на естествена еволюция и че работническата класа трябва отначало да получи достъп до политическата власт. Всъщност това беше партия на социалисти-интелигенти и тъй като всички средства за просветата се намираха в ръцете на имотните класи, интелигенцията естествено теглеше към техния начин на мислене и заставаше на страната на тия класи.

Болшевики. Сега те се наричат Комунистическа партия, за да подчертаят пълния си разрив с традициите на „умерения“, или „парламентарния“ социализъм, който господства сред меншевиките и така наричаните „социа­листи от болшинството“ във всички страни. Болшевиките призоваха към незабавно пролетарско въстание и завземане на държавната власт, за да се ускори идването на социализма чрез насилствено нацио­нализиране на индустрията, земята, природните богатства и финансовите учреждения. Тая партия изразява стремежите главно на индустриалните работници, но така също и на значителна част от най-бедното селячество.

Есери (социалисти-революционери). Първоначално – революционна партия на селяните, партия на „боевите организации“ – на терористите. През есента на 1917 г. младите и по-решителните от интелигентите се отцепиха от основната партия и образуваха партията на левите социалисти-революционери. Есерите, които впоследствие радикалните групировки винаги наричаха „десни социалисти-революционери“, преминаха на политическите позиции на меншевиките и действаха заедно с тях. В последна сметка те се оказаха представители на интересите на богатите селяни, интелигенцията и политически изостаналите слоеве от населението на отдалечените селски райони.

Червена гвардия. Въо­ръжени фабрично-заводски работници в Русия. Червената гвардия за пръв път бе образувана през време на революцията от 1905 г. и отново се възроди през мартенските дни на 1917 г., когато беше нужна сила за поддържане на реда в града. По това време червеногвардейците бяха вече въоръжени и всички опити на Временното правителство да ги разоръжи останаха безуспешни. При всяка криза в хода на революцията отрядите на Червената гвардия излизаха на улиците.

Смолни. Смолният институт, щаб-квартирата на ЦИК и на Петроградския съвет, се помещава на брега на широката Нева, на самия край на града. При стария режим тук се е помещавал знаменитият пансион за дъщерите на руската аристокрация, който е бил под грижите на самата царица. Революцията го завзема и го дава на работническите и войнишките организации. В него имаше повече от сто огромни празни бели стаи. Тук се намираха и централните комитети на политическите партии и стаите за фракционните им съвещания.

„ДЕСЕТ ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА СВЕТА“ Избрани страници от книгата на Джон Рийд

Брой 7-8, ноември-декември 2017

 

 Глава IV

КРАЙ НА ВРЕМЕННОТО ПРАВИТЕЛСТВО

 

В сряда на 7 ноември (25 октомври) станах много късно. Когато излязох на Невски, в Петропавловската крепост гръмна обедният топ. Денят беше влажен и студен. Пред заключените врати на Държавната банка стоя­ха няколко войници с пушки с натъкнати щикове.

„Вие от кои сте? – попитах аз. – За правителството ли сте?“

„Няма вече правителство! – с усмивка отговори войникът. – Слава богу!“ Това беше всичко, което успях да науча от него.

По Невски, както винаги, се движеха трамваи. По всичките им издадени части бяха нависнали мъже, жени и деца. Магазините бяха отворени и изобщо улицата имаше като че ли дори по-спокоен вид, отколкото вчера. През нощта стените се бяха покрили с нови прокламации и призиви, кои­то
предупреждаваха срещу въстание. Те се обръщаха към селяните, към фронтоваците, към петроградските работници.

Купих броя на „Рабочий путь“ – единственият вестник, изглежда, който се продаваше, малко по-късно успях да купя от един войник за половин рубла един прочетен вече брой на „День“. Болшевишкият вестник, отпечатан на огромни листове в завзетата печатница на „Русская воля“, започваше с едро напечатано заглавие „Цялата власт – в ръцете на съветите на работниците, войниците и селяните! Мир! Хляб! Земя!“

Уводната статия беше подписана от Зиновиев, който бе принуден да се крие, както и Ленин...

Около Мариинския дворец, дето заседаваше Съветът на Руската република, ставаше нещо необичайно. Верига войници бе пресякла по диа­гонал широкия площад. Те държаха пушките за стрелба и гледаха към покрива на хотела.

„Провокация, срещу нас стрелят!“ – викна един от тях. Друг изтича към входа.

До западния ъгъл на двореца стоеше голяма бронирана кола с червен флаг и пресен надпис с червено „СРСД“ (Съвет на работническите и войнишките депутати). Всичките ѝ картечници бяха насочени към Иса-киевския събор. Изходът към Новая улица беше преграден с барикада – бурета, сандъци, стари тюфлеци, повален вагон. Краят на крайбрежната Мойка беше барикадиран с камари дърва. Къси цепеници от съседния склад бяха наредени покрай сградата и образуваха бруствер.

„Какво, бой ли ще има тук?“ – попитах аз.

„Скоро, скоро! – неспокойно отвърна войникът. – Разкарай се, другарю, да не си изпатиш! Ето оттам ще дойдат...“ – и той посочи към Адмиралтейството.

„Ами кои ще дойдат?“

„Това, братле, не мога да ти кажа“ – отвърна той и плю...

Пред входа на двореца стояха тълпа войници и моряци. Един моряк разказваше за края на Съвета на Руската република. „Ние влязохме – говореше той – и заехме с нашите другари всички врати. Аз се приближих до контрареволюционера корниловец, който седеше на председателското място. Свърши вече вашият съвет, казах му аз. Върви си вкъщи!“

…Тръгнахме по Адмиралтейския проспект към Зимния дворец. Всички изходи към Дворцовия площад се охраняваха от часови, а западният край на площада беше ограден от въоръжен кордон, към който напираше огромна тълпа. Освен няколкото войници, които изнасяха от портите на двореца дърва и ги складираха срещу главния вход, всички останали стояха спокойно по местата си.

Ние никак не можехме да разберем чии бяха тия часови там – правителствени или съветски. Нашите удостоверения от Смолни не им направиха никакво впечатление... Във входа на двореца вежливо ни поеха палтата и шапките все същите стари портиери в сини ливреи с медни копчета и червени яки със златни ширити. Изкачихме се по стълбата. В тъмния, мрачен коридор, дето нямаше вече гоблени, безцелно се разтакаваха няколко стари служители. Пред вратите на кабинета на Керенски се разхождаше, като хапеше мустаци, млад офицер. Ние го попитахме дали ще може да интервюираме министър-председателя. Той се поклони и тракна шпори.

„За съжаление, не може – отвърна той на френски. – Александър Фьодорович е крайно зает... – Той ни погледна. – Собствено той не е тук...“

„А къде е?“

„Замина за фронта. И знаете, не му стигна бензин за автомобила. Трябваше да заемем от английската болница.“

„А министрите тук ли са?“

„Да, те заседават в някаква стая, но не зная точно де.“

„Е, какво, ще дойдат ли болшевиките?“

„Разбира се! Несъмнено ще дойдат! Аз всяка минута чакам да ми се позвъни по телефона, че идат. Но ние сме готови! Дворецът се охранява от юнкери. Те са ей зад тая врата.“

„А ние може ли да идем там?“

„Не, разбира се, не! Забранено е...“ Той изведнъж ни стисна ръце и си отиде. Ние се обърнахме към заветната врата, поставена във временна преградка, която разделяше стаята. Тя беше заключена откъм нас. Зад преградката се чуваха гласове и нечий смях, който звучеше странно в чинната тишина на огромния и старинен дворец. Към нас се приближи един стар портиер: „Не бива, господарю, тук не бива!“

„Защо е заключена вратата?“

„За да не си отидат войниците“ – отвърна той. След няколко минути той каза, че иска да пие чаша чай и си отиде. Ние отворихме вратата. На прага се оказаха двама часови, но те нищо не ни казаха. Коридорът опираше в голяма, богато наредена стая със златни корнизи и огромни кристални полилеи. По-нататък имаше цяла редица по-малки стаи, облицовани с тъмно дърво. От двете страни върху паркетния под бяха постлани груби и мръсни тюфлеци и одеяла, по които тук-таме се търкаляха войници. Навсякъде купища угарки, парчета хляб, разхвърляни дрехи и празни бутилки от скъпи френски вина. Множество войници с червени и златни юнкерски пагони. Тежка миризма от тютюнев дим и мръсни човешки тела. Един от юнкерите държеше в ръка бутилка бяло бургундско вино, очевидно отмъкнато от дворцовите изби. Всички ни гледаха учудено, а ние минавахме от стая в стая, докато се добрахме до редица парадни покои, високите, но мръсни прозорци на които гледаха към площада. На стените висяха огромни платна в тежки златни рамки – все исторически и военни сюжети: „12 октомври 1812 г.“, „6 ноември 1812 г.“, „16/28 август 1813 г.“. Целият десен горен ъгъл на една от тия картини беше скъсан.

Цялото помещение беше превърнато в огромна казарма и ако се съди по състоянието на стените и подовете, това е било направено още преди няколко седмици. По первазите на прозорците бяха поставени картечници, между тюфлеците имаше изправени на пирамиди пушки.

Ние разглеждахме картините, когато отляво изведнъж ми дъхна на спирт и нечий глас заговори на лош, но плавен френски език:„По това, как разглеждате картините, виждам, че сте чужденци...“ Пред нас стоеше нисък, подпухнал човек. Когато си повдигна шапката, ние забелязахме, че главата му е плешива.

„Американци? Много ми е драго!... Щабскапитан Владимир Арцибашев. Цял съм на вашите услуги... Изглежда, той не виждаше абсолютно нищо странно в това, че четирима чужденци, между които и една жена, се разхождат из месторазположението на отряда, пред атака. Той почна да се оплаква от положението на нещата в Русия.

„Работата не е само в болшевиките – казваше той. – Бедата е там, че изчезнаха благородните традиции на руската армия. Погледнете наоколо: ето всичко това са юнкери, бъдещи офицери... Но нима това са джентълмени? Керенски отвори военните училища за всички желаещи, за всеки войник, който може да издържи изпита. Разбира се, тук има много, твърде много такива, които са заразени от революционен дух...“

И изведнъж без всякаква връзка заговори за друго. „Много ми се иска да напусна Русия. Решил съм да постъпя в американската армия... Няма ли да бъдете добри да ми помогнете в тая работа пред вашия консул? Ще ви дам адреса си.“...

„Тая сутрин ни правиха преглед – продължи той, като ни развеждаше по стаите и ни даваше пояснения. – Женският батальон реши да остане верен на правителството.“

„Значи в двореца има войници-жени?“

„Да, те са в задните стаи. Ако се случи нещо, там ще бъдат в безопасност.“ Той въздъхна. „Каква тежка отговорност!“…

Беше вече доста късно, когато напуснахме двореца…

На Невски сякаш се беше изсипал целият град. На всеки ъгъл стояха огромни тълпи, наобиколили яростни диспутанти. На кръстовищата дежуреха постове от по дванадесет войници с пушки и натъкнати щикове, а червендалести старци в богати кожени шуби им показваха юмруците си, изящно облечени жени ги обсипваха с ругатни. Войниците отговаряха много неохотно и смутено се усмихваха. Из улиците кръстосваха бронирани коли, по които още се виждаха старите надписи: „Олег“, „Рюрик“, „Святослав“ – все имена на древноруски князе. Но над старите надписи се червенееха вече огромни букви „РСДРП“ (Руска социалдемократическа работническа партия). На Михайловския проспект се появи вестникар. Тълпата бясно се нахвърли върху него, всички предлагаха по една, по пет, по десет рубли за един брой и изтръгваха един от друг вестниците. Беше „Рабочий и солдат“, който възвестяваше победата на пролетарската революция и освобождаването на арестуваните болшевики и призоваваше фронтовите и тиловите армейски части да подкрепят въстанието...

Когато се приближихме до Смолни, неговата масивна фасада блестеше от светлини. От всички улици към него се приближаваха все нови и нови хора, които бързаха през мрака и тъмата. Спираха и заминаваха автомобили и мотоциклети. Огромна сива бронирана кола, над кулата на която се развяваха две червени знамена, изпълзя от портите, като пищеше със сирената си. Беше студено и червеноармейците, които охраняваха входа, се грееха на огньове. Пред вътрешния вход също гореше огън, при светлината на който часовите прочетоха бавно нашите пропуски и ни изгледаха от главата до краката. От двете страни на входа стърчаха картечници със свалени чохли и от телата им, виейки се като змии, висяха патронените ленти. В двора под дърветата на парка имаше много бронирани коли; моторите им бяха запалени и работеха. Огромни и празни, слабо осветените зали кънтяха от тропота на тежки ботуши, викове и говор...

Настроението беше решително. Всички стълби бяха залети от народ: там имаше работници с черни блузи и черни калпаци, мнозина с пушки през рамо, войници с груби тъмни шинели и сиви кожени калпаци. Сред целия този народ бързаха, провираха се някъде Луначарски, Каменев... Всички те говореха едновременно, лицата им бяха загрижени, всеки носеше под мишци претъпкана чанта с книжа. Беше свършило заседанието на Петроградския съвет. Аз спрях Каменев, нисък човек с бързи движения, живо широко лице и къс врат. Без всякакви предисловия той ми преведе на френски току-що приетата резолюция.

„Петроградският съвет на работническите и войнишките депутати приветствува победната революция на пролетариата и гарнизона в Петроград. Съветът подчертава особено оная сплотеност, организация, дисциплина, онова пълно единодушие, което масите проявиха в това изключително безкръвно и изключително успешно въстание.

Съветът изразява непоколебимата си увереност, че работническото и селското правителство, което като съветско правителство ще бъде създадено от революцията и което ще осигури подкрепата на градския пролетариат от страна на цялата маса най-бедно селячество, че това правителство ще тръгне твърдо по пътя на социализма – единственото средство за спасение на страната от нечуваните бедствия и от ужасите на войната.

Новото работническо и селско правителство незабавно ще предложи справедлив, демократичен мир на всички воюващи народи.

То ще отмени незабавно помешчическата собственост върху земята и ще предаде земята на селяните. Ще създаде работнически контрол над производството и разпределението на продуктите и ще установи всенароден контрол над банките, като ги превърне в едно държавно предприя­тие.

Петроградският съвет на работническите и войнишките депутати призовава всички работници и цялото селячество да поддържат беззаветно, с всичката си енергия работническата и селска революция. Съветът изразява увереността си, че градските работници в съюз с най-бедното селячество ще проявяват непреклонна другарска дисциплина, ще създадат най-строг революционен ред, необходим за победата на социализма.

Съветът е убеден, че пролетариатът от западноевропейските страни ще ни помогне да доведем делото на социализма до пълна и трайна победа.“

„Значи вие мислите, че работата е свършена?...“

Той вдигна рамене „Трябва още много да се направи. Страшно много!... Работата едва започва ...“

На площадката на стълбата видях заместник-председателя на Съвета на професионалните съюзи Рязанов. Той гледаше мрачно пред себе си, като хапеше посивялата си вече брада. „Това е безумие, безумие! – викаше той. – Европейският пролетариат няма да се вдигне! Цяла Русия...Той разсеяно махна с ръка и изтича нататък.

Рязанов и Каменев възразяваха против въстанието и изпитваха върху себе си цялата страшна сила на Лениновата аргументация.

Това беше много важно заседание. От името на Военнореволюционния комитет Троцки заяви, че Временното правителство не съществува вече.

„Свойството на буржоазните и дребнобуржоазните правителства – каза той – се състои в това, да мамят масите. На нас – на нас, съветите на войнишките, работническите и селските депутати, сега ни предстои небивал в историята опит за създаване на власт, която да няма други цели освен нуждите на войниците, работниците и селяните.“

На трибуната се появи Ленин. Посрещнаха го с гръм от овации. Той предвъзвести световната социалистическа революция... След него говори Зиновиев, който заяви: „Днес ние платихме дълга си на международния пролетариат и нанесохме страшен удар на войната, удар в гърдите на всички империалисти и особено на палача Вилхелм.“

След това Троцки заяви, че са изпратени вече телеграми на фронта, които известяват за победата на въстанието, но отговор още не е дошъл. По слуховете към Петроград се движат войски. Необходимо е да се прати при тях делегация, за да им разкаже цялата истина.

Гласове от залата: „Вие предрешавате волята на Общоруския конгрес на съветите!“

Троцки (студено): „Волята на Общоруския конгрес на съветите е предрешена от огромния факт на въстанието на петроградските работници и войници.“

Влязохме в огромната заседателна зала, като се провирахме през боботещата тълпа, струпана пред вратата… На трибуната седяха лидерите на стария ЦИК, за последен път им се падаше да ръководят заседанието на непокорните съвети, които те ръководеха от първите дни на революцията. Сега съветите бяха въстанали против тях. Свършил беше първият период
на руската революция, който тия хора се мъчеха да възпират. Тримата най-важни от тях не бяха в президиума: нямаше го Керенски, който беше избягал на фронта през градове и села, обхванати вече от вълнението; нямаше го стария орел Чхеидзе, който с презрение се беше оттеглил в родните грузински планини, повален от охтика; нямаше го и сантименталния Церетели, също тежко болен, но който впоследствие се върна и изчерпи цялото си бляскаво красноречие в защита на загиналото дело. На трибуната седяха Гоц, Дан, Либер, Богданов, Бройдо, Филиповски – всички бледи и негодуващи, с хлътнали очи. Под тях кипеше и клокочеше II общоруски конгрес на съветите, а над главите им трескаво работеше Военнореволюционният комитет, който държеше в ръцете си всички нишки на въстание­то и нанасяше точни и силни удари…Беше 10 часа и 40 минути вечерта.

Дан, безцветен човек с набръчкано лице, с широк мундир на военен лекар, позвъни със звънчето. Изведнъж настъпи напрегната тишина, нарушавана само от споровете и псувните на хората, които се трупаха пред входа ...

„Властта е в наши ръце“ – печално почна Дан. Той се спря за миг и тихо продължи: „Другари, конгресът на съветите се събира в такъв изключителен момент и при такива изключителни обстоятелства, че вие, мисля аз, ще разберете защо ЦИК счита за излишно да открива сегашното заседание с политическа реч. Това ще ви стане особено ясно, ако си спомните, че аз съм член на Президиума на ЦИК, а в същото време нашите партийни другари са обстрелвани в Зимния дворец, изпълнявайки самоотвержено дълга си на министри, възложен им от ЦИК (Смътен шум.) Обявявам първото заседание на II конгрес на съветите на работническите и войнишките депутати за открито.“

Президиумът се избираше сред общ шум и движение... Дневният ред, съобщава Каменев, е: първо, въпросът за организирането на властта, второ, въпросът за войната и мира и, трето, въпросът за Учредителното събрание… Но неочаквано се чу нов шум, по-тежък от шума на тълпата, настойчив, тревожен шум – глух топовен тътнеж. Всички се извърнаха нервно към тъмните прозорци и по събранието премина някакъв трепет. Mapтов поиска думата и изхриптя: „Гражданската война започна, другари! Първата ни работа трябва да бъде мирното разрешаване на кризата. И принципно, и тактически ние трябва бързо да обсъдим пътищата за предотвратяване на гражданската война. Там навън стрелят срещу нашите братя! В тоя момент, когато пред самото откриване на конгреса на съветите въпросът за властта се решава чрез военен заговор, организиран от една революционна партия…“ Викове и шум за миг заглушиха неговите думи. „Всички революционни партии трябва да гледат фактите право в лицето! Задачата на конгреса е преди всичко да реши въпроса за властта и този въпрос е поставен вече на улицата, той се решава вече с оръжие! Ние трябва да създадем власт, която ще се ползва с признанието на цялата демокрация. Ако конгресът иска да бъде глас на революционната демокрация, не трябва да седи със скръстени ръце пред лицето на развихря-щата се гражданска война, резултат от която ще бъде може би избухване на контрареволюция. Възможностите за мирен изход трябва да се търсят в създаването на единна демократична власт... Необходимо е да изберем делегация за преговори с другите социалистически партии и организации...“

Непрекъснат далечен тътен от артилерийска стрелба, непрекъснати спорове между делегатите... Така, под оръдеен тътен, в атмосферата на мрак и ненавист, на див страх и беззаветна смелост се раждаше нова Русия.

Левите есери и обединените социалдемократи поддържаха предложението на Мартов. То беше прието… След това от името на меншевиките Хинчук заявява: „Единствената възможност за мирен изход е конгресът да почне преговори с Временното правителство за образуване на нов кабинет, който да се опира на всички обществени слоеве.“ В продължение на няколко минути страшен шум не му даваше да говори. Като повиши глас до крясък, той обяви декларацията на меншевиките: „Тъй като болшевиките организираха военен заговор, опирайки се на Петроградския съвет и без да се посъветват с другите фракции и партии, ние не смятаме за възможно да останем на конгреса и затова го напускаме, като каним всички останали групи и партии да ни последват и да се съберем за обсъждане на създалото се положение.“

„Дезертьори!“

Всекиминутно прекъсван от общия шум и вик, Генделман с едва чут глас протестира от името на социалистите-революционери против бомбардирането на Зимния дворец. „Ние не признаваме подобна анархия...“

Сетне от името на Бунда (Европейската социалдемократическа партия) взе думата Абрамович. Той трепереше от гняв, очите му светкаха изпод дебелите стъкла на очилата: „Събитията, които стават в тоя момент в Петроград, са голямо нещастие! Групата на Бунда се присъединява към декларацията на меншевиките и социалистите-революционери и напуска конгреса! – той повиши глас и дигна ръка. – Нашият дълг пред руския пролетариат не ни позволява да останем тук и да поемем отговорност за това престъпление. Тъй като обстрелването на Зимния дворец не се прекратява, то Градската дума заедно с меншевиките, есерите и Изпълнителния комитет на селските съвети взе решение да загине заедно с Временното правителство. Ние се присъединяваме към тях! Невъоръжени, ние откриваме гърдите си срещу картечниците на терористите... Ние призоваваме всички делегати на конгреса...“ По-нататък речта му потъна в буря от викове, заплахи и проклятия, които се превърнаха в адски грохот, когато петдесет делегати станаха от местата си и почнаха да си пробиват път към изхода.

Каменев размахваше председателския звънец и викаше: „Останете по местата си! Ще минем към дневния ред!“ Троцки стана от мястото си. Лицето му беше бледо и жестоко. В силния му глас звучеше студено презрение. „Всички така наречени социалсъглашатели, всички тия изпоплашени меншевики, есери и бундовци нека си вървят! Всички те са просто боклук, който ще бъде сметен в боклукчийския кош на историята! ...“

Рязанов съобщи от името на болшевиките, че по молба на Градската дума Военнореволюционният комитет е отправил делегация за преговори със Зимния дворец. „Така ние направихме всичко възможно, за да предотвратим кръвопролитието...“

Излязохме в студената нощ. Пред Смолни – огромно сборище от пристигащи и заминаващи автомобили. През техния шум се чуваха глухите тътнежи на далечна канонада. Един огромен камион цял се тресеше от пъхтенето на мотора. Някакви хора товареха на него вързопи печатни листове, а други ги приемаха и нареждаха, като държаха под ръка пушки… Взех едно от възванията и като използвах редките улични фенери, горе-долу го прочетох:

„Към гражданите на Русия!

Временното правителство е свалено. Държавната власт премина в ръцете на органа на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати – Военнореволюционния комитет, който стои начело на петроградския пролетариат и на гарнизона.

Делото, за което народът се бореше: незабавно предложение за демократичен мир, премахване на помешчическата собственост върху земята, работнически контрол над производството, създаване на съветско правителство, това дело е осигурено.

Да живее революцията на работниците, войниците и селяните!

Военнореволюционен комитет

при Петроградския съвет

на работническите и войнишките депутати“

Беше изумително зрелище. Тъкмо на ъгъла на Екатерининския канал под уличния фенер верига въоръжени моряци преграждаха Невски, като препречваха пътя на една колона хора, строени по четирима в редица. Тук имаше около триста-четиристотин души: мъже с хубави палта, изящ­но облечени жени, офицери – най-разнообразна публика. Между тях ние познахме много от делегатите на конгреса, меншевишки и есеровски водачи. Тук бяха възсухият червенобрад председател на Изпълнителния комитет на селските съвети Авксентнев и сподвижникът на Керенски Сорокин, и Хинчук, и Абрамович, а пред всички – белобрадият петроградски кмет, старият Шрейдер и министърът на снабдяването от Временното правителство Прокопович, арестуван тази сутрин и вече пуснат на свобода. Видях и репортера на вестник „Russian Daily News“ Малкин. „Отиваме да умрем в Зимния дворец!“ – възторжено викаше той. Процесията стоеше неподвижно, но от предните ѝ редици долитаха гръмки викове. Шрейдер и Прокопович спореха с един огромен моряк, който, изглежда, командваше веригата.

„Искаме да ни пуснете! – викаше той. – Ето тия другари са дошли от конгреса на съветите! Виждате, ето техните мандати! Ние отиваме в Зимния дворец!...“

Морякът явно беше озадачен. Той навъсено се почесваше с огромната си ръка по тила. „Имам заповед от комитета никого да не пускам в двореца – мърмореше той. – Но аз ей сега ще пратя един другар да телефонира в Смолни ...“

„Ние настояваме, пуснете ни? Оръжие нямаме! Дали ще ни пуснете или не, ние все едно ще отидем!“ – крещеше силно развълнуван старият Шрейдер.

„Имам заповед...“ – мрачно повтаряше морякът.

„Стреляйте, ако искате! Ние тръгваме! Напред! – носеше се от всички страни. – Ако сте толкова безсърдечни, за да стреляте в руси и другари, ние сме готови да умрем! Ние откриваме гърди пред вашите картечници!“

„Не – заяви морякът с упорит поглед. – Не мога да ви пусна.“

„А какво ще правите, ако тръгнем? Ще стреляте ли?“

„Не, в невъоръжени хора аз няма да стрелям. Ние не можем да стреляме в невъоръжени руси...“

„Ние отиваме! Какво можете да направите?“

„Все нещо ще направим – отвърна морякът, поставен натясно. – Не можем да ви пуснем! Все нещо ще направим...“

„Какво ще направите? Какво ще направите?“

Тогава дойде друг моряк, много ядосан. „Ще ви наложим с прикладите! – решително викна той. – А ако стане нужда, може и да стреляме. Вървете си по домовете, оставете ни на мира!“

Раздадоха се диви викове на гняв и негодувание. Прокопович се качи на някакъв сандък и като размахваше чадъра си, почна да произнася реч.

„Другари и граждани! – каза той. – Срещу нас прилагат груба сила! Ние не можем да допуснем ръцете на тия прости хора да се оцапат с нашата невинна кръв! Да бъдем разстреляни от тези стрелочници, е под нашето достойнство. (Какво разбираше тоя под думата „стрелочници“ аз просто не разбрах.) Да се върнем в Градската дума и да обсъдим най-добрите пътища за спасение на страната и революцията!“

След това тълпата в строго мълчание се обърна и тръгна нагоре по Невски, все още по четирима в редица. Ние се възползвахме от бъркотията, провряхме се покрай веригата и тръгнахме към Зимния дворец…

…Вратите от двете страни на главния вход бяха широко отворени. Оттам се лееше светлина, но от огромната сграда не се чуваше никакъв звук.

Увлечени от бурната човешка вълна, ние се втурнахме в двореца през десния вход, който водеше в огромна и празна сводеста стая – сутерена на източното крило, откъдето се разклоняваше лабиринт от коридори и стълби. Тук имаше много сандъци. Червеногвардейците и войниците се нахвърлиха върху тях с ярост, разбиваха ги с прикладите и измъкваха на-вън килими, пердета, бельо, порцеланови и стъклени сервизи. Един бе дигнал на рамо бронзов часовник. Друг бе намерил щраусово перо и бе го втъкнал в шапката си. Но щом почна грабежът, някой завика: „Другари! Нищо не пипайте! Не вземайте нищо! Това е народно достояние!“ Веднага го подкрепиха не по-малко от двадесетина гласове: „Стой! Върни всичко назад! Нищо не вземай! Народно достояние!“ Десетки ръце се протегнаха към грабителите. Отнеха им сърмата и гоблените. Двама души взеха обратно бронзовия часовник. Вещите набързо, криво-ляво се туряха обратно в сандъците, пред които доброволно застанаха часови. Всичко това ставаше съвсем стихийно. По коридорите и стълбите все по-глухо и по-глухо се чуваха замиращи надалеч викове: „Революционна дисциплина. Народно достояние!“

…В това време ние безпрепятствено минахме навътре в двореца. Много хора идваха и си отиваха, като претърсваха всички нови стаи на огромната сграда и търсеха юнкери, каквито всъщност съвсем нямаше. Изкачихме се нагоре по стълбата и почнахме да обхождаме стая след стая. Тази част от двореца беше заета от друг отряд, който бе настъпил откъм Нева. Картините, статуите, завесите и килимите на огромните парадни апартаменти не бяха пипнати. В работните помещения, обратно, всички писмени маси и бюра бяха преровени, по пода се търкаляха пръснати книжа. Стаите за живеене също бяха претърсени, от креватите бяха свалени покривките, гардеробите – широко отворени. За най-ценна придобивка се смятаха дрехите, от които така много се нуждаеше работният народ. В една стая, дето се намираха много мебели, заварихме двама войници,
които сваляха от креслата щампованата испанска кожа. Казаха ни, че искат да ушият от нея ботуши...

Старите дворцови служители в сини ливреи с червени и златни гарнитури още си стояха там, като повтаряха по стар навик: „Тук, господа, не може... забранено е...“ Най-сетне попаднахме в Малахитовата стая със златни украшения и червени сърмени завеси, дето през целия последен ден и през нощта бе траяло непрекъснатото заседание на Министерския съвет и пътят за която бе посочен на червеногвардейците от портиерите. Дългата маса, покрита със зелено сукно, си беше останала в същото положение, в което е била и преди самото арестуване на правителството. Пред всеки празен стол на тая маса се намираха мастилница, хартия и перо. Листове хартия бяха изписани с откъслеци от планове за действие, с черновки на възвания и манифести. Почти всичко това беше задраскано, като че ли самите автори постепенно са се убеждавали в цялата безнадеждност на своите планове… Останалите листове бяха запълнени с безсмислени геометрически чертежи. Изглеждаше, че заседаващите несъзнателно са ги чертали, слушайки безнадеждно как ораторите са предлагали все нови и нови химерични проекти. Взех си за спомен един от тия листове. Той е изписан от ръката на Коновалов. „Временното правителство – прочетох аз – се обръща към всички класи на населението, като им предлага да подкрепят Временното правителство ...“

Трябва да отбележа, че макар Зимният дворец и да беше обкръжен, Временното правителство нито за минута не е губило връзка с фронта и провинциалните центрове. Болшевиките бяха завзели военното министерство още сутринта, но те не са знаели, че на таванския етаж се намира телеграф, не са знаели и това, че сградата на министерството е била свързана със секретна телефонна линия със Зимния дворец. А в това време на тавана цял ден бе седял млад офицер и по цялата страна бе разпращал цял поток призиви и прокламации. Но като научил, че Зимният дворец е паднал, той си турил шапката и спокойно напуснал сградата...

Ние така се бяхме увлекли в това, което ни заобикаляше, че съвсем не обръщахме внимание на войниците и червеногвардейците, а тяхното поведение някак странно се беше променило. Една малка група отдавна вече ходеше подир нас от стая в стая. Най-сетне, когато стигнахме в огромната картинна галерия, в която през деня бяхме разговаряли с юнкерите, около нас се струпаха към стотина души. Пред нас стоеше огромен войник. Лицето му беше мрачно и изразяваше подозрителност.

„Кои сте вие? – викна той. – Какво правите тук?“ Около нас се събираха все повече и повече хора. Втренчено ни разглеждаха. Поде се ропот. До мен достигна: „Провокатори!“, „Разбойници!“. Аз показах нашите удостоверения, издадени от Военнореволюционния комитет. Войникът ги грабна, обърна ги наопаки и се втренчи в тях с неразбиращ поглед. Той явно не знаеше да чете. Като подържа документите, той ми ги върна и плю на пода. „Книжа!“ – презрително рече той. Тълпата почна все по-плътно да се притиска около нас, както дивите коне се струпват около пешия каубой. Забелязах настрана един офицер, който гледаше много безпомощно, и го повиках. Той почна да си пробива път към нас.

„Аз съм комисар – каза ми той. – Кои сте вие, какво има?“

Тълпата се отдръпна и зае очаквателно положение. Аз отново показах книжата.

„Вие сте чужденци? – бързо попита офицерът на френски. – Лоша работа...“ Той се обърна към тълпата и размаха във въздуха нашите документи. „Другари – завика той, – тия хора са наши чуждестранни другари, американци! Те са дошли тук, за да разкажат после на земляците си за храбростта и революционната дисциплина на пролетарската армия!...“

„А вие откъде знаете? – отвърна високият войник. – Казвам ви, това са провокатори. Разправят, че са дошли тук да видят революционната дисциплина на пролетарската армия, а самите те се разхождат по целия дворец. Отде да знаем, че тук не са си натъпкали джобовете?“

„Вярно!“ – закрещя тълпата, като напираше срещу нас.

По челото на офицера изби пот. „Другари, другари! – викна той. – Аз съм комисар на Военнореволюционния комитет. Не ми ли вярвате? Ето, аз ви казвам, че тия мандати са подписани от същите хора, както и моят собствен!“

Той ни преведе през двореца и отвори вратата, която излизаше на улицата край Нева. Пред тази врата стоеше все същият комитет, който обискираше джобовете.

„Е, леко се отървахте“ – пошепна комисарят, като бършеше лицето си.

„А какво стана с женския батальон?“ – попитахме ние.

„Ах, тия жени!... – той се усмихна. – Те всички се бяха натъпкали в задните стаи. Не ни беше лесно, докато решим какво да правим с тях: пълна истерика и т.н... В края на краищата ги изпратихме на Финландската гара и ги натоварихме във влака за Левашево: там те имат лагер...“

И ние отново се намерихме в студената неспокойна нощ, пълна с глухия ехтеж на незнайни движещи се армии, наелектризирана с патрули. Откъм реката, дето смътно се чернееше огромната маса на Петропавловската крепост, долитаха дрезгави подвиквания... Тротоарът под краката ни беше засипан с мазилка, съборена от дворцовия корниз, дето бяха ударили два снаряда от „Аврора“. Други повреди бомбардирането не бе причинило.

Беше четири часът сутринта. На Невски отново горяха всички фенери, оръдието беше прибрано вече и единственият признак за военните действия бяха червеногвардейците и войниците, които се тълпяха около огньовете. Градът беше спокоен, може би по-спокоен, отколкото когато и да било. През тая нощ не бе извършен нито един грабеж, нито едно нападение.

Сградата на Градската дума беше осветена от горе до долу. Ние влязохме в Александровската зала, окръжена от галерии и отрупана с царски портрети в тежки златни рамки, обвити в червена материя. Около трибуната се бяха струпали стотина души. Говореше Скобелев. Той настояваше Комитетът за обществена сигурност да бъде разширен, за да може да обедини всички антиболшевишки елементи в една организация – Комитет за спасение на родината и революцията. Докато ние се намирахме в залата, комитетът беше сформиран. Това бе същият оня комитет, който впоследствие стана най-могъщият враг на болшевиките, който действаше през следващата седмица ту под собствено име, ту като строго непартиен Комитет за обществена сигурност.

…Излязохме и повикахме файтонджия. „Къде да карам?“ Когато му казахме „В Смолни“, файтонджията отрицателно затръска глава. „Не! – заяви той. – Там тия дяволи...“ Само след дълго и уморително скитане успяхме да намерим файтонджия, който се съгласи да ни закара. Но той поиска тридесет рубли и спря два квартала преди Смолни.

Прозорците на института все още блестяха от светлини. Пристигаха и заминаваха автомобили. Около огньовете, които продължаваха да горят с ярък пламък, се тълпеше стражата и разпитваше жадно всички за последните новини. Коридорите бяха препълнени с бързащи за някъде хора с дълбоко хлътнали очи. В някои комитетски стаи хората спяха на пода. До всекиго стоеше пушката му. Въпреки напускането на отцепилите се делегати, залата на заседанието беше натъпкана с народ и шумеше като море. Когато влязохме, Каменев обявяваше списъка на арестуваните министри. Името на Терешченко беше посрещнато с гръм от ръкопляскания, радостни викове и смях. Рутенберг направи по-малко впечатление, но при името на Палчински се разрази буря от викове и ръкопляскания... Беше обявено, че за комисар на Зимния дворец се назначава Чудновски.

Тогава се случи един истински драматичен епизод. На трибуната изтича един висок селянин. Брадатото му лице беше изкривено от гняв. Той удари с юмрук по масата на президиума.

„Ние, социалистите-революционери, настояваме за незабавно освобождаване на министрите социалисти, арестувани в Зимния дворец! Другари! Известно ли ви е, че четиримата наши другари, които жертваха живота и свободата си в борбата с царската тирания, са хвърлени в Петропавловската крепост, историческата гробница на руската свобода?!“

Вдигна се общ шум.Селянинът продължаваше да крещи и да удря с юмруци. На трибуната се изкачи друг делегат, застана до него и като сочеше с ръка към президиума, завика:

„Могат ли представителите на революционните маси спокойно да заседават тук сега, когато болшевишката полиция изтезава техните водачи?“

Троцки с жест поиска тишина. „Ние задържахме тия „другари“ в момент, когато те заедно с авантюриста Керенски крояха заговор с цел да разгромят съветите. Отде накъде ще се церемоним с тях? Нима те се церемонеха с нас след юлските събития?“ В гласа му се появиха тържествуващи нотки. „Сега, когато оборонците и малодушните се махнаха и защитата и спасението на революцията изцяло легнаха върху нашите плещи, особено необходимо е да работим, да работим и пак да работим! Ние сме решили по-скоро да умрем, отколкото да се предадем!...“

На трибуната излезе задъхан, покрит с кал, комисарят от Царское село. „Царскоселският гарнизон стои на подстъпите към Петроград в пълна готовност да защитава конгреса на съветите и Военнореволюционния комитет!“ Гръм от ръкопляскания. „Корпусът на велосипедистите, изпратен от фронта, пристигна в Царское и мина на наша страна. Той признава властта на съветите, признава необходимостта земята незабавно да се предаде на селяните, а контролът над производството – на работниците. Пети батальон велосипедисти, разположен в Царское село, е наш…“

… Капелински предложи от името на меншевиките-интернационалисти да се създаде специална комисия за намиране мирен изход и за предотвратяване на една гражданска война. „Няма никакъв мирен изход! – гърмеше цялата зала.– Единственият изход е победата!“ Предложението бе отхвърлено с огромно мнозинство и меншевиките-интернационалисти под град от подигравки и оскърбления напуснаха конгреса… Събранието реши да не се съобразява с това, че редица фракции напускат, и изслуша възвание към работниците, войниците и селяните от цяла Русия:

„Към работниците, войниците и селяните!

Вторият общоруски конгрес на съветите на работническите и войнишките депутати е открит. В него е представено грамадното мнозинство на съветите. На конгреса присъстват и редица делегати от селските съвети... Опирайки се на волята на грамадното мнозинство работници, войници и селяни, опирайки се на станалото в Петроград победоносно въстание на работниците и гарнизона, конгресът взема властта в свои ръце.

Временното правителство е свалено. Повечето членове на Временното правителство са арестувани.

Съветската власт ще предложи незабавен демократичен мир на всички народи и незабавно примирие по всички фронтове. Тя ще осигури безвъзмездно предаване на помешчическите, царските и манастирските имоти в разпореждане на селските комитети, ще защити правата на войника, като проведе пълно демократизиране на армията, ще установи работнически контрол над производството, ще осигури своевременно свикване на Учредителното събрание, ще се погрижи да достави хляб в градовете и предмети от първа необходимост в селото, ще осигури на всички народи, населяващи Русия, истинско право на самоопределение.

Конгресът постановява: цялата власт по места преминава в ръцете на съветите на работническите, войнишките и селските депутати, които са длъжни да осигурят истински революционен ред.

Конгресът призовава войниците от окопите към бдителност и твърдост. Конгресът на съветите е уверен, че революционната армия ще съумее да защити революцията от всякакви посегателства на империализма, докато новото правителство постигне демократичен мир, който то ще предложи непосредствено на всички народи. Новото правителство ще вземе всички мерки, за да осигури с всичко необходимо революционната армия чрез решителна политика на реквизиции и облагане на имотните класи, а така също да подобри положението на войнишките семейства.

Корниловците – Керенски, Каледин и др. – правят опити да докарат войски срещу Петроград. Няколко отряда, дигнати по измамен начин от Керенски, минаха на страната на въстаналия народ.

Войници, окажете активно противодействие на корниловеца Керенски! Бъдете нащрек!

Железничари, спирайте всички ешелони, изпращани от Керенски срещу Петроград!

Войници, работници, служещи, във ваши ръце са съдбата на революцията и съдбата на демократичния мир!

Да живее революцията! 

Общоруски конгрес  на съветите на работническите и войнишките депутати Делегати от селските съвети“

 

Беше точно пет часът и 17 минути сутринта, когато Криленко, олюлявайки се от умора, се изкачи на трибуната и показа на събранието някаква телеграма.

„Другари от Северния фронт! XII армия приветства конгреса на съветите и съобщава за създаването на Военнореволюционен комитет, който поема командването на Северния фронт!..“ Започна нещо съвсем неописуемо. Хората плачеха и се прегръщаха. „Генерал Черемисов признава комитета. Комисарят на Временното правителство Войтински е подал оставка!“

Свърши се ...

Ленин и петроградските работници решиха да се вдигне въстание. Петроградският съвет свали Временното правителство и постави конгреса на съветите пред факта на държавен преврат. Сега трябваше да завоюват на своя страна цялата огромна Русия, а сетне и целия свят. Ще откликне ли Русия, ще въстане ли тя? А светът, какво ще каже светът? Ще откликнат ли народите на зова на Русия, ще се надигне ли световният червен прилив?

Шест часът. Беше тежка студена нощ. Само слаба и бледа, сякаш неземна светлина плахо се прокрадваше по смълчаните улици и караше стражевите светлини да бледнеят. Сянката на страшна зора се издигаше над Русия.

 

 ПРЕДГОВОР НА ЛЕНИН КЪМ АМЕРИКАНСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА

 Прочетох с огромен интерес и неотслабващо внимание книгата на Джон   Рид „Десет дни, които разтърсиха света“ и от все сърце препоръчвам това произведение на работниците от всички страни. Бих желал да видя тази книга разпространена в милиони екземпляри и преведена на всички езици, тъй като тя дава правдиво и необикновено живо написано изложение на събития, толкова важни, за да се разбере какво е пролетарска революция, какво е диктатура на пролетариата. Тези въпроси се подлагат днес на широко обсъждане, но преди да се приемат или отхвърлят тези идеи, необходимо е да се разбере цялото значение на решението, което се взема. Книгата на Джон Рид без съмнение ще помогне да се изясни тоя въпрос, който е основен проблем за световното работническо движение.

Н. Ленин

1920

 Из Глава V. НЕУДЪРЖИМО НАПРЕД!

 

Четвъртък, 8 ноември (26 октомври)…. В Смолни атмосферата беше още по-напрегната, отколкото преди, ако това бе възможно. Все същите хора, които тичаха по тъмните коридори, все същите въоръжени с пушки работнически отряди, все същите спорещи и разясняващи, даващи откъслечни заповеди водачи с натъпкани чанти. Тия хора през всичкото време бързаха нанякъде, а след тях тичаха приятелите и помощниците им. Те положително бяха извън себе си, изглеждаха живо олицетворение на безсънния и неуморен труд. Небръснати, рошави, с пламнали очи, те летяха с пълен ход към набелязаната цел, изгаряйки от въодушевление. Те имаха толкова много, толкова безкрайно много работа! Трябваше да създадат правителство, да въведат ред в града, да задържат на своя страна гарнизона, да победят Думата и Комитета за спасение, да удържат срещу германците, да се подготвят за бой с Керенски, да информират провинцията, да водят пропаганда по цяла Русия от Архангелск до Владивосток. Правителствените и градските служещи отказваха да се подчиняват на комисарите, телеграфо-пощенските чиновници бяха лишили Смолни от връзка с външния свят, железничарите упорито отговаряха с отказ на всичките му молби за влакове, а в това време се надигаше Керенски, на гарнизона не можеше да се разчита напълно, казаците се готвеха за въстание... Зад враговете стоеше не само организираната буржоазия, но и всички социалистически партии с изключение на левите есери и няколко меншевики-интернационалисти и новожизненци, но и те се колебаеха, не знаейки на какво да се решат. Наистина след болшевиките вървяха широките работнически и войнишки маси; наистина отношението на селячеството не беше още достатъчно определено, но нали в края на краищата Болшевишката партия далеч не беше богата с образовани и подготвени хора...

Изкачвайки се по стълбата, Рязанов с комичен ужас говореше, че той, комисарят на търговията и промишлеността, абсолютно нищо не разбира от търговски работи. Горе, в трапезарията, седеше сврян в ъгъла човек с кожен калпак и със същия оня костюм, в който той... исках да кажа, е преспал през нощта, но той бе прекарал без сън. Лицето му беше обрасло с тридневна четина. Той нервно пишеше нещо на мръсен плик и замислено хапеше молива. Това беше комисарят на финансите Менжински, цялата подготовка на когото се състоеше в това, че някога е бил книговодител във Френската банка... А ония четирима другари, които изтичват по коридора от помещението на Военнореволюционния комитет, като си записват мимоходом нещо на листчета,– това са комисари, които се разпращат по цяла Русия, за да разкажат за всичко станало, за да убеждават и да се борят с такива аргументи и оръжие, каквито успеят да намерят ...

Заседанието на конгреса трябваше да бъде открито в един часа на обяд и обширната зала отдавна вече беше препълнена с делегати. Беше вече към седем часа, а президиумът все още не се появяваше... Болшевиките и левите есери имаха по своите стаи фракционни заседания. Целия тоя безкраен ден Ленин и Троцки бяха изгубили за борба с привържениците на компромиса. Значителна част от болшевиките клонеше в полза на създаване на общосоциалистическо правителство. „Ние няма да се задържим! – викаха те. – Против нас има прекалено много сили! Ние нямаме хора. Ще бъдем изолирани и всички ще загинем ...“ Така говореха Каменев, Рязанов и други.

Но Ленин, когото Троцки поддържаше, стоеше непоколебимо като скала: „Нека съглашателите приемат нашата програма и влязат в правителството! Ние няма да отстъпим нито педя. Ако тук има другари, на които липсват смелост и воля да се решат на това, на което се решаваме ние, нека вървят с всички останали страхливци и съглашатели! Работниците и войниците са с нас и ние сме длъжни да продължим делото.“

… Беше точно 8 часът и 40 минути, когато гръмотевична вълна от приветствени викове и ръкопляскания възвести появяването на членовете на президиума и на Ленин – на великия Ленин сред тях. Ниска набита фигура със силно плешива и изпъкнала, добре сложена глава. Малки очи, голям нос, широка благородна уста, масивна долна челюст, бръсната, но вече набола брадичка, толкова известна в миналото и в бъдещето. Изтъркан костюм, малко не по ръста му дълги панталони. Нищо, което би напомняло кумира на тълпата, обикновен, любим и уважаван така, както може би са били обичани и уважавани само малцина водачи в историята. Необикновен народен вожд, вожд благодарение изключително на своя интелект, чужд на каквато и да било поза, неподдаващ се на настроения, твърд, непреклонен, без ефектни склонности, но притежаващ могъщо умение да разкрие най-сложните идеи с най-прости думи и да даде най-дълбок анализ на конкретната обстановка, съчетавайки проницателна гъвкавост и дръзновена смелост на ума.

…Но ето, на трибуната е Ленин. Той стоеше, като се държеше за края на трибуната, оглеждаше с присвити очи масата делегати и чакаше, очевидно без да забелязва нарастващите овации, които продължиха няколко минути. Когато те стихнаха, той каза кротко и просто: „Сега е време да пристъпим към изграждане на социалистически ред!“

Нов разтърсващ грохот на човешка буря.

„Първата ни работа трябва да бъдат практическите стъпки към осъществяването на мира... Ние трябва да предложим на народите на всички воюващи страни мир въз основа на съветските условия, без анексии, без контрибуции, въз основа на свободното самоопределение на народностите. Едновременно с това ние, съгласно нашето обещание, сме длъжни да публикуваме тайните договори и да се откажем от тяхното спазване... Въпросът за войната и мира е толкова ясен, че, струва ми се, аз мога без всякакви предисловия да обявя проекта на възванието до народите на всички воюващи страни...“

Ленин говореше, като отваряше широко уста и сякаш се усмихваше; гласът му звучеше с лека хрипкавост – не неприятна, а като че ли придобита от многогодишния навик да говори публично – и звучеше така равно, че, струваше ти се, би могъл да звучи безкрайно... Когато желаеше да подчертае мисълта си, Ленин леко се навеждаше напред. Никакви жестикулации. Хиляди обикновени лица напрегнато го гледаха, изпълнени с обожание.

„… Революцията от 24–25 октомври – завърши той – открива ерата на социалистическата революция... Работническото движение в името на мира и социализма ще победи и ще изпълни своето предназначение…“

…Беше точно 10 часът и 35 минути, когато Каменев предложи на всички, които гласуват за обръщението, да вдигнат пълномощните си. Един от делегатите се опита да вдигне ръка против, но около него избухна такъв взрив от негодувание, че той бързо-бързо свали ръка... Прието единодушно.

Неочакван и стихиен порив вдигна всички ни на крака и нашето единодушие се изля в стройната вълнуваща мелодия на „Интернационалът“. Някакъв стар, с прошарени коси войник плачеше като дете. Александра Колонтай скритом избърса сълзите си. Могъщият химн изпълваше залата, изскубваше се навън през прозорците и вратите и отлиташе в притихналото небе. „Край на войната! Край на войната!“– радостно усмихнат, говореше моят съсед, млад работник. А когато изпяхме „Интернационалът“ и стояхме в някакво неловко мълчание, нечий глас викна от задните редици: „Другари, нека си спомним за ония, които загинаха за свободата!“ И ние запяхме погребалния марш, бавна и тъжна, но победна песен, дълбоко руска и безкрайно трогателна. Та „Интернационалът“– това е все пак мелодия, създадена в друга страна. Погребалният марш разкрива цялата душа на ония измъчени маси, чиито делегати заседаваха в тая зала, като строяха от смътните си прозрения нова Русия, а може би и нещо по-велико...

 

Вий жертва паднахте в неравна борба,

служихте с любов на народа,

борихте се смело до сетний си час

за правда, за чест и свобода.

Ще дойде денят и народът велик

ще бъде всевластен, свободен.

Прощавайте, братя, изпълнихте с чест

докрай своя дълг благороден. (Превод Христо Смирненски)

….            

Ленин обяви Декрета за земята:

„1) Помешчическата собственост върху земята се премахва незабавно без всякакъв откуп.

2)   Помешчическите имения, както и всички царски, манастирски, църковни земи с целия техен жив и мъртъв инвентар, постройките в именията и всички принадлежности преминават занапред в разпореждане на общинските поземлени комитети и околийските съвети на селските депутати до свикването на Учредителното събрание.

3)   Всяка повреда на конфискуваните имоти, които от днес принадлежат на целия народ, се обявява за тежко престъпление, наказуемо от революционния съд. Околийските съвети на селските депутати вземат всички необходими мерки за спазване на най-строг ред при конфискацията на помешчическите имения, за определяне размера на участъците и кои именно подлежат на конфискация, за съставяне точен опис на цялото конфискувано имущество и за най-строга революционна охрана на цялото преминаващо в ръцете на народа поземлено стопанство с всички постройки, оръдия, добитък, запаси от продукти и пр.

4)   За ръководство по осъществяването на великите поземлени реформи до окончателното им разрешаване от Учредителното събрание трябва навсякъде да служи следното селско поръчение, съставено въз основа на 242 местни селски поръчения от редакцията на „Известия Всеросийского Совета Крестьянских Депутатов“ и публикувано в бр. 88 на тия „Известия“ (Петроград, бр. 88, 19 август 1917 г.).

5) Земите на редовите селяни и казаци не се конфискуват.“

…В два часа през нощта Декретът за земята беше подложен на гласуване и приет с гласовете на всички без един. Селските депутати бяха в необуздан възторг...

Така болшевиките се носеха неудържимо напред, отхвърляйки всички съмнения и помитайки по пътя си всички, които се съпротивляваха. Те бяха единствените хора в Русия, които имаха определена програма за действие, докато всички други цели осем месеца се занимаваха само с брътвежи.

 

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор