150 години от рождението на Георги Кирков (15.08.1867 -25.08.1919)

ЛИПСАЛА СЪВЕСТ

Брой 7-8, ноември-декември 2017

Сутринта на 15 март 1889 год. в богоспасяемия град Дремиград се случи следующето извънредно събитие.

Господин Петко Чорлов, именуван за благозвучие Ламбата, се дигна от леглото си в най тревожно състояние на духа. На първо време той си помисли, че трябва да е сънувал нещо страшно, и почна да рови из паметта си като фалирал евреин из тефтерите си; за жалост обаче паметта му бе пуста като сляпа улица. Тогава Ламбата навлече салтамарката си и като скръсти ръцете си на гърдите както Наполеон пред запалената Москва, дълбоко се замисли.

Не е лесна работа да размишлява човек на празен стомах. Това всякой го знае, даже и дремиградските първенци, които и на пълен стомах слабо мислят. Ето защо Ламбата бе готов по-скоро да троши камъци, отколкото главата си, но нямаше какво да се прави: той трябваше по какъвто и да е начин да издири причините на душевната си тревога.

И той ги издири!

– Проклетнице! – почти яростно извика той след цял час най-обширно размишление. – Сега разбрах твоето злокобство!

Ламбата бе извън от себе си от гняв и радост. С необикновена бързина навлече панталоните и чепиците си, нахлупи си шапката и като стрела изхвръкна из стаята.

В пруста го пресрещна жена му, която се връщаше от фурната.

– Къде, Петко? – запита го тя, без да подозира нещо.

– Настрана, жено! – грозно изрева Ламбата с пламнали очи, като я отблъсна настрана. – Аз трябва да я издиря!

При тия думи той заплашително дигна ръцете си нагоре и сърчено излезна из къщи.

– Да, право в полицията! – продума той на себе си, след като се намери на улицата. – Още днес трябва да ѝ стъпя в дирите.

И след малко Ламбата вече хвърчеше към полицията.

За проклетия полицията се намираше на другия край на града и Ламбата трябваше да извърши едно доста длъжко пътуване. Предстоеше му да мине през чаршията – нещо твърде неприятно, но той не се смути. Чувствата, които в тоя час вълнуваха гърдите му, го правеха и глух, и сляп към всичко, което ставаше наоколо му.

В десетина-петнайсет минути той вече беше пред вратата на полицията. Отпред стоеше стражарин.

– Тук ли е приставът?– запита той, без да се спре.

– Тука е – отвърна стражаринът.

– Добре, тогава заведи ме при него: аз ида по важна работа.

След малко Ламбата бе в стаята на пристава. Последният, един тлъст и червендалест администратор, живописно седеше пред зелената маса.

– Добър ден, господине приставе! – смутен почна Ламбата, като се доближи при масата.

Приставът мълчаливо клюмна с глава.

– Какво обичате? – добави той след кратка пауза.

– По твърде важна работа.

–  Как казахте? Извинете, аз малко нещо не дочувам.

– По твърде важна работа! – повтори Ламбата с по-висок глас.

– Тъй ли? Тогава заповядайте, седнете.

– Благодаря.

– Е, в какво именно се състои вашата работа?

– Моята работа – нерешително почна Ламбата – се състои в следующето. Тази сутрина се събуждам от сън и за голямо мое учудване забелязвам, че съвестта ми липсала...

– Пардон – прекъсна го приставът, – аз трябва да си взема бележка. И тъй, тази сутрин вашата Севаста липсала... Добре, продължавайте.

 – Да, липсала – продължи скръбно Ламбата, – и то по един най-злокобен начин, като ме хвърли в неописано душевно безпокойствие...

 – Добре – пресече го пак приставът, – сега кажете ми, тя ви е законна...

 – О да, най-законна – прибърза да потвърди Ламбата и аз бих желал да зная, у кого е тя незаконна.

 – Например у френците – забележи приставът.

 – Да, имате право, но не забравяйте, почитаеми господине, че френците са хора безбожници, които за една чаша ракия бесят поповете си на уличните фенери. Ний обаче сме хора от друга пасмина.

 – Съвършено вярно; но да оставим това настрана. Позволете ми да ви отправя още няколко въпроса.

 – Заповядайте.

 – На колко години е въпросната?

 – Странен въпрос! Разбира се, на толкова, на колкото съм и аз.

– Добре, а вий на колко сте?

– Хубаво не помня, но около 45 трябва да имам.

– Драго ми е. Сега още един въпрос. Какви външни белези притежава  въпросната?

– Вашият въпрос ме учудва, господине приставе! Какви външни белези може да притежава тя, когато тя винаги е била за мене нещо неуловимо, което само съм чувствувал и което всяка минута ме е мъчило?

– Съвършено справедливо, но съгласете се, че за да може нейното издирване да се увенчае с пълен успех, подведомствената ми полиция има нужда от известни белези; инак тя е безсилна.

– Аз ръкоплеща на вашата мисъл, господине приставе! Тогава ето нейните външни белези: навъсено чело, мрачен поглед и неспокоен вървеж... Това, мисля, е достатъчно?

– О, напълно! Благодаря ви. Сега един последен въпрос. Имате ли на ума си някое подозрение, че тя е може би прелъстена или примамена от някого си, с когото и е избягала?

– Да, и твърде голямо, господине приставе – разпалено възрази Ламбата.

– Изложете го, моля, накратко.

– Яз подозирам, че тя е прелъстена от един тукашен големец.

– Името му?

– Калистрат Шевов.

– Хм... странно... Нейсе, да свършим. Сега аз ще  ви прочета показанията, за да направите някои допълнения. Моля вашето внимание: „Сутринта на 15 март 1889 г. дремиградският гражданин Петко Чорлов, по прякор Ламбата, като станал от сън, за голямо свое учудване забележил, че собствената му законна съпруга Севаста липсала...“

– Що чувам, господине приставе? – изплашен извика Ламбата, като чу последните думи. – За коя законна съпруга, моля ви се, споменувате?

– Как за коя? Аз мисля – за вашата – крайно учуден възрази приставът. – Струва ми се, вий добре чухте?

– Повече, отколкото ми трябва. Заявявам ви обаче, че вий имате грешка, защото моята законна съпруга, която, между другото казано, се нарича Куна, а не Севаста, никога не е мислила да ме напуска, макар противното и да е моето най-горещо желание.

– Странно наистина. Тогава аз положително се отказвам да разбера какво е вашето желание. Може би въпросната е ваша слугиня?

– Нито най-малко.

– Тогава кажете за бога – коя е тя?

– Тя е моята собствена съвест...

– Как? Какво казахте? Извинете, аз малко нещо недочувам.

– Повтарям ви, тя е моята съвест.

– Съвест ли? Какъв дявол! Че как тъй джанам?...

Тук мъдрият администратор, застанал пред затворените врати на тая тъмна загадка, изобрази на лицето си такова целомъдрено учудване, каквото, вярваме, не би изобразил даже пред вратите на рая. Да липса една жена или слугиня – това, както и да е – яде се, но да липса и една съвест, за издирването на която да се иска съдействието на полицията – това е такава дивотия, каквато може да се роди само в една побъркана глава.

– Чувайте, господине Чорлов – обади се ней-сетне мъдрият администратор, – чини ми се вий не сте дотам здрави...

– Искате да кажете, че съм луд? – яростно извика Ламбата, като скокна от мястото си, – но това е клевета, господине приставе, аз пак ви заявявам, че съвестта ми е липсала...

– А пък аз ви заявявам, че вий сте луд – ядосано отвърна приставът, като дрънна звънеца.

След малко в стаята се явиха двама стражари и бедният Петко Ламбата, въпреки всички уверения, че съвестта му наистина е липсала, безжалостно биде изтласкан навън.

От този злополучен ден и до днеска Петко Ламбата ходи из Дремиград и напразно търси своята съвест. Често пъти, опърпан и чорлав, се спира той пред къщата на Калистрат Шевов, заканително маха с ръце и грозно и страшно проклина... Понякога обаче, в минута на временно просветление, умислен и тъжен седи той на прага на своята къща и сълзи лъщят на очите му. ..

В тази минута Петко Ламбата изговаря думи, които живо напомнят за една, уви, вече не липсала, а безумно продадена съвест!...

 

 

„Дремиградски смешила“, 1900


Добави коментар


Защитен код
Обнови