Чавдар Стоименов


Докато подготвяхме броя за печат, внезапно от този свят си отиде Чавдар Стоименов (17.01.1948 ‒ 22.02.2018). Комсомолски и партиен деец, журналист и общественик, дългогодишен председател на Българския антифашистки съюз, член на Изпълнителния комитет на Международната федерация на борците от антифашистката съпротива, председател на фондация „Георги Димитров“, на която посвети много години от живота си.

„Той достойно продължаваше революционното дело на родителите си, казват неговите съратници от БАС. – Безкористно отдаден на социалистическата идея, Чавдар Стоименов има голям принос за укрепване на антифашисткото движение в България, за активното включване на БАС в обществено-политическия живот на страната. Скромен, със силно чувство за дълг и отговорност, човечен и почтен ‒ такъв ще запомним завинаги Чавдар!“

В некролог, издаден от фондация „Георги Димитров“, се отбелязва мащабната, разнообразна и активна дейност на Чавдар Стоименов за запазване и популяризиране делото на Георги Димитров като революционер, политик и държавник.

Екипът на сп. „Ново време“ поднася своите съболезнования на близките на Чавдар Стоименов. За всички нас той ще остане пример за другарство, морал и човеколюбие.

Нека почива в мир!


 

НЕПРЕХОДНИЯТ МАРКС

Брой 1-2, януари-февруари 2018

Марксовият политически завет: „свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички“.


 

 Съвременният политически хоризонт става възможен с възникването на организираното световно работническо движение в края на XVII век. Той е очертан от Маркс в „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г. Като първо политическо условие на пролетариата се поставя историческата задача „да постигне победоносно демокрацията“. В термина „демокрация“ Маркс влага винаги позитивно значение. Марксовият политически завет е „свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички“.

 

Предвиждайки появата на глобализацията, Маркс предупреждава, че „развитието на капиталистическата икономика произвежда пазари и общество с все по-всеобхватни световни измерения (...) и води до упадък на нация и държава“,
което се потвърди във времето. За разлика от политическата част, в икономическия раздел Манифестът съдържа по-конкретни мерки: 

• експроприация на поземлената собственост и на едрия капитал;

• прогресивен данък върху дохода;

• премахване на правото на наследство;

• конфискация на имуществото на враговете и изменниците на пролетариата;

• централизиран контрол върху средствата на съобщенията и транспорта;

• централизация на кредитите в ръцете на държавата;

• задължително полагане на труд от всички;

• увеличаване на броя на държавните фабрики;

• съединяване на земеделието с индустрията;

• безплатно всеобщо образование.

 

Въпросът е дали тези мерки, когато бъдат напълно осъществени, ще доведат до демокрация, до свобода за всеки и всички. Този въпрос е допустим и ако е така, терминът „демокрация“ в Манифеста не се отнася до политическата система и няма определено политическо съдържание. Този списък от мерки не е допълван до 1871 г. Но опитът на Парижката комуна пренасочва вниманието на Маркс от икономиката към политиката и по-специално към основния въпрос как ще протече пролетарската революция. В произведенията за Парижката комуна, събрани в книгата „Гражданската война във Франция“, политическата форма на пролетарското общество се представя като резултат от следните задължителни мероприятия: премахване на постоянната армия, полиция и бюрокрация; въвеждане на всеобщо избирателно право, на мандатност на държавните чиновници и постове и на изборност на съдии, които могат да бъдат отзовавани (1).

 

Според Маркс тези мероприятия на Комуната са „основа на действително демократично учреждение“ (2). Въпреки че Маркс се отнася критично към лидерите на Комуната, важното е, че в посочената мисъл той безрезервно приема значението на това епохално събитие като пример за подражание, което допринася за „насоката, в която се развива управлението на народа от самия народ“ (3).

Само месец по-късно, на 25 септември 1871 г., Маркс вече твърди, че Комуната „може да не оставя нови форми на класово управление“. С използването на думата „насоката“ и на фразата „не може да оставя“ Маркс не се отклонява, а по-скоро обяснява защо Комуната се е провалила. Тайната на Комуната, пише той, е следната: „Тя беше всеобщо управление на работническата класа (...) най-после е открита политическа форма, при която може да се осъществи икономическото освобождаване на труда (4). Трябва да се има предвид и това, че Маркс възприема събитието като „опит на Комуната“, като „режим на Комуната“, които трябва да бъдат „умножавани и повтаряни във всички индустриални центрове на Франция“. В резултат „старото централизирано правителство трябва да отстъпи на самоуправлението на производителите в провинцията“ (5).

Въпросът е кога истинският Маркс е разкрит – дали през 1848 г. (в Манифеста), или през 1871 г. (в разработките под общото заглавие „Гражданската война във Франция“). Нововъведението или отклонението през 1871 г. не е в разбирането за ликвидиране на старата държава (защото това е негова позиция от самото начало), а в това дали трябва държавата да бъде ликвидирана „веднага и изцяло“. Последната теза е развита от Прудон, а в цялостен вид от Бакунин. Това, че през 1871 г. Маркс подкрепя тезата на своите идейни противници, не омаловажава другите факти, че преди и след това той безмилостно я громи. Тук най-важно е заключението, че ако се разгради държавата „напълно и веднага“, политически и практически следва, че няма да остане никакъв „централизатор“, а ще има едно „децентрализирано хоризонтално общество“. Въпреки това, в Манифеста и на други места се поддържа идеята за  централизирана държава – държава, която е експроприирала собствеността на едрия капитал. Следователно тази държава е концентрирала една част от икономиката.

По този фундаментален въпрос Маркс няма категорична и недвусмислена позиция. От една страна, той постоянно поддържа тезата, че държавата първо трябва да бъде завладяна, а след това съхранена, дори само като преходна форма, тъй като тя отговаря за народа и за обектите, които вече са държавна собственост. От друга страна, тезата, че държавата трябва да бъде разрушена, се среща не само в произведенията за Парижката комуна. В Манифеста Маркс говори за „цялото производство (...), концентрирано (...) у обединените индивиди“, което има несъмнена връзка с представата за децентрализирана форма и е ярко подчертано и през 1871 г. А след като самият Маркс нито се е противопоставил, нито е дал политическо решение по въпроса, той се явява рубикон не само за Ленин. Но след периода на „държавния социализъм“ и натрупания от него опит, въпросът за децентрализираната форма може вече да се разглежда критично и от друг ъгъл.

Всичко подсказва, че Маркс е имал предвид две равноправни нива, които той никога не е разграничавал – политическата държава (субективната) като чист инструмент на потисничество, и икономическата държава (обективната), която е „майката хранителница“ и отговаря за държавната собственост. Според него, политическата държава трябва да бъде завладяна и разрушена колкото се може по-бързо, но не толкова бързо, колкото проповядват анархистите (6). Същевременно Маркс поддържа идеята, че силата на вече завладяната държава трябва да бъде насочена против онези, които са я експлоатирали в миналото. Поради тази причина политическата държава трябва да съществува, докато трае „действителният революционен процес“. Дори и при това положение, за Маркс тя е не само „временно необходимо зло“, а „остатъчна държава, опашка на злините на миналото“. (Г. Димитров блестящо разработва тази основна позиция в марксизма и в теорията, и в практиката с идеята за народните фронтове както за завземане на властта, така и за преходния период. Например правителството на Отечествения фронт през 1944–1948 г.)

За икономическата (обективната) държава вижданията на Маркс са, че тя трябва да продължи да съществува като централизирана (национализиране на собствеността на едрия капитал) и да вземе в свои ръце това, което е децентрализирано. Докато Маркс поддържа идеята за остатъчна политическа държава, той никъде не подкрепя построяването на нова централизирана политическа държава. Това, което трябва да се направи в политическата област, се осъществява от самия революционен процес. Но Маркс поддържа

идеята за централизирана икономическа държава

Това, което трябва да се направи в икономическата област, се извършва от държавата – собственик на средствата за производство. Тук Маркс няма предвид някакво институционализиране и постоянна планова икономика. Той никъде не е писал или намеквал за нещо повече от „централизация“. Това значи, че централизацията на Маркс е отрицателна централизация, т. е. диалектическо отрицание на самата себе си. Следователно, става дума не за централизация, която да издържа изцяло държавата, а за една лишаваща от собственост едрия, монополен капитал централизация,
която води до появата на естествен икономически живот – пазарен социализъм, в противоположност, по думите на Маркс, на „извратения пазарен капитализъм“.

Тъй като на практика съществуват две Марксови концепции – анти-централистка и централистка, които си противоречат, е необходимо да отбележим, че: първо, Маркс отрича по принцип политическата държава, макар и да я утвърждава като „временно необходимо зло“; второ, той подкрепя частичната икономическа, макар и не като трайно решение. В крайна сметка Маркс защитава идеята за постепенен, но пълен демонтаж на старата държава, като се постигне политическа форма на държавата, която е форма на „икономическа еманципация на труда“. И оттук е мисълта на Енгелс, че „когато комунизмът бъде напълно осъществен, пълната децентрализация ще бъде осъществена“.

Другият фундаментален въпрос е

идеята за диктатура на пролетариата

 В своите произведения Маркс употребява термина „диктатура на пролетариата“ само шест пъти (7). Защото Енгелс е този, който след смъртта на Маркс през 1883 г. завършва предговора на неговия труд „Гражданската война във Франция“ към изданието от 1891 г. със следните думи: „Германският еснаф в последно време отново изпада в отрезвяващи пристъпи по повод фразата „диктатура на пролетариата“. Добре, уважаеми господа, бихте ли искали да видите как изглежда тази диктатура? Тогава погледнете Парижката комуна – това бе диктатура на пролетариата.“ (8) Големият въпрос е дали Маркс би бил съгласен с този исторически пример. В „Критика на Готската програма“ и в другите редки случаи, в които Маркс говори за диктатура на пролетариата, няма дори намек, че той се основава на Парижката комуна. Не може да се упреква Ленин, задето построява своето практическо тълкувание на Маркс върху „Гражданската война във Франция“ и върху Енгелсовото свидетелство, че Парижката комуна е тази диктатура на пролетариата. Но факт е, че от XIX век марксизмът приписва на Маркс ключовата идея за диктатура на пролетариата и утвърждава мероприятията, предприети от Парижката комуна. Но основният въпрос остава дали държава, която не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата,
е все пак държава?

С разграничението, което Маркс прави между политическата (субективната) и икономическата (обективната) държава, става ясно, че диктатурата на пролетариата се отнася към първата, т. е. към политическата държава, която незабавно трябва да се ликвидира, а не към втората. Да си припомним, че Маркс винаги решава проблема на политиката с премахване на самата политика, т. е. самият акт на премахване на политическата (субективната) държава е инструмент на насилие. И в двата случая става ясно, че той разглежда диктатурата на пролетариата като държава.

Марксовата доктрина за пролетариата означава не установяване на държавна диктатура (примерно държавен социализъм), а явно разрушаване на политическата (субективната) държава чрез пролетариата като диктатор. Очевидно е, че за Маркс диктатурата е другата дума за революция, че тя значи само използване на сила. При това трябва да се отбележи, че не става дума за меко или ограничено използване на сила. Маркс има предвид „тотална революция“. Предполагам, че той използва фразата „диктатура на пролетариата“ така пестеливо (шест пъти), защото е поставил ударението върху действието, революцията. Във всеки случай сигурно е, че Маркс е имал предвид буквалното значение на думата „диктатура“, не значението „диктатура в полза на пролетариата“, а „пряко използване сила от самия пролетариат“.

Маркс (в противовес на бланкизма) призовава към класова диктатура, към господство на цялостната революционна класа. С други думи, пролетариатът е субектът. В този случай трябва да се подчертае, че за Маркс диктатурата на пролетариата е действителната революция на въоръжения пролетариат, нищо друго освен „пролетариатът, организиран като господстваща класа“.

Ленин е този, който свързва държавата с тази фраза от Манифеста. „Тук е формулировката на една от най-забележителните и най-важни идеи на марксизма по въпроса за държавата, а именно идеята за диктатура на пролетариата“ (9). При Маркс пролетариатът използва сила, за да разруши политическата (субективна) държава, а не създава друга държава, „друг инструмент за потисничество, на който пролетариатът отново да се предаде“. Същността на въпроса е, че диктатурата на пролетариата според Маркс е организиране и самоуправление на пролетариа­та при извънредни обстоятелства, в период на остра и открита класова борба или, както той се изразява много често, „пролетариатът е акушерка на историята“. А при Ленин както в теорията, така и в практиката не се разграничава диалектическото противоречие между политическа (субективна) и икономическа (обективна) държава, което води до доктрината „държавен социализъм“.

В теоретичното наследство на Маркс политическият въпрос за властта се разглежда като процес на цялостно демократизиране на обществото.

 

Бележки:

(1) Маркс, К. и Фр. Енгелс. „Гражданската война във Франция“. Съч. Т. 17. (340-342)

(2) Пак там.

(3) Пак там, с. 349.

(4) Пак там, с. 407.

(5) Пак там, с. 404.

(6) Основната разлика между марксисти и анархистите е трактовката за  темповете и последователността, точно предадена в писмото на Енгелс от 1883 г. до Ван Платен: „Маркс и аз поддържаме от 1848 насоките (...) идеята за постепенното разграждане и окончателно ликвидирано на политическата организация, наречена държава. Въпреки това пролетариатът трябва да вземе политическата организирана сила на държавата и да я използва за премахване на съпротивата на капиталистическата класа и за преустройство на обществото“. Анархистите поставят въпроса обратно. Те казват, че пролетарската революция трябва да започне с премахване изцяло на политическата организация на държавата.

(7) Институтът за марксизъм-ленинизъм в Москва, който е  бил „всё и вся“ в областта на критиката върху творчеството на Маркс и Енгелс, заменя в руския превод фразата „германският еснаф“ със „социалдемократически еснаф“. Явно, целта е да се докаже правилността в теоритически и практичеки план на дейността на Болшевишката партия по време и след Октомврийската революция. Такива и други „случайни грешки“ в руския превод са допуснати с определени политически цели.

(8) Той се появява за първи път във второто Обръщение през 1850 г. (допълнение към Манифеста) на Съюза на комунистите, за втори път – в „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“, трети път – в писмото до Ведемайер от 1852 г., четвърти път – в речта по случай седемгодишнината на Интернационала, пети път – в статия срещу Бакунин, и шести път, вече с историческо значение – в „Критика на Готската програма“ от 1875 г., където четем: „Между капиталистическото и комунистическото общество съществува период на революционен преход от едното в другото. На него съответства период на политически преход, в който държавата не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата“, така че фразата не е била използвана от Маркс през 1871 г., както твърдят някои изследователи, а през 1875 г. И все пак, тази най-известна негова фраза се свързва исторически с Парижката комуна (1871 г.)

(9) Ленин, В. И. „Държавата и революцията“. Гл. II. С. 7.

 

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови