Пламен Милев е доктор по икономика (геоикономика). Ръководител направление „Публични политики и анализи“ към НС  на БСП.

 

ИЗДРЪЖКАТА НА ЖИВОТ И ДОХОДИТЕ

Брой 1-2, януари-февруари 2018

Не може да се разчита на саморегулацията на пазарната икономика, необходима е спешна, проактивна политика
в областта на пазара на труда

 

По данни на КНСБ към декември 2017 г. необходимият разполагаем доход за издръжката на живот (ИЖ) трябва да не е по-нисък от 2325 лв. за 4-членно семейство, или 581,31 лв./човек. Размерът на дохода е почти равномерно разпределен между разходите за основни хранителни стоки (47%) и останалите разходи (вкл. енергийни – за ток, вода, отопление и др.). Близо 2/3 представляват разходите за храна, отопление, осветление, транспорт в домакинските бюджети, от което следва, че всяко ново увеличение поставя пред сериозно изпитание значителна част от българските домакинства.

Два фактора оказват влияние върху ръста на издръжката на живот. Първо, част от стоките за крайно потребление (хранителни) се внасят. Второ, по-високите цени на някои основни хранителни групи на международните борси се запазват, което пряко се отразява върху цените им у нас. Това са мляко и млечни продук­ти, животински и растителни мазнини, месо и месни продукти, яйца. Тези хранителни групи имат висок дял в потребителската кошница при домакинствата с ниски доходи. Текущата им пазарна (ценова) конюнктура води до сумарно/номинално увеличаване на разходите за издръжка на живот на тези домакинства с 35,6% (1).

Аналогично, при енергийните стоки – природен газ, топлоенергия, вода, енергоносители. Увеличението на цените им води до сумарно/номинално увеличаване на разходите за издръжка на живот на тези домакинства с 32%. Тези данни нямат отношение към реалното увеличение на разходите на домакинствата, но показват силата на натиска върху техните бюджети.

Издръжката на живот нараства
и ще продължава да нараства

Тази тенденция е следствие от международната пазарна конюнктура, извън условията/желанията у нас. Основните групи хранителни стоки и енергийните източници са двете най-важни разходни пера за българските домакинства и натоварват изключително бюджетите на домакинствата с ниски доходи. Обемът на потребление на хранителните и енергийните стоки не може да се регулира от нивата на техните цени (2). Фокусът на бюджета на домакинствата е насочен основно върху тях, което затруднява, а понякога и прави невъзможно разширяването на разходите им, например, в посока образование, от което зависи тяхната реализация на пазара на труда.

Ако е само от трудови възнаграждения, необходимият нетен доход на всеки от двамата родители не трябва да е по-малко от 1163 лв. (3) (или не по-малко от 1489 лв. брутно възнаграждение).

През декември нетният размер на средната работна заплата е 876 лв., т.е. изостава с около 25% от необходимите средни стойности за издръжка. През 2017 г. се отчита ръст на българската икономика, номинален ръст на работната заплата средно с 10,6%, с което се очаква да се увеличат покупателната способност и вътрешното потребление на домакинствата. Съществено значение за това имат доходите от работна заплата и пенсиите, които омекотяват в известно степен разликата в съотношението между доход и издръжка на живот.

В сравнение с четвъртото тримесечие на 2010 г. средният доход се увеличава номинално с 56,7% и макар да изпреварва ръста на издръжката на живота (13,7%), той остава неосезаем поради изключително ниските базови нива. Размерът на общия доход средно на едно лице представлява около 83,1% от необходимите средства за издръжка на живота. През 2010 г. същият е около 60,3%.

Наблюдава се известно намаление на домакинствата с ниски доходи, но като цяло се запазва техният висок дял. От това следва, че нарастването на доходите в страната е неравномерно и социалните неравенства не са прео­долени. За това свидетелстват няколко факта.

Първо, приближаването на цените в България към средните европейски равнища налага по-бърз процес на сближаване и на доходите на българските домакинства. Според Евростат, по паритет на покупателната способност (ППС), ако производителността на труда (ПТ) на наето лице за 1 час (2016 г.) е 45,1% от средните европейски нива, то заплащането за час на едно наето лице е едва 26,5% от равнищата на ЕС-28 (Евростат, 2014). Следователно резервите са големи, защото реално работната заплата изостава около два пъти от производителността на труда, което означава, че не са използвани потенциалните възможности за нарастване на доходите от труд в сравнение с приноса на наетите в новосъздадения продукт.

Второ, известна част от разликата между разходите за ИЖ и необходимия за това доход се компенсират със спестяванията на домакинствата. КНСБ изследва динамиката на влоговете и изтеглянията на депозити.
Данните на БНБ, обаче, са по-убедителни (4).

  

Депозити на домакинства
 
Дек’2014
 
Дек’2015
 
Дек’2016
 
Дек’2017
 
Общо (всички депозити на всички домакинства)
Размер, лв.
39 266 130
42 585 671
45 377 047
47 826 897
Промяна на броя
спрямо предходен период, брой и %
10 802 938
-4%
10 807 118
-5,6%
10 430 788
-3,5%
10 014 789
-4%
Промяна в размера
спрямо предходен период, %
+4,2%
 
+8,5%
 
+6,6%
 
+5,4%
 
Депозити на домакинства в размер над 500 хил. лв.
Размер, лв.
2 273 574
2 476 653
2 715 478
2 986 550
Промяна на броя
спрямо предходен период, %
-35,5%
 
+21 %
+19,5%
 
+22%
 
Промяна в размера
спрямо предходен период, %
-36,7%
 
+23,9%
 
+18,1%
 
20,9%
 
 

 

Депозитната маса от домакинства в банките намалява. През 2017 г. тя е по-ниска дори от кризисната (за банковата система) 2014 г. Броят на всички депозити за всички домакинства намалява със 788 149. Но следва да добавим и новите влогове на най-богатите домакинства (над 500 хил. лв), за да получим реалното изтегляне на спестяванията на преобладаващата част от домакинствата. В резултат 1 501 125 депозити са прекратени (5). Общата депозитна маса нараства средногодишно номинално с около 2,9 млрд. лв. благодарение на най-богатите домакинства, иначе ръстът на влоговете би бил средногодишно около 240 млн. лв. (т.е. 10 пъти по-малко).

С други думи, депозитите на домакинствата (основно в ниските депозитни групи) намаляват, противоположно на най-високите спестовни групи. В частност депозитите до 1000 лв., които представляват 2/3 (64%) от всички депозити на всички домакинства, намаляват със 7,2%. Тези разминавания разкриват крещящо неравенство в спестяванията на домакинствата, т.е. в доходите им. В подкрепа, социологическо проучване на социологическа агенция (ТРЕНД, ноември 2017) посочва, че 70% от българите не разполагат с банкови депозити и не спестяват.

Трето, социалните неравенствата проличават и от структурата на доходите, разпределени според съотношението между необходимите средства за издръжка на живота и общия доход на лице от домакинството. Около 1,955 млн. души, или 27% от домакинствата, са с общ доход до 314 лв.
(официална линия на бедност) на едно лице. Около 3,253 млн. души, или 45,1% от домакинствата, са с доходи между линията на бедността и необходимите средства за живот (314 – 581 лв.). Около 2 млн. души, или 27,8% от домакинствата са с общ доход на едно лице над издръжката на живота
(581 лв.) и бележат увеличентие с около 300 хил. души спрямо 2016 г.

Този факт може да се обясни с глада за квалифицирани специалисти и увеличението на техните възнаграждения като механизъм за привличане и задържане. Безспорен факт са сериозните дисбаланси между търсене и предлагане на труд. По данни на предприятията броят на наетите лица по трудово и служебно правоотношение по тримесечия гравитира около нулата. През четвърто тримесечие на 2017 г. средната работна заплата (СРЗ) за страната достигна 1095 лв., или със 105 лв. повече спрямо същия период
на 2016 г. Това е ръст от 10,6%, а в реално изражение е със 7,6%, като нарастват предимно високите работни заплати (а в домакинствата – доходите на високодоходните групи). Увеличават се наетите на минимална работна заплата (МРЗ) в сектори с постоянен недостиг на работни места. В същото време за 31,4% от промишлените предприятия недостигът на работната сила затруднява дейността им. Делът на тези предприятия се увеличава ежегодно.

Дисбалансите на пазара на труда

се съпровождат от няколко риска. От една страна, продължава нагласата за външна миграция поради липса на добри условия, вкл. и адекватно заплащане, липса на мотивация за вътрешна мобилност, неефективни мерки за повишаване на квалификацията, сив сектор. От друга страна, бизнесът търси решение с внос на работници от трети страни, които биха работили на МРЗ при наличие на 189 хил. безработни, а и условията у нас продължават да са неизгодни поради изключително ниската стартова база. Независимо че през 2018 г. МРЗ в България нараства с около 10%, в нетен размер тя е с около 1/3 по-ниска (представлява 64%) от МРЗ в Румъния, с около 1/2 по-ниска (представлява 52%) от МРЗ в Полша и от Словакия (представлява 54% от МРЗ).

От горните данни бихме могли да направим обосновано предположение, че няма съществено преодоляване на неравенствата в доходите на домакинствата/хората, а обратно –

 неравенствата се задълбочават

Можем да обвържем задълбочаването на неравенствата с появата на концепцията за гъвкав пазар на труда, която маркира възникването на новата класа „прекариат“.

Като предпоставка за прекаризация на труда първоначално трябва да маркираме нарастващата готовност на родените след 1989 г. да приемат временната трудова заетост и високата мобилност като нещо позитивно. За тях приемането на субординацията за сметка на осигурена трудова зае­тост през целия живот на конкретно работно място, обвързана и със социална сигурност – нещо характерно за техните родители, изглежда като посегателство срещу свободата.

Тази нагласа би могла да се обвърже с трансформациите на социалната държава, която от гледна точка на интересите на капитала става все по-неприемлива като политико-икономически модел. Натискът от страна на инвеститорите към нашите правителства от края на миналия век до днес минава през тезата, че ако държавата не предостави добри условия за бизнеса (което означава предимно минимизиране на бюрокрацията, данъчната тежест и разходите за труд), производствената дейност може във всеки момент да се изнесе на друго място, което ще им носи повече изгода. Съответно и безработицата ще се повиши още повече съобразно нивата на деиндустриализацията.

Така се стига до идеята за гъвкав пазар на труда съобразно действия­та на фирмите. Фирмите сами по себе си се превъръщат в стока, чиито акции се купуват и продават. Акционерите, които могат непрекъснато да се сменят, придобиват по-висока властова тежест от управителите – мениджъри. Така фирмите непрекъснато се сливат и преструктурират на глобално ниво (офшоринг и аутсорсинг), а работниците все повече губят връзка със своите работодатели. Те дори може и да не знаят за кого точно работят. 

Напрактика гъвкавостта, предлагана от неолибералните икономисти, се свежда до систематично увеличаване на несигурността на работниците, което се представя като необходима цена за запазване на инвестициите и работните места. Всяка икономическа пречка се приписва на липсата на гъвкавост и „структурни реформи“ на трудовите пазари. В резултат трудовата сигурност постепенно се разпада и ще продължава да се разпада, а трудещите се все повече ще работят в крайна несигурност.

Несигурността на заетостта можем да илюстрираме със замяната на безсрочните договори с временни. Аргументът на работодателите е, че по този начин те ще бъдат стимулирани да назначават повече работници, което ще намалява безработицата. С оглед на това се улесняват процедурите по освобождаване от трудова заетост. Увеличаването на временната трудова дейност или извършването на еднократна такава обаче прикриват нивата на безработицата, без да имат за цел да я предотвратяват.

Несигурността на работното място формира готовност за перманентна промяна на местоработата и нагласа към висока степен на мобилност. Освен това трудещите се трябва да бъдат гъвкави и по отношение на задачите, които изпълняват, за да могат при промяна на работното място бързо да се пренастройват за друг тип трудова дейност, без да се влагат средства за преквалификация, както и евентуално да комбинират разновидни трудови дейности извън длъжностната характеристика, ако обстоятелствата налагат съкращаване на персонал.

Днес сме свидетели как несигурността на работното място, макар и първоначално въведена в частния сектор, постепенно се налага като модел и в публичния. Стимулират се неправителственият сектор и доброволческите организации да поемат дейности, характерни доскоро за публичните услуги. Следствията са, че разделението на труда все повече се размива, което се отразява върху квалификацията. В резултат на това се стигна до понижаване на нивата на идентификация на работещите с трудовата дейност и инструментализиране на труда като средство единствено и само за придобиване на доход, поради липса на перспектива за развитие.

Това понижава качеството на работа, повишава степените на стрес, води до претоварване и невъзможност да се установяват устойчиви личностни връзки и солидарност.

Несигурността на труда е друг елемент от трудовата сигурност, който наблюдаваме. За да се съкращават разходите за наем, работниците са насърчавани да работят от вкъщи, което води до смесване на работата с почивката. Това се комбинира с гъвкавост на работното време, т.е. всеки решава кога би искал да работи. Но с отпадане на нормираното работно време фактически цялото време може да се превърне в работно. Прекариа­тът извършва извънреден незаплатен труд, а времето за отдих намалява. Също така работниците се изолират един от друг, не комуникират помежду си, което пречи на потенциалните колективни действия. От друга страна, хората масово започват да работят на нощни смени поради това, че работната дейност, която е локализирана в даден часови пояс, трябва да се съобразява с друг такъв. 

И не на последно място идва несигурносттта на дохода. Възникват големи неравенства между редовните работници и прекариата, тъй като възнагражденията на „атипичните“ трудови договори са по-ниски. Прекариатът се характеризира с липса на стабилна и предвидима работна заплата, която може да варира спрямо пазара, въпреки че той разчита изцяло на труда си. Чрез това се намаляват разходите за възнаграждения.

При всички случаи глобализацията обръща тенденцията да се формира интерес не към работната заплата, а към ползи и облаги. Докато селариатът (обслужващите властта и корпорациите) стои на работа и получава серия от фирмени придобивки и привилегии като бонуси, платен отпуск по болест, медицински застраховки, платени ваканции, осигурена грижа за децата, субсидиран транспорт, субсидирано жилищно настаняване и много други, останалите ги губят една по една. Прекариатът обаче е лишен от всичко това.

Това се нарича трудова рекомодификация, тъй като възнаграждението за труд е концентрирано върху заплатата, изплащана в пари. То е следствие от по-непредвидимата природа на заетостта и преследването на конкурентоспособност.

Трябва да отбележим и нещо много важно, на което сме свидетели през последното десетилетие у нас. При увеличаване на работните места с прекариатен характер всъщност за част от населението все по-изгодно става да получава обезщетения за безработица. Това е използвано от нашите правителства като аргумент за намаляването им, както и за преосмисляне на критериите, които дават възможност за достъп до тях, така че той да бъде по-труден. Отказът от работа всъщност е структурен ефект на прекаризацията на труда.

Но бизнесът и управляващите възприеха перспективата, че става въпрос за нежелание от страна на работниците да полагат труд поради техни типологични характеристики – мързеливи, с криминални наклонности и др. През последните години това неколкократно бе използвано като аргумент за орязване на социалните помощи. 

От друга страна, през последните години сред българския бизнес има негативно настроение спрямо минималната работна заплата и прогресивното данъчно облагане. С това темата за колективното ангажиране със социалните неравенства се изтласква към финансовата подкрепа на маргинализираните групи, подложени на стигматизиране и дискриминация.Всички тези

политики, които деструктурират
основните пунктове на трудовата сигурност

обричат едно мнозинство на крайна несигурност. Тя обаче, вместо да бъде артикулирана от страна на управляващия елит като структурен проблем в контекста на икономическите тенденции, се персонифицира. Най-вече в лицето на имигрантите и етническите малцинства, които станаха виновни за всяко зло. Демонизирането на „ромите“ у нас вече се превърна в част от популистките реакции спрямо несигурността, приписвана на прекариата като цяло. Ромите са обвинявани за неприятностите, които се случват на местните работници, вместо вниманието да се фокусира върху политиките, които правят все по-„гъвкав“ пазара на труда, и орязванията на социалните помощи.

Разпространението на този тип реторика у нас допринесе за формиране на дадени нагласи, така че в крайна сметка патриотарските движения набраха популярност и техните представители вече се наложиха в българския политически ландшафт.

Основният извод е, че не може да се разчита на саморегулацията на пазарната икономика. Необходима е спешна, проактивна политика в областта на МСП, пазара на труда.

 

 

Бележки:

(1) Увеличение на цените на годишна база: мляко и млечни продукти (6.6%), животински и растителни мазнини (4.2%), месо и месни продукти (4.1%), яйца (с 20.7%).

(2) Разходите на тези стоки имат ниска степен на еластичност

(3) 2325:2 = 1163

(4) Източник БНБ, собствени изчисления

(5) 788 149 бр. (общо намаление) + 712 976 бр. (увеличение на най-големите депозити) = 1 501 125 бр.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор