Максим Мизов е социолог, професор, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Разработва проблемите на аксиологията, етиката, политологията, етническите малцинства.

ВСЕОБЩИЯТ ИНТЕЛЕКТ НА МАРКС, ЛЕВИЦИТЕ И ПРЕХОДЪТ

Брой 3-4, март-април 2018

 Ако Лявото смята за възможен „един друг свят“, коренно различен и противостоящ на днешния, то може да го постигне с разтваряне на хоризонтите за достъп до всеобщия интелект и приобщаване на колкото може повече хора към него

 

В условията на глобализация и дигитализация орбитите, статусът и постиженията на левицата, а и доверието към левите идеи, партии и движения радикално се променят. В епохата на неолиберална хегемония, фундаментализъм или тоталитаризъм на уж свободния и отворен пазар, криза на политическата легитимност, гърчове или агония на либералната представителна демокрация и безцеремонна диктатура на постмодерната философия вече почти нищо не може да съществува в предишните си форми или начини.

Новите времена изискват много динамични преориентации и ефективни трансформации на социалните субекти, в т.ч. на техните структурирани и организирани форми, каквито досега са били левите партии или движения. Нежеланието, незнаниет­о и неспособността за бърза, вярна и ефективна преориентация водят до растяща ерозия на социалното доверие към лявото, до очевидното му свиване като „шагренова кожа“, а на места даже до пълното му изчезване от социалното време, пространство и въображение на съвременните общества или политически култури.

Декомунизацията и мащабният антикомунизъм, провеждани и с усърдната и методична помощ на социалдемократическите елити, също обусловиха рязък срив и бързо изчезване от политическия ландшафт на предишни авторитетни и многобройни компартии. Никой от големите западноевропейски леви ръководители не допускаше, че различните формати на лявото са „скачени съдове“, които обаче не действат по принципа на Торичели, т.е снижаването на нивото в едната посока неизбежно да води до покачване в другата. Точно обратното, илюзиите на тези лидери и елити бяха изкуствено напомпвани тъкмо от такива погрешни възгледи, политически инспирации или инсинуации, заради което твърде скоро дойдоха горчивите разочарования и неуспехите.

Идейно-политическите трансформации, които левиците извършват с т.нар. модернизация след края на Студената война, се оказват прекалено слаби и неефективни, дори фатални за историческата съдба на някои леви елити и за цели партии. Блеъристкият „Трети път“, Шрьодеровият „Нов център“ и социаллиберализацията на Оланд не само не донесоха победи на най-авторитетните европейски леви партии. Обратно, те сринаха доверието и ескалираха масовото напускане на огромни членски маси. Вследствие на това тези големи западни левици днес са в изключително лоша историческа и партийно-политическа кондиция. А и все повече губят симпатиите на смаляващите се електорални кохорти.

В условията на интензивни научни и технологически революции левите проекти би следвало да отразяват много по-мащабно и качествено драматичните промени, предизвикани от тези революции във всички сфери на публичния и частния живот на съвременните хора. В този контекст като евристична и твърде перспективна идея за лявото се оформя идеята на Карл Маркс за всеобщия интелект, която той лаконично и схематично формулира в няколко свои забележителни произведения. 

На Запад авторитетни изследователски групи с лява идейна ориентация вече няколко десетилетия работят по този деликатен и перспективен въпрос. Някои направления на западноевропейските радикални левици възприеха като символ-верую концепции, основани на подобни идеи. Такива са италианските автономисти и операисти, които още от 60-70-те години на ХХ век приемат на въоръжение различни версии на Марксовата идея. Публичните изяви на такива групи не гарантират успеха на левите формации, които се възползват от подобни интелектуални опции.

Показателни например са френската и италианската левица, от чиито среди се рекрутират едни от най-авторитетните адепти на левите проекти, базирани върху идеята за всеобщия интелект. Елитите на тези две левици обаче не приемат техните продукти, което се отрази на печалното състояние и мрачните перспективи за партиите им, а и за историческото им присъствие в национален и европейски план. Оланд се превърна в гробар на собствената си партия. Ренци, в когото бяха инвестирани толкова много политически упования и социални надежди, се провали с гръм и трясък на последните парламентарни избори, а и подаде оставка. Аналогична е ситуацията и с германската социалдемокрация.

Интересен факт, който убягва от вниманието и днешните анализи за победата на Джеръми Корбин, е, че този политик е сред малцината, които директно вмъкват Марксовия постулат за „всеобщия интелект“ в своята предизборна платформа.

Марксовата визия за всеобщия интелект

В първи том на „Капиталът“ (ХІІІ глава) Карл Маркс анализира корелациите между работника и машината, като подчертава, че всяко изменение в сферата на т.нар. всеобщ труд води до съществени промени в обществото, в историчността и във всекидневието на хората. Този труд се базира на технологичните пробиви, рожби на творчеството и иновациите в дадена жизнена сфера, на взаимодействието им със съкровищниците от предишната история на човечеството. Той е особено взаимодействие на всички несвързани помежду си поколения, чиито творения влияят на жизнените светове, духовността, битността и битийността на цели генерации. Интелектуалната и технологичната продукция на прежните и днешните поколения е особена инвестиция в конструирането, но и валидизирането на някакво бъдеще.

За Маркс само комунизмът е времето и обществото, когато и където исторически сътворените от всеобщия труд и всеобщия интелект технологии и продукти могат да докажат своята истинска хуманистична ценност.

Тези идеи Маркс развива по-цялостно в Икономически ръкописи от 1857–1859 г., предшестващи крайната версия на „Капиталът“. Там той сочи, че новите технологии изместват работниците, отнемат трудовите им места, превръщат ги в придатък към машините, които господстват над трудещите се, при което се обезценява и обезсмисля човешкият труд, а на историческата сцена и политическата арена, като контрапункт, се появяват различните версии на лудистките манталитети, визии и действия към застрашаващото нашествие и пагубната власт на машините (1).  Всичко това променя отношенията към производителните сили, преобръща йерархиите и координациите между стойностите в трудовия процес и в историчността на социума, а и във всекидневието на хората.

Маркс пише, че с развитието на технологиите създаването на действителното богатство става все по-малко зависимо от реално ангажираното работно време и количеството на положения труд, а все повече от агентите, чиято дейност пряко не е свързана с конкретни производствени процеси и работното време, но зависи преди всичко от общото развитие на науките и технологиите, от превръщането им в непосредствени производителни сили (2). В тази радикална промяна като главна основа на производството и богатството встъпват не непосредственият труд на човека и времето, в което той е зает с него, а знанията, уменията, формите и начините на присвояване от него на всеобщата производителна сила (3).  След като трудът в непосредствената му форма престава да бъде великият източник на богатството, а работното време не е мяра за това богатство, настъпват коренни промени и във всички видове стойности, в резултат на което се подкопават, сриват и разрушават и производството, а и обществото, което го възпроизвежда и гарантира чрез диктата на тези видове стойности. (4) Капиталът влиза в двойствени релации с прогреса на технологиите: от една страна, ги фаворизира и интензифицира, за да може да ги експлоатира в своя изгода; от друга – те непрекъснато подкопават неговите основи и го „убиват“.

Това са сложни и трудни за осъзнаване процеси на мащабни изменения във всички сфери на обществото, които предопределят бъдещите му трансформации. Затова и Ричард Барбрук в бестселъра си, посветен на неотвратимостта на киберкомунизма, разкрива тази амбивалентност на технологичните пробиви, иновации или революции в социума. (5)

Маркс сочи, че природата не строи машини, локомотиви, железни пътища, телеграфи и пр., а това са продукти на човешкия ум, чиито воли и способности ги сътворяват и използват за или срещу благото на обществото и неговите членове (6). Само обществото, чрез роденото и оползотворено от него знание като непосредствена производителна сила, може да определя в каква посока, форма и степен обществените жизнени процеси са подчинени на контрола на всеобщия интелект и преобразувани в съответствие с него.

Създаването (отвъд пределите на нужното работно време) на повече свободно време (за обществото изобщо и за всеки негов член) е създаване на простор за развитие на производителните сили на отделния човек и на цялото общество, но същевременно е и сътворяване на неработно време за стадия на капитала, който пряко своята воля става оръдие за производство на условия на общественото свободно време и за свеждане на трудовото време към определен минимум, което ескалира антагонизмите, а и ускорява гибелта на капитализма. 

Eвристичният потенциал на Марксовата идея за „всеобщия интелект“ обаче не е много популярен в идеологическите и политико-теоретичните визии в миналото и днес. За това има сериозни причини и публично некоментирани съображения. Популяризацията на тази идея стеснява рязко шансовете на критиците на марксизма, които произвеждат и натрапват за масова консумация семпли клишета за това, че марксистката теория страдала от прекалена обективация и икономизация, от фаворизиран детерминизъм на социалните промени и трансформации.

Марксовата идея „разстрелва от упор“ тези доводи и аргументи, защото всеки знае, че интелектът не е фатално зависим и безпрекословно подчинен на външни и независими от него фактори, а има капацитет да им противостои – иначе свободата на избора отсъства. Затова всеобщият интелект на човечеството не е чиста еманация на голата обективност в природата и обществото, а е зависим и от субективността и случайностите.

Марксовата идея е „смъртоносна стрела в ахилесовата пета“ на критиците на марксизма не само в чисто икономически, а и в политически, социален и културен ракурс, заради което е последователно и  трайно премълчавана.

Тази идея поставя в трудно положение и адептите на левите идеи, идео­логии и практики в днешното общество. Тя не им гарантира еднозначно и еднопосочно позитивно развитие на историческото време. Тя изисква много повече от техните лидери и елити, от всички лявоориентирани хора и електорати.

За да се опознае и въплъти в практиката идеята на Маркс, са нужни солидни знания за богатствата на всеобщия интелект, силна воля и твърд характер от левите субекти. Неслучайно в един друг контекст и за съвсем друга, неевропейска, а в момента и най-велика държава – САЩ,  Роберт Сенет показва как съвременните реалности и новите технологични пробиви са обусловили ескалираща корозия на човешките характери (7). А Р. Барбрук разобличава колаборацията на бунтовния дух на някогашните хипита и юпита срещу Системата с днешните неолиберални облаги (8).

Тази прогноза/присъда не е без значение за бъдещето развитие на левите идеи, политически организации и социални движения. Тя означава, че Лявото не бива да разчита на исторически автоматизъм и неизбежна закономерност всеобщият интелект да му поднесе бленуваните от него реалности и постижения, а трябва да направи много и спешно, за да се възползва от тази велика идея по най-добър начин за благото на човечеството. А това е труден проблем, защото постмодерната ера залага ва банк на слабите идеи, на политическата коректност, макар че едва ли някога през втората половина на ХХ век е имало толкова бруталност и кръвожадност, толкова насилие, човешки жертви, колкото флуидната постмодерност „сервира“ (9). Лаконично ще се спрем на

днешните адепти и популяризатори
на Марксовия „всеобщ интелект“

Те са пръснати в най-развитите и богати държави и общества през ХХ и началото на ХХІ век. Да започнем с най-далечните, примерно, като канадския професор Ник Дайер-Визефор През 1999 г. той публикува солидната си монография „Кибер-Маркс: циклите и кръговратите на борбата във високотехнлогичния капитализъм“, оценявана като превъзходна творба, която мащабно разчупва всички познати научни шаблони. А и е публикувана три десетилетия след нашумелия научен бестселър на видния теоретик на ІV Интернационал Ернст Мандел „Късният капитализъм“, анализиращ историческите тенденции в постиндустриалното развито западно общество, чиято агония очертава контурите на бъдещото комунистическо информационно общество. 

Няма как да подминем оригиналната творба на вече споменатия Р. Барбрук ‒ една от най-ярките апологии на триумфа на киберкомунизма (10), която прави на пух и прах калифорнийската идеология на неолиберализма, а и показва, че още през 50-60-те учени в Източна Европа като Аксел Берг, Оскар Ланге, а и в Русия, усилено работят над проекти за кибернетизирано управление на държавните институции, чрез което да преобърнат сталинисткия модел „отгоре надолу“ и да наложат истински де-мократичен модел „отдолу нагоре“ с технологични пробиви. За Барбрук бъдещата хегемонна класа – дигетариатът, още е класово неизбистрена и видимо страда от идентичностна множественост и амбивалентност. В днешната реалност тя спекулира с революционността си и не се опитва да прокара истински равенства между хората в социума, а пази собствените си облаги, заради което се разкъсва между неолибералния и привидно бунтовния си статус.

Страстни и верни последователи и популяризатори на Марксовата идея за всеобщия интелект са емблематичните италиански автономисти Р. Алквати, Ф. Бирарди – Бифо, С. Болоня, Г. Клевер, М. Далла Коста, М. Лаззарати, А. Негри, Р. Панзиери и М. Тронти. С творбите и активните си граждански изяви те рекламират и популяризират тази идея, придавайки ѝ съвременен патос, съзвучен с реалностите и предизвикателствата на втората половина на ХХ и първите две десетилетия на ХХІ век. Не е чудно, че други лявоориентирани и социално чувствителни интелектуалци, като Дж. Агамбен, П. Бурдийо, П. Вирилио, Дж. Ватимо, П. Вирно, А. Горц, Г. Джеймисън, А. Котрел, П. Кошкот, А. Ноув, М. Фуко и др., цитират съчиненията им. В този ракурс трябва да се отбележи, че разнородните и многоликите теоретически визии, например за дигиталните социализми или киберкомунизми, не пропускат да отбележат научния принос на тези доста знакови течения.

Не е изненада, че всеобщо признатият ас в сферата на футурологията и медиите Франко Бирарди – Бифо, автор и на термина „когнитариат“, визира дискурса за всеобщия интелект като най-сигурното и най-важното поле на великата битка за бъдещето на човечеството. А ние, в България, още не сме превели и публикували нито една от знаковите му творби. (11)  Не бива да се забравя и вечният исторически романтик и утопист Жак Фреско, създател на визията за екологичния киберкомунизъм и „баща“ на теорията за ресурсно-ориентираната икономика в глобалната епоха, чийто проект „Венера“ днес има много почитатели от целия свят. (12)

Преди няколко години у нас премина като екзотична и озадачаваща новина декретирането от бившия президент на САЩ Барак Обама на изключително важното направление на научните изследвания в следващите десетилетия, свързани със спешно и комплексно изготвяне на цялостна „карта на активността и потенциите на човешкия мозък“, т.е. на човешкия интелект.

Днес няма сериозни научни теории или концепции за изграждането и развитието на бъдещите информационни общества, в които да не се отдава заслужена почит и да не се доразвива творчески Марксовият концепт за интелекта. Жалко е, че в идейния живот на българските леви елити и формации тези имена не са познати, а забележителните им творби не са предмет на обсъждания, и то във време, когато постоянно се говори за идейно-теоретическия дефицит на днешните социалистически и социалдемократически партии, възприели много идеологеми и митологеми на неолибералната теория и идеология.

Ако нашите левици не обърнат внимание на Марксовата идея за всеобщия интелект, а продължават да възпроизвеждат папагалски западноевропейските социалдемократически и псевдосоциалистически клишета, те нямат шанс да се върнат на историческата сцена. Нито да се похвалят с трайни успехи, а не с конюнктурно извоювани победи на отделни избори, които бързо се забравят или умножават предубежденията към левите визии и практики, особено сред младите поколения, които като цяло се отнасят подозрително към левите идеи и движения. Ключът за успехите е пред очите ни! Само трябва да го проумеем и приложим, ако искаме Лявото да има исторически перспективи, но и да промени света.

Преходът като смрачаващ се хоризонт
за достъпа до всеобщия интелект

Евфемистично етикираният „преход към демокрация и пазарна икономика“, зад който се прикрива реставрацията на примитивен, компрадорски капитализъм от „бананов“ тип, е свързан с радикални преобразувания в сферата на възможностите и условията на обикновените хора за нормален достъп до трезорите на световната културна съкровищница на всеобщия интелект. Този капитализъм е антагонистичен на визията на К. Маркс за всеобщия интелект и произвежданото свободно време, което е условие и пространство за всеобщото развитие на същностните сили на всеки и на всички в новото общество.

Технологичното изоставане, умишленото унищожение под външен и вътрешен политически натиск на изградените по време на социализма високотехнологични отрасли обуславят рязко и мащабно свиване на историческите хоризонти за достъпа на широки маси до технологичните иновации в съвременната епоха. Като държава и общество ние ставаме все по-малко конкурентноспособни, все по-зависими, уязвими и конюнктурно подчинени на големите играчи в световната история, които ни разиграват като безобидни, лесно жертвани пешки.

Тази орисия доказва, че формалните предпоставки и условия, че сме се „отворили“ към всеобщия интелект (за нас сега идентифицируем най-вече като европейски цивилизационен избор и смътните евроатлантически ценности), не ни правят по-свободни, по-независими и горди, достойно живеещи в постмодерната епоха. Неслучайно борбата за достойнството на съвременния човек, за достойния труд и жизнен свят е изведена като фокус в съдържанието и посланията на новата програма на Българската социалистическа партия.

Последиците от развоя на злополучния преход са противоположни – ние се чувстваме все по-несвободни, зависими, потиснати, унизени, вбесени и безсилни пред вихрещите се покрай или в самите нас тенденции.
В тази духовна и битийна кондиция на днешните българи няма нищо, което да напомня Марксовата визия за технологичните бонуси, които гарантират растежа на човещината и облагородяването на хората в условията на сбогуване с капитализма.

Колкото и неприятно да звучи за пръкналите се от утробата на прехода елити, социализмът направи много по-солидни заявки и вложения в масовото използване на всеобщия интелект. В условията на сегашния примитивен капитализъм тези опции рязко се свиват.

Формалните аргументи, че Голямата промяна е предизвикала интензифициране и разнообразяване на арсенала от високотехнологични продукти и услуги, не издържат на критика. Съвременните хора разполагат с далеч по-качествени информационно-комуникативни средства и услуги от тези в миналото, но това не прави преобладаващата част от тях духовно извисени или по-морални, нито по-комуникативно облагородени, отворени към другите. Опциите за отвореност към света и богатствата на човешката цивилизация водят преди всичко до тяхната битово-всекидневна, профанирана и утилитарна експлоатация. Отчуждаващите ефекти на машинариите, за които Маркс подробно пише, се проявяват мощно днес във въздействието на дигиталните средства за комуникация. Да не говорим за новите психически болести, които по-старите поколения не познават, а за днешните и утрешните генерации се превръщат в опасна пандемия поради пристрастяването им към дигиталните вещи, без които вече не могат.

В аналоговата епоха на социализма расизмът, ксенофобията, антисемитизмът, интересът към екстремистки, радикални и фундаменталистки структури бе сведен почти до нулеви стойности, а в сегашната дигитална и виртуална атмосфера техните котировки скачат до небесата. В условията на повишено използване на нови информационно-комуникативни приспособления и услуги ескалират отчуждението, политическият и гражданският абсентизъм.

Марксовата идея за всеобщия интелект е публично оповестена смъртна присъда на капитализма, т.е. предопределена гибел на пазарните ценности, норми и нрави. Фактът, че у нас през годините на злополучния преход динамично се внедряват и масово се употребяват високотехнологични уреди и услуги не доказва, че идва краят на Пазара. Напротив, той става все по-фундаменталистки и тоталитаристки, дори вече се говори за пазарен фашизъм, пазарна диктатура и панархия. Пазарът безпрепятствено обсебва и безнаказано си присвоява цялата държава, поставя в своя услуга и гражданското общество. Паралелната държава вече не е само атрактивна политическа метафора, а горчива реалност. Телефонните измамници, дигиталните аферисти, прехвърлящи фирми, имоти и ресурси, без съгласието на техните собственици, са банална част от днешното ежедневие. Държавните служби не правят почти нищо, за да ги хванат и осъдят справедливо, в обществото витае мнение, че престъпниците имат „чадъри“ във властта.

Проблемите с незаконното и аморалното престъпване на границите на личната неприкосновеност, с незаконното събиране, архивиране и ползване на всевъзможна информация, чрез която се манипулират човешки типове, се превръщат във все по-жестоко всекидневие. Разпространението не само в политиката, а и в делничния живот на всевъзможните „джаджи“ за подслушване, проследяване и невидим контрол на „интересни лица“, вече е баналност. Опасностите и страхът дебнат отвсякъде.

Високите технологии изменят статуса на двата пола и превръщат историческия образ на майката в артефакт. Вместо един, вече има няколко типажа за идентичността на днешната майка. Всички ценности, норми и трафарети за човешката интимност са пометени от вавилонското пришествие и господството на новите „джаджи“. „Рогът на изобилието“ на високотехнологични продукти в публичния и частния живот на съвременните хора все повече се превръща в лавинообразна стихия на стремглаво ескалиращи заплахи или рискове. Технократичният оптимизъм се заменя с технократичен песимизъм. И това е част от житейската орисия не само на хората от богатите страни, а също и у нас.

Перманентното „преиздаване“ на един недоразвит (компрометиран във всяко отношение) пазарен механизъм, в който господстват само най-лошите му страни, също е доказателство, че хоризонтите на всеобщия интелект не се умножават, въпреки внушенията на облажилите се от прехода, че е налице триумфално шествие на технологични иновации и масова употреба на информационно-комуникационни уреди.

Нека си спомним, че в зората на прехода и десни, и леви популярни политици се надпреварват да убеждават обществото, че за 4–5 години ще стигнем и ще се изравним с най-развитите и богати западни държави. Политическите и идеологическите опции на повечето партии бяха свързани с мобилизация на гражданските енергии в посока на консуматорски, фалшив, невъзможен и непостижим развит капитализъм, който ще погребе паметта за социализма. Фактът, че все повече растат социалните носталгии към миналото, е показателен какво се е случило с надеждите на хората.

Днес сроковете са увеличени до 70–80 години, и то при някои условия. Перверзията или цинизмът на такива политици, че народът и обществото трябва да се смирят и да изтърпят мъчителния преход през „долината на сълзите“ (по израза на по-пулярния по онова време Р. Дарендорф) отвеждат единствено до изоставяне и забравяне на народа „в пустинята“ на социалното отчаяние и историческата безнадеждност.

Фактът, че управниците „отвориха“ обществото към богатия и развит свят само чрез умишлено инспирираните от тях емигрантски вълни, доказва, че истинският смисъл на Промяната е бил затваряне на обществото и държавата в капаните на различни външни и вътрешни олигархични сценарии. Вътрешнодържавните и външно ориентираните миграционни вълни показват, че новите елити и техните задкулисни кукловоди нямат нужда от това население, не се интересуват от неговата съдба сега и в бъдеще. А Маркс беше предвидил и описал как технологиите правят излишни, ненужни хората. Едно излишно население няма място сред творците и вложителите на стойности в него. А това, което сториха елитите на прехода, е колосална историческа лъжа, тотална манипулация и невиждано предателство към собствената държава, към обществото и към собствения народ. Това е истинската същност и трагичната цена на извършеното в прехода демонтиране и кардинално трансформиране на държавата, но и на обществото.

Марксовата идея за всеобщия интелект пледира за изчезване на класовите различия в резултат на всеобщото ползване на новите технологии и на техните ефекти върху светогледа и битийността на хората в новото общество. Тя е част от разгръщащата се еволюция на изчезването на класите.

В годините на злополучния преход става друго – не само брутално, скоростно се унищожава предишната класово-стратификационна структура на обществото, а рязко се умножава антагонистичният потенциал на класовите идентичности, които, от една страна, бързо и мащабно губят атрибутите си от времето на социализма, от друга – увеличават дистанциите и отчуждението помежду си. Фактът, че политкоректният лексикон и жаргон на политиците им позволява и скрито задължава да бъдат непримирими към откровено изповядване на класови дискурси, но заедно с това ги мотивира да защитават интересите и статуса на самозваната политическа класа, е пределно достатъчен за амбивалентността и перверзността на злоупотребите с класовите принципи, ценности, роли и задължения.

Целенасоченото и интензивно дискредитиране и разрушаване на социалната, а след това и на националната държава, е

прикритата част от глобалните сценарии
на неолибералните олигархии

утвърждаващи Новия световен ред в съвременния свят. Днес все повече фини познавачи на новите дигитални реалности и нрави смятат, че Интернет се превръща в умишлено създадено и тайно регулирано информационно бунище, където само с цената на високи знания и умения може да се открият златоносните прашинки на истински полезни и облагородяващи човешката природа знания и ценности. Фактически за огромна част от ползващите новите високотехнологични уреди и услуги съдбата им е да бъдат само вехтошари, ровещи в неизчерпаемите боклуци на Мрежата.

Свиването и унищожението на цели икономически отрасли, вълните от безработица, мизерия, социално отчаяние и екзистенциална безизходица за огромни човешки маси в света и у нас обуславят и катализират увеличение броя на неграмотните и нецивилизованите хора, които са без правилни критерии и добри умения за подбор и използване на богатствата на всеобщия интелект. Деинтелектуализацията, деквалификацията на все повече индивиди или социални групи се превръщат едновременно в божи дар и в божие наказание за вечно ламтящите, готови и способни за безпощадна експлоатация нови бизнесмени у нас. Да не говорим за арогантността, бруталността, цинизма и алчността на чуждите предприемачи, принуждаващи нашата работна сила да бъхти за жълти стотинки, които нерядко дори не ѝ се заплащат.

Поставяне на сферите на културата, науката и образованието на „командно дишане“, в коматозно състояние, поддържано с минимални ресурси и неадекватни за историческата констелация кадри, водят до бум на възпроизводството и принудителното ползване на човешки масив, лишен от необходимите за днешните условия знания, умения и способности.

Преходът се оказва приватизиране и монополизиране на контрола върху шансовете на хората за достъп до съкровищниците на всеобщия интелект, до трезорите на мъдростта и постиженията на науката, културата, изкуството и технологиите, завещани от прежните и сътворени от днешните поколения в най-развитите държави и общества в глобализирания свят. Това е втора историческа и културна репресия, насочваща движението на големи човешки маси към неграмотността, бездуховността, субкултурата и ограбването на възможностите за усъвършенстване. А първата репресия е органично свързана с бруталното и аморално приватизиране или монополизиране на държавните фондове и общонародните ресурси чрез криминалната приватизация и безумната реституция в „реални граници“, които водят до тотално ограбване на жизнените перспективи на огромни маси хора.

Илюзорната визия, която адептите на неолибералната диктатура налагат на обществеността, е свързана с

циничната реклама на свободата на избор

на днешния човек, която (уж) не била ограничена или контролирана от старите идеологически структури. Всъщност дискретното ограничение и минимизиране на възможностите за свободен и нормален достъп на обикновения човек до богатствата на всеобщия интелект на човечеството се оказват скрита и публично непризната филтрация, селекция и редукция на този достъп.

В случая, привържениците на осезаемо „облажилите“ се от радикалния преход лица и групи могат незабавно да „контрират“ с аргумента, че в днешното общество едва ли не почти всеки разполага с някакви високотехнологични GSM, РС, таблет и др., чрез които може да има персонален достъп до огромни бази от данни, циркулиращи в „облаците“ на дигиталните светове, виртуалните реалности и социалните мрежи.

В този ракурс се скрива и премълчава нещо друго: че по линия на американизираната масова култура, културните хоризонти и потенциали на масовия човек бързо и мащабно се деформират и преформатират към субкултурни образи и продукти, бълвани умишлено във виртуалността. В общество, в което науката, културата, изкуството и творчеството са поставени на колене, или под диригентската палка на външни ментори и господари, обикновеният човек не може да разчита на истинска свобода в достъпа до най-доброто от всеобщия интелект.

В годините на прехода у нас се формират огромни излишни човешки маси, които са тежест за държавата, но се поддържат целево на подобно нечовешко, екзистенциално равнище, при което духовността им е буквално срината или изцяло липсваща. Най-показателни в този контекст са две-три поколения в ромската общност, за които чалгата е „връх“ на човешката духовност. Днешните роми са безработни, неграмотни, безкултурни, но повечето имат и ежедневно се ползват от благата на високотехнологичните джаджи в личния си бит. Какво тогава те търсят, намират или използват в бездънните съкровищници на всеобщия интелект? Ясно какво! И във всеки случай не онова, което може да ги изведе от нищетата, субкултурата и нецивилизованите им реалности и нрави, господстващи в сегашния им живот.

Перверзният и завоалиран остракизъм на все по-големи човешки маси от достъп до всеобщия интелект е свързан и с перфидна субституция на достъпа до всеобщия разум с ограничен, контролиран достъп до „продукцията“ на световния разсъдък, който, както всеки философ знае, е по-ниско, некачествено ниво на човешкия ум.

На голяма част от днешните българи се предлагат екстри и услуги, продукти на световния (имунно несъвместим с нашия исторически и со-циокултурен геном) разсъдък, който се представя за истинска еманация на световния разум,за чистокръвен и висш всеобщ интелект. За четвърт век обществото ни свикна с

кухите идеологеми

за априорно вредната роля на държавата и социалната политика, с дискредитацията и обругаването на постиженията на историческото минало; за ненужността от ясно разграничение на ляво и дясно; за стигматизацията на левиците, които исторически винаги са пледирали и са отстоявали реалния достъп на хората до всеобщия разум, всеобщия интелект, до технологиите – рожби на научните революции.

Днес са единици тези, които се интересуват, а пък и свалят (безплатно, или платено) най-новите или класическите творби, уникалните шедьоври, органично свързани и с истинско, но и много плодотворно използване на всеобщия интелект на човечеството. Огромната част от сегашните притежатели и консуматори на такива уреди и услуги са ориентирани към

сурогатите на псевдовсеобщия интелект

на профанизирано-глобализирания разсъдък, но не от богатствата на всеобщия разум. Това е фактическата рекапитулация на злополучния преход към демокрация и пазарна икономика в България, колкото и неговите апологети и олигархични котерии и техните слугинажи да внушават на обществеността, че духовността днес е много по-свободна и по-качествена от тази в миналото.

Марксовите идеи за ефектите на използване на всеобщия интелект над растежа и плурализацията на каналите, формите, арсеналите и репертоарите на употреба на произведеното чрез него свободно време също се игнорират, при това и от леви идеолози, политици и елити.

Злополучният преход у нас обуслови и форсира две противоположни тенденции. От една страна, той конвейерно произвежда ненужни маси; хора, които поради съкращаване и закриване на предприятия и цели отрасли са принудени, за да оцелеят, да търсят няколко работни места, при което времето им за достъп до всеобщия интелект се съкращава до минимум. Работейки до пълна изнемога, свръх нормално допустимите часове, подобни лица/групи практически нямат възможности – финансови, социални, културни, образователни, преквалификационни или екзистенциални – да се възползват даже от малките шансове, които днешното време им дава, за да се докоснат от духовните авоари на световния интелект.

Тези хора днес стават все повече. Те попълват кохортите на съвременния прекариат, които са принудени да бъдат гъвкави в претенциите, очакванията и действията си, като все по-често склоняват, при липса на други възможности, да се наемат на работа, която е по-ниска от образователната и културната им квалификация, но в случая е и единствена. Както сочи Пиер Бурдийо, днешният неолиберален глобализъм умишлено конструи­ра и тотално налага исторически непозната флексплоатация за все по-големи човешки маси, които трябва да се съобразяват с гъвкавите форми, темпове, ритми и условия на предприемачите, което им коства мащабно редуциране на свободното време, нужно за селективен и ползотворен достъп до богатствата на всеобщия интелект.

Ако такъв човешки контингент е ненужен само наполовина за обществото и държавата, макар да е потребен за личното/фамилното оцеляване, Преходът последователно и мащабно конструира и легализира и втори, по-нискокачествен човешки масив от ненужни хора ‒ тези, които вече не работят, а оцеляват с престъпност, свързана с деформация и деградация на всичко човешко в тяхната духовност, битност и битийност. Този все по-динамичен, растящ масив от излишни, вредни за държавата/обществото хора се създава и форматира за експлоатация на сурогатни,
ерзацкултурни форми и продукти, насочва се към дъното, профанността на историческото производство и възпроизводство на всеобщия разсъдък, които с бумерангов ефект „връщат тъпкано“ на държавата и обществото.

Днешните растящи масиви от неграмотни, некултурни и неспособни хора са утрешното бъдеще, твърда гаранция за (ясно какво) историческо движение на държавата, социума. Примитивно-вулгарната дигитална компетентност и култура на тези хора предполагат минимални възможности да бъдат творци на съдбите си и духовни богатства, което пък рефлектира върху имиджа и статуса на държавата и обществото.

Ескалацията на субкултурните духовни и практически вкусове и общности, вулгарната чалгизация на все по-големи човешки маси в общество, особено от млади поколения, обуславя и гарантира интензивно „смрачаване, отдалечаване на хоризонта“ на нужния достъп и ползотворната употреба на съкровищниците на всеобщия интелект на човечеството.

Както в производствените и консумативните процеси, така в историчността или всекидневността на обществото, възпроизводството на свръхпродукция, на излишни количества от все по-неграмотни, професионално некомпетентни хора води до кризисни ситуации, исторически депресии във всеки смисъл. Затова и Франко Бирарди – Бифо сочи, че днес, в неолиберално глобализирания свят, човечеството страда от тотална (историческа, политическа, социална и културна) депресия, каквато предходните генерации не познават в историческите си биографии.

Поне за нашето общество тези епикризи имат 100% точност и валидност, като се имат предвид социалното униние, атрофията на гражданския дух, духовният паралич и осакатяването на човешкия облик, произвеждани днес в колосални мащаби. Тези феномени показват, че тоталното ограничение или пълното лишение на огромни човешки маси от ползотворен контакт с капитала на всеобщия интелект, който дава духовни и морални сили и стимулира към усъвършенстване, стават днес окаяна съдба за все повече хора. Фактически преходът гарантира обратни на прогреса духовно-културни и други социални инвестиции.

Подобно на финансово-спекулативните балони, които не се интересуват от реалните икономически процеси, днешното политическо статукво създава изкуствени балони и в сферата на духовността, прави реформи, които точат без реален ефект огромни средства, но не отварят, а затварят хоризонта към всеобщия ум. Такива колизии присъстват в сферата на образованието, науката и културата, здравеопазването и пр. Това води до отвращение и негодувание към властниците, но и към жертвите на порочния им меркантилизъм.

Ескалацията на социалната нетърпимост към маргинални лица и слоеве е показателна за деформациите на това примитивно, профанирано и вулгаризирано общуване с трезорите на всеобщия интелект. Ако в дълбоката си същност и историческата си мисия правилното използване на богатствата на всеобщия интелект генерира равенство и справедливост, днешното закотвяне на все по-големи маси към сурогатни, субкултурни, примитивни опции на такава консумация налага употребата на все повече услуги, свързани със социални неравенства и несправедливости.

Така каймакът на обществената пирамида все повече монополизира и контролира достъпа до богатствата на всеобщия интелект, за да се възползва най-добре от тях (в меркантилен и властови порядък), а за разположените по другите етажи на обществената пирамида се осигурява все по-ограничен допуск до тези драгоценни съкровища, което пък фактически е тясно свързано и с възпроизводството на новата глобална олигархия.

Този проблем има и друг модус, за който публично не се говори и пише. Става дума за умишлено мащабно производство на присъствие (13)  в контакта с всеобщия интелект, което е превърната форма, скрит и премълчан начин за публично неартикулиране на реалните ограничения и лишения на обикновените хора от достъпа до трезорите на всеобщия интелект на човечеството. Днес огромна част и от нашия народ вече не знае какво, защо, къде, кога и как точно се случва, и то не само в глобалния свят, а даже в собствената им злочеста държава.

Грабителската и античовечната същност на злополучния ни преход се разкрива и разобличава и в друг ракурс. Този преход, като функция на неолибералния глобализъм, предпостави и обуслови мащабни исторически и социални неравенства и несправедливости, много от които не бяха изобщо част от пейзажа на социализма.

Българското преходно общество може да бъде еталон за това как от един духовно развит социум, от държавно (макар силно идеологизирано и политически контролирано) производство и възпроизводство на човешки потенциал с високи образователни, професионални и културни способности, за почти три десетилетия се появи общество с огромни маси от неграмотни, ценностно дефектирани хора, ползващи високотехнологичните си „джаджи“ за семпли и профанни занимания.

У нас днес има огромен масив от безработни хора, лишени от нужните общокултурни и професионални знания и умения. Перверзните или циничните претенции на работодателски структури да се увеличи свободният внос на чужда работна сила доказва, че тези структури не искат да създадат условия и механизми за нашия народ, за да може той да има нормален и ползотворен достъп до огромните съкровищници на всеобщия интелект на човешката цивилизация.

Марксовите анализи за превръщане на трудещите се в придатък на машините са валидни и за днешната ситуация, в която далеч по-усъвършенстваните държавни машини превръщат гражданството все повече в придатък на държавната администрация и дори в суровина за нейните управленски волунтаризми и вакханалии. Обстоятелството, че все повече се говори и пише за биополитиката, за превръщането на все повече човешки индивиди и общности в пасивна, контролирана и лесно манипулирана био­маса, е индикативно за перверзната злоупотреба с новите високи технологии в служба на антидемократични и антихуманни трансформации.

Маркс има един брилянтен пасаж, където пише за амбивалентните употреби на златото, което може да се използва или като пазарен еквивалент, или за нещо несвързано и дори противоположно на пазарните ценности, афери и далавери. Днес в глобализирания и дигитализиран свят информацията се оказва най-скъпоценното, съдбовно ценно за всяка власт. А тя може да се използва както за допълнително отваряне и осигуряване на достъп до трезорите на всеобщия интелект, така и за тяхното пълно затваряне или контролирано „отваряне“.

Срещу това историческо, обществено и екзистенциално свиване на хоризонтите за достъп до съкровищниците на всеобщия интелект има само една ефективна съпротива – по-скорошното осъзнаване и активизиране на гражданството срещу преходните мистерии и фалшификации за „отварянето“ ни към света. Както технологичните революции дават нови шансове и хоризонти на човечеството, така и новите социални революции, конструирани и прилагани не в съответствие с исторически амортизираните логики и практики, а със съвсем нови арсенали и репертоари, могат и трябва да предизвикат онези кардинални преобразувания в обществото, които действително ще отворят Човека към Всеобщия интелект.

Има нещо мистично или мистериозно в човешкото вглеждане и осмисляне на Хоризонта, защото, дори когато е отворен към миналото, той е имплицитно конструиран за някакво очаквано и желано бъдеще. Тези дискретни интенции и инвенции на Хоризонта, на неговото отваряне за Човека и Човещината, му придават не само особена магнетичност и привлекателност, а скрита и неосъзната енергия, която води в някаква посока ума, сърцето, душата и волята на човешките същества. Хоризонтът винаги е свързан с очакване за друга реалност.

И ако Лявото смята за възможен и достоен за своите борби „един друг свят“, коренно различен и противостоящ на днешния, то може/трябва да го постигне с приобщаване и разтваряне на хоризонтите за достъп до всеобщия интелект за колкото може повече индивиди.

В крайна сметка именно натам водят имплицитната логика и човеколюбивият патос на Марксовата идея за всеобщия интелект – към един съвършено друг свят на свободни, независими, достойни и горди хора, които са отворени и добронамерени не само към своите съвременници, а и към всички – предишни и бъдещи – поколения, вложили нещо в общочовешката съкровищница на всеобщия интелект.

По-късно и В.И. Ленин бе писал, че истинският човек е историческият човек; човекът, който е усвоил и оползотворил богатствата на историята на човечеството. Затова не са случайни, а закономерни, но и логични разноликите концепции на днешни марксисти, нео- или постмарксисти, които създават и промотират своите визии за киберкомунизма, за дигиталния комунизъм, т.е. за онова общество, което ще израсне върху руините на глобалния и високотехнологичен, но и безскрупулен, жесток капитализъм, чиято жертва днес е цялото човечество.

 

 

Бележки:

(1) Това е валидно не само за Марксовата епоха и тогавашното капиталистическо общество, а и за нашата постмодерна съвременност. В избухналата през 2013 г. у нас февруарска вълна на масовите граждански протести публично се афишираха и рекламираха лудистки действия спрямо инструментариума и офисите на енергоразпределителните дружества. Ескалацията на цените на тока предизвика взрива на тези протести, а малко по-късно доведе и до падането от власт на кабинета на Б. Борисов.

(2)  Маркс, К., Ф. Энгельс. Сочинения. 2-е изд. М., 1969, Т. 46, ч. ІІ, с. 213.

(3)  Пак там.

(4)  Пак там, с. 214.

(5) Барбрук, Р. Интернет-революция: от капитализма доткомов к кибернетическому коммунизму. М., Аd marginem-Press, 2015. Той лансира идеи, които в нашето общество биха били посрещнати с подигравки, въпреки тяхната логична консеквентност. Обратно на натрапените в годините на злополучния преход визии, че САЩ са водещ фактор във формирането на информационно общество, Барбрук смята, че в тази роля са били Сталин и СССР, а Западът е бил изненадан и уплашен от пробивите на „червените“, затова е инвестирал колосални суми и ресурси в догонване на опасния СССР.

(6)  Маркс, К., Ф. Энгельс Сочинения. 2-е изд. М., 1969, Т. 46, ч. ІІ, с. 215.

(7)  Вж. Сеннетт, Р. Корозия характера. Новосибирск – Москва, Фонд социо-прогностических исследований „Тренды“, 2004.

(8)  Вж. Барбрук, Б. Цит. съч.

(9)  Срав.: Бауман, З. Текучая современность. СПб., „Питер“, 2008.

(10)  Барбрук, Р. Интернет-революция: от капитализма доткомов к кибернетическому коммунизму. М., Аd marginem-Press, 2015. В 1999 г. той създава и световно прословутия „Манифест на киберкомунизма“.

(11) Неговите бестселъри „Фабрика за нещастие: новата икономика и движението на когнитариата“ (2001) и „Новые герои. Массовые убийцы и самоубийцы“. М., „Кучково поле“, 2016, са доста полезни за критичното осмисляне на нашата съвременност, както и за пътищата, средствата и формите на Лявото в този сложен, противоречив свят.

(12) Фреско, Ж., Р. Медоуз. Проектирование будущего. Проект Венера. Винус, Флорида, 2007; от тях също: Все лучшее, что не купишь за деньги. Мир без политики, нищеты и войн. М.

(13)  Вж. Гумбрех, Х.У. Производства присутствия: Чего не может передать значение. М., „Новое литературное обозревание“, 2006.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор