Антоний Тодоров е професор по политология в Нов български университет. Доктор на политическите науки.

„КАПИТАЛИСТИТЕ БЕЗ ОТЕЧЕСТВО”: ВЛАСТТА НА ГЛОБАЛИЗИРАНАТА ОЛИГАРХИЯ

Брой 3-4, март-април 2018

 

 „Човек не може да стане най-влиятелната личност на света, ако не притежава инстинкт на убиец.“

Дан Браун, „Метеоритът“

Възходът на олигархията и рязкото увеличение на неравенството в богатството и доходите е най-големият морален, икономически и политически проблем на нашето време.“

Бърни Сандърс,

сенатор, кандидат за президент на САЩ

Може да имаме демокрация и богатство, концентрирано в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете.“

Луис Брандис,

съдия от Върховния съд на САЩ

 

Демократична ли е глобализацията?

Защо въпреки несъмнената връзка между капитализма и модернизацията продължават и нарастват острите критики срещу капиталистическата глобализация? Повърхностното и идеологически оцветено убеждение, че антикапиталистическите прояви са едновременно с това и антидемократични, отдавна не издържа на критика, макар такова убеждение да се поддържа от силна и влиятелна мрежа от „институции на транснационалната капиталистическа класа“ (по Лесли Склеър, за когото ще стане дума нататък).

От позицията на защита на иманентната връзка между капитализма и демокрацията днешната глобализация се представя като несъмнен и универсален човешки напредък, в смисъл, че всички или почти всички се възползват от плодовете на глобализирания свят. Но изглежда именно нарастващото неравенство по отношение на плодовете на глобализацията предизвиква най-много критики към глобалния капитализъм и неговия международен ред.

Всъщност, къде е проблемът? Международната неправителствена организация „Оксфам“ всяка година алармира за все по-голямата концентрация на богатство (а оттам и на власт) в ръцете на най-богатите в света. „Миналата година се наблюдава най-голямото увеличение на милиардерите в историята, по един на всеки два дни. Милиардерите са увеличили богатството си със 762 млрд. долара само за 12 месеца (март 2016 г. – март 2017 г.). Това огромно увеличение би могло да сложи край на глобалната крайна бедност седем пъти. 82% от създаденото ново богатство е достигнало до 1%, докато 0% е отишло до най-бедните 50% в света“. Според същия доклад 8 души в света притежават толкова, колкото по-бедната половина от човечеството (1). 

Съединените щати, които за мнозина са икономически и политически модел за свобода на частната инициатива, за личен успех и политическа демокрация, са същевременно и пример на изключително неравенство. Бърни Сандърс, сенатор и кандидат за президент, го описва така: „Тук, в Съединените щати, 1% от стоящата най-отгоре една десета притежава почти толкова богатство, колкото и останалите 90%. Невероятно, според неотдавнашен доклад на Института за политически изследвания трима от най-богатите хора в Америка – Бил Гейтс, Джеф Безос и Уорън Бъфет, сега притежават повече богатство от най-малко 160 милиона души в нашата страна.“ (2)

Концентрацията на икономическата мощ в света е наскоро доказана и от изследване на Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих. Посветена на това статия в „Ню Сайънтист“ показва, че ядро от 1318 компании контролира пазарна мрежа, в която постъпват 60% от приходите в световната икономика, а по-малко от 1% големи компании в тази мрежа владеят и контролират към 40% от богатството в нея (3).

Глобалният капитализъм концентрира мощ и влияние не само в икономиката, но и в политиката. Такава концентрация може да представлява проблем за световното общество. Затова швейцарският изследовател Глатфелдер предлага глобални антитръстови закони, които в момента съществуват само на национално ниво, за да ограничат прекаленото вътрешно обвързване на международните корпорации. Нещо като „данък за прекалено взаимообвързване“, за да се намали рискът от прекалена концентрация на богатството. Всъщност такава мярка напълно се вписва в стария демократичен принцип, според който властта не бива да се концентрира в едни ръце, а е необходимо нейното равномерно разпределение и взаимно уравновесяване.

Проблемът е, че корпорациите правят всичко възможно да увеличават печалбите си, като избягват данъците и оказват натиск за оттегляне на публичната власт от икономическата регулация. Затова „Оксфам“ предлага координирани световни мерки, които да ограничат конкуренцията между държавите чрез данъчния дъмпинг, премахване на офшорните зони и облагане с по-високи данъци на богатите и на големите корпорации. Целта очевидно е постигане на по-справедливо разпределение на световното богатство, което от своя страна е било винаги основата на работещите демокрации.

Но „Оксфам“ дискутира в доклада си и още нещо – срастването на икономическа мощ и политическа власт чрез разнообразните начини за лобиране и пряко дирижиране на публичните инстанции от големите бизнеси. Този процес няма как да не подкопава либералната представителна демокрация, няма как да не предизвиква отхвърлянето ѝ като фасада на действителната власт на големите компании. Онова, което назоваваме популизъм, е една от реакциите на това срастване, при което демокрацията губи легитимност.

Днешният свят е белязан от едно изострящо се противоречие: от една страна, демократичните институции са създадени и функционират на национално равнище, от друга страна, основните решения, които засягат живота на всички, се взимат от една транснационална класа на глобално равнище. Демократичните национални институции се оказват все повече лишени от реална власт да управляват глобалните икономически процеси и техните социални последици. А на глобално равнище не съществува демократична инстанция, която да е под контрола на гражданите. Тази ситуация е една от причините днешните популистки движения да настояват толкова много върху националната държава, но погрешно смятат, че именно тази инстанция е в състояние да спаси обществото от глобалния натиск.

Каква е глобализираната олигархия?

Какво представлява глобализираната олигархия днес? И защо успява да налага успешно своето виждане за света, въпреки че огромното мнозинство от хората на земята живеят съвършено различно от нея?

В едно прецизно изследване британският социолог и почетен професор в Лондонското училище за икономика и социални науки Лесли Склеър дефинира субекта на глобалната хегемония на съвременния капитализъм и го нарича „транснационална капиталистическа класа“ (4). Четири са нейните основни съставки: ръководители на транснационални корпорации (ТНК); глобализирани бюрократи; глобализирани политици и професионалисти; потребителски елити (най-вече търговци и медии). Според него докато всяка от фракциите изпълнява различни функции, персоналът често е взаимнозаменяем между фракциите. За да обясни защо транснационалната капиталистическа класа има толкова мощна културна хегемония в съвременния свят (по Антонио Грамши): Водещи корпоративни ръководители редовно работят и често председателстват управителните съвети на тинк-танковете, благотворителните, научните, спортните, художествените и културните институции, университетите, медицинските фондации и други подобни институции. Именно в този смисъл твърдението, че „бизнесът на обществото е просто бизнес“, става законно в глобалната капиталистическа система. Бизнесът, особено транснационалният корпоративен сектор, започва да монополизира символите на модерността и постмодернизма, като свободното пред­приемачество, международната конкурентоспособност и добрия живот, и да преобразува повечето, ако не и всички, социални сфери по свой образ.“

Наблюденията на Склеър за характеристиките на тази класа, която всъщност изпълва със съдържание понятието за глобална олигархия, са изключително интересни. Висшият кръг на изпълнителния състав на ТНК има мисията да убеди обществото, че всичко е бизнес, включително публичната и неправителствената сфера, „и да създаде атмосфера на мнение, в която синдикатите и радикалните опозиции (особено движенията на потребителите и околната среда) се считат за секторни интереси, докато бизнес групите не са.“

Доминиращата идеология на глобализираните елити е и трансформацията от държавен интервенционизъм към неолиберализъм, която привилегирова безпрепятственото функциониране на „свободния пазар“. „Тази идеология се подсилва ежедневно от културните практики, свързани с това, което може да се нарече възникващ глобален национализъм, характеризиращ се с възгледа, че най-добрият интерес на страната е бързата интеграция с глобалната капиталистическа система, като същевременно запазва националната си идентичност чрез собствените си световни марки и туризъм (сега най-важната индустрия за спечелване на валута в нарастващ брой местни и национални икономики).“

Подобен микс от глобален национализъм и национализъм споделя и третата съставка на транснационалната капиталистическа класа – глобализираните политици и професионалисти (най-вече свързаните с консултантския бизнес, PR агенциите и неолибералните тинк-танкове). Склеър обяснява техния възход: „Провалът на левите политици да поддържат програми за истинска реформа в рамките на капиталистическата хегемония навсякъде по света от 70-те години на миналия век прави по-лесно да се разбере защо повечето „успешни“ политици в повечето страни обикновено са повече или по-малко „капиталистически вдъхновени“.

Четвъртата съставка на тази транснационална класа ‒ потребителските елити, се опира на днешната социално-икономическа и културна ситуация, в която „пазаруването е най-успешното социално движение, рекламата на продукта в многобройните ѝ форми е най-успешното послание, а консумеризмът е най-успешната идеология на всички времена.“ Склеър се опира на една статия от 1993 на Йон Гос  – „Магията на мола“ (5), която обяснява, че тази нова търговска институция е вече третото по значение място за социални контакти след дома и работата/училището. Обаче „моловете не са просто места за покупка и продажба, а все повече изпълняват други функции (образователни, културни, грижа за децата), ориентирани най-вече към средната класа. Целта им е да осигурят безопасна и сигурна среда за „нормалните“ потребители, но не са склонни да предоставят истински обществени услуги като вода за пиене, обществени тоалетни, телефони и т.н., където могат да се събират девианти или не-купувачи“.

В най-кратък вид кандидатът за президент на САЩ и сенатор Бърни Сандърс (в цитираното интервю) описва тази транснационална класа: „Същността на олигархията е, че милиардерите никога не са доволни от това, което имат. Те искат повече, все повече и повече – независимо от въздействието на усилията им върху трудещите се, възрастните, децата, болните и бедните. Алчността е тяхната религия.“ Затова и смятат Айн Ранд за свой изразител, когато тя подчертава: „Когато казвам „капитализъм“, имам предвид чист, неконтролиран, нерегулиран laissez-faire капитализъм – с отделяне на държавата от икономиката, по същия начин и поради същите причини като отделянето на държавата от църквата.“ (6)

Форми на съпротива

Най-видимата реакция на това увеличаващо се неравенство, което подхранва чувството за несправедливост, е явление, което описваме като популизъм. След рухването на съветския комунизъм, представян като алтернатива на капитализма, идеологическите опори на антикапиталистическата съпротива се свиват значително. Нужно беше цяло едно поколение, за да може критиката отново да се завърне към класически текстове като тези на Маркс, но бяха произведени и много други критични текстове. Масовата реакция обаче беше по-скоро срещу глобализацията и либералната демокрация, и двете привиждани като опори на неравенството. Това всъщност е и печалната страна на ситуацията, защото прицелът на недоволството не е в центъра на проблема, а именно, логиката на превръщането на всичко в стока и идейната основа на този феномен – представата за свободния от всякаква регулация пазар като автоматичен регулатор на обществото.

Guardian отбелязва: „Съществуват законни искания на гражданите, на които трябва да бъде отговорено. Но те често се подклаждат от най-лошите измежду нас.“ Примерите в Европа са очевидни: антисистемната ненавист във Великобритания; гневът на белите работници в САЩ и изборът на Доналд Тръмп, който обаче иска да превърне страната в данъчен рай за най-богатите 0,1%; а „желанието на Еманюел Макрон да обложи с по-високи данъци заплатите, отколкото печалбите на бизнеса във Франция, е лош сигнал, че той предпочита мобилните създатели на богатство пред уседналите работници“ (7).

Антикапиталистическата дейност днес не може да се проявява така, както преди години – ситуацията е коренно променена, най-вече защото не се очертава още никаква ясна и убедителна алтернатива на капитализ­ма. Критиката се проявява по различни начини, не само като подкрепа за популистите, но също и като алтеглобалистки движения, различни мобилизации на природозащитниците, на потребителите, на разнообразни малцинства, които усещат силно наличната несправедливост. Никой от тях няма глобален проект, но напрежението е все повече осезаемо.

Парадоксално, но усещането за нарастващо напрежение и нуждата от сериозни промени се споделя и в средите на самата транснационална капиталистическа класа. В една знаменита лекция милиардерът Ник Ханауер заявява открито на себеподобните си: „Събудете се, хора. Това няма да продължи дълго. Ако не направим нещо, за да поправим гигантското неравенство в икономиката, разгневената тълпа ще дойде пред вратите ни. И ще си носи вилите… И ние няма да имаме време да стигнем до летището, да скочим на частните си самолети и да отлетим за Нова Зеландия.“ (8)  Удивително е, че кураторът на организацията с нестопанска цел TED (Technology Entertainment and Design), организатор на лекцията, отказва после да я публикува на сайта, смятайки я за прекалено радикална. (9)

Предложенията са от различен порядък, никое не поставя под въпрос устоите на капитализма, но всяко аргументира нуждата от по-голяма справедливост в разпределението на богатството като гаранция за съжителството на капитализма и демокрацията. Някои дори дефинират това като „демократичен капитализъм“, при който общественото богатство и политическите възможности са разпределени между възможно най-много хора.

От друга страна, дори такъв иначе „ентусиаст за капитализма“, но и силен критик на неолиберализма, като Дарън Аджемоглу (10), смята (в интервю за „Шпигел“), че „богатите имат много власт и това е проблем“. Според него реформата не може да дойде отгоре, от страна на същата тази глобализирана олигархия. Отказвайки за пореден път поканата да участва в Световния икономически форум в Давос, той отбелязва: „Решенията на световните проблеми не се намират в срещата на Бил Гейтс и Джордж Сорос. Обновлението трябва да дойде отдолу.“ (11)

Това „отдолу“ не е призив за революция, макар забавянето на дълбоката реформа да е в състояние да предизвика истинска революция. Това е призив за нарастваща регулация на социално-икономическите процеси от страна на публичната власт, под контрола на гражданите. В повечето проек­ти за реформа се иска:

ü въвеждане на по-прогресивни данъци (обратното на плоския данък);

ü въвеждане на висок „данък богатство“;

ü силно ограничаване на лобирането в полза на корпорациите;

ü премахване на данъчните убежища и предотвратяване на данъчната конкуренция между държавите;

ü насърчаване на предприемачеството на дребните и средните производители;

ü подпомагане на средната класа като опора на либералната представителна демокрация.

Търси се едновременно по-справедлив ред (на национално и на международно равнище), като според анализатора Валентин Хаджийски „целта е да се намали неравенството и от двете страни и да се направи невъзможно образуването на наследствена олигархия“. (12)

Друг „ентусиаст на капитализма“, но критик на свободния пазар – Хаджун Джанг (13),  в преведената на български книга „23 неща, които не се казват за капитализма“ (Изток-Запад, 2015) отбелязва: „Настоящата книга не е антикапиталистически манифест. Критичното отношение към идеологията на свободния пазар не означава отхвърляне на капитализма. Въпреки неговите проблеми и вътрешни ограничения вярвам, че това е най-добрата икономическа система, която човечеството е изобретило до този момент. Аз критикувам една конкретна разновидност на капитализма, която доминира през последните три десетилетия, а именно капитализма, основан на свободния пазар.“ Джанг, а и много други, апелират за по-силна и структурна намеса на публичната власт в регулацията на икономическата дейност и в крайна сметка за

„опитомяване на пазара“

Въпросът обаче е дали изобщо е възможно такова „опитомяване“ в глобален мащаб, ако на глобално равнище няма достатъчно силна публична власт? Или с други думи, въпросът е накъде да върви глобализацията?

По-радикалните проекти за реформа предлагат развитието на солидарната икономика, основана на обмена и „даването“, като алтернатива на корпоративната икономика, основана на печалбата и присвояването. Също така развитието на публични инстанции на наднационално равнище по примера на ЕС, но без натежаващата бюрокрация и лобисткия контрол от страна на корпорациите. Всичко това несъмнено изглежда утопично, но как да се случи промяната, ако преди това не си представим едно още несбъднало се и несъществуващо бъдеще?

 

Бележки:

(1) https://www.oxfam.org/en/even-it/5-shocking-facts-about-extreme-global-inequality-and-how-even-it-davos

(2) Пред CNN. Цитирано по: https://ekipnews.com/burni-sandurs-trqbva-da-slojim-krai-na-globalnata-oligarhiq/).

(3) https://www.newscientist.com/article/mg21228354.500-revealed--the-capitalist-network-that-runs-the-world#.UfOMz6zm5Ko.

(4) Leslie Sklair, The Transnational Capitalist Class, Wiley, 2001 -  Business & Economics.

(5) The „Magic of the Mall“: An Analysis of Form, Function, and Meaning in the Contemporary Retail Built Environment, Jon Goss, First published: March 1993 https://doi.org/10.1111/j.1467-8306.1993.tb01921.x

(6)  Вж. и критичната статия на Мария Рускова: http://solidbul.eu/?p=5582.

(7)http://e-vestnik.bg/27363/demokratsiya-ili-oligarhiya-upravlenieto-na-mnozinstvoto-e-pod-vapros/.

(8)http://glasove.com/categories/komentari/news/vijdam-razgnevena-tylpa-s-vili-i-idva-za-nas-plutokratite

(9)  https://webcafe.bg/id_1123062961. Всъщност провокацията е, че Ханауер казва: „Това прави консуматорите от средната класа, а не богатите бизнесмени като нас, истинските създатели на работни места“.

(10)  Съавтор на една преведена и на български много дискутирана книга – Daron Acemoglu, James Robinson: Why Nations Fail. The Origins of Power, Prosperity and Poverty, Random House. 2012.

(11)  http://www.segabg.com/article.php?id=728268

(12)  http://glasove.com/categories/komentari/news/kapitalyt-v-xxi-vek--kym-globalna-ofshoriq-za-oligarhiqta-ili-kym-integrirani-nacionalni-ikonomiki-za-mnozinstvoto-ii-chast

(13)  Южнокорейски институционален икономист, лектор по политическа икономика на развитието в университета в Кеймбридж.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови