Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Заместник-министър на външните работи (2005-2009 г.) и посланик в Лондон (2009-2012 г.). От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения.

 

ВОЙНА ИЛИ МИР? Светът пред (не)позната конфронтация

Брой 3-4, март-април 2018

 

Очакванията за деескалация на международното напрежение са силно лимитирани, а за намаляване на риска от директен сблъсък е нужна дълбока промяна в нагласите и силна политическа воля, иначе казано – да се преодолее дефицитът на здрав разум

 


 Международните отношения са нещо твърде сериозно, за да се превръщат в писта за съревнование кой ще изгони по-бързо и повече руски дипломати. Реакцията беше предизвестена и реципрочна. Резултатът от всичко това е само един – нова спирала в конфронтацията между Русия, от една страна, и САЩ, НАТО и ЕС от друга.

Но разпалената дипломатическа война, засегнала общо близо триста дипломати от двете страни, има и друг, не по-малко опасен резултат. Рязко се свива приложното поле и се ограничава дип-ломатическият инструментариум за превенция на конфликти. Като нарастващата конфронтация има капацитета да дестабилизира цялата система на съвременните международни отношения. Всичко това пък прави възможно избухването на конфликт, дори в резултат на случаен или провокиран от трети фактор инцидент.

Случаят „Скрипал“, отбелязал ново силно изостряне на противопоставянето, е поредният епизод в един крайно негативен процес на продължителен и все по-ескалиращ политически конфликт. Дори и в периода на Студената война в повечето случаи инциденти от подобен характер се изясняваха от страните в диалог между съответните институции и служби, за да се избегне излишно политическо напрежение.

Днес проблемът още от самото начало е прехвърлен в политическото поле. Както предупреди и лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин (1), когато резултатът от следствието за извършителя на престъп­лението е изпреварен от политическите заключения (т.е. присъдата), това създава предпоставки за тежки и грешни решения (неслучайно той прави аналогия с войната в Ирак, повод за която послужиха неверни твърдения за наличието на химически оръжия в страната).

Боравенето с понятия от типа на „вероятната отговорност“ на Русия поставя въпроса както за върховенството на закона в такива случаи, така и за опасността от загубата на достоверност сред общественото мнение както в национален, така и в международен план. Нещо повече, непотвърдената информация срива доверието в политическите решения и превръща информацията в пропаганда.

Русия е безспорният губещ и понася силен международен ущърб от разразилия се скандал, което само по себе си повдига редица допълнителни въпроси относно мотивите за престъплението. От друга страна, практиката е показала, че санкциите водят единствено до ответни санкции, те могат да посочат виновник, но не могат да решат проблем. Но за сметка на това могат да изведат конфронтацията на ново, по-високо ниво.

Завръщането на войната

Официално в света в момента не се водят войни. Защото нито една държава не е обявила формално война на друга. Което не свидетелства, че светът е станал по-мирен, а единствено, че разбиранията за войната твърде много са се променили.

В края на миналия и началото на този век войната се върна в Европа. И тук не става дума само за конфликтите в бивша Югославия (които от мнозина бяха възприети като нещо характерно за региона, като аберация от цивилизованото европейско съжителство, срещу която останалата част от континента е имунизирана) или пък за военните действия в Украйна (обяснявани единствено със също така „вечните руски имперски апетити“).

По-същественото е, че войната е в Европа не просто като факт, а като начин на мислене. Постепенно, неусетно почти, тя отново се настани в съзнанието на хората и бе негласно реабилитирана като морално допустим и правно легитимен инструмент за решаване на спорове и конфликти и постигане на политически цели. Проблемът е, че за пръв път след Втората световна война в Европа открито се говори за войната като за напълно реален, а не хипотетичен риск в обозрима перспектива. Което е може би най-крупният регрес и качествен негативен скок в ценностната система и политическата практика в Европа през последните седемдесет години.

Една от най-дълбоките промени в международните отношения през периода след края на Студената война е компрометирането на универсалността на принципа на националния суверенитет. Практиката показва, че днес от гледна точка на международното право дори не е необходимо да се обяви война, за да започнат военни действия срещу дадена държава. Това става възможно с обосновката за защита на населението от собственото му правителство, която пък се позовава на един сам по себе си много хуманен инструмент, какъвто е приетият през 2005 г. от всички страни-членки на ООН принцип на отговорността за защита – задължаващ международната общност да предприеме действия за предотвратяване на геноцид, военни престъпления, етнически прочиствания или престъпления срещу човечеството (2).

Същевременно обаче се пропуска обстоятелството, че употребата на сила в такива случаи е крайно средство, към което може да се прибегне единствено след решение на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации и което не може да бъде подменено от формиране на коалиции на желаещите.

Днешните войни не са между държави, дори и не толкова за територии. Те са за ресурси – основно енергийни, но също така и човешки – за съзнанието на хората. Рисковете и заплахите са до голяма степен асиметрични, произтичащи не само от военния капацитет на една или друга държава, като освен локални (с тенденция към превръщане в регионални) конвенционални военни конфликти става дума за война във всичките и аспекти: гражданска, „студена“, война на санкциите, медийна, хибридни нападения с атаки с компютърни вируси в киберпространството, саботажи, терористични акции. Като дори воен­ните действия не са в класическия си вид: както в Сирия, така и в Украйна, а преди това и на Балканите воюват доброволни формирования, частни армии, паравоенни структури, които освен собствената си кауза служат за „прокси“ изпълнители и на геополитическите цели на глобалните сили. И още нещо – те не задължително се формират на национален или етнически принцип. За „Ислямска държава“ воюват не само граждани от арабските страни, но и от европейските държави. Националната принадлежност няма значение.

Войните в Близкия изток и Северна Африка, довели до разпада на държавността в цели региони, освободиха пространството за развитие на квазидържавни и терористични образувания като „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и др. Те не просто се възползваха от този политически вакуум, но се опитват да подплатят глобалния тероризъм с всеобхватна антизападна идеология на базата на радикалния ислям. По тази причина, в отличие от досегашните конфликти, във войната срещу „Ислямска държава“ и ислямския тероризъм не може да има политическо решение. Тук няма поле (доколкото самата философия на ислямския тероризъм предполага унищожение на „врага“) и партньор за преговори (предвид отсъствието на международно признат и отговорен субект).

Основният риск днес е войната срещу ислямския тероризъм да се трансформира в глобална война между религиите. Всяко действие, водещо до допълнително напрежение между общностите, всяко поставяне на знак за равенство между исляма и тероризма допълнително задълбочава антагонизмите и създава среда, позволяваща ежедневно да се рекрутират нови джихадисти. Затова светът може да разчита на успех в тази война единствено ако активно ангажиран съюзник в нея е широката международна ислямска общност.

„Новата студена война“

Сама по себе си аналогията на днешната конфронтация между Русия и САЩ, НАТО и ЕС с периода на Студената война е не съвсем правомерна.

На първо място, днес липсва идеологическата алтернативност, която беше в основата на противопоставянето през втората половина на миналия век. В икономически план Русия е част от световното капиталистическо пространство, политически различията са в плоскостта на геополитиката, а не в тази на идеите, а и у двете противоборстващи страни отсъства тази отличаваща се мета-идея за бъдещото развитие на глобалния свят, която да целенасочи политическите усилия.

Второ, светът днес не е двуполюсен. Изчезването на биполярното противостояние породи илюзията (продължила по-малко от две десетилетия), че бъдещото на света лежи в развитието на един моноцентричен модел, че той ще се подрежда и менажира от един център по единни, „западни“ правила. Което се подразбираше даже не просто като лидерство, а като монопол – военен, политически, икономически, финансов, информационен, дори културен. И най-вече морален и ценностен. С НАТО не просто като колективна система за сигурност, а като воден от САЩ „световен полицай“ – по думите на бившия генерален секретар на Алианса Расмусен (3).

Трето, променя се съотношението на силите. Респективно Русия и САЩ освен че не са единствените глобални играчи, те вече невинаги и не задължително са водещи при развитието на световните процеси. Глобализацията даде силен тласък на бърз процес на преконфигуриране на света – и по отношение на центровете на влияние, и като силови линии на съприкосновение на интереси и конфронтация.

Светът се оказа много по-сложен и движението към полицентричност се оформи като доминиращо в съвременното развитие. Днес вече има достатъчно утвърдени нови глобални играчи наред със САЩ в лицето на страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка). Тече процес и на регионализация, като все по-отчетливо се обособяват водещи регионални сили – Турция (от особено значение за Балканите), Корея, Виетнам, Саудитска Арабия, Иран. Та дори и Европа е все по-германска.

Политическата реакция на изменението на съотношението на силите в световен мащаб обаче често е закъсняла и инерционна. Опитите да се решават новите проблеми в старата координатна система и с предишен инструментариум доведоха не просто до нарушаване на статуквото, но и до формиране на нови огнища на нестабилност (Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, Украйна), а в някои случаи дори поставиха под въпрос съхраняването на държавността в отделни страни до степен на превръщането им във „фалирали държави“.

Структурирането на полицентричен свят постави остро въпроса за менажирането на многополярността и ролята на двете водещи в епохата на Студената война свръхсили. Реакцията бе достатъчно еднотипна, насочена към съхраняване (респ. – възвръщане) на позиции. 

Русия се завърна като световен играч. Трансформацията от Съветски съюз в Русия деградира буквално за дни държавата от водещ международен субект в обект на политическо неглижиране и чужди икономически и финансови интереси. Успехът на Путин бе следствие от възвръщането на чувството за държавност в Русия, което за обикновения руснак означава власт, ред и сила. И преди всичко – възстановяване на националната гордост и достойнство. Като след вътрешната консолидация на държавата поле за приложение на възстановените руски амбиции се оказа защитата на етническите руснаци и рускоезичното население в „близката чужбина“ и преутвърждаване на руското присъствие като водещ фактор в Близкия изток, на първо място в Сирия. Всичко това, съпроводено с формирането на нови регионални ситуационни съюзи с Турция и Иран.

Логиката сочи, че Путин до голяма степен постигна основните си цели, като благодарение и на конфронтацията отново превърна Русия в глобален играч и на практика незаобиколим фактор в международните процеси. Следващата задача естествено би следвало да бъде затвърждаване на постигнатото и превръщането му в необратимо. От тази гледна точка днес именно Русия е по-заинтересована да се търси постепенно намаляване на напрежението и рестартиране на политическия диалог.

От друга страна, процесите за формиране на многополюсен свят сами по себе си са пряко отрицание на идеологемата за американско лидерство. Китай застига САЩ икономически, а американската военна намеса донесе повече хаос, нестабилност и отрицание, отколкото демокрация, благоденствие и одобрение по света. Обама бе първият американски президент, който се опита да се обърне с лице към предизвикателствата на глобалния свят, включително да подаде сигнали, че американското лидерство не е вечна категория (4). През тази призма от основно значение за стабилността в света ще бъде начинът, по който Съединените щати ще менажират трансформацията си от световен лидер в може би най-влиятелния, но не единствен важен глобален субект (5). Независимо че редица известни американски „деклайнисти“, аргументиращи обективността на процеса на постепенно намаляване на ролята на САЩ в света (6), отдавна предупреждават за това, процесът очевидно няма да бъде нито прост, нито кратък, защото ще бъде съпроводен с отдаване на влияние и загуба на политически ресурс (7).

Промените в света направиха Русия и САЩ нужни един на друг – като врагове. Появи се един твърде парадоксален феномен – своеобразна носталгия по Студената война, превръщаща отново отношенията между двата бивши полюса в основна ос на световното развитие. Това трансформира Студената война от резултат (от борбата за световна хегемония) в инструмент (за съхраняване на намаляващо международно влияние). И за пренасочване на напрежението от вътрешнополитически, икономически и социални проблеми и кризи към външния противник. На практика противопоставянето се използва за консолидация: вътрешна, на национално ниво – за Русия; международна, за съюзниците в НАТО – за САЩ.

От тази гледна точка сегашната конфронтация между НАТО и Русия е своеобразен рецидив от миналото – когато светът бе двуполюсен, врагът беше ясен, решението се свеждаше до „възпиращото“ трупане на оръжия, а гаранциите за сигурността почиваха върху страха от неминуемо взаимно унищожение при световен конфликт.

Нещо повече, днешната конфронтация е по-опасна дори от тази на Студената война.

Първо, до седемдесетте години на миналия век противопоставянето беше в статичен, „замръзнал“ вид. Днес конфронтацията е динамична, с ясна тендeнция към ескалация.

Второ, по време на Студената война и двете страни се придържаха към постигнатите, фиксирани и двустранно приети политически и военни баланси. Сега на практика голяма част от предишните споразумения или са отменени, или се заобикалят, липсва волята за замяната им с нови такива, а съхраняването на балансите е заменено с нова спирала на надпреварата във въоръжаването – при това на съвършено ново технологично ниво, до голяма степен компрометиращо идеята за възпиращото въздействие на риска от взаимно унищожение.

Трето, контролът е значително по-трудно осъществим. Многополюсният свят означава наличие и на други ключови играчи със свои интереси и ресурси, несъвпадащи с тези на двете страни в конфронтацията, но за които самата конфронтация създава условия за нарастваща роля и влияние върху световните процеси (достатъчно е да се споменат основните регионални играчи в Близкия изток – Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел). Повяват се и несистемни фактори тип „Ислямска държава“, и международният тероризъм, които също излизат извън полето на контрол. Не на последно място възможностите за контрол върху международните процеси са доста по-ограничени, включително и върху действията на собствените съюзници и „проксита“.

Четвърто, полето на конфронтация е „разпиляно“, то не минава по линията на директно съприкосновение между Русия и Запада, а е пренесено в много горещи точки по света – при това не по границите на противостоящи държави, а вътре в тях, между реално воюващи помежду си в граждански, етнически и религиозни конфликти групировки, подкрепяни от НАТО или Русия. Което пък рязко повишава риска от директен сблъсък дори при случаен или провокиран инцидент.

Новите глобални разломи

Конфронтацията в рамките на западната (евроатлантическата, християн­ската) цивилизация в широкото разбиране на този термин, включващо и Русия, днес все повече изглежда като един локален конфликт на фона на глобалните процеси. Тя се опитва инерционно да затвори динамиката на световното развитие в рамките на познатото. Този подход пренебрегва новите, много по-дълбоки разломи в света.

През последните двадесет години светът вече е съвършено друг, технологически той става все по-виртуален, по-разнопосочен, по-полицентричен, което го прави и все по-непредсказуем. Оформиха се нови световни разломи, като вече не е задължително те да следват границите между държавите, а често минават вътре, през обществата, където разделящият (но същевременно и обединяващият фактор, но на по-ниско ниво) са: етносът, религията, културата, дори цивилизационният модел на развитие (8). Появяват се съвършено различни визии за това накъде и как трябва да върви светът.

Либералната демокрация, утвърдила се като универсален модел, е атакувана от много посоки. Постепенно започва да ерозира западната доминация и светът от евроцентристки или евроатлантически центристки става все по-поливалентен, а влиянието на самия Запад започва да се свива – и като ценностна система, и като начин на функциониране на обществото. Нещо повече, опитите за износ на демокрация се върнаха при нас като бумеранг под формата на внос на нестабилност, дезинтеграция и вътрешни разломи в обществата – национални, социални, институционални.

В социален план това води до трансформиране на социалните проблеми (бедност, неграмотност, пандемии, безработица и т.н.) от национални в глобални, от които националните граници не могат да изолират „богатия свят“. Същевременно инструментариумът за разрешаване на социалните проблеми остава национален (бюджетно-финасов, правен, идеен, дори етичен). Опитите да се търсят солидарни решения на нацио­нално и международно ниво (вкл. обявените от ООН „Цели на ООН за устойчиво развитие 2030“, призвани да ликвидират бедността, да защитят планетата и да осигурят просперитет за всички [9] , както и значителните средства, заделяни в рамките на Официалната помощ за развитие [10]) по-скоро идентифицират проблемите, отколкото да водят до тяхното реал­но решаване. Нещо повече, технологичната революция в съчетание с демографската еволюция на практика „дехуманизират“ прогреса и генерират перманентно новата категория на „ненужните хора“, допълнително усложняваща проблема, особено през призмата на времевата перспектива за неговото развитие.

„Новата студена война“ е анахронизъм и своеобразно бягство в миналото. Тя обаче демонстрира преди всичко отказ и неспособност да се решават проблемите на настоящето и основният от тях: загубата на сигурност – национална, социална, персонална. Неслучайно дори форумът в Давос изведе задълбочаващите се неравенства като най-сериозен риск за стабилността на планетата и постави въпроса за „реформиране на пазарния капитализъм, защото може би е отминал етапът, когато само икономическият ръст беше достатъчен, за да се преодолее кризата“ (11), т.е. дали не са необходими дълбоки реформи в самата система, които да доведат до оформяне на нови обществени баланси – национални и глобални. И най-важното – да поставят отново човека в центъра на световното развитие в опит да се намери необходимият хуманистичен контекст на един високо технологичен и все по-виртуален век.

В геополитически план преходът към многополярен свят изправи Европа пред един достатъчно сложен проблем: как да заеме „мястото на глобален играч в един все по-взаимосвързан, все по-съперничещ си и все по-сложен свят“ (12) , без да накърни партньорството си със САЩ. Иначе казано – как ЕС да бъде едновременно и самостоятелен фактор, и част от общото евроатлантическо пространство. Към момента, особено в сферата на политиката за сигурност, се създава впечатлението, че Европа, по силата и на своята самоидентификация като мека сила, в редица случаи играе по-скоро ролята на амортисьор, на омекотител на американската политика, отколкото на самостоятелен играч или влиятелен коригиращ фактор в световните процеси.

Съвременните разломи обаче минават и вътре в самия ЕС, който, бидейки един, сам по себе си изключителен политически проект, постепенно изпадна в криза на идентичността. Създаден като обединение за мир и просперитет, той започна да се отдалечава от свои основополагащи ценности. С присъединяването на Източна Европа към ЕС обединението на континента до голяма степен се състоя политически (териториално и институционално) и икономически, но четвърт век след края на Студената война процесът все още не е приключил ментално, в съзнанието на хората. Нещо повече, основните геополитически предизвикателства днес (международният тероризъм на радикалния ислям, бежанската криза, отношенията с Русия) задълбочиха тези различия. И докато в западната част на континента те намират своето отражение по-скоро на ниво общество (през призмата на възможностите и проблемите на съвместното съжителство), то в Източна Европа те рефлектират достатъчно видимо и върху политиките на държавите – с нарастване на национализмите и събуждането на реваншизмите. Това влияе включително и върху приоритетността на геополитическата ориентация – неслучайно „нова Европа“ е значително по-проамериканска, а за много от държавте – и по-антируска, отколкото западна.

Новите разделителни линии не са само между държавите в ЕС, но преди всичко вътре в европейските общества. Кризата на националната държава, изваждането на европейските граждани от привичния уют на социал­ната държава, натискът на мигрантската вълна, чувството за уязвимост и нестабилност водят до дълбоко разцепление, фрагментация и разпад на социалната тъкан, до вътрешно обособяване и търсене на сигурност по линия на общност на етнос и религия, до ксенофобия и гетоизация, в крайна сметка – до взаимна нетърпимост и агресия.

От международна към глобална
институционална и правна рамка?

Глобализацията, сама по себе си обективна и обусловена от икономическото развитие и технологичния прогрес на света, извади извън рамките на националната държава и прехвърли на по-високо, глобално равнище икономическите, политическите и социалните процеси, затворени досега на национално ниво, като очерта нови противоречия, на първо място между глобалния характер на икономическото развитие и отсъствието на глобална институционална и правна рамка на менажиране на световните процеси. „Икономическата система стана глобална, а политическата структура на света остава основана на националната държава.“ (13) Появиха се големи нерегулирани пространства – най-видимото сред тях, интернет пространството, прехвърлящо във виртуалната плоскост огромни сфери от човешката активност при отсъствие на ясни правила на играта, т.е. „проблемът не е в глобализацията, а в нейното управление“ (14). 

Националната държава става тясна за технологичния прогрес. Този процес обаче не е съпроводен с адекватно развитие на съответната правна и институционална „надстроечна“ рамка. Един от основните проблеми на сегашния етап на развитие е противоречието между националния и международния институционален и правен регулаторен инструментариум,
от една страна, и глобалния обхват на действие на икономическото и технологичното развитие в нерегулирани пространства – от друга (като най-мобилен и технологично обезпечен, глобалният капитал е пионер в това направление, респ. – най-рано се сблъска с новите проблеми).

Глобализацията все по-очевидно очертава необходимостта от преосмисляне и предефиниране ролята и мястото на националната държава в света, включително и чрез оформянето на нова, глобална институцио­нална и правна рамка, адаптираща досегашната международна такава и съответстваща на настъпилите промени. При това, разликата не е само терминологична. Защото постепенно изкристализира ново ключово противоречие: между глобалния характер на процесите и националната/международната институционална и правна рамка. Това бе подчертано и в новата Глобална стратегия за Европейския съюз, приета през миналата година: „В глобален план властта се разпростира отвъд националната държава към мрежа от държавни, недържавни, междудържавни и транснационални актьори. Традиционният мултилатерализъм е изправен пред деликатно предизвикателство: новоутвърждаващите се държави искат да реформират следвоенната архитектура на Втората световна война, но противопоставянето на съществуващите механизми на глобално управление се оказва по-лесно от създаването на нови такива“(15).

Заобикалянето на системата на ООН и решенията на Съвета за сигурност, пренебрежението към принципа на националния суверенитет и неспазването на международни и двустранни споразумения дискредитират и девалвират институционалната и правната рамка, изградени след Втората световна война.

Глобалният свят поражда и своя нова глобална субектност – наред с тази на националната държава. Цялата сегашна институционална и правна рамка на международните отношения се базира на представителство на националните държави – а на терена на глобалния свят вече има нови, недържавни играчи. Има се предвид не само наличието на транснационални корпорации, в много случаи далеч надхвърлящи икономическата мощ на отделните държави, не само дейността на редица крупни и влиятелни наднационални неправителствени организации („Грийнпийс“, „Лекари без граница“ и т.н.), но също и появата на съвършено нов тип политически играчи (напр. „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“), постепенното оформяне на друг нов феномен – „глобално обществено мнение“, вън и независимо от националната обособеност (на основата на множеството неформални мрежи в интернет пространството), както и изкристализирането на идеята за присъствие на „глобалния индивид“, изваден извън юрисдикцията на националната държава, като субект на новите отношения (като пример тук може да бъде посочено разбирането, залегнало при създаването на Международния наказателен съд за подсъдността на лич­ността при геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството извън националното законодателство) (16).

Кризата с бежанците и мигрантите сочи, че „обикновеният“ човек (с цялата условност и неточност на това определение) също става глобален играч, излизайки извън националните граници не просто физически, а в контекста на глобализацията на социалните проблеми.

Превръщането на глада, бедността, безработицата, пандемиите в Африка в проблем и на Европа, предполага и глобализация на отговорите на тези проблеми. Това от своя страна дълбае нови разделителни линии между евроатлантическия свят и останалите. Но отношенията вече са поставени в друга координатна система – от другата страна вече не са държави, с които диалогът, респ. решенията, биха били с предсказуем резултат (все още САЩ и Европа доминират икономически, политически и военно в света), а стотици милиони хора.

Всичко това променя оптиката на международните отношения. Външната политика парадоксално започва да борави с индивиди и общности, а не само с държави. Защото процесите вече текат и на ниво общество, при това не само в рамките на отделните страни, а и в глобален план. А намирането на решения е функция от консолидирането на единно разбиране на проблемите, силна политическа воля и готовност да се инвестира сериозен икономически и финансов ресурс в по-слабо развитите региони на света за осъществяване на една дългосрочна инвестиция в името на стабилността и постигането на новите глобални баланси.

Мирът – големият отсъстващ

Тенденцията към все по-засилваща се конфронтация в международните отношения има още един достатъчно негативен ефект – тя извади самото понятие „мир“ не просто като цел, но дори като термин в политическата лексика. Днес се обсъждат мерки как да се действа по време на война, а не какво да се направи, за да се предотврати нейното избухване.

Най-простият и естествен въпрос сега е докъде може да стигне всичко това. А неутешителният отговор: до нищо добро – за никоя от страните. Това, което изглежда достатъчно очевидно е, че нито Русия, нито НАТО и ЕС могат сами да осъществят или наложат окончателно решение. Няма и никакви основания да се очаква, че някоя от страните би била готова на едностранни отстъпки в тази посока. Което води до логичния извод, че стъпките за излизане от тази спирала на конфронтацията могат да бъдат само двустранни – договорени и взаимно приети. Инструментът за постигане на това е само един – политическият диалог, който да създаде условия за възстановяване на някакво минимално взаимно доверие, позволяващо да се предотврати евентуален пряк конфликт и да започне постепенен процес на намаляване на напрежението. И колкото повече се отлага един такъв диалог, толкова по-труден той ще бъде, включително и неговото стартиране.

Това се вижда и от обстоятелството, че обръщането на тенденцията към намаляване на напрежението поне в краткосрочен план (в рамките на следващите няколко години) се сблъсква с натрупаната негативна вътрешнополитическа (в САЩ) и международна (между Русия и САЩ) енергия, препятстваща предприемането на стъпки към диалог. В САЩ президентът Тръмп е подложен на силен натиск, свързан с обвиненията за руска намеса в изборите в негова полза, довели до извеждане на Русия като основно поле за противоборство между президента и демократите. Това лимитира полето за маневриране на сегашната администрация и изважда руско-американските отношения извън президентската инициатива, като априорно делигитимира всяко негово действие за тяхното подобряване. Иначе казано, в момента Тръмп е уязвим и лишен от необходимата политическа и обществена достоверност, за да си позволи да направи подобна крачка.

В Европа като че ли все повече изкристализира позицията, че за евентуална деескалация може да се мисли едва след оттеглянето на президента Путин от властта в Русия. Което отлага възможни анонси за нормализация на отношенията поне с още шест години. Като това разбиране се явява пресечната точка за двете тенденции в рамките на ЕС по отношение на Русия, обособени през призмата на визията за сигурността на континента: сигурност без и срещу Русия или сигурност с Русия.

В първата група естествено попадат преди всичко страните, съседки на бившата руска империя – Прибалтийските държави, Полша, Румъния, някои от скандинавските страни, както и Великобритания. Тези страни са по-малко склонни да виждат решение в диалога и търсят гаранции за сигурността си преди всичко във военната сфера. До голяма степен този подход се стреми да изолира Русия, да оформи своеобразен буферен санитарен пояс около нея (вкл. и чрез полската инициатива за „Триморието“), ясно ситуирайки границите на европейското политическо пространство по западната руска граница.

Във втората група страни са повечето централно и южноевропейски държави, към които следва да се добавят Германия и Франция, които считат, че сигурността на Европа е неделима. Характерното за техния подход е, че те са по-склонни да търсят решения в рамките на политическия
диалог, без обаче да подлагат под съмнение единството на ЕС. В резултат персонификацията на руската външна политика, множеството ясно формулирани предварителни условия и натрупаната политическа риторика и негативизъм между страните практически правят невъзможна по-сериозна стъпка в посока разведряване.

Освен това няма основание да се очакват сериозни компромиси или едностранни отстъпки от нито една от двете страни по отношение на основните горещи точки на политическо противостояние: нито за Крим (проблемът, който очевидно има потенциала най-дълго да дестабилизира международните отношения), нито за Украйна, нито за замразените конфликти в постсъветското пространство (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия), нито пък в Близкия изток (на първо място в Сирия).

От всичко това следва не особено въодушевяващият извод, че очакванията за евентуална деескалация на напрежението в международните отношения са силно лимитирани. По-реалистична, поне на първоначалния етап, изглежда възможността за отнемане на част от горещия потенциал на сегашните конфликти и тяхното охлаждане с оглед намаляване риска от директен сблъсък. Но дори и затова е нужна дълбока промяна в сегашните политически нагласи и силна политическа воля. Иначе казано – просто да се преодолее дефицитът на здрав разум.

 

Бележки

(1) Corbyn, Jeremy. The Salisbury attack was appalling. But we must avoid a drift to conflict. The Guardian, March 15, 2018. https://www.theguardian.com/commentisfree/2018/mar/15/salisbury-attack-conflict-britain-cold-war

(2) Resolution adopted by the General Assembly on 16 September 2005. 2005 World Summit Outcome. UNGA, A/RES/60/1. https://documents-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N05/487/60/pdf/N0548760.pdf?OpenElement

(3) America needs to be the world's policeman, former NATO chief says. Sky News, November 3, 2016. https://news.sky.com/story/america-needs-to-be-the-worlds-policeman-former-nato-chief-says-10642541

 (4) Remarks by President Obama to the United Nations General Assembly. New York, September 28, 2015. https://obamawhitehouse.archives.gov/the-press-office/2015/09/28/remarks-president-obama-united-nations-general-assembly

(5) Daalder, Ivo H. Obama‘s foreign policy: Not every global problem has an American solution. The Washigton Post, November 18, 2016. https://www.washingtonpost.com/graphics/national/obama-legacy/effect-on-global-politics.html

 (6) Luce, Edward. Time to Start Thinking: America in the Age of Descent. New York. Atlantic Monthly Press, 2012.

(7) Zakaria, Fareed. The Post-American World: Release 2.0. New York. W. W. Norton & Iompany, 2011.

  (8) Huntington, Samuel P.The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York. Simon & Schuster, 1996.

(9) Sustainable Development Goals: 17 Goals To Transform Our World. United Nations, 2015. https://www.un.org/sustainabledevelopment/sustainable-development-goals/

(10) Official development assistance – definition and coverage. Organization for Economic Co-operation and Development. http://www.oecd.org/dac/stats/officialdevelopmentassistancedefinitionandcoverage.htm

(11) Неравенството - най-големият риск пред световната икономика. News.bg, 11януари 2017. https://news.bg/int-politics/neravenstvoto-nay-golemiyat-risk-pred-svetovnata-ikonomika.html

 (12) Mogherini, Federica. A Global Strategy for the European Union. https://europa.eu/globalstrategy/en/global-strategy-foreign-and-security-policy-european-union

 (13) Kissinger, Henry. World Order. New York: Penguin Press, 2014.

(14)  Stiglitz, Joseph E. Globalization and its New Discontents. Project Syndicate, August 5, 2016. https://www.project-syndicate.org/commentary/globalization-new-discontents-by-joseph-e--stiglitz-2016-08?utm_source=Project%20Syndicate%20Newsletter

 (15) Mogherini, Federica. A Global Strategy for the European Union. https://europa.eu/globalstrategy/en/global-strategy-foreign-and-security-policy-european-union

 (16) Rome Statute Of The International Criminal Court. http://legal.un.org/icc/statute/99_corr/cstatute.htm

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови