Тодор П. Тодоров e доктор по философия и доцент във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

ТРИ ПРИЗРАКА НАД ЕВРОПА

Брой 5-6, май-юни 2018

Историческа мисия на левицата и на всички прогресивни сили е спасяването на Европа, която подобно на Иберийския полустров в романа на Сарамагу внезапно се отделя и започва да плава на запад в Атлантика – отхвърлена и безобидна като стар музеен континент с вторична роля в световната политическа драма

 

 През 1862 г., само няколко години след като е освободен от сибирска каторга, Ф. М. Достоев­ски посещава Лондон, столицата на капитализма и център на Световното изложение в Саут Кенсингтън, където е впечатлен до ужас от Кристалния дворец, гигантския наследник на оригиналната постройка на Джоузеф Пакстън. Тези почти нематериални парници от стъкло и стомана с контролиран изкуствен климат смущават руския писател почти толкова, колкото и сибирския дом на мъртвите, откъдето се завръща. Той вижда в тях метафора на западната цивилизация и Европа, имунни системи, които събират световното богатство и индустриалните стоки под един покрив, концентрират световните блага и достъпа до тях в един затворен интериор, докато всичко онова, което остава отвън – война, геноциди, робство, тропически болести и епидемии – изглежда далечно и нереално (1). Разбира се, един ден всичко това ще залепи лице о стъклото в усилие да проникне под стъкления похлупак. Днес въпросният ден е вече настъпил.

Този стъклен палат е бутикова постройка с изкуствен климат, в която цари вечната пролет на консенсуса. Тук слънцето на добрите намерения ще грее ден и нощ, мирното съжителство на всеки с всеки ще е вън от съмнение завинаги. При такива условия не са възможни повече исторически събития освен домашно-битови инциденти (2). Съответно не може да има политика и избиратели, а само надпревара за гласове между партии и флуктуации между техните потребители и клиенти.

Европа днес като че ли много прилича на този парник. Тя наподобява на музей, на онази достоевска картина на Световното изложение. Музей от сергии, на които са наложени правила как да си пласират доматите и хората. Биополитика и биоикономика. Според Волфганг Щреек, в Европа има няколко типа икономики и те са практически и културно разграничени – северна, средиземноморска и т.н. Но всички са длъжни да работят в един  механизъм и едно темпо. „Германия успя да превърне Европейския съюз в разширение на самата себе си, при което онова, което е добро за Германия, по дефиниция е добро за другите“, твърди немският социолог (3).

Психосоциалният звук на тази атмосфера са оптимизмът и бъдещето, чието единствено обещание е, че комфортът никога няма да спре да тече и да расте. Този утопичен шемет бележи края на политиката и на политическия разговор. Капиталистическата парникова рационалност произвежда тотализиращи и тоталитарни идеологии от нов тип: пазарния фундаментализъм, идеята за безкрайния ръст и съответните неолиберални стратегии, представени като политики без алтернатива. Няма нищо по-лошо и по-фалшиво от безалтернативността поради нейната фактическа недостоверност – винаги има алтернатива. Има нещо фалшиво и опасно в такава Европа.

Не в Дания, в Европа има нещо гнило

Нещо напомнящо изкуствената, задушна атмосфера на парника. И не, такава Европа не може да оцелее.

Често се говори за Европейския проект, като при това понятието „проект“ е изнесено далеч извън специфичното си значение. Проектът предполага някаква цел, намерение, движение. Но проект за какво е Европа? Общият пазар и валута са по-скоро средство, но в името на какво? Освен ако не се окажем в проект за остров, в който капиталът и пазарните игри ще експанзират безкрайно. Освен ако проектът не е прикрит парник, съхраняващо и охраняващо пространство.

Съществува и един друг класически отговор на този въпрос и той се нарича „проект за общо бъдеще“. Но съвременният човек няма големи надежди за бъдещето, няма доверие в големи проекти. Промяната е възможна само на индивидуално равнище – като диети, фитнес, йога, медитации, джогинг, веганство. Такава е общата атмосфера.

По отношение на Европейския съюз илюзиите и оптимизмът от началото са минало. Сега доминиращото настроение е ressentiment (4) и песимизъм, и от другата страна – наивна  патетичност.

Вярно, отчита се преодоляване на вълната от песимизъм (след Брекзит), особено след избора на Макрон. Но това не е надежда в собствения смисъл, а страхов оптимизъм, породен от наблюдението над трудностите, драмите и разочарованията на Великобритания при сизифовските ѝ усилия да излезе от съюза, както и от все по-очевидните негативи на този изход.

Страховият оптимизъм

обаче е негативен оптимизъм, той няма в себе си сили и способности за развитие и за разрешаване на кризи.

И именно в тази критична точка на неочакване се явява призракът, спектърът, привидението – нещо, което хем се вижда, хем не се вижда. Той е тук, присъства, но се вижда, явява се само в определени моменти. Нужен е подходящият паралакс, за да стане ясно онова, което иначе е смътно като през огледало. Физиката го нарича паралакс – илюзията, при която смяната на собствената ми позиция се привижда като промяна в самия обект, неговото положение и видимост. Тоест, трябва да намерим и да заемем най-неудобната, най-трудната и най-рисковата позиция – онази, която ни среща лице в лице с призрака.

Демонтирането на парника изисква способността да мислим на открито, там, където нищо не е гарантирано. Такава ситуация настоява за нова политическа епистемология, за ново разбиране за основанията, амбиции­те и целите на политиката. Това ново политическо разбиране предполага комуникативни социални стратегии, то се основава на комуникативен политически разум.

Три са призраците, поставящи на изпитание възможността за една Европа днес.

На първо място, не за друго, а поради фаталната неизбежност и непосредственост на заплахата, това е екологичната катастрофа. Става дума буквално за физическо унищожение. Глобалното затопляне е очевиден факт, северната полярна шапка се топи драматично бързо, нивото на Световния океан се покачва и е напълно реалистично в обозримо близко бъдеще голяма част от Европа да бъде изличена от географските карти. Това ще сведе проблема за проекта до елементарен въпрос на оцеляване.

После идват пазарният фундаментализъм и политическата безалтернативност. Така се произвежда психополитически климат на безизходица, гняв и клаустрофобия на обществените енергии и въображения. Оттук и появата на третия призраквъзходът на фашизмите и популизмите, както и общата инволюция на политическото. Става дума за глобален процес, има го и на изток от Европа, има го и на запад. Това е инфантилизация на политическия дискурс и на възможностите на политическия диалог.

Доналд Тръмп спечели изборите в САЩ със съобщения от 140 знака в „Туитър“, повечето от които емоционални шамари от махленски тип, твърде далеч от територията на политическия дебат. Великобритания напуска Европейския съюз вследствие на публична параноя, отключена в медиите от шепа политически говорители и проповедници на ксенофобия. Тези феномени са свързани със световната консервативна революция и радикализацията както в либералния, така и в консервативния спектър.

Намираме се в Европа на банките на капитала срещу Европа на банките на гнева. Немският философ Петер Слотердайк говори за това натрупване, за тази постоянна акумулация на недоволство и гняв в капиталистическите западни общества, които образуват т.нар. банки на гнева. Тези банки или канали на социална енергия после много лесно биват превърнати в политически капитал от морални предприемачи, самозвани публични обвинители и авантюристи на политическата сцена (5).

Всички тези призраци са просто страничен ефект от покрилите вече цялата планета глобални кризи на капитализма, от които екологичната катастрофа е само част, както и мигрантските и бежанските потоци, военните конфликти, които демонтират цели държави, милитаризацията, ескалацията на международното напрежение, финансовите кризи, дълговите кризи – тоталната несигурност и невъзможност за бъдеще.

Призракът е глобално същество. Европа вече може да се мисли само в контекста на глобалните проблеми и отношения. Ако парафразираме известния роман на Мишел Уелбек – вече няма възможност за остров. Не сме изолирани в парник, част сме от нещо голямо, което се случва със света. И сме длъжни да се обърнем към него.

В тази ситуация на разпад на парника, на невъзвратимост на острова, историческа мисия на Европейската левица и на всички прогресивни сили е спасяването на Европа, на Европейския съюз, и преди всичко – на проекта Европа. Защото Европа е все по-изолирана в новия глобален свят – тя се откъсва както в романа на Жузе Сарамагу (6), където Иберийският полустров внезапно се отделя от Европа и започва да плава на запад в Атлантика – отхвърлена е като стар, изтощен и безобиден, парников, музеен континент, играещ само вторична роля в световната политическа драма на днешния ден. Но както казва Бруно Латур: „Европа наистина е сама, но само Европа може да ни спаси“ (7).

 

Бележки:

(1) Фьодор Достоевски, Зимни бележки за летни впечатления. Във: Фьодор М. Достоевски, Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 4, С., 1982.

(2) Peter Sloterdijk. – Im Weltinnenraum des Kapitals: Für eine philosophische Theorie der Globalisierung. Frankfurt am Main, 2005, pp. 265-276.

(3) Волфганг Щреек. Хегемония по случайност. – Le Monde diplomatique (бълг. изд.), май 2015.

(4) Понятието има философски контекст и значение при Ницше и Киркегор и означава гняв, недоволство, обвиняване на другия, на елитите за собствения провал и посредственост, както и съответното желание за възмездие.

(5) Peter Sloterdijk. Zorn und Zeit. Frankfurt am Main, 2006.

(6) Jose Saramago, The Stone Raft. New York, 1996.

(7) Вж. Slavoj Žižek. Hinter dem samtenen Vorhang. – Die Zeit, Nr. 22, 2017.

 

Текстът е представен като доклад на международната конференция на Партия на Европейската  левица и Партия „Българската левица“: „Един друг Европейски съюз е нужен и възможен“, проведена на 18.05.2018  г. в София.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови