НИЕ СМЕ БСП

Брой 7-8,юли-август 2018

Битката срещу разрушителния неолиберализъм няма да бъде спечелена с войнстващ национализъм с елементи на фашизъм, а с радикална прогресивна социалистическа алтернатива


 

„Голяма грешка е да си мислите, че Бог е на страната на вашата кауза, вашата държава или вашата позиция. Най-малкото това е проява на гордост, което е грях.“

Кристофър Хитченс

„За нас животът с достойнство не е въпрос на далечното бъдеще; напротив – ние високо заявяваме намерението си да се борим за защитата на човешкото достойнство и свободната реализация на всяка личност тук и сега, така както го изискват гражданите на страната и както повелява Конституцията. Но не бива да си правим илюзии, че такова качество на живота се постига с декрети и лозунги.“

Програмата на БСП

 „...Tърсенето на широк диалог с цялото общество, за да се идентифицират проблемите и да се определят пътищата за тяхното решаване…Това е документ, покана за разговор… Този разговор е наложителен и необходим.“ Призивът е на един популярен социолог и стратег, сочен за част от авторския колектив на т.нар. Визия за България. Същият допълва, че „за първи път от началото на 90-те години, когато имаше подобни дискусии накъде да вървим и какво да правим – 30 години по-късно най-сетне се връщаме към важен, сериозен разговор.“

Дори да се съгласим, остава въпросът защо „така необходимият и наложителен“ разговор не се състоя на първо място в редиците на БСП? „Визията“ беше представена в периода между последния Национален съвет на БСП (10 юни 2018 г.) и предстоящия пленум на 29 септември т.г., а именно на 21 юли в НДК. И дали наистина за първи път от 30 години се повдига дискусията за това

 

накъде вървим и какво да правим

Трогателна е лекотата, с която се внушават подобни заблуди. Ето, например, какво пише в Програмата на партията, приета на 47-ия конгрес на БСП на 22 и 23 ноември 2008 г.:

 „Българският народ от времето на националното си Възраждане има един върховен национален идеал – чистата и свята Република! Днес ние, българските социалисти, категорично отстояваме държавното устройство на България като република с парламентарно управление, рамката за изграждане на демократична, правова и социална държава.

Длъжни сме обаче ясно да осъзнаем, че все още сме далеч от това  нашата държава да е пълноценно демократична, в истинския смисъл правова, наистина социална. За да се изпълни с реално съдържание тази същност на конституционния модел, от решаващо значение е дали има парламент, правителство и съд, органи на местното самоуправление, които разполагат с компетентността и авторитета да защитават интересите на гражданите, да модернизират страната като европейска държава на ХХІ век.“ 

Може би „Визията“ си поставя именно такава амбициозна цел – „да изпълни с реално съдържание тази същност на конституционния модел“? Защото всички леви хора единодушно биха изтъкнали ролята на държавата като основополагаща за регулирането на всички социални и обществени отношения и процеси. Въпросът обаче е

 

не дали, а каква държава?

В каква рамка ще облечем онези така необходими социални политики, регулации, правила, защита на колективни интереси и т.н.? Социална и правова държава, полицейска държава или може би „корпоративна държава“, приложена за първи път от Бенито Мусолини във фашистка Италия.

Но да се върнем на проекта, представен в НДК от председателя на Националния съвет на БСП Корнелия Нинова. Преди всичко

 

„Визията“ впечатлява със своята лексика

Ето, например, колко пъти се споменават в документа някои ключови думи и изрази:

  мир2 пъти;
солидарност2 пъти;
прогреснито веднъж;
щастиенито веднъж;
уважениеведнъж;
социално слабинито веднъж;
родолюбиенито веднъж;
работници2 пъти;
експлоатациянито веднъж;
неравенство 4 пъти;
справедливост3 пъти;
морал/моралнонито веднъж;
достойнствоведнъж;
честностнито веднъж;
равнопоставеност/равноправиенито веднъж;
класаведнъж;
олигархиянито веднъж;
правова държаванито веднъж;
синдикат/профсъюзнито веднъж;
Конституциянито веднъж;
Програма на БСПнито веднъж;
социализъмнито веднъж;
неолиберализъмнито веднъж;
капитализъмнито веднъж;
държаванад 30 пъти;
икономиканад 25 пъти;
интересинад 10 пъти;
конкуренция/конкурентоспособност8 пъти;
бизнеснад 15 пъти;
фирминад 10 пъти;
предприятиянад 15 пъти;
инвестиции/инвестиционна политика/инвеститорнад 20 пъти.

Ще се въздържа да я определя като „Визия на БСП“ по няколко причини. Първо, така и не стана ясно кой я е писал, след като мнозинството от членовете на Националния съвет се запознаха с нея едва по време на премиерата ù. Второ, „Проект Визия за България“ е подписан от направление „Публични политики и анализи“? Отново не се уточнява чие направление е това и дали да не очакваме „Визия“ и от направление „Деловодство“, например? Не на последно място, 30-те страници драстично се различават по дух и послания от Програмата на БСП, в която е записано, че като „национално отговорна партия оставаме дълбоко свързани с ценностите на родолюбието – с българските народни традиции и добродетели като патриотизма, трудолюбието, ученолюбието, откритостта към света, почтеността, привързаността към семейството, приятелството, гостоприемството, милосърдието, взаимопомощта“.

„Родолюбието“ обаче напълно отсъства от „Визията“ на сегашното ръководство на партията. За сметка на това К. Нинова в прав текст заяви в НДК, че не след дълго противниците на Орбан и на стила на работа на Вишеградската четворка ще разберат, че не са били прави.

Кое е общото между тези държави (Унгария, Чехия, Словакия ‒ бел.а.), макар че и те имат много грешки в ограничаване на права и свободи, и не са идеални, но общото е, че икономиките им процъфтяват.... Някои ги обвиняват, че са популисти. Не, те са реалисти... Ние изпратихме специалисти там, те взеха законодателството на тези държави, ние го прегледахме и видяхме, че то в много отношения отива на левите идеи, но преди всичко са мерки и политики за националните им интереси и облагодетелстване на народите им.“

Похвално е, че ръководството на партията отделя време, енергия и средства, за да изследва и заимства добър опит и практики от други европейски държави, макар и такива, които „ограничават права и свободи“! Но защо се взима пример от едни за сметка на други?

На заседание на Съвета по външна политика на Националния съвет на БСП в края на миналата година зам.-председателят на партията К. Добрев обяви, че подобна опознавателна мисия ще се състои във Великобритания, където нашите представители щели да се срещнат с популярния ляв лидер на Лейбъристката партия Джеръми Корбин. На 21 юли 2018 г. обаче членовете на НС разбрахме, че наши „специалисти“ (не се знае кои) са посетили държавите от Вишеградската четворка, а за Великобритания, Португалия и Испания явно не е останало време и желание…

Пропагандирането на крайнонационалистически и изолационистични политики, каквито прилагат Орбан, Фицо, Тръмп и др., очевидно въобще не смущава и близки до лявото – каквото и да означава това – професори, политолози и журналисти. А интензитетът на коментарите им през отпускарския месец август и понастоящем през септември, предвещава една наистина гореща есен. Медиите изобилстват от анализи и интервюта, посветени на „Визията“. Повечето обаче предизвикват най-малкото

 

тревога и недоумение

у един млад социалист, член на партията от 2003 г.  На 1 август „24 часа“ публикува анализа на политолога Борис Попиванов „Визия за България“ търси обединение на по-широки среди“. Човек с безспорен професионален авторитет и интелектуални качества прави отчаян опит да защити незащитимото с „железни аргументи“: „Да оставим настрана въпроса къде е писано, че европейските леви партии трябва да бъдат непременно антинационални... Но в различните европейски страни, по исторически причини, които не можем да заобиколим, са се родили и утвърдили различни интерпретации на левите идеи. Някои леви партии са космополитни и преди всичко ориентирани към права на малцинства и уязвими групи; други, напротив, са се структурирали и наложили като защитници на правата на мнозинствата. Съзнавам, че спорът е сериозен и едното не бива да става за сметка на другото. Лявото наистина е интернационално – то обаче има и национални измерения.“

Би било интересно авторът да сподели кои са тези АВТЕНТИЧНИ леви партии и движения, които „са се структурирали и наложили като защитници на правата на мнозинствата“ за сметка на малцинствата? И на какъв принцип разделя обществото – социалноикономически, етнически, религиозен? И да, разбира се, че лявото има национални измерения. Въпросът е

 

какво налага преднамереното задълбочаване на дилемата
патриотизъм
интернационализъм в българския социализъм

Да си ляв, означава да си честен, солидарен и съпричастен към всички. Или както справедливо отбелязва Таня Турлакова в своята статия „Някои необходими акценти в новия прочит на историята на социализма в България 1891–1944 г.“: „…левите партии поначало се създават и развиват с претенцията за социална чувствителност и върху принципите на интернационализма и международната солидарност“.

В интервю за сайта „Епицентър“ от 7 август т.г. проф. Иво Христов, депутат от гражданската квота на „БСП за България“, заявява, че политиката на новия елит около Тръмп е реалистична, защото не се базирала на фантасмагории, а на нещо реално. Прав е. Ето нещо реално от последните дни – президентът на САЩ одобри рекорден бюджет на Пентагона от 716 млрд. долара за финансовата 2019 г. Бюджетът предвижда още 500 милиона долара за съвместното производство на системите за ракетна отбрана на Израел, 850 милиона долара за обучение и въоръжение на иракската армия и 250 милиона долара помощ в областта на сигурността за Украйна. Този бюджет „ще даде на американските военни огневата мощ, от която се нуждаят, за да спечелят бързо и решително всякакъв конфликт“, заяви Тръмп.

По време на президентската кампания в САЩ, а и след това, същите родни леви националисти не ни ли убеждаваха разгорещено, че едно от най-големите достойнства на този човек е предполагаемото му желание да преустанови разпространението на демокрация чрез военна сила, както правеха ужасните либерали преди него?

В текста си „Глобалистите паразитират върху левицата“, П. Кичашки пък защитава тезата, че след като левите мълчат, то било разбираемо, че „масово реакцията срещу глобализма идва основно от онова, което учебникарски наричаме „десница“ – от Доналд Тръмп до Виктор Орбан. Отварям скоба, че всъщност голяма част от разбиранията, да речем на Тръмп, са по-скоро центристки и балансирани, отколкото „десни“, но това също е тема с продължение.“ И съвсем „центристки и балансирано“ наред с други политики, които облагодетелстват само големия бизнес в САЩ, Тръмп излива стотици милиарди във военно-промишления комплекс, иска стена с Мексико, а както стана ясно, и една 4800-километрова стена през Сахара!

Какво пише във „Визията“ по въпроса: „САЩ след избирането на президента Тръмп променят външнополитическите си приоритети. Понастоящем се забелязва постепенно отдалечаване от досегашните традиционни съюзници и партньори (НАТО и ЕС) и все повече ориентиране към политика, основана на двустранна основа.“ Излиза, че след като очевидно ЕС е пред разпад, както твърди Христов, то според ръководството на БСП България трябва да заложи на интензивен и реален двустранен диалог между София и Вашингтон, без ненужния посредник Брюксел.

Не спираме дотук, на 14 август т.г. вестник „Дума“ публикува анализ на Радко Ханджиев, озаглавен „Виктор Орбан – явление или закономерност? Ценностите на унгарския премиер като суверенитет, християнство и патриотизъм намират все повече поклонници в Европа“. И четем: „Още в първия си мандат като премиер (1998–2002) Орбан замисля приемането на нова конституция, която по-пълно да отразява унгарския национален дух… Богът, короната и семейството са стълбовете, около които е конструиран Законът… Идеята е всички сънародници да се слеят в едно цяло – в унгарска етническа нация. Иначе казано, националният принцип се поставя над гражданския“. С други думи – напред към нова Конституция (една от отсъстващите думи във „Визията“), която да отразява истинския български дух, който, както се подразбира, е националистически, а не патриотичен, интернационален и солидарен!

Друг виден застъпник на тръмпизма и орбанизма, Боян Чуков, пък често громи „ултралибералните троцкисти“, а в друг свой коментар за сайта ПИК потвърждава казаното от Ханджиев, че Орбан пръв в ЕС „избрал националните интереси пред солидарността! “

Преди дни унгарският десен вестник „Маджари удок“ също „разкри дългите пипала на троцкистите в Европа“. От статията става ясно, че именно такива вражески елементи стоят зад изложба на Фрида Кало в Унгарската национална галерия. „Няма да повярвате, но Троцки се появи в Будапеща, този път от леглото на Фрида Кало“, пише изданието. Подобни материали са пряко следствие от големия национален дебат за културата и културните политики, който бе повдигнат от Орбан ‒ „спасителят на Европа“, както самозвани чужди и родни експерти често го наричат, и дори твърдят, че в Унгария е дошло време за промяна към по-консервативни ценности в културата и за края на „доминацията на леви либерални артисти“. А един от приближените анализатори и участник в политическите кампании на Орбан дори заявява, че целта е културата да се адаптира така, че да отразява дясното политическо надмощие, като в същото време запазва ценностите на либералното изкуство. Според него правителството има право да фаворизира и поддържа консервативното мислене, артисти и култура.

Дали К. Нинова и сподвижниците ѝ си дават сметка, че онзи, когото хвалят и от чийто опит искат да черпят, е един от най-яростните антикомунисти в Европа?! Дават ли си сметка, че тоталният контрол, който е наложил в Унгария върху съдебната система и медиите, поражда огромни нива на корупция и зависимости?! Възможно ли е искрено да вярват и да

 

тласкат БСП към хипотезата,
че Орбан, а не Корбин, е бъдещето

Преди дни се стигна до един парадоксален абсурд – левицата, в лицето на БСП, управляващите националпопулисти от ГЕРБ и т.нар. патриоти, както и президентът, започнаха „надпревара“ в защита на Орбан, след като Европейският парламент одобри Резолюция по чл. 7 от Договора на ЕС, която изисква от Съвета (страните членки) да „констатира съществуването на ясен риск Унгария да извърши тежко нарушение на ценностите, на които се основава ЕС“. Процедурата бе одобрена с 448 гласа „за“, 197 „против“ и 48 „въздържал се“.

В доклада са изброени 12 проблемни области за Будапеща – конституционната и избирателната система; независимостта на институциите и правата на съдиите; корупцията и конфликтите на интереси; правото на неприкосновеност на личния живот и защитата на данни; свободата на изразяване; академичната свобода; свободата на вероизповедание; свободата на сдружаване; правото на еднакво отношение; правата на хората от малцинствата; основните права на мигрантите; икономическите и социал­ните права.

Родни и чужди защитници на Орбан ще побързат да ви кажат, че всичко изброено е чисто и просто претекст. Но няма да чуете и дума за това как реално се управлява Унгария днес, защото стилът и прийомите нелицеприятно напомнят на Борисов и ГЕРБ. Ще ви бъдат изтъкнати завидните икономически параметри на страната, които погрешно се отдават на далновидната политика на Орбан. А всъщност се дължат на напълно независещи от него външни фактори и капитали, които по една или друга причина са насочвани към държавата, която управлява. Но това е тема на друг дълъг анализ. Според защитниците му истинската причина ЕП да покаже жълт картон е „смелата“ политика на Орбан по отношение на бежанците. Но когато фактите говорят, дори Всевишният мълчи:

ü Промяна на избирателната система в полза на управляващата партия ФИДЕС.

ü Безпардонно кадруване в съдебната система – преждевременно пенсиониране на съдии, по-късно сменени с удобни кадри за управляващите.

ü Обезсилване и подмяна на Конституционния съд и на Националната банка.

ü Почти тотален партиен контрол върху медиите – както частни, така и обществени.

ü По данни на ОЛАФ зетят на Орбан днес усвоява около 1/3 от всички европейски фондове в Унгария, което го обогатява с около 1.5 млрд. евро годишно.

ü Други журналистически разследвания разкриват, че група от около десетина унгарски „бизнесмени“, близки до въпросния зет и до един съученик на унгарския премиер, е усвоила общо към 9 млрд. евро публични средства от 2010 година насам; преди 2010 г. са усвоявали под 2% от стойността на всички обществени поръчки в Унгария, днес делът достига цели 28%, и т.н., и т.н.

По отношение на резолюцията на ЕП българският президент Радев отбелязва с тревога, че „изключването и запушването на устата не са европейски принципи, а работят против Европейския съюз“. Така е. Точно затова ЕП взе едно закъсняло, но правилно и достойно решение по отношение на, меко казано, недемократичните практики на „запушване на уста“, с които Орбан управлява Унгария. 

Защо тогава К. Нинова ни дава политиката на „унгарския Борисов“ за пример? Още по-интересно е, че това не е в разрез само с позицията на социалистите и демократите в Европейския парламент, но и на  групата на Европейската обединена левица („Подемос“, „Сириза“, „Левите“ от Германия и др.), Групата на зелените и Групата на либералите и демократите.

По всичко личи, че неадекватната подкрепа за Орбан от страна на представители и „приближени“ до БСП би могло да се дължи на желание да спечелят консервативен и националистически вот, което да им помогне в устрема към властта. Втората причина, не по-малко важна, е търсенето на външни и вътрешни съюзници.

На всички тях БСП казва: спокойно и ние не ценим особено правовата държава; няма да се замислим да наложим данък на инакомислещите организации по примера на Орбан; желаем да задържим властта на всяка цена; би било добре да контролираме непослушните медии; много е важно да си назначим удобни съдии; и нямаме нищо против да чертаем разделителни линии в обществото по оста наши – чужди, християни – мюсюлмани,  патриоти – соросоиди, и т.н.

Дали е прекалено тежко едно подобно обвинение? Не! Когато лидерката на една лява партия открито защитава един горд антикомунист (в словото си в ЕП по време на дебатите за наказателната резолюция срещу Будапеща Орбан каза: „...тези хора искат да денонсират унгарските бойци на свободата; на антикомунистическата, демократична съпротива...“), любител на едноличната власт –

 

посланието е само едно:
готови сме на компромиси с демокрацията!

Бранителите на Орбан твърдят, че неговото поведение е нищо повече от противопоставяне на разядения и несправедлив Европейски съюз. По този повод А. Симов пише ясно: „...дори плашещата визия на Орбан за ЕС е за предпочитане пред настоящото положение на нещата, затворено между ишиаса на Юнкер и безвремието на европарламентарното нищоправене.... Той се дава за пример като човек, който не се страхува да предложи различна визия за бъдещето на Европа. Не оценяваме проекта му, оценяваме смелостта. Искам и българската левица да е достатъчно смела... В този смисъл самото изкарване на управленски проект за трансформация на държавата е част от реморализацията на БСП.“

Наред с това, в своя текст-отговор на публикуваните във в. „Дума“ фрагменти от настоящата статия А. Симов задочно ме поздравява, че съм помогнала за „връщането на идейната дискусия в БСП...“ Критикува „подхода да се прави статистически анализ на използваните думи във „Визия за България“. …„морал/морално“ не била спомената нито веднъж… „Визия за България“ не е идеологическа платформа, нито пък си е поставяла такива задачи. Идеята в нея е идеологическите постановки да бъдат преведени в езика на конкретните управленски решения, които бъдещо управление да реализира. В този смисъл аз щях да бъда настроен много скептично и съмнително, ако бях срещнал някъде думата морал. Как точно да я използваме в такъв документ? „Ще управляваме морално?“ 

Жалко, че А. Симов рядко присъства, а струва ми се нито веднъж не се е изказвал на пленум на НС на БСП, иначе с радост бих водила този спор на живо. Но нека не ставаме дребнави. Длъжна съм обаче да задам поне два въпроса. Как така хем статията ми помага да се върне идеологическата дискусия, хем „Визия за България“ не била идеологическа платформа, нито си била поставяла такива задачи? И още нещо –

 

„Ще управляваме морално?“
Да! Точно това трябва да пише във „Визията“!

Само фактът, че така поставен, въпросът едва ли не има за цел да предизвика лека насмешка, вече е крайно смущаващ. Освен това излиза, че досега БСП не е била морална, щом ще я реморализираме? И как така „изкарването на управленския проект е част от „реморализацията на БСП“, но едновременно с това думата „морал“ няма място в него?!

В някои от последните си коментари видни „безпартийци“ и дори противници на политическите партии, като П. Волгин, П. Кичашки, Б. Цеков, Б. Чуков, В. Вацев, И. Христов и др., подозрително се фокусират върху съдбата на левицата, и на БСП в частност, и натрапчиво насаждат идеята, че повече неща разделят хората, отхвърлящи неолиберализма, отколкото ни обединяват.

Твърдо вярвам, че не е така. Напълно споделям някои техни констатации, например, че трябва да се сложи край на всевластието на бизнес империите; че неолибералният разрушителен модел ни поробва; че „истинските проблеми на хората са свързани с работата, достойното заплащане, достъпа до качествена медицинска помощ и качествено образование, сигурносттта. Глобалните неравенства, луксът, в който тънат малцина, и мизерията, обхващаща все повече хора, унищожаването на природата в името на пазарните принципи също са сред най-болните въпроси на нашето съвремие“ (П. Волгин).

 

Въпросът е как да стане това?

Според тях левицата (БСП) е напълно изчерпана и върху нея паразитират разни наследствени номенклатурни соросоиди. Безпартийните критици говорят като последна морална инстанция и спекулират за това що е ляво, каква да бъде ролята на държавата и кои са автентичните леви ценности. „В основата на бедността в нашето общество стои разрушителното въздействие на нерегулираните пазарни сили и недостатъчната ефективност на държавното въздействие. В тези условия се обезсмисля основополагащата ценност за равенството, принципът за равните възможности на всеки гражданин да намери работа, да създаде дом и семейство, да има достоен живот. Ето защо за нас на първо място стои задачата да осигурим условия за развитие на обществото въз основа на ценностите и принципите на хуманността и солидарността. Това означава да формираме общество, в което не парите, а политиката определят шансовете за достоен живот, последователно да ограничаваме и изолираме пазарния натиск в политиката и  държавното управление“, пише в Програмата на БСП.

Излиза, че още през 2008-а сме имали сходни виждания по много въпроси. Откъде идва разминаването? Критиците ще кажат – това са само едни добри пожелания, а в действителност БСП не ги изпълнява, когато има досег до властта. Трудно ми е да споря. Наред с някои безспорни постижения и добри политики, бизнес зависимостите и обвързаността на част от ръководните кадри на партията със сенчести структури и задкулисни кръгове нанесоха неизмерими дългосрочни щети на БСП. Но това значи ли да я закрием и да градим нова „християнска“ левица? Или е по-разумно да работим заедно за една истинска лява партия, която да спечели доверието на избирателите, така че да разполага с всички инструменти на правовата държава, за да управлява в името на трудещите се хора?

Кое обаче дава основание на част от критиците, които открито громят БСП, да вярват, че „Визията“ е именно онази гаранция за промяна, за която всички мечтаем? Със сигурност не е, например,

 

отношението към работниците, което за всеки социалист следва да е централен въпрос

„Ако трябва да обобщим накратко, „Визията“ всъщност е посветена на интересите на бизнеса... Така че, в крайна сметка, когато говорим как ще подкрепяме малкия и средния бизнес, трябва да се запитаме как той се отнася към работниците. Онова, което най-много ме притесни, е, че никъде не се говори за правата на работниците. Имаме огромен бум на случаи, в които не се изплащат заплати, трудови злополуки и т.н., така че очаквах поне някакви мерки за защита на работниците в това отношение... Очаквах нещо за наказания на работодатели, които не осигуряват добри условия на труд, не плащат заплати и които реално допринасят за прекаризацията“, казва Даниела Пенкова за „Визията“ в интервю за сайта „Барикада“.

Наред с това Б. Цеков греши, че „истинският идеологически разлом днес е дали си за неолибералния глобализъм, или си срещу него... Няма място за партийна запалянковщина от типа – щом съм ляв, значи трябва да съм за Хилъри и Сандърс, а щом съм центрист или десен, значи съм за Тръмп или Маккейн. В такива исторически моменти много по-важно от партийните етикети и личното идеологическо самоопределение е да се позиционираме в голямата картина, а не в малките сюжети.“

Позиционирайки се в голямата картина, ще си позволим да се усъмним в искреността на тези съждения. Най-малкото, защото те идват от човек, който „участва в различните форми на организирания либерализъм и опитите за създаване на устойчив либерален политически субект в България след 1989 г.“ („Уикипедия“). Преминал през НДСВ, отцепил се в „Новото време“, инициатор и идеолог на гражданското движение „Модерна България“. През 2014 г. е кандидат за депутат от гражданската квота на коалиция „БСП лява България“, основател на Института за модерна политика, който нашумя около съмнителни обществени поръчки за референдума на един телевизионен водещ, а понастоящем и юридически съветник на президента Радев. Безспорно подобна биография предполага липсата на „лично идеологическо самоопределение“. Защото има фундаментално значение дали подкрепяме политиките на Сандърс или на Тръмп. И всякакви опити за неглижиране и омаловажаване на подобни ценностни и идеологически сблъсъци ще са безуспешни, защото здравомислещите хора все още правят разлика между добро и зло.

Опитът на Цеков да „обясни“ биографичните си политически метаморфози може да бъде определен най-малкото като странен. А тезата, че  няма ляво и дясно, обединявайте се в името на България, ни връща към редица подобни неуспешни опити от близкото минало – НДСВ, ГЕРБ в началото, АБВ, а днес дори БСП и президента Радев, който заяви готовност да оглави движение на интелектуалци за „единение на нацията“, която вече трябвало да спре да се дели на „палачи и жертви“??!

Съветникът на Радев по юридическите въпроси Цеков добавя: „Бъдете верни на идеите си и зарязвайте всяка партия, която изменя на идеите, в които вярвате! Партиите са само организационен инструмент. Нищо повече! Няма по-порочен принцип от този, че „партията е права дори когато съгреши“.

Как да не се съгласим? Така е. Но вместо да прелита от партия в партия, добре е човек да чете програмите, да направи информиран избор и бидейки член на една или друга организация, да се бори за спазването и отстояването на принципите, които е подкрепил. Всичко останало си е

 

откровено политическо джендърство,
в което няма и капка достойнство 

Безпартийните анализатори обаче искат да наложат една голяма заблуда, която, струва ми се, е послужила за вдъхновение на авторите на „Визията“ – а именно, че сблъсъкът днес е национализъм – глобализъм! Не! Истинският идеологически разлом всъщност е неолиберализъм (либерали, десни и крайнодесни) – прогресивни сили (социалисти, комунисти и зелени)!

Вече дори в САЩ започват да гледат на социализма с други очи. Доскоро отвъд океана това понятие бе равносилно на комунизъм, а оттам – директно на фашизъм. За американския гласоподавател бе немислимо да пусне бюлетина за кандидат, самоопределящ се като социалист. Това е на път да се промени обаче. Подкрепата за претенденти като Бърни Сандърс, Александрия Окасио-Кортес, Рашида Тлаиб и др. в средите на Демократическата партия продължава да расте с всеки изминал ден. Партията, която някои политически анализатори определят като „втората най-ентусиазирана капиталистическа партия в света“, припомня професорът по политически науки от Бостънския университет Кори Робин на страниците на в. „Ню Йорк Таймс“ в статията си „Нов поглед и стратегия за социализма“.

Желанието за членство на млади хора в Демократични социалисти на Америка, най-голямата социалистическа организация в страната, се разпространява мълниеносно и мнозина като Робин търсят обяснение за това. Според него, при капитализма сме принудени да се подчиним на шефа. Ужасени да не го хванем в лош момент, ние се покланяме, ласкаем, флиртуваме, че дори и по-лошо – само и само да получим повишение или да не бъдем уволнени. И още:

„Социалистическият аргумент срещу капитализма не е, че ни прави бедни. Прави ни несвободни. Когато моето благополучие зависи от нечия прищявка, когато основните нужди на живота налагат подчинение на пазара и подчинение на работното място, ние живеем не в свобода, а в господство. Социалистите искат да сложат край на това господство: свобода от управлението на шефа, от необходимостта да се усмихваме заради някоя продажба, от задължението да се продаваме, за да оцелеем.

Социализмът не е журналисти, интелектуалци или политици, въоръжени с политически „визии“. Както Маркс и Енгелс правилно са разбрали – в крайна сметка става дума за работниците, които решават накъде и как да придвижат света. Това също е вид свобода. Социалистическа свобода.“

Нашите критици обаче продължават да повтарят, че панацеята за всички болести на неолиберализма се крие в самоопределянето националист–глобалист. „Ще дойде време, а то не е далеч, когато всички ще трябва да загърбим дребните си различия по една или друга тема и да заемем страна в тази битка. Или ще сме на страната на статуквото на неолибералния глобализъм и мултинационалните корпорации, или ще сме на страната на националната държава, на конституционния ред и на суверенните народи. Идва време разделно и всеки, който иска да влияе на обществените процеси, ще трябва да заеме позиция“, пише П. Кичашки в текста си „Битката срещу Орбан е ход във войната между глобалисти и защитници на националната държава“.

С риск да проявя излишна нескромност и без да претендирам, че искам да влияя на обществените процеси, не мога да не приема така поставеното предизвикателство и да не заема позиция. Но без да се съгласявам с така поставените параметри на уравнението.

Изкушаващо е да сведем всичко до националист – глобалист. Тогава не би бил изненадваща и интересът на националистите към БСП, както не е случен и флиртът на ръководството на партията с този тип електорат и този тип анализатори. К. Нинова, например, вижда в позицията на Европейския парламент срещу Унгария още една стъпка към разделението на Европа след излизането на Великобритания. И по социалистически, някак хуманно и солидарно, добавя: „Увеличават се парите за интеграция на мигранти, мен ако питате, тия пари трябва да се дадат за връщане на мигрантите по родните им места“.

Връщайки се на предизвикателството – бих казала – да, всеки трябва да се определи. И нека и ние, подобно на автора, да опростим малко дилемата.

Споделяме ли стремежа да се борим безкомпромисно за живота на милиони деца, които по данни на УНИЦЕФ ежегодно умират по света по предотвратими причини като мястото и условията, в които са родени?

Споделяме ли разбирането, че с прости решения като лекарства, чиста вода, електричество и ваксини можем да спасим милиони деца?

Споделяме ли политиката на ООН и 17-те цели за устойчиво развитие, които трябва да бъдат постигнати до 2030 г. Сред тях са: край на бедността, на неравенството и на други глобални кризи, като същевременно се насърчават инициативи като преминаване към възобновяеми енергийни източници.

Или ще строим стени, ще орязваме социални придобивки, ще сочим различните с пръст и ще ги виним за всички недъзи на демокрацията и накрая, съвсем балансирано и центристки в името на милосърдния Бог „милосърдието, казва Сатаната на Булгаков, има коварния навик да се промъква и през най-тесните пукнатини“), ще се борим с пришълците, които застрашават християнските ни ценности?

Недвусмислено

 

изборът, пред който днес сме изправени,
е демокрация или тоталитаризъм

Равенство или олигархия, истина или лъжа. И тези категории си имат имена: Сандърс или Тръмп, Корбин или Орбан, Коща или Фицо! Интересно дали у нас дилемата може да бъде сведена до Нинова или Борисов?

Ясно е, че старият глобален неолиберален ред се провали и че всякакъв опит за защита или реабилитация на статуквото е немислима! Ясно е, че Третият път на Блеър, репутацията на Клинтън, кариеризмът на Шрьодер разклатиха устоите на социалдемокрацията! Ясно е, че така повече не можем да продължаваме! Как да продължим напред? Как да се борим с неолиберализма и разяждащия цели общества див капитализъм?

 

Как да възродим социализма?

Сандърс, Варуфакис, Ципрас, Гизи и Корбин имат своите рецепти. Те, разбира се, коренно се различават от тези на Тръмп, Орбан и Фицо, но да видим как.

В свой скорошен коментар за в. „Гардиън“ Бърни Сандърс пише, че новата авторитарна ос в лицето на Тръмп, Орбан и компания изисква отговор от международен прогресивен фронт. „Трябва да признаем провалите на стария глобален ред и да работим за алтернатива, която да осигури по-добро бъдеще за всички ни“, казва Сандърс. „В момента се води една глобална борба, която ще има огромни последствия. Залогът не е нищо по-малко от бъдещето на планетата ни – икономическото, социалното и екологичното.

Във време на огромно неравенство в богатството и доходите, в което горният 1% притежава повече богатство от останалите 99%, наблюдаваме възхода на една нова авторитарна ос.

Тези режими могат да се различават в някои отношения, но споделят ключови атрибути: враждебност към демократичните норми, антагонизъм към свободната преса, нетолерантност към етнически и религиозни малцинства, както и вяра, че правителствaта трябва да работят за собствените си егоистични финансови интереси.

Истината обаче е, че за да се противопоставим ефективно на десния авторитаризъм, не можем просто да се върнем към проваленото статукво от последните няколко десетилетия.

За да можем ефективно да се борим с възхода на международната авторитарна ос, ние се нуждаем от международно прогресивно движение, което да мобилизира с визия за споделен просперитет, сигурност и достойнство за всички хора, и да търси решение за огромното неравенство, което съществува не само в икономическата, но и в политическата власт.

Подобно движение трябва да е готово да мисли креативно и смело за света, който бихме искали да създадем. Макар тези от авторитарната ос да са ангажирани с разбиването на създадения след Втората световна война глобален ред, тъй като го виждат като ограничаващ достъпа им до власт и богатство, не би било достатъчно просто да защитаваме този ред във вида, в който съществува сега.

Трябва честно да погледнем как този ред се провали в много от обещанията си и как автократите умело използват тези провали, за да създават подкрепа за собствения си дневен ред. Трябва да се възползваме от възможността да създадем нова концепция за един истински прогресивен глобален ред, основаващ се на човешката солидарност. Ред, който признава, че всеки човек на тази планета споделя обща човечност, че всички искаме децата ни да растат здрави, да имат добро образование, прилични работни места, да пият чиста вода, да дишат чист въздух и да живеят в мир.

Задачата ни е да достигнем до всички хора по света, които споделят тези ценности и които се борят за по-добър свят. В тази епоха на експлодиращо богатство и технологии ние имаме потенциала да създадем достоен живот за всички хора.“

Джеръми Корбин. На 28 юни 2016 г. британският Институт за трудови правоотношения публикува своя Манифест за трудово право, който си поставя за цел цялостно преразглеждане на правата на работниците. Подобна радикална програма за пореден път подсказва защо неизбежното спечелване на следващия парламентарен вот от Лейбъристката партия и едно правителство, оглавявано от Джеръми Корбин, представлява такава заплаха за неолибералните сили навсякъде по света. Манифестът включва опростяване и укрепване на защитата на всеки, който работи за препитанието си, като стандартизира определението „работник“ и гарантира, че трудовите права се прилагат за всички хора еднакво.

Документът гарантира и възстановяване на колективното договаряне в цели сектори на икономиката, което ще подпомогне трудещите се хора да се справят с несправедливото заплащане. Той се занимава с едни от най-големите проблеми на Великобритания днес – сенчестата икономика, несигурната работа и бедността. Манифестът предлага план, който би могъл да бъде част от новия път за работещите хора на Острова, водени от синдикатите. План, който може да бъде прокаран само от Лейбъристката партия, която години наред беше обърнала гръб на работниците и си затваряше очите за пагубните схващания на последователите на Тачър за господството на пазара.

Лейбъристката партия начело с Джеръми Корбин иска радикално да трансформира икономиката на Обединеното кралство, формирайки „социалистическо общество“, в което „повече няма да бъдем ограбвани от никого“. И едва ли е случайно, че наскоро социалните мрежи буквално прегряха от призива #НиеСмеКорбин (#WeAreCorbyn). Стотици хиляди хора се обявиха в подкрепа на лейбъристкия лидер, несправедливо набеден от десните медии на Острова в антисемитизъм.

Да, Корбин е твърд и последователен противник на политиката на окупация, която води Израел. Това е негово право, а като автентичен ляв лидер е и негов дълг. И да, сред лейбъристите има антисемити, но в статия, озаглавена „Ще изкореня антисемитизма от Лейбъристката партия“, публикувана във в. „Гардиън“ на 3 август т.г., Корбин пише: „Посветих живота си на кампания за признаване на силата на едно многокултурно общество…Крайната десница в Европа и Северна Америка е във възход. Пътят на антисемитизма е открит от националистите в Унгария и Полша, а поддръжниците на Томи Робинсън отдават нацистки поздрави по улиците на Лондон, заплашвайки афроамериканската, мюсюлманската и еврейската общност. Това е реална заплаха.“

„Лейбъристката партия съществува, за да се бори и да победи бедността, неравенството и несправедливостта в нашето общество. Моята задача е да гарантирам, че ще постигнем това“, добавя Корбин.

За какво обаче съществува днес Българската социалистическа партия? И как се управлява тя? Дали за да се бори за правата на работниците и за модерно солидарно общество, или за да пренася „отломки от „епохата Живков“, както съветва един друг „ляв“ професор?

 „Днес сме изправени не само пред възхода на някои представители на националистическата и популистката крайна десница на изборите, но и се сблъскваме с проникването на ксенофобския и шовинистическия ѝ дневен ред в самия демократичен спектър“, предупреди наскоро гръцкият министър-председател Алексис Ципрас. Според него расизмът и ксенофобията стават водещ политически дискурс в някои традиционни консервативни сили и не само сред тях. Ципрас призова онези, които вярват в хуманистичните идеи за солидарност и сътрудничество между народите, да загърбят различията си пред голямата опасност за Европа и да не оставят европейската идея да рухне пред разрушителния неолиберализъм и кошмара на крайната десница.

Макар да бяха близки приятели и другари, Ципрас и финансовият му министър Янис Варуфакис се изправиха пред сериозни различия по време на кризата в Гърция по отношение на това как да водят преговори с т.нар. Тройка – Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. В крайна сметка Варуфакис напусна „Сириза“ и основа свое прогресивно движение DIEM 25. И макар различията между Алексис и Янис да остават, в публичните им изяви и посланията, които отправят, ясно можем да разчетем общия знаменател – обединение на прогресивните леви сили в безкомпромисна борба срещу разрушителния неолиберализъм, подхранван от националистически и ксенофобски сателити, които говорят на езика на омразата!

 Сподвижниците на Янис Варуфакис в движението DIEM 25 считат, че утрешна Европа трябва да се построи на общи и хуманистични принципи, а не на род, език, етнически произход или някакъв „общ враг“. Отново във в. „Гардиън“ бившият гръцки финансов министър публикува коментар, озаглавен „Нашето ново международно движение ще се бори с нарастващия фашизъм и с глобалистите“. „Нашата епоха ще бъде запомнена с триумфалния марш на глобално обединяващото се дясно – Националистически интернационал, който се излюпи от гнездото на финансовия капитализъм. Дали ще бъде запомнена и с една успешна хуманистична алтернатива, зависи от готовността на прогресивните сили в Съединените щати, Европейския съюз, Обединеното кралство, както и в страни като Мексико, Индия и Южна Африка, да създадат един Прогресивен интернационал!

Нашата задача не е безпрецедентна. Фашистите не дойдоха на власт, обещавайки насилие, война или концентрационни лагери. Те дойдоха на власт, като се обърнаха към едни добри хора, които вследствие на тежката капиталистическа криза бяха прекалено дълго време третирани като добитък, който е загубил пазарната си стойност. Фашистите ги погледнаха в очите и им обещаха да им върнат гордостта и достойнството, предложиха им своето приятелство, дадоха им усещане, че принадлежат към един по-голям идеал и в крайна сметка им позволиха да разглеждат себе си като нещо повече от консуматор.

Това инжектиране на самочувствие беше придружено от предупреждения за дебнещия „пришълец“, който заплашва тяхната съживена надежда. Политиката на „ние срещу тях“ взе превес, напоена със социалнокласови характеристики и определяна единствено от гледна точка на идентичността. Впоследствие страхът от загуба на статут се изроди в толерантност към нарушения на човешките права – първо срещу заподозрените „други“ и след това срещу всички несъгласни. И докато контролът на политическия елит намаляваше под тежестта на икономическата криза, причинена от самите управляващи, прогресивните хора се бяха озовали в изолация или в затвора. Дотогава всичко вече беше свършило.

Но достатъчно с диагнозите. Въпросът сега е: какво да правим? Тактически съюз с глобалисткия естаблишмънт е напълно изключен. Тони Блеър, Хилари Клинтън, социалдемократическият елит в континентална Европа са твърде компрометирани от паричните си връзки с дегенериращия финансов капитализъм и съпътстващата го идеология. В продължение на десетилетия те разчитаха на популизма на свободния пазар: фалшивото обещание, че всеки може да живее по-добре, стига да се подчини на комерсиализацията.“

 Грегор Гизи: „В Германия, Европа и целия свят днес преживяваме драматичен десен тласък като реакция на икономическите и социалните размествания, случили се чрез прокарване на неолибералната глобализация, основана на финансовите пазари. Този вид контрареформация на Тръмп, Орбан, Курц и компания търси спасението си в един екстремен националистически егоизъм и не се опитва да промени основните на глобализацията, а да запази последиците от нея далеч от собствените си граници. Левицата трябва да противодейства именно на това развитие в дясно и да се превърне в негова контрапозиция, с която да открехне за хората перспективата на надеждата и солидарността. Затова трябва да се преодолее социалното разделение. Трябва да изясним, че социалният въпрос се е превърнал в един човешки въпрос, чийто отговор не може да бъде даден в националните рамки..“(Интервю за сайта „Барикада“)

Така че, не,

 

мястото ни изобщо не е с
„нашите приятели от Вишеградската група“!

Защото в момента България функционира основно благодарение на „вредния“ ЕС. Без работеща икономика, с постоянен износ на работна ръка и непрекъснат приток на средства от работещите към семействата им. Как точно радетелите на националния християнски дух си представят бъдещето на страната? На думи е лесно. Но реалността показва, че единственият изход е радикална реформа, така че ЕС да стане истински социален съюз, изграден върху солидарност и хуманизъм!

След като обаче съдбата на работниците не е в основата на т. нар. „Визия“, продължаваме да се питаме кое дава основание на критиците на БСП да са така ентусиазирани за нейното прилагане? Отговорът ‒ защото за първи път БСП предлагала постигане на национално съгласие в ключови сфери, както твърдят от ръководството. Защото за първи път сме се били връщали към „важен и сериозен разговор“, казва стратегът от началото на този текст. Дали е „за първи път“ обаче?

 Програмата на БСП:

„Стратегията за човешко развитие, която предлагаме за развитието на България в перспектива, може да има успех само въз основа на широко съгласие в обществото около водещите приоритети за високо качество на образование, широкодостъпно здравеопазване и достоен стандарт на живот. Затова ние ще търсим активния социален диалог и политическо взаимодействие с всички участници в обществения и политически живот на страната, споделящи тези цели. Такъв диалог е наложителен, за да се постига нужният баланс на интереси, закрепен чрез взаимни права и задължения, гарантиращи икономическата стабилност, ускорения растеж и подобрено качество на живот.“

„Тристранното сътрудничество на национално ниво трябва да разшири своя обхват, а социалните партньори да бъдат консултирани по всички важни въпроси, определящи бъдещото развитие на страната. Нашата водеща цел ще бъде изграждане на консенсус за приоритетите, принципите и механизмите за провеждане на икономическите и социалните  политики.

Макар и да не е пряк участник в двустранния социален диалог, отговорността на държавата е да създава условия за пълноценното му провеждане. Ето защо, отчитайки водещата роля на социалните партньори за постигане на съгласие по основните параметри на икономическите дейности, ще насърчаваме диалога и колективното трудово договаряне на всички нива – по отрасли, браншове и предприятия.“

„Промяната, която предлагаме, е: смяна на неолибералния модел със  социалната алтернатива – човешко развитие за достоен живот на всеки и на всички... Живот в истинска свобода и достойнство, с достатъчно материални гаранции и условия за пълноценно развитие и защита срещу посегателствата върху личността е възможен само в общество с друго качество. Общество, свободно от експлоатация, от мизерия, неграмотност и агресия – т.е. само в едно истински солидарно общество!“

 

 Същинската разделителна линия винаги е била само една ‒ борбата срещу фашизма и втвърдяващата се спойка между политици и организирана престъпност. Ние сме за радикална прогресивна социалистическа алтернатива въз основа на Програмата на партията и вдъхновена от социалистическите принципи на Маркс, Благоев и техните последователи! Защото #НиеНеСмеОрбан; #НиеСмеБСП! #Ние ЩеБъдемБСП!

 

 

 

 


Коментари  

 
+2 #1 Боян Дуранкев 2018-09-30 08:40
Ана Пиринска успешно е синтезирала общите ни тревоги че с кръпки нова дреха не се прави, а "Визия за България" се нуждае от прекалено много, много кръпки. Наистина ли БСП няма свой интелектуален потенциал, който да отиде по-напред от обикновени отраслови и функционални идеи?! И ако БСП наброява няколко стотин хиляди членове, то социалистите по дух в България са милиони. "Визия за социалистическа България" ще е по-ценно!
Цитиране
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови