Когато богатите решават съдбата на бедните, това не се нарича демокрация, а олигархично управление

Арестът на председателя на групата съветници от БСП в Бургаския общински съвет Бенчо Бенчев предизвика поредния български политически скандал, но поставя и по-важния, според мен, въпрос – за връзката между капитала и политиката.

Скандалът си е скандал. Ръководството на БСП веднага се разграничи, като подчерта, че Бенчев не е член на БСП, че се е кандидатирал в местните избори от 2015 г. от т.нар. гражданска квота. Сиреч – БСП няма никаква вина за това какво е правил Бенчев в свободното си от политика време.

Оставям настрана въпроса дали само в гражданската квота можем да намерим граждани, защото по-важно е как е станало така, че човек с такива дейности (едро зърнопроизводство и предприемачество), връзки и приятели не просто е бил част от листата на БСП, но е избран и за председател на групата на БСП в местния парламент и е такъв вече три години. Присъствието в същия скандал на Несрин Узун, бивш депутат с двоен мандат от ДПС, не само не е оправдание, а демонстрира още по-ясно сливането на капитала с политиката. Което, както показва опитът, винаги води до

подчиняване на политиката на капитала

Как се стигна дотук? До все по-видимото присъствие на хора от големия бизнес в политиката – парламент, местна власт, ръководства на политически партии.

Тенденцията не е само българска, наблюдаваме я все по-ясно и по света – в Европа, но и отвъд океана. И тя често е била описвана като позитивна. Според логиката: този човек е достатъчно богат, за да не бъде изкушен от възможността да краде от народа.

Да, но историята говори, че човешката алчност няма граници. Иначе нямаше да има милионери, милиардери и мултимилиардери, които се надпреварват кой ще стане най-богат в света.

Да се върнем към нашите реалности. Често чувам упрека, че не е добре да се говори срещу богатите. Защото върху тях се крепи развитието и богатството на цялото общество. Сиреч, богатите са по-ценни за обществото от бедните, които само изпълняват дейностите и задачите, поставени им от богатите, които отгоре на всичко и им плащат. Тази теза е ярко дясна и консервативна, а според мен, и невярна. Защото

развитието на обществото не идва от богаташите,

стремящи се да запазят статуквото, а от бунтарите, готови да го нарушат, когато е дълбоко несправедливо.

Според дясноконсервативното виждане, характерно за десните партии, една от които управлява България от 2009 г. само с едногодишно прекъсване, нормално е богаташите като най-заслужили за обществото и да го управляват. Затова там сливането на политиката с капитала е по-скоро практика. Въпросът е дали това важи и за левите партии, които имат претенциите да защитават интересите на онеправданите слоеве на обществото, сиреч унизените и оскърбените от несправедливата капиталистическа обществена система.

Това е реторичен въпрос. Хора, които се гордеят с богатството си и демонстрират публично колко много скъпи коли притежават, не би трябвало да имат място сред водещите политици на левите партии, сиреч и на БСП, социалистическа по наименование. Не би трябвало, но, както виждаме, имат!

Веднага чувам традиционните обвинения в сиромахомилство, в завист и омраза към богатите, както и припомняния, че в левицата винаги е имало състоятелни хора. Това е вярно, достатъчно е да си припомним за Фридрих Енгелс, който е от семейство на богат памукопроизводител и докрай финансира публицистичната дейност на Карл Маркс и своята. И в българската комунистическа история има немалко примери за това, че богати хора се присъединяват към борбите за по-добро бъдеще на експлоатираните слоеве и ги подпомагат, както могат. И тук е достатъчно да спомена само Ана Маймункова или д-р Александър Пеев. Но те го правят в името на идеята за социална справедливост, а не за лични финансови облаги. То и

тогава в комунистическо движение не става дума за облаги,
а за рискове, често пъти за живота

Например, и двамата споменати по-горе са платили за своите убеждения с живота си.

Докато в годините на прехода богатите се стремят към БСП преди всичко като възможност да се възползват от нейното участие във властта (достатъчно е и в местната). Видяла съм това с очите си – когато влиянието на БСП започва да нараства, около нея веднага се появяват такива хора, които във време на криза бързо се изпаряват. И това се е превърнало в правило. Може би и защото в съвременна България капиталите са натрупани именно чрез близост до властта. Случаят с Бенчо Бенчев потвърждава тази тенденция, а не другата – скромна и ненатрапчива помощ в името на борбата за социална справедливост.

Идеите не са собственост на една или друга социална прослойка, всеки е свободен сам да избере за какво да живее и за какво да се бори. Но търговията с идеи и превръщането им в капитали вреди не толкова на една или друга партия или организация, колкото на демокрацията като цяло. Защото идеята за демокрация е всички да могат да участват в управлението на обществото. А когато богатите решават съдбата на бедните, това не се нарича демокрация, а олигархично управление.

Все по-голямото навлизане на капиталите в политиката поставя под въпрос демокрацията. И за съжаление тази тенденция е водеща в развития свят, който по инерция наричаме демократичен.

Докога ли?

Клуб „24 май“, http://24may.bg/2018/08/05/