Силвия Минева е професор по етика, доктор по философия, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, главен редактор на е-списание „Виртуална култура“. Автор е на 4 монографии, студии и статии в специализирани и популярни издания. Изследователските ù интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.

QUO VADIS HOMO TECHNICUS?

Брой 7-8,юли-август 2018

 

Дали технологиите ще ни служат за подобряване на човешкия живот и благосъстояние, или напротив, ще се превърнем в техен придатък под напора на стремежа към безкрайна печалба и естествената склонност към леснина, удоволствие и безгрижие

 

 Известна максима гласи, че най-бързото нещо на света е мисълта. Днес сме по-склонни отвсякога да очакваме тази бързина от „умните“ технологии, чиито възможности превъзхождат вече многократно не само физическите човешки качества, но и редица от интелектуалните ни способности, като събирането и обработката на големи масиви от данни, самообучение, идентификация на обекти и лица и др. Сега тези технологии са напът да ни конкурират и изпреварят и в други области на интелигентното поведение, като аргументираното участие в дебат и разрешаването на комплексни, привидно абстрактни проблеми и процеси, имитирайки дейността на човешкия мозък.

Въодушевени от тази перспектива, поръчители, създатели и разпространители на технологии промотират усилено техническите иновации и тяхното масово възприемане и използване в глобални мащаби във всички сфери на стопанския, обществения и частния живот на хората и техните общности – политически, икономически, културни. Целта обикновено е една и съща – всичко да става по-бързо, по-лесно, по-ефективно, с минимален разход на ресурси и максимален резултат, независимо дали става дума за банкови операции, таксиметрови услуги, медицински интервенции, туристически пътувания или училищно образование, военновъздушно разузнаване и улично видеонаблюдение.

Така в центъра на вниманието на специа­листи и бизнесмени от IT сектора застава технологичното ускоряване на процесите по взимане на решения и съкращаване на времето, средствата и усилията за тяхното обмисляне, формулиране и реализиране. Заедно с това обаче се намалява и възможността за упражняване на практическата мъдрост, необходима за моралните ни преценки, от които зависи както отговорността за взетите решения, така и стратегическата  визия за бъдещето като  различни сценарии за него, според които се взимат и решенията.

Обратно пропорционално на тази възможност расте друга, която коментира специално експрезидентският съветник по сигурността на САЩ  ‒ Хенри Кисинджър, в своя статия с впечатляващото заглавие и подзаглавие „How the Enlightenment Ends. Philosophically, intellectually ‒ in every way ‒ human society is unprepared for the rise of artificial intelligence“ (Как свършва Просвещението. Философски, интелектуално ‒ по всякакъв начин ‒ човешкото общество е неподготвено за възхода на изкуствения интелект), излязла наскоро в  известното американско издание за литература, култура и политически науки The Atlantic (1). В нея той забелязва, че експоненциално растящата способност на интелигентните технологии, в частност на изкуствения интелект, да се учат по-бързо от хората, предполага също така  експоненциално ускоряване на процеса „проба ‒ грешка“, по който обикновено се взимат човешките решения, а следователно и по-чести и по-големи грешки.

Нарастващата изчислителна мощ и скорост на обучение обаче не е единственото съмнително превъзходство на свръхинтелигентната технология. В същата връзка много по-смущаващ изглежда друг риск, за който предупреждава бившият държавен секретар ‒ възможността за погрешно интерпретиране на човешките инструкции поради невъзможността за контекстуално възприемане и обяснение на реалността, респ. за обосноваване на решения, от технологии, базирани изключително на математически интерпретации на наблюдаваните в нея данни.

Нещо повече, днес сме свидетели на безпрецедентно запаметяване и изчисляване, което е на път да измести човешкото мислене и познание и да преобърне просвещенската традиция, чиято философия формира модерния ред на обществото като основан на Разума. Този ред сега, предупреждава Кисинджър, се променя из основи под влияние на още по-мащабната технологична революция, чиято кулминация може да бъде „един свят,  разчитащ на машини, задвижвани от данни и алгоритми, и неподвластен на етични или философски норми“ (2).

Но наблюдения и предупреждения като тези на Кисинджър бледнеят и често остават незабелязани на фона на оптимистичните технократски визии за множеството ползи и придобивки от технологичния напредък, като по-бързи и точни бизнес анализи за по-ефективно управление на финанси и максимизиране на печалбите за компаниите, по-безопасни и евтини транспортни услуги и комуникации, прецизиране на медицинското диагностициране и по-голяма сигурност и защита на киберпространството, добиване на чиста енергия и преодоляване на последствията от климатичните промени  и др.

В резултат на това, в сянката на впечатляващата мощ и експоненциално технологично развитие остава

„Фаустовската сделка“

каквато представлява всяка технологична промяна. Защото технологията не само дава, но и отнема, при това невинаги в еднаква степен. Така че с всяка нова технология в живота ни нахлуват предизвикателствата на технологичното двусмислие.

От историята на това двусмислие научаваме, че създаването на печатната преса осигурява не само възхода на модерната идея за индивидуалността, прозата и модерната наука, но и залеза на традиционното чувство за общност, социалната интеграция и религиозната чувствителност, а изобретяването на парната машина и автомобилните двигатели възвестява края на ковачеството и майстерзингерството, така както днес развитието на съвременните технологии вещаят изчезването на редица професии, свързани с транспортни, пощенски, счетоводни, медицински и образователни услуги.

 Същата история ни разкрива неумолимата истина за парадоксалната съдба на човека като Homo Technicus: че технологичният напредък бележи повратни точки в човешката история, а неговият революционен смисъл се състои в необратимото му въздействие не само върху начина на живот на хората и историческата участ на обществото, но и върху тяхното мислене, възгледи за света и самите себе си.

В този контекст развитието и прогресът на човешката цивилизация не се съизмерват, както по-често се смята, с бързината, методите и материалните постижения на поколенията и обществата благодарение на технологичния напредък. Напротив, от целите, идеалите и ценностите, респ. начина, по който мислим и оценяваме какво е важно и значимо за нас като човеци, зависи дали технологиите ще ни служат като средства за подобряване на човешкия живот и благосъстояние в световен мащаб, или напротив, ще се превърнем в техен придатък под напора на стремежа към безкрайна печалба и естествената склонност към леснина, удоволствие и безгрижие. От това гледище да обсъждаме технологичния прогрес, означава да говорим преди всичко за предизвикателствата, пред които той изправя мисленето ни за човешката идентичност, ценности и цели в плана на бъдещето, което вещае той за човека като природно, социално и морално същество.

Според това как влияят върху различните измерения на човешкото,

технологичните нововъведения могат да се оценяват като хуманизиращи или дехуманизиращи

Респективно, като повече или по-малко полезни, необходими, желани или напротив ‒ като опасни, ненужни и нежелателни. Обсъждането на тези нововъведения сега се разгръща предимно в плана на концепцията за цифровото общество като общество на гигабитов интернет (gigabit society) (3), което ще е достатъчно компактно, хомогенно и контролируемо, ако разполага с всеобщата свързаност, осигурявана от дигитализацията на света. Революционната сила на тази дигитализация технологичните оптимисти виждат в това, че колкото повече  хората са „свързани“ с вещи, други хора, институции и организации навсякъде по света и по всяко време на денонощието, толкова повече ще са и шансовете им за бизнес и търговия, потребление и  забавление, обмен и общуване. Те ще нарастват пропорционално на растящите потоци от информация и данни, постъпващи и подлежащи на обработка и разпространение в мрежата.

Новите възможности за съхраняване на данни и информация в „облаци“ (стига да е в цифров вид, да има datability) и командване на машини от стотици километри с помощта на креативните идеи, които ще правят „всичко“ достъпно, свързвайки го, предизвикват въодушевлението на медии, политици, IT специалисти, икономисти и бизнесмени. За да стане възможно това обаче, се налага всички човешки дейности, цели и потребности „да се адаптират“ към единния цифров пазар на цифровото общество. Адаптацията изисква от неговите членове непрекъснато, постоянно придобиване, обновяване и усъвършенстване на нови знания и умения, за да бъдат работната ръка и предприемаческият дух в крак с технологичните иновации.

Оптимистичната визия за дигитализираното общество, превърната в политическа програма, обещава промяна на начина, по който се учим, работим, общуваме и живеем чрез насърчаване на онлайн общностите, автоматизиране и роботизиране на „рутинни“ дейности, сред които редом с онлайн банкирането и електронната търговия, туризма и деловите отношения, са и шофирането на товарни и пътнически превозни средства, медицински и образователни услуги, военно дело и социално подпомагане. Промяната е в името на „свободното движение на стоки, услуги и хора“, известна още като мобилност, респ. глобалното конкуриране на стоки, услуги и работна ръка като сърцевина на т.нар. пазарна икономика.

Огледани в тази перспектива, цифровото общество и цифровизацията изглеждат не просто необходими, а неизбежни заради икономическите ползи и новите пазарни възможности, постижими чрез технологични иновации. Същото се отнася и за свързаните с тях умения и постоянно учене като задължителни за всеки, който иска да живее, работи и участва в съвременното общество (4). Нещо повече, свързаността  става синоним на мобилността и предприемчивостта като измерения на свободата, сведена до ползването на интернет за все повече „неща“ и в крайна сметка за „всичко“ до такава степен, че хората да станат също „част“ от мрежата редом с вещите, машините и данните, благодарение на това, че в замяна на нейното ползване тя постоянно събира информация за тях, докато сърфират из нея. Предоставените по този начин данни подлежат на продажба и генерират печалба, както всички други търгувани, разменяни и осребрявани вещи, стоки и услуги, защото „крайната цел остава същата: да се направят възможно най-бързо възможно най-много пари“ (5). 

Като основна мисия на технологичните иновации се откроява превръщането им в инструмент на икономическия растеж като безусловен  императив на борбата за надмощие в света на глобалната пазарна конкуренция. Развивана в името на тази конкуренция, техниката превръща човешкото овладяване на света в автоматичен, сляп процес и води до промяна на самата идея за прогрес на обществата, като я свежда до „механичния резултат на свободната конкуренция между различните им съставки“ (6). 

Промяната на идеята за прогреса

засяга и схващането за демократизацията. Тя се отъждествява все повече с нарастващи индивидуални шансове за потребление, които са толкова по-големи, колкото по-достъпни и разпространени са технологиите. Тяхната достъпност и популярност върви ръка за ръка с идеала на плеонаксията ‒ копнежа за изобилие от материални придобивки, битов комфорт, кариерен успех, сетивни удоволствия, игри и забавления. Стимулирането на този копнеж в наше време е магическият ключ към райските порти на постмодерния консумеризъм, обгрижван усърдно от маркетинга и рекламата.

От същия копнеж черпи вдъхновение и съвременната наука, когато установява, че парите не носят щастие, но намаляват тъгата (7). Призвана да оправдава собствената си ефективност и полезност в условията на  пазарната конкуренция, тази наука е принудена да насърчава допълнително стремежа към повече печалба и потребление  под предлог, че така хората ще намалят излагането си на тъга и стрес. Извън тази наука остава смисълът или по-точно безсмислието на благосъстояние, което се разпределя от „невидимата ръка“ на пазара толкова по-неравномерно, колкото повече става, така че за едни недохранването да е все по-голям проблем, докато за други все по-голям да е прехранването.

Експлоатирайки и стимулирайки все по-интензивно и непрекъснато естествени и примитивни човешки склонности, техноиндустрията се развива експоненциално, задълбочавайки още повече съществуващите диспропорции между необходимо и излишно в световен мащаб. Това потвърждава докладът на Oxfam International за икономическото състояние на съвременното човечество през изминалата 2017 г. Според него четири от всеки пет долара, генерирани като печалба през 2017 г., са се озовали в джобовете на едва един процент от най-богатите хора в света (8).

Оказва се, че хоризонтът на прекрасния нов свят, обрисуван в глобализационния проект за обществото като единен цифров пазар, чиито „актьори“ са едновременно създатели и потребители на безкрайното и всеобщо опазаряване на всичко, не е толкова безоблачен, колкото изглежда в очите на своите най-горещи защитници и привърженици.

Изнесените от Oxfam International данни не само опровергават очакванията за нарастване на благополучието на хората в глобален мащаб, паралелно и пропорционално на темпа и мащабите на глобалната технологична експанзия. Те са показателни и за проблематичността на ситуацията, в която се намират мнозинството от човечеството и обществата в постмодерната ера от гледна точка на човешкото целеполагане и ценности, изискваща преосмисляне на посоката и възможностите на технологичния напредък. Преосмислянето налага да си дадем сметка, че

комерсиалните и икономическите ползи от технологичните иновации имат своята социална и морална цена

Която с напредване на всеобщата технологизация придобива все повече мащабите на глобални рискове. Част от цената е възможността за „икономически растеж без работни места“ вследствие на повсеместната дигитализация и коеволюцията ѝ с роботизацията, автоматизацията и изкуствения интелект.

Повече или по-малко оптимистичните и песимистичните прогнози за влиянието на технологичното развитие върху бъдещето на традиционните професии и перспективата за загуба на едни и откриване на други работни места се редуват през годините. Независимо от своя оптимизъм или песимизъм обаче тези прогнози не променят факта, че благодарение на глобализацията чрез технизация новосъздадените работни места може да не са там, където заетостта е била намалена заради технологични иновации, нито че може да се гарантира винаги своевременна и достатъчно бърза преквалификация на работещите, която да е в синхрон с нарастващата скорост на технологичната промяна. Неопределеността, присъща на новата политикономия на несигурността и риска, обрича жизнения свят и базисното съществуване на множество хора за години напред на една ендемична несигурност (9). 

Несигурността поражда усещането за „нов световен безпорядък“ и новото съзнание за „съществено стихийната и случайна природа на нещата, които по-рано са изглеждали прецизно контролирани или поне по принцип контролируеми“ (10). Така

съвременното общество, освен глобално и технологично,
се оказва и общество на риска и на катастрофата

Някога те са били изключения, а сега се превръщат в нормално състояние, тъй като до техния традиционен източник ‒ природата, застава технико-научното овладяване и господство над нея, вещите и хората като експанзивен процес, насочен към тяхната постоянна и безкрайна промяна (11). 

В това общество политиката се оказва все по-малко управление на съвместния човешки живот и все повече управление на различните кризи, които ни сполетяват все по-често и неравномерно – военни, икономически, финансови, екологични, демографски, психологически…

Техните мащаби и последици са такива, че хората не знаят какво да правят, защото не знаят какво да мислят за света и себе си, а не знаят, защото всяка криза, независимо от своя вид и източник, представлява драматична промяна в човешкото и общественото състояние, която настъпва внезапно и неочаквано. Когато такива промени се случват едновременно, често и навсякъде, хората губят ориентация за главните посоки на своите действия, увереността си по отношение на всичко значимо и  вярата си в системата на света, в която се е вярвало преди.

Политическата „представителност“ на свой ред се превръща в  терапевтичния метод за утешаване на травмираната от чувството на несигурност психика на индивидите и невъзможността за каквото и да е действие, което да е хем радикално, т.е. необратимо, хем да е безконфликтно, т.е. да е „мирно“ или „безкръвно“. Представителността дефилира тържествено по подиума на световната статистика ту като „демократични избори“, ту като социологически и маркетингови проучвания, пропагандиращи за висша форма на свобода безсъдържателната, самоцелна консумация на телесността чрез нейното „извайване“ по технологичен образ и подобие в добавената реалност на технологиите, които след икономиката, превземат изкуството, философията и литературата.

Своя последен и завършен израз прилагането, в което се превръща политиката като технология за рационализиране на управление­то по принципа на максималната икономия, намира в собствената си икономизация ‒ неолиберализма, и неговата глобализационна манифестация из световните пазари. Същата икономизация вещае наближаващата хегемония на „колаборативни мрежи и нов тип общности“, в които „достъпът ще заеме мястото на частната собственост, употребата ще замени притежанието, грижата за другия – индивидуалния либерализъм, споделянето – егоизма, безплатното ‒ печалбата, трайното ‒ еднократното, обичта – себелюбието, и т.н.“ (12) 

Въпросът следователно не е само в това дали ще разполагаме в бъдеще с машини, които ще превъзхождат хората физически, интелектуално и психически и ще направят излишни всяко човешко усилие и присъствие, а че и в настоящето вече

все повече хора мислят и действат не като хора,
а само като интернавти

Като потребители на интернет, които черпят и използват информация от мрежата за своите непосредствени практически нужди, без да се интересуват от нейната контекстуализация. Т.е. без да търсят и намират нейното значение и смисъл, а следователно и да упражняват и развиват своята най-човешка способност ‒ мисленето.

Обитавайки първия в историята свят извън света, интернавтът е  новият световен гражданин ‒ дигиталният космополит, роден и моделиран  като жител на виртуалната реалност на киберпространството, произведено от интернет технологията. Това пространство е навсякъде и никъде, винаги и никога, защото се оформя като квазифизичен, атопичен, аисторичен и глобален континиум, доколкото глобалност може да има само там, където няма нито място, нито време, нито история. Всичко в него, а значи и обществото и човекът, са възможни и реални като нищо повече освен метафори.

Новият космополитизъм повдига с нова сила старите въпроси какво е човекът и в какво се състои смисълът и предназначението на неговия живот? Как да оценяваме в перспективата на съвременната технологична експлозия човешкото жизнено и обществено състояние ‒ като прогрес, който е не само технически, но и морален и социален, или по-скоро като поредния напредък на техниката, придружаван от толкова по-продължителна „криза“ на човешкото, колкото повече и необратимо се размиват и смесват границите между цели и средства, желания и възможности, ценности и потребности?

Ще донесе ли със себе си интернет обществото „нови ценности на нови“ скрижали, за които настоява още Ницше, или ще бъде по-скоро нов етап на „реварваризация“, както испанският философ Хосе Ортега и Гасет определя прекалената трескавост, съпровождаща една епоха, която потапя човека в природата, превръща го в животно, тоест в дивак, с помощ­та на много отчуждения – от природата, от себе си, от другия? (13)

Какъвто и да е отговорът, той не би могъл да заобиколи признанието, че прекаленото фаворизиране на технологиите и безогледната технизация на всичко човешко за сметка на неговите духовни и смислови измерения е основното предизвикателство днес пред съвременните хора и техните общества. Технологичният напредък може да ни освобождава от едни грижи, но ни създава други, които са толкова по-големи, колкото е по-динамичен този напредък, защото технологиите трупат по-бързо данни, отколкото хората мъдрост и следователно „няма никакъв неотменим прогрес, никаква еволюция, която да не е застрашена от инволюция и отстъпление“ (14).

Затова, ако епохата ни се оказва не само епоха на технологиите, но и на риска, катастрофата и несигурността, а идентичността и бъдещето ни изглеждат все по-неясни и неопределени, то е, защото което и да е общество (колкото и да е технологично напреднало) не може да е добро, ако е общество без „добро“. Т.е. общество, в което всичко е превърнато в пазар ‒ от политиката до науката, изкуството и етиката, а от човека е останала само купчина данни.

 

Илюстрация: The Atlantic

 

Бележки

(1) Henry A. Kissinger, How the Enlightenment Ends Philosophically, intellectually in every way human society is unprepared for the rise of artificial intelligence. The Atlantic,  June 2018 Issue, https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2018/06/henry-kissinger-ai-could-mean-the-end-of-human-history/559124/

(2) Ibid.

(3) Connectivity for a European Gigabit Society, https://ec.europa.eu/digital-single-market/en/policies/improving-connectivity-and-access

(4) Digital Skills & Jobs  https://ec.europa.eu/digital-single-market/en/policies/digital-skills

(5) Л. Фери. Трансхуманитарната революция, Колибри, 2017, с.152,154.

(6) Фери, Л. 2017. Трансхуманитарната революция, София: ИК Колибри, с. 202.

(7) Kushlev, K., 2015. Higher Income Is Associated With Less Daily Sadness but not More Daily Happiness // Social Psychological and Personality Science Allen R. McConnell (ed.), Vol. 6 Issue 5, 1-7.

(8) Oxfam Internationalm, Reward work, not wealth OXFAM BRIEFING PAPER – JANUARY 2018 .10 р. https://www.oxfam.org/en/research/economy-99

(9) У. Бек. Световното рисково общество. София, Обсидиан, 2001, с. 21.

(10) З. Бауман, Глобализацията. София, Лик, 1999, с. 83.

(11) У. Бек, Рисковото общество, Критика и хуманизъм, София, 2013, с. 38.

(12) Л. Фери, цит. съч., пак там.

(13)  Ортега и Гасет, Х. (1993) Промяна и криза// Идеи в културологията, т. 2, УИ „Св.Климент Охридски“, София, 115.

(14) Ортега и Гасет, Бунтът на масите, ИК Бард, 2015, с. 110.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови