Драгомир Шопов е автор е на 37 книги – поезия,  публицистика и стихове за деца. Работил е в БНР и като главен редактор на вестник  „Земеделско знаме“. Бил е народен представител в 37-о и 38-о Народно събрание. Негови творби са преведени на полски, руски, румънски, беларуски, финландски, френски, сръбски, английски и др. езици. Носител е на различни литературни награди и отличия.

ВЕЧНИЯТ ГЕО МИЛЕВ

Брой 7-8,юли-август 2018

Гласът му още се чува: „Все пак всяка тирания – колкото  и  черна да е тя – е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството…“

 

Винаги, когато става дума за Гео Милев, би трябвало да имаме предвид неговото верую, че изкуството е длъжно да служи на човека, на живота. Самият той като писател, литературен критик, трибун, общественик, публицист, художник и преводач е най-добрият защитник на своето верую.

За истинския творец е съдбовно задължение да бъде активен в живота, далеч от еснафското благополучие. Всичко, за което говоря, има своите корени във времето, когато Гео Милев се изгражда и укрепва като изключително ерудирана личност. За него проф. Асен Златаров казва: „Начетен, буден и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото. Но не само новите веяния в изкуството му бяха стихията. Гео познаваше и големите класици на стиха и прозата, и даваше верни щрихи, когато говореше за тях“

Гео познава добре творчеството на Шекспир, Байрон, Хайне, Пушкин, Уолт Уитман, Гьоте, Молиер, Ибсен… Блестящите му преводи на тези и други световни автори са важен дял в голямото му творческо дело. Изключително ерудиран, ненаситно любознателен, винаги жизнен и нов, Гео ползва френски, руски, немски, английски език. Всичко, което е прочел и в което е вникнал, му помага да намери своя път, по който ще върви ‒ изключително интересен и противоречив, отреден от немилостивата му съдба.

Една от нейните повели е  увлечението на младия интелектуалец по модерния символизъм. То става много силно, когато отива да следва в Германия през 1912 г. Тогава за първи път се запознава с модерната немска поезия. Прекланя се пред Ницше и Кофманстал, пред Рихард Демел и Метерлинг… Но обезателно трябва да се отбележи, че символистичното начало у Гео не му пречи да се възхищава и да превежда творби от писатели реалисти и демократи.  Демел например пише, че всяко изкуство, не стане ли народно изкуство, е прах и плява.

Говорим за съдбата на поета. Тя му предлага една незабравима и много важна за него среща с големия белгийски поет Емил Верхарн, емигрирал в Лондон. В неговото творчество Гео намира вяра в бъдещето, сила за борба, мъжествен марш… Двамата се срещат в Лондон през 1914 г., имат възможност дълго да разговарят и, впечатлен от интелигентния българин, Верхарн му казва: „Вие сте цял пламенност“. Завърнал се в България, Милев му пише:

 

„Ето, аз Ви уверявам, скъпи учителю, че ако има на земята един народ, който може да разбере с цялата ѝ дълбочина страшната белгийска съдба, това не е английският народ. Това е моето малко отечество, това е България, която може да разбере каква е някогашната белгийска свобода и вероятно робство (поне Германия е готова за това), да, какво е една пруска Белгия. Ето, аз Ви  изразявам, скъпи фламандски учителю, чувствата на едно приятелство и от името на моето отечество, и то с най-голяма сърдечност“.

 

Интересно е да се отбележи последното писмо на Гео Милев до Верхарн от 15 септември 1915 г., значи в навечерието на нашата намеса в Първата световна война на страната на Германия. С горчивина Гео пише, че поради тази намеса те – двамата поети, мечтаещи за „всемирния свят“ – остават в два враждуващи един срещу друг лагера. На бойното поле Милев узнава за трагичния край на Верхарн и пише с болка, че чува как сърцето на големия поет и приятел „бие с могъщи удари и ни зове, всички нас, цялото човечество, към възбленуваните дни на едно друго човечество, щастливо и блестящо – човечеството на мира, труда и творчеството“. Гео носи в душата си образа на това човечество. И  ще го съзре много ясно, въпреки че в касапницата на войната загубва окото си и сътворява едно от най-силните си  стихотворения:

 

      Главата ми –

      кървав фенер с разстрошени стъкла,

      загубен през вятър и дъжд, и мъгла…

 

Сякаш на куп разтрошени стъкла се счупва и увлечението му по символизма. Това се чувства отчетливо по време на престоя му в Берлин (1918 г.), където постъпва на лечение. Тогава сътворява тази изумителна изповед:

 

„О, болка! О, кървави петна! О, плачущи знамена на нищетата! Душата ми е ръждясала от кръв телена мрежда, на която виси мъртъв войник. Душата ми не е моята душа. Душата ми е пълна със светещи, носещи огън ръце. Душата ми е висок пламък. Душата ми е светещ апел – о, свети, свети, свети!“

 

Забележете тези „носещи огън ръце“. Това са ръцете на хилядите угнетени мъже и жени в Германия, тръгнали на решителна борба  срещу капиталистическия строй. Революционното работническо движение в Германия придобива широки размери. То завладява сърцето на Гео, подсказва му нови теми, нови по характер и дух творчески идеи. И той пише и превежда непрекъснато. Завладян е от огнената стихия, с която го вълнуват речите на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, следи с интерес проявите на големия Йоханес Бехер… Усеща се, че идва нещо ново, могъщо. Революционната обстановка в Германия, Октомврийската революция в Русия, стихотворенията на Маяковски, поемата „Дванайсетте“ на Блок, живописните платна на Кандински – ето го новото, дръзкото, смелото.

Ето го бунта в изкуството, в културата. Те обгарят чувствителната природа на Гео и оказват силно влияние върху творческите му дирения и реализации по-нататък. 

Това се забелязва отчетливо, когато той се завръща в България, където попада в твърде сложна обществена и културна обстановка. Новото е и тук – масови социални движения след войната, бунта на измъчените и окъсани български войници, Владайското въстание, обявяването на Радомирската република, решителното настъпление на работниците и селяните срещу продажната буржоазия, Септемврийското въстание от 1923 г…. Все по-нестабилна става „кулата от слонова кост“ на поетите, която скоро ще рухне под силния напор на новото изкуство, родено от суровия живот, от борбите, от сълзите и вярата…

Гео е в този живот. Наблюдава се един много интересен факт – през 1919 г. поетът създава списание „Везни“ с изразен модернистичен дух, само пет години по-късно, през 1924 г., излиза първият брой на списание „Пламък“ – вече съвсем различно като естетическа и обществена позиция. Интересното е в това, че Гео Милев прави много сериозен преход, един забележителен

преход от модерното
към реалистичното, революционното

Нека не се забравя, че във „Везни“, където все още витае духът на модерното, Гео пише:

 

„Ние сме здрав и първичен народ, мечтая и ратувам за една сурова, мъжествена естетика и литература. Аз  ще основа школа за варваризъм  в изкуството“.

 

Къде тогава остава символизмът на поета? Той е наясно с въпроса какво иска и как може да го постигне. Като човек на делото непрекъснато пише, редактира, превежда. Целият е устрем и воля. Съумява да привлече за сътрудници такива големи творци като Николай Лилиев и Николай Райнов, твърде нашумелият вече Людмил Стоянов. В списанието се явяват имената на Христо Ясенов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров… Важно е признанието на авторитетния критик Владимир Василев, издателя на официалното списание „Златорог“, който отбелязва: „Везни“ наистина налучка една от посоките, по която се плъзга психиката ни след войната…“  

Неуморен, целенасочен, устремен и безкомпромисен, вярващ в себе си, Гео създаде творчество, което завладява със своята жизненост и изповедност, със своя полемичен тон, със смелото разчупване на формите. От пропагандатор на символизма той успя да намери себе си и да изрази любовта и омразата си, болката и надеждата си по нов начин. Гео съумя да защити бедния народ от неговите управници, които се бият в гърдите, че правят всичко все в името на този народ. Той писа:

 

„В името на народа“     ‒ да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властване“ над народа. Властта е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени политически дейци. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа“.

 

Никак не е чудно, при тези силни, ударни думи на поета, неговото признание: „Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден камък и чакам готов за бой. Горко на меките чела“. Какво са тези думи? За някои закана, за други – дълг, чест, смелост, вярност… 

Във „Везни“ през 1921 г. Милев пише своето „Възвание към българския писател“, в което изразява становището си, че „досегашните стихове не трогват никого, а българската литература не играе никаква роля в живота“. И зове:

„Човекът преди всичко!“

Оценката му за поезията и литературата ни е крайна, по нея може да се спори, но едно е ясно – поетът иска да разтърси хората на духа, да ги накара да гледат с нови очи на това, което създават, да приучи широката читателска аудитория да подкрепя и разбира онова творчество, което най-пълно и най-вярно може да отговори на повелите на драматичното време. В този период – 20-те години на миналия век – Гео създава „Жестокият пръстен“, „Експресионистично календарче“, „Ден на гнева“, „Грозни прози“, „Панихида за поета П. К. Яворов“… Всички те показват отчетливо наплива на различни настроения в богатата му душа, противоречиви, на моменти трудно съвместими. В някои от тези творби може да се улови авторовото желание за сливане с усещанията на хората, но това желание отстъпва пред чувството му, че е чужд на всички, че е загубен в някакъв тъмен град.

Едновременно с това обаче на места превес взима социалното чувство на поета. Той пише за „барикади с червени знамена над тях“. Някъде показва мизерния живот на бедните хора. „Де е лазурната усмивка на Бога? Светът е без небе. Светът е без любов“ – изплаква поетовото сърце. И веднага след това: „Ето червения щит на слънцето в нашите черни ръце. Ний го издигаме смело – напред – към борба“. Вижда се, че пътят на творческо и житейско поведение вече е очертан. Един от големите жалони по този път е списание „Везни“, от което през  1922 г. излиза последната книжка. Гео спира изданието поради липса на средства. Само след две години обаче, на 15 януари 1924 г., излиза първата книжка на новото Гео-Милево месечно списание „Пламък“ – вторият жалон по избрания от поета труден път, по който той неотклонно ще върви до края на младия си живот. 

„Пламък“ се роди като присъда над бурожоазно-капиталистическата действителност

Присъда, ответен резултат на трагичните събития у нас през тревожните дни на 1923 г.  Съвсем наскоро, няколко месеца след Септемврийското въстание, Гео формулира ясно мястото на народната интелигенция в борбата с фашисткия терор: „Ний  ще останем там, дето е Народът, при Народа, сред Народа“. В  програмната статия на борческия „Пламък“ четем силните, наситени с напрежение думи на Гео:

 

„Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни… Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол“.

 

Тонът на списанието е призивен, зовящо настъпателен, издържан в идейно-художествен смисъл. Негови автори са Антон Страшимиров, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Ламар, Николай Райнов… От чуждите писатели, представени в „Пламък“, можем да споменем: Хайне, Уйтмън, Синклер, Верхарн, Юго, Брюсов… Един голям и твърде внушителен набор от широко известни и уважавани творци.

От страниците на „Пламък“ Гео Милев страстно воюва срещу всяка пасивност и аполитичност. Не може, казва той, когато България е преживяла ужаса на септемврийските кланета, когато всичко около нас гори, не може във времето на остри класови сблъсъци да се пише за кучета и котки, за фризури и моди. Не може, защото са нужни нова литература, нови идеи,  нови принципи.

Ясно е колко призивно опасно и звучащо като обвинение е списанието. Неговата политика е дръзка, изключително смела. Затова реакцията не закъснява. Конфискувана е шеста книжка на „Пламък“. Може би всеки друг издател би се изплашил, но не и Гео. Той не се спира пред нищо. И тогава пише знаменитите думи, че у нас е забранено „да се говори, да се мисли, да се пише, да се чете, а най-сетне – да се живее“.  Конфискувана е също седма-осма книжка на списанието. Бунтовните слова на Гео звучат като оглушителна плесница по лицето на мракобесниците. За него те са глупци, които не знаят, че още не са измислени средствата, с които може да се унищожи един народ.

В конфискуваната седма-осма книжка на списание „Пламък“ е публикувана гениалната поема „Септември“ с основния конфликт в нея – борбата на народа с неговите палачи. Гео защитава правото на въстаналите маси, чието дело нарича свещено. Заради тази поема поетът е даден под съд. През същото това време литературният критик и историк Георги Бакалов отбелязва, че в „Септември“ за първи път се изобразява не падналият, а изправеният народ. Този народ –

     

      обсипан със сажди, искри и сгурия,

      със сърп сред полята,

      просмукан от влага и студ:

      хора на черния труд.

 

Каква национална атмосфера носят тези думи, каква скрита енергия. Гео възхвалява народния гняв, възхвалява грубите ръце, възхвалява смелостта на всяко гърмящо сърце… Народът, осъзнал най-сетне своята сила, е в правото си да се закълне, че ще възкреси човека, свободен в  света. Посочвайки омразата си към стария експлоататорски строй, поетът рисува потресаваща картина на убийствата, ужасите, жестокостите при потушаване на въстанието:

      …

      мегдани отново са с  кармин окървавени.

      Смъртни писъци в прерязано гърло задавени.    

      На вериги зловещия звек…

 

Непознатият досега терор става причина „кървава пот да избие по гърба на земята“. Поемата „Септември“ е истински подвиг в гражданското и творческото поведение на Гео Милев. С особена ритмика на стиха, с особен нерв се постига завладяващата стихия на събитието, на бунта на въстаналия народ, за първи път показан така мащабно. Всичко в поемата е бързина, задъханост, действие. Фразите са нервни, накъсани, трептящи от гняв и призивен зов. Не може да бъде по друг начин, след като душата на поета е потопена в стихията на бунта; след като той самият е един от въстаналия народ; след като и неговата ръка държи тежък чук – чука на истината и на жаждата за светлина, която е потъпквана с векове, запокитена нейде из „мрака тревожен“ на живота. Вековната робия, пробола с хиляди ножове народното сърце, вече е разтресена, смутена, изплашена. Сега е моментът обезправеният и експлоатиран народ да напише с кръвта си голямата дума „Свободен!“.

Никъде другаде пламенното перо на Гео Милев не е толкова образно, толкова конкретно, толкова разтърсващо. Много добре осъзнал движещите обществени сили, той е съумял да прецени, че съпротивата на масите няма да успее сега, но – и това е по-важното – вярва, че е сторена една решителна стъпка по трудния път към бъдещата свобода. За това усещане му помага богат арсенал от средства – повторения, натрупвания, сравнения, градации, позоваване на отделни етапи и личности от историята на човечеството… Колко убедено, след всичко преживяно и преосмислено, звучат финалните акорди на „Септември“:

     

      Земята ще бъде рай –

      ще бъде!

Големият Гео Милев! Вечният Гео Милев!

Както вече споменах, за необикновено силната поема „Септември“ той е даден под съд. В последната книжка на „Пламък“  поетът публикува отворено писмо до Борис Вазов, брат на народния поет, който на 25 януари 1924 г. е председателствал онова заседание на Народното събрание, приело позорния Закон за защита на държавата (ЗЗД). Писмото е с дата 30 януари 1925 г. Като пише за съставената от него „Антология на българската поезия“, Гео Милев изтъква голямата роля на Иван Вазов за нейното развитие, разочарован от опорочения след освобождението обществен живот у нас. Гео отбелязва, че по-младите поколения са възпитани от Вазов в дух на честност, истина и свобода. Те не могат да се примирят, когато виждат „в кал светите идеали, а знамената честни – оплюти парцали“. До голяма степен споменатата Антология е подчинена на възпитателното значение на „честните Вазови стихотворения“

Изтъквайки всичко това, Милев прави изключително аргументиран паралел между миналото и съвремието, което е потъпкало Вазовите идеа­ли с действието на един „фамозен закон за защита на държавата“, преследващ всеки честен човек, отрекъл времето на трагичния живот, чиито яростни белези са конспирациите, арестите, убийствата. Без да забравя кой е председателствал заседанието на Народното събрание, приело този закон, Гео със сдържан, но силно въздействащ патос пита, а всъщност обвинява:

 

„Г-н Вазов, Вие двайсет години ни учихте в училището с честните творения на Вашия брат, поета Ив. Вазов – учихте ни на честност, на любов към правдата и свободата, и вяра в тяхната истина – едничка истина под това светло небе, възпитахте ни като честни граждани в заветите на Ив. Вазов. А сега искате да се откажем от неговия завет, да похулим неговите идеали – идеали, завещани на нас, младите поколения, от старото, велико поколение на Възраждането? И това искате от нас Вие, братът на Ив. Вазов?“

 

На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден по ЗЗД на една година тъмничен затвор, глоба от 20 хиляди лева и лишаване от граждански и политически права за срок от 2 години. На следващия ден – 15 май – полицейски агент го извежда от дома му „за справка“. От този миг следите на поета се губят. След години в една разровена яма близо до село Илиянци, сред разхвърляни в безреда кости и черепи е открито едно изкуствено око, едно светещо в мрака на живота и смъртта око – окото на Гео Милев.

През страшните септемврийски дни на подвизи и погром Георги Бакалов пише на Максим Горки: „Вие сте твърде много заети, за да отклоните вниманието си към нашата малка България. Но в тая малка страна живеят и се борят, проливайки кръвта си, героични работници и селяни, които се чувстват част от международното трудово семейство. Като познавам Вашата отзивчивост към страданията на масите, аз се решавам да се обърна към Вас с молба да помогнете на нашия трудов народ да се освободи от ярема на белия терор“.

Сам жертва на този терор, Гео Милев написа: „Все пак всяка тирания – колкото  и  черна да е тя – е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството…“

Поетът успя да провиди пътя на  това човечество. Той бе в трудното начало на този път. И вдигнал в ръце сърцето си, извика на висок глас, за да бъде чут от всички:

 

      Отключете лазурния кръг на кръгозора.

      Върнете ни небето.

      Небето! Небето! Небето!

     

 

Гласът му още се чува.


Добави коментар


Защитен код
Обнови