Партията трябва да развие виждането си за суверенна демокрация в рамките на Европейския съюз, както и да се включи в усилията за преосноваването му  като социален и екологичен съюз и против надигащата се вълна на фашизиращ се национализъм

На прага сме на Новата 2019 г. в момент, когато обществото е в състояние на силно изострена нетърпимост към статуквото и също толкова неотложни очаквания не просто за промени, а за замяната му с друго, с ново състояние. Оттук и актуалният въпрос – какъв е отговорът на БСП?

За партията това предизвикателство в момента е с подчертано повишена сложност по редица причини. БСП не може да търси подкрепа от позициите на „несистемна“, новопоявила се неизвестно откъде политическа сила. Напротив, през изминалите тридесет години тя инициира промяната на 10 ноември 1989 г. и вземаше пряко участие в управлението на страната и като упражняваща власт­та, и като основна опозиция.

Ето защо, за да бъде убедителна пред обществото, партията в сегашния момент е длъжна успешно да реши три взаимосвързани  задачи:

- преди всичко да си изработи ясно виждане за собствената си роля и място в процесите, развили се през изминалите тридесет години и категорично да го отстои пред обществото;

- едновременно с това да очертае ясна рамка на друго качество на държавната власт, подчинена на реално осъществими недвусмислено леви приоритети;

- въз основа на такава яснота да съумее да спечели доверието на бунтуващите се срещу статуквото социални групи.

За партията

През последните две години ръководството на партията упорито застъпва тезата, че БСП е равноотговорна за днешната криза на обществото. Нещо повече – в публикуваните по-горе материали се отива и по-далеч, под една или друга форма се прокарва тезата, че „социалдемократизиралата се“ БСП била едва ли не основният фактор, довел обществото до сегашната криза.

Посочената теза обаче е възможно най-вредната и неработеща именно що се отнася до укрепване на доверието към БСП като носител на друго качество власт. По няколко причини:

● защото тя просто не отговаря на истината. Десният преход бе наложен от десните политически сили, спечелили през 1991 г. „с малко, но завинаги“ и незабавно заели се да ликвидират кооперативните стопанства, а по-късно безотговорно да разпродадат държавните пред­приятия;

● защото по такъв начин с един замах се зачеркват незаобиколимото влияние и ролята на партията през изминалите години, независимо от всички ѝ грешки и провали като социално ангажирана политическа сила. Като се започне от единствената по рода си в онзи исторически момент победа на първите свободни избори за Великото народно събрание през юни 1990 г. и решаващата роля на партията за приемането на конституцията на страната, междувпрочем осигурило на БСП мястото на конституираща политическа сила и съответно на конституционна партия, изключващо евентуалните намерения за обявяването ѝ извън закона в новите реалности в страната и света.

● защото опитът днешната БСП да се представи като някаква друга, нова партия, едва ли не нямаща нищо общо с миналото си, не само че не работи като фактор, който генерира доверие, но и допълнително засилва съмненията относно нейната искреност.

Сигурно адептите за обявяване на БСП като носител на всички възможни пороци и злини на „разлагащата се социалдемокрация“ не се стремят преднамерено да я „поставят в ъгъла“, което да отслаби както сплотеността сред нейния т.нар. твърд електорат, така и шансовете ѝ да спечели доверието именно на онези събудили се за друго качество на живот стотици хиляди български граждани – защото няма друга политическа сила днес у нас с потенциал да даде качествено нова насока за развитие на страната. Да, но на практика те постигат именно този забележителен двоен ефект, при това скарани с обективната истина!

За държавата

Независимо от силно критичните по отношение на БСП оценки, съдържащи се и в тук публикуваните материали, когато се стигне до очертаване на практическа политика, която партията да предложи, в частност в днешните  условия в България, въпросните автори съвсем не предлагат на сегашния етап „смяна на системата“, а напротив – мерки за смекчаване на противоречията на сегашната система и защита на труда от капитала, като при това се вземат предвид външните зависимости и ограничители. Едновременно с това се препоръчва да не се крие, а напротив, открито да се заявява като дългосрочна стратегия каузата за смяна на капитализма с определена версия на социализъм.

Но нали именно това е сърцевината на Програмата на БСП! В нея високо са прокламирани следните категорични постулати:

- БСП е партия на демократичния социализъм и провежда последователна политика за социална демокрация, като път към осъществяване на основополагащите ценности на демократичния социа­лизъм!;

- промяната, която партията предлага на сегашния етап, е смяната на неолибералния модел със социалната алтернатива;

- за целта е нужно формиране на активна социална държава, създаваща условия за намаляване на бедността и неравенствата, за прео­доляване на социалната поляризация и изкореняване на мизерията и изолацията, като едновременно с това наша неотменна цел е стремежът към демократичен социализъм;

- в съвременните български условия разглеждаме конституцията като основата, на която може и следва да изградим своята политика за реализация на тези идеи през следващите десет-петнадесет години.

При това, с разбирането за политиката за социална демокрация като съвременно издание на димитровската концепция за народната демокрация като форма на изграждане на социализъм без прилагане на диктатура на пролетариата. Изстрадано убеждение на Георги Димитров, от което е принуден публично да се откаже и саморазкритикува на Петия конгрес на партията през декември 1948 г. под прекия натиск на Сталин.

И тук опираме до централния въпрос – какво собствено разбираме под „социална държава“. Според едни мнения, през 45-те години до 1989 г. държавата у нас е била именно социална. Тези мнения се обосновават през последните десетина години под рубриката „построено при социализма“, като се документира реалното превръщане на България в индустриално-аграрна страна с осигурено всеобхватно образование и здравеопазване, пълна заетост и  социална сигурност. Редица изследователи, споделящи леви възгледи, възприемат, че политико-икономическата система от онзи период може да се определи като „държавен социализъм“.

Но това определение не включва онази характерна черта на системата, довела до нейното рухване в края на 80-те години не само у нас. Такава, при това доста крайна характеристика предлага проф. Стоян Михайлов в статията си „Отново за названието „държавен социализъм“. Спорейки с водещи изследователи като Искра Баева и Васил Проданов, които застъпват това определение, той отрича, че „общият социален модел“, наложил се в СССР и в източноевропейските страни след Втората световна война, може да се нарече  „социалистически“. Като вместо това заявява, че намира за най-точно въведеното от него самия название „сталинистки тоталитаризъм“ и препраща за по-широка аргументация към своята книга със същото заглавие (1).

В подкрепа на своята теза Ст. Михайлов преди всичко изтъква като „азбучна истина“, че главната институция при този модел е партията, при това като оръдие на личната власт, а държавата е само изпълнителен орган, който привежда в действие партийните решения. Всъщност ръководителят на партията е фактическият ръководител и на цялото общество, а то самото, според автора, има следните отличителни черти:

ü безотговорност на първия ръководител и на партията като цяло, потъпкване на демокрацията в партията и държавата със силни тенденции към монархичност и династичност;

ü масов терор и репресии срещу участниците в революционната и антифашистката борба, срещу кадрите в партията, държавния апарат, органите на сигурността, срещу най-видни учени и дейци на изкуството, срещу обикновени трудещи се;

ü фактическо одържавяване на всички форми на стопанска дейност и тяхното управление при почти абсолютна централизация на планирането;

ü образователна и културна ограниченост на ядрата от най-висши ръководители, вземащи най-важните управленски решения, груб волунтаризъм в управлението;

ü органична неспособност да се извърши завой към интензивен тип развитие на икономиката, което я обрича на изоставане и криза.

Посоченото определение за държавата и обществото от разглеждания период обаче звучи твърде едностранчиво и крайно, защото игнорира
реално постигнатата в рамките на тогавашната система висока степен на грамотност и образованост, на заетост и  социални придобивки въз основа на осъществената индустриално-аграрна революция, извела страната на качествено ново равнище на развитие.

Затова далеч по-обоснована изглежда характеристиката, съдържаща се още в Програмата на партията от 1994 година, която използва понятието „авторитарен социализъм“. В нея се отбелязват редица от чертите на модела, цитирани по-горе, но вместо тоталитарен, той се определя като авторитарен, като се подчертава, че преоценката на следдеветосептемврийския (1944 г.) период е изключително сложна и отговорна задача, като „са еднакво исторически недостоверни и обществено вредни както тоталното очерняне и отрицание, така и заобикалянето на принципните пороци на системата на авторитарния социализъм и на допуснатите грешки и извращения“.

Що се отнася до необходимото разбиране за социалната държава днес, то авторите на проекта „Визия за България“ предпочитат да не си спомнят за новата Програма на партията от 2008 г. и да търсят свои формулировки. Такъв опит се съдържа в Раздел І. „Държава, държавно управление и администрация“. В него именно проличават и принципните слабости на „Визията“ като документ, предназначен да очертае ново качество на държавното устройство в сравнение със съществуващото.

 В самото начало на раздела се заявява, че социалната държава е отрицание на крайния либерализъм и самоуправството – само по себе си достатъчно двусмислено определение, по няколко съществени причини.

Първо, защото в разшифровката, която следва, социалните аспекти са смесени, а и подчинени, на интересите на бизнеса. Изтъква се, че държавата ще бъде гарант за свободна конкуренция и основен фактор, създаващ всички условия за пазарна среда, както и „защитник на интересите на националния бизнес в рамките на международните икономически интереси…“ (? относно последния израз). Накратко – предлага се „икономическа държава“.

Второ, във въпросния раздел централният въпрос за характера на държавната власт буквално е „смачкан“ в цифром и словом едно изречение‒абзац, озаглавено „Реално разделение на властите – парламентарна вместо премиерска република“, в което се заявява, че „възстановяването на парламентарната република… ще се налага императивно чрез законови инструменти и правила“?! И нито дума за Конституцията и необходимостта да се гарантира точното спазване на нейните норми като „върховен закон, на който другите закони не могат да противоречат“ (чл.5, ал.1.)! Нима не е ясно, че не можем да си позволим „разсъждения“ от рода, че за съжаление Конституцията не проработи и следователно няма защо да се връщаме към нея? Зад каквито разсъждения всъщност прозират недоизказани намерения за нейното отхвърляне.

Да, разбира се, възникват сериозни и възлови въпроси как се прилага на практика нормата за неприкосновеността на частната собственост (чл.17, ал.3, която, впрочем, очевидно не може да узаконява престъпна безстопанственост и безотговорност, както и че начините за нейното прилагане не могат да се разглеждат вън и независимо от необходимия баланс с обществените интереси). Не по-малко съществени са тежките проблеми и рухналото доверие във функционирането на представителната демокрация, обуславящи напълно законните искания на гражданите за въвеждане на форми на пряко участие във вземането на решения на национално и на местно ниво.

Но при решаването на всички тези и други не по-малко съществени проблеми на днешното държавно устройство БСП има шанс да спечели необходимата широка обществена подкрепа за своите идеи и предложения единствено ако здраво се опре на Конституцията, ако успее да събуди волята на гражданите за отпор срещу беззаконията и за борба за извоюване на неотменимите им конституционни права за достоен живот в уважавана държава.

И трето, в пряка връзка с проблемите на държавността възниква още един фундаментален въпрос, непонятно останал напълно незасегнат във „Визията“ (а и изцяло подминат от авторите на двете предходни статии в този брой) – този за т.нар. паралелна държава, както и за повсеместно ширещата се корупция, за която напоследък станаха публично известни драстични примери на мащабни злоупотреби с публични средства и с еврофондове. Теми, по които първоначално ръководството на партията високо заяви намерения за решителни противодействия, които обаче впоследствие останаха без убедителни конкретни дела.

Във въпросния първи раздел на „Визията“ въобще не се споменава или „визира“ явлението паралелна държава, въпреки че то очевидно е напълно реална, и то съществена „подсистема“ на системата или модела на държавно управление у нас понастоящем. В самия край на раздела, отново само с едно подзаглавие, „Принципно нов модел на ограничаване на корупцията“ и два „булета“, предвиждащи възможно най-общо създаването на „недопускащи корупция условия“ и за „акцент върху превенция­та“ и минимизиране на възможностите за корупция, въпросът явно се счита за задоволително изчерпан!

Впрочем, корена на пороците на въпросния действащ сега модел на функциониране на държавата, така релефно разобличавани и в двете предходни публикации като резултат и от дейността на БСП, всъщност можем да търсим именно в корумпиращото влияние и конкретните въздействия на точно тази „държава“, а не и във вменяваните на Конституцията недостатъци.

Що се отнася до Програмата на БСП, то в нея още преди десет години тези проблеми са получили далеч по-изчерпателно третиране: „Днес законността е подложена на най-голяма заплаха от коруп­цията, поразяваща основни структури на политическата система и сфери на обществения живот. Застрашени са основни функции на държавата…“ И по-нататък: „Най-сериозната заплаха за демократичните норми и практика безспорно е осезаемото влияние на организираната престъпност във важни структури на държавата и обществото. Ние сме решени на първо място да ограничим икономическата база на организираната престъпност като условие да пресичаме възможностите ѝ за въздействие върху държавни служители и магистрати.“

За обществото

В условията на съвременното българско общество БСП следва да заяви категоричната си решимост да реализира на практика основните постулати на демократичната, правова и социална парламентарна република така, както са заложени в основния закон на страната ‒ гаранции не само за свободни избори, но и за устойчиви демократични норми на политически и обществен живот – прозрачност, отчетност и отговорност на институциите, твърди гаранции срещу конфликт на интереси сред заемащите държавни длъжности на всички управленски нива, свобода на медиите и гарантиран достъп на гражданите до достоверна  информация. С други думи, последователното формиране и утвърждаване на действително народовластие на мястото на съществуващата „демократура“. Именно в този смисъл е и категоричното заявление в  Програмата на партията, че „нашата цялостна стратегия и политика се подчиняват на императивната цел да се преодолее отчуждението между народ и власт, за да се осъществи у нас и сега великата идея за народния суверенитет!“

Днешното ръководство на партията, както и мнозина в средите на левицата, търсят пример за национално отговорна политика със социална насоченост в управлението на Виктор Орбан. Така например, според Ангел Димов в статията му в този брой, в наше време соченият за „десен“, буржоазен, популистки и т.н. министър-председател на Унгария Виктор Орбан всъщност осъществявал социалистически мерки. Като идейна подложка за подобни разбирания напоследък се лансира тезата, че отказът от либералния модел, „влязъл в БСП под натиска на ДПС“, означавал партията „да се насочва от социаллиберализма към социал­консерватизма“! (2).

Тук не е мястото за по-подробно разглеждане на ширещите се тези за необходимостта да се ориентираме към политика и управление ала Орбан. Засега е достатъчно да отбележим справедливото съждение на Васил Проданов в материала му в този брой, че ако левите партии днес тръгнат популистки по течението, по което се носят десните и популистки партии, които демонстрират нарастващ национализъм и дори расистки и неофашистки характеристики, то това би довело до окончателното компрометиране и смърт на такива леви партии. Това, което по-скоро те трябва да направят в условията на нарастване на опасен национализъм и неофашизъм, е да създадат единни леви фронтове за борба с него.

Точно във връзка с последното заслужава да обърнем особено внимание на наскоро проведения в Билбао Втори европейски форум на левите, зелените и прогресивните сили (3) като важна практическа стъпка към изграждане на единодействие в периода до предстоящите избори за Европейски парламент в края на май 2019 г., както и в новоизбрания състав на парламента, където се очаква да получат по-голямо представителство именно такива десни популистки формации.

Което на свой ред повдига въпроса, има ли в днешния Европейски съюз реални предпоставки и условия, които да позволяват на страна като България да си поставя за цел пренасочване на развитието си в полза на модерна социална държава, способна да овладява въздействието на пазарните сили и да провежда курс на реиндустриализация и нарастваща социална сигурност?

На този етап краткият отговор е „Да“.

При две условия:

ü   БСП да развие виждането си за необходимостта от суверенна демокрация, т.е. за политика, опираща се на съзнателната подкрепа на голямото мнозинство граждани, която прилага съобразени с националните особености и условия решения, придържайки се към принципните изисквания за членство в Европейския съюз. Напълно реални възможности за подобна политика, базирана на работещо взаимодействие между социалдемократи, социалисти, комунисти и други (нови) леви, могат да се открият например днес в Португалия в опита на правителството на социал­демократа Антониу Коща, както и в Испания в дейността на правителството на социалиста Педро Санчес, подкрепени от широк спектър леви и прогресивни сили (понякога дори непримирими противници в близкото минало);

ü наистина партията да се включи в нарастващите усилия и борба на левите, екологични и прогресивни сили в ЕС за преосноваването му като социален и екологичен съюз и против надигащата се вълна на фашизиращ се национализъм. Т.е. и в новата си платформа за предстоящите евроизбори отново, както в Платформата на българските социалисти за изборите през 2014 г. „За Социална Европа! За Социална България!“, да заявим като наша основна задача „да преучредим пълноценен Социален съюз наред с икономическия и паричния – европейският социален модел не е за продан!“. 

Бележки

(1) Вж. сп. „Ново време“, бр. 7-8, юли-август 2002 г; стр. 144-146

(2) Интервю на Ст. Данаилов във в. „Дума“, 23.11.2018 г., стр 13

(3) Информация за подготовката му включихме в „Ново време“, бр. 1-2, януари-февруари 2018 г., стр. 161-162; а в настоящия брой (стр.  143) публикуваме заключителната декларация на форума от 9-11 ноември 2018 г.