Велиана Христова е журналист във в. „Дума“, доктор по филология. Специализира в областта на образованието и науката. Съставител, автор и съавтор на 6 книги. Член е на европейската организация за наука „Euroscience“ и на УС на фондация „Еврика“. Носител е на наградите на СБЖ, МОН, БАН, СБУ, Съюза на учените, на Сметната палата, Археологическия институт с музей-БАН, както и на наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“. 

ОТКЪДЕ ДА СЕ ЗАПОЧНЕ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ И НАУКАТА. Едно виждане за една „Визия”

Брой 9-10, ноември-декември

 Не обещания за запазване на съществуващата мрежа вузове, а преразглеждане на принципа „парите следват студента“ и на термина „университет“, връщане на повечето висши училища към традиционната им специализация и профили, в които преди са обучавали качествено

 


 

Странно е, че когато се правят някакви прогнози за развитието на България по сектори, образованието и науката винаги се намират по-назад, някъде между пенсиите и културата. Не знам докога у нас конят ще стои все отзад на каруцата и няма да го има разбирането, че той тегли напред всичко, което се намира в тази каруца.

Затова обикновено разделът за знанието е пълен с красиви фрази и намерения, които са слабо обвързани с останалите сектори (различните раздели се пишат от различни хора), а със съществуващите реалности ‒ почти никак. Затова хората отдавна възприемат подобни документи и стратегии не като реален план за действие, а като безкрайна говорилня, от която ползата ще е някой ден, може би, ако... „Визия за България“ на БСП в това отношение не прави изключение..

Мрежата от 51 висши училища

Ако хвърлим поглед към раздела на „Визията“ за „университетите и висшите училища“ (което е едно и също), няма как да не одобрим напълно, че целта на перспективата за развитието им е осигуряване на високоподготвени специалисти за икономиката и обществото. Въпросът е КАК, и в него е зарвено кучето.

По отношение на мрежата от висши училища у нас, в документа е записано, че те ще бъдат профилно оптимизирани. Традиционно вече стана мнението, че 51 висши училища за България са много. Проблемът обаче дойде не толкова от роенето на нови вузове, колкото от масовото създаване на филиали и други изнесени звена извън вуза-майка, както и от неудържимия апетит за преобразуване на бившите полувисши институти първо в колежи, след това в специализирани висши училища и дори в университети.

Апетитът, разбира се, си има причина ‒ въвеждането на принципа „парите следват студента“ във финансирането, който носи на държавните вузове толкова повече субсидии, колкото повече са студентите. Финансите на висшите училища зависят не от качеството, а от осигуряването на повече студенти.

Същата е и причината за разкриване на всякакви екзотични специалности във висши училища, които не са имали доскоро нищо общо със съответните професионални направления ‒ емблематичен пример стана ученето на специалността „Право“ в технически висши училища, на „Икономика“ ‒ навсякъде, или на „Национална сигурност“ в университет с библиотечен профил.

Процесът на този тип „роене“ се развиваше хаотично във времето, без да се държи сметка за качеството на обучение в новоразкритите филиали и специалности (с хвърковати чети от едни и същи преподаватели, летящи за хонорар на по няколко места). Правителствата на ГЕРБ най-охотно дават съгласие за нови звена, а току-що на всички вузове с промяна в закона властващото мнозинство разреши да наемат за преподаватели и „изявени бизнесмени“. Иди, че му хвани края оттук нататък кой къде преподава и с какво качество!

В последните години се разбра обаче, че от икономическите направления например вузовете бълват дипломирани висшисти, за които няма работа. Правителството на ГЕРБ не помисли дори да смени принципа „парите следват студента“, а прибягна до въвеждането на т.нар. приоритетни професионални направления, за които кадри на пазара на труда липсват, и към втория тип ‒ защитени специалности (с малко на брой студенти, но нужни за държавата). И понеже принципът на финансиране се запазва, висшите училища моментално започнаха да разкриват нова екзотика от специалности в приоритетните направления, в които държавата не намалява приема и за които дава повече пари. Резултатът ще е същият, както ще се разбере до няколко години, понеже и при новия процес качеството на обучението е последна грижа.

Така че първата работа спрямо висшето образование трябва да е не обещания за запазване на съществуващата мрежа вузове при демографска криза, развиваща се у нас с най-бързи темпове в ЕС, а преразглеждане на принципа „парите следват студента“ и на термина „университет“, връщане на повечето висши училища към традиционната им специализация и профили, в които преди са обучавали качествено. И най-вече ‒ уточняване на мястото на колежите в системата за подготовка на кадри за икономиката, но и за здравеопазването например.

Организациите на бизнеса у нас не от вчера повтарят, че българските висши училища не подготвят кадрите, които са им нужни. А се оказва, че са им нужни не толкова хора, подготвени на висше ниво в съответните професионални области, колкото изпълнителски кадри за конкретните производства и... среднисти!

Всъщност, у нас се изгуби разбирането за неоценимото място на колежите, които подготвяха именно изпълнителски кадри на високо равнище ‒ понякога по-добро от това в университетите дори. Образователната степен „професионален бакалавър“, пък и самите „колежи“, взеха да се възприемат като нещо втора ръка, което не е съвсем висше образование. Затова и колежи вече почти не останаха като вид висше училище. Те трябва да бъдат върнати към професионалната и пазарната ниша, за която са предназначени. Това би било не връщане „назад“, а достойно поемане на важна мисия спрямо икономиката и обществото у нас.

Друг важен проблем за мрежата от висши училища в България е свързан с наложената в последните години порочна практика държавата да се отнася еднакво към всичките. За никоя власт не е изгодно да обтяга отношения с която и да е институция, разполагаща със студенти (вече лесно манипулируеми за всякакви протести ‒ да си спомним политическата блокада на Алма матер!). Поради което и в Закона за висшето образование, и в Националната агенция за оценяване и акредитация, се настани трайно уравниловката ‒ оценката на почти всичките е над 9 бала при 10 възможни, затова всички висши училища се ползват от еднакви правила и права. Де факто е изпразнен от съдържание и стои като ГЕРБова марка особеният статут на т.нар. изследователски университети.

Елементарна справка в която и да е от световните бази данни и рейтинги показва, че от нашите 51 висши училища едва 5 ‒ максимум 6, имат научни резултати, които са видими на международно равнище: Софийският университет, Медицинският университет в София, Техническият университет в София, ХТМУ, Пловдивският университет.

В Закона за висшето образование изследователският университет е записан като вид висше училище, а според Националната стратегия за висшето образование парите за наука във вузовете се разпределят чрез оценка на резултатите от научната дейност.

Допълнителните пари „за качество“, които МОН отпуска от две години, също се дават на базата на „комплексна оценка“, която уж я има, но до този момент никой не я е видял. Факт е обаче, че университети като СУ и ХТМУ, които очевидно са сред първите няколко по научна продукция у нас, години наред и до момента не получават по-висок процент увеличение на субсидията от повечето от останалите висши училища.

Възможен вариант е субсидиите за научна дейност (по закон 10% от размера на издръжката, който процент обаче и при трите правителства на Борисов не се спазва), да се разпределя на база различен коефициент за висшите училища, занимаващи се реално с наука, а не с отчитане на „научни“ публикации в местни вестници и изяви по конференции в Мало Бучино. В повечето държави в Европейски съюз и в света университетите са разделени на категории и отношението към всяка от тези категории е различно. КАК и у нас да стане така ‒ ето един въпрос, който изисква конкретен отговор, ако ще решаваме проблемите наистина.

И още – непростим пропуск е сред приоритетните професионални направления да липсват специалностите, свързани с историята, с националната литература, националните ценности и памет, особено днес, на фона на съзнателното изкривяване на исторически истини, насаждането на нови чужди „глобалистични“, „евроатлантически“ и либерални идеологии и още по-съзнателната обработка на мисленето на цели поколения млади българи.

Държавната поръчка

При определени условия висшето образование в България е безплатно, казва нашата конституция. Хайде някой да обясни защо вече 27 години държавата не е определила условията, при които се учиш за висшист без такси?!

Във „Визия за България“ има наченки за уреждане на този въпрос. Държавата опрощава таксите и дава целеви стипендии на студентите държавна поръчка в приоритетните специалности, ако сключат договор за работа в страната за определен период след завършването. За това нещо отдавна се говори и то е добро, защото при твърде активното „изтичане на мозъци“ от България нашият най-беден в ЕС данъкоплатец всъщност издържа и обучава кадри за други държави.

В следващо изречение на „Визията“ обаче четем: „безплатно обучение за студентите по държавна поръчка“. Е, кое от двете ‒ безплатно в приоритетна специалност с договор за работа в страната или изобщо безплатно за студентите в държавната поръчка? Не е добре човек да обещава различни неща на едно място...

Оттук насетне следват обяснения как държавната поръчка за прием на студенти ще се основава на дългосрочно прогнозиране на нуждите на обществото и бизнеса от специалисти с определени квалификации и специал­ности. И пак идва въпросът КАК?

При днешната икономика, която в света се развива бързо и в посока на неочаквани иновации и нови технологии, дали е възможно да се прогнозира дългосрочно нуждата от кадри? И за кой бизнес ‒ за няколкото по-големи предприятия у нас или за 90% от бизнеса в България, състоящ се от малки и супермалки фирми?

Бройката при приема на студенти всъщност трябва да зависи повече от качеството на преподаване в съответното висше училище и дори ГЕРБ се насочват към такава практика. Само че отдавна забравиха задължителното изискване от Националната стратегия, че висшите училища ще преминават през международна оценка за качество.

Освен това, дали въпросът за квалификацията на кадрите не трябва да се постави по-иначе: широкопрофилна базова подготовка, която дава възможност на висшиста да се ориентира и да работи добре, където и да попадне, и по-обвързана с практиката подготовка в обновените колежи? Висшето образование по света все повече се ориентира към подобен разграничителен вариант.

Защото не може да се иска от водещите университети да подготвят началник смяна за производството на пластмасови кофички. Дори когато това се прави, финансирането на обучението на конкретно необходимите някому специалисти се поема целево от съответната фирма или бранш, на които те са необходими. А според данните на Eurostat, в България процентът на участие на бизнеса във финансирането на висшето образование е най-ниският в ЕС. Не е приятно да се каже и да се чуе, но нали „Визията“ не е предизборен документ, а има за цел да наложи правила, изисквания и да сложи някакъв ред най-после в объркана България.

Едва ли е необходимо „дигиталните иновации“ и ИКТ (информацион­ните и комуникационните технологии) във висшето образование да са разписани надълго и нашироко във „Визията“, понеже и тук личи увлечението по красиво преписани от разни евродокументи текстове. Докато ИКТ в образованието са само средство (като молива и химикалката някога), а не цел на образованието.

Финансирането

Най-тревожното за висшето образование е записано в средносрочната бюджетна прогноза на ГЕРБ до 2021 г. ‒ в нея е предвидено, че в следващите три години парите за вузовете... се замразяват на ниво 2019 г., т.е. на 0,39 % от БВП. Това ‒ на фона на фактите, отчетени в Доклада на ЕК за образованието през 2018 г., че България инвестира малко за висшето образование (средно в ЕС държавните инвестиции за висше образование сега са 0,7%), а делът на младите висшисти до 34 г. у нас е под средните показатели за ЕС!

Във „Визия за България“ намираме конкретна алтернатива на това пагубно отношение ‒ предвидено е през 2020 г. страната да заделя 0,9% от БВП за висше образование ‒ над два пъти повече от това, което ГЕРБ заделя в момента. Базовият норматив за издръжка на обучениието на студент трябва да нарасне двойно, предвижда „Визията“, което е за приветстване, защото променя съществено сегашното трайно недофинансиране на висшите училища. Не намираме обаче промяна на неолибералния принцип на финансиране „парите следват студента“, който е причина, както бе казано, за много от болежките в сектора. Т.е. не се предвижда коренна промяна във финансирането на вузовете, при която би трябвало да се определят реално необходимите разходи по пера за дейността на вузовете, а не финансиране по брой студенти. Не виждаме и никаква промяна в уравниловъчното отношение към вузовете, казано е, че те всичките трябвало да се развиват като изследователски университети, което е не просто утопия, но е и стъпка в невярна посока на фона на международните рейтинги на университетите ни по научни резултати. 

  

Държавна субсидия в лв. и в % от БВП за държавните ВУЗ

Година

 

Субсидия

 

 Квота

 

2009

420 298 300 лв.

0,61

2010         

384 533 600 лв.

0,54

2010        

307 973 200 лв.

0,43

(орязан)

 

 

2011        

333 043 000 лв.

0,43

2012        

345 244 900 лв.

0,42

2013

375 448 900 лв.

0,46

2014

375 794 500 лв

0,46

2015

386 179 400 лв.

0,47

2016

383 331 300 лв

0,43

2017      

394 249 800 лв.

0,43

2018        

414 943 300 лв

0,39

2019

457 285 400 лв.

0,39

 

Достойни заплати в науката - как?

Държавна субсидия за наука в % от БВП в лв.

Година

     Наука

Квота

2008

   161 400,0 хил.

0,26

2009

   252 772,4 хил.

0,35

2010

   164 669,1 хил.

0,23

20101

   131 735,3 хил.

0,18

2017

   114 287,0 хил

0,12

2018 

   124 675,8 хил. 

0,12

2019

    142 612,5 хил.

0,12

 Данните са според записаните в бюджетните закони за съответните години числа за БВП и за субсидиите. Във функция „Наука“ тук са включени субсидиите за БАН, за изследванията в държавните вузове, за Селскостопанската академия и фонд „Научни изследвания“. ЕС дава за наука средно 2,1% от БВП.

 

Един от най-съсипаните сектори в България е точно този, който в цял свят е локомотив за икономиката и за обществото ‒ науката. Всички десни правителства по време на прехода, особено тези на ГЕРБ, неизменно орязваха държавните инвестиции за наука. А от бизнес сектора у нас трудно може да се очакват пари за наука, колкото и властите да се опитват да представят парите на ИТ сектора за инвестиции в науката. В България липсват големите концерни, които в другите държави развиват собствен научен сектор за обслужване на съответните производства и именно това се приема като инвестиции от бизнеса за наука.

В това отношение „Визия за България“ очевидно също не е наясно и затова нашироко повтаря насадените вече мантри за връзката наука‒производство и особено по региони. Още в началото на прехода у нас бяха престъпно ликвидирани т.нар. ведомствени научни институти по браншове, които изпълняваха посредническата роля за адаптиране на науката от академичните институти и университетите към практиката и за развиване на приложната наука по сектори. Затова в момента от учените в БАН и вузовете се иска да обслужват икономическата практика в България, което нито е тяхна работа, нито може да стане.

А не може да стане, понеже за укрепване и развиване на научните институции у нас национални пари почти не се дават, а се разчита единствено на проекти. Субсидиите покриват ниските заплати, но не дават шанс за обновяване на лабораториите и оборудването. Само че навсякъде по света проектите са надграждащият елемент над институционалното финансиране. Институтите „Макс Планк“ в Германия или тези на СНРС във Франция, например, които са аналог на нашата БАН, получават от държавата субсидия в размер над 1,3 млрд. евро годишно, а над това си докарват още около 20% от проекти и други собствени приходи. Собствените приходи на нашата академия вече са в размер на 50-60% от субсидията, което не съществува като практика в сродните научни центрове по света. 

Още преди няколко години бяха направени международни анализи, че у нас науката получава сравними с другите страни резултати при много по-ниско финансиране и това означава, че се стига до пагубен и нехарактерен за науката интензитет на напрежението. Освен това, видни представители на управленията за наука в ЕС при посещенията си в България неведнъж ни предупреждават, че международните проекти са добро нещо, но те може само да надграждат националните научни дейности, още повече че обикновено каква да е тематиката им се решава не в България. „Нова политика за науката“ във виждането за развитие на страната би означавало най-сетне да се разберат тези прости истини.

При реалното състояние на бизнес сектора у нас и реално незабележимото финансиране от негова страна на научни изследвания, вярното решение, което ни се подсказва и от международните центрове за научни анализи, е да се увеличи държавното финансиране.

Средствата за наука в държавния бюджет да достигнат през 2020 г. 1,5% от БВП, предвижда „Визията“. Това би позволило да се пристъпи към увеличаване на престъпно ниските заплати в науката (навсякъде по света хората плащат за ум, само у нас се иска умът да си плаща за това, че работи ‒ справка: финансовият министър Владислав Горанов).

На няколко пъти депутатите от управляващото мнозинство отхвърлиха предложенията на левицата за определяне на минимални нива на заплащане в науката, под които възнагражденията не може да падат. След увеличението на учителските заплати от 1 януари 2019 г. (минимум 980 лв. основна заплата за начинаещ учител), ножицата спрямо заплатите в науката, т.е. на тези, които обучават учителите, става у нас рекордно широка в световен мащаб. Всъщност, един доцент ще получава почти колкото начинаещ учител, и то след 10-процентното увеличение на заплащането в бюджетната сфера. Затова „Визията“ предлага стартова заплата за млад учен не по-ниска от две минимални работни заплати (т.е. 1120 лв. за идната година). Единствено по този начин може да бъдат задържани младите и не толкова млади можещи учени у нас, които сега мъкнат куфари през Терминал 2, когато се връщат за едно лятно море у нас... 

Фонд за наука или за бизнес?

Още едно неразбиране виждаме във „Визията“. Отнася се за единствения национален инструмент за финансиране на научни проекти чрез конкурс ‒ фонда „Научни изследвания“ в МОН. Някога той бе национален фонд със собствен бюджет, след това бе понижен до обикновено звено на министерството. Многократно в предишни години БСП настояваше да се възвърне националният статут на фонда, както е по света.

Във всички държави в ЕС има такива държавни фондове, финансирани в западните страни с над милиард евро. У нас първо станахме свидетели на традиционните за управляващите скандали с източване на парите към фирми, след това, когато се появиха и европрограмите, субсидиите на фонда бяха намалени до някакви смешни 9 млн. евро. Очевидно от неразбиране „Визията“ следва лансираната от ГЕРБ перспектива фондът за научни проекти към МОН да се обедини с фонда за иновации към икономическото министерство, понеже сега нямало връзка между двата инструмента.

Обединяването на двата фонда би смесило в една каша и без това непрозрачното проектно финансиране на науката у нас. В цял свят фондовете за наука са различни от тези за развой и разработване и прилагане на нови технологии в практиката. Това са две различни, макар и свързани дейности. Би се получило нещо като с унищожаването на ведомствените научни институти и щенията към учените от академичните звена и от университетите да се заемат само с приложна наука.

А от памтивек се знае, че няма фундаментална и приложна наука, има наука и приложението ѝ в практиката. Учените създават наука, а ако резултатите им имат излаз към приложение в икономиката или обществото, други звена поемат доработването за практиката и прилагането на тези резултати. Не знам защо в България елементарни истини не могат да си пробият път. Все едно да искаш акад. Георги Наджаков, открил фотоелектретното състояние на веществата, което е в основата по-късно на ксерокса, да прави не наука, а да обслужва „Canon“.

Това, което би довело наистина до развитие, е извеждането на научния фонд на национално ниво с достойно за ролята му финансиране и изработване на правила за пренасяне на приложими научни резултати от този фонд към другия, иновационния, който да финансира доработването им конкретно за практиката. Това е пътят, ако искаме „превръщане на авангардните научни изследвания в промишлени технологии“, а не смесването на науката с промишлеността.

Разбира се, съвсем отделен въпрос, за който и сега няма пречка, е научни институти да разработват приложен продукт по поръчка на предприятия. За което обаче предприятията трябва да си плащат, както е по цял свят. Ала у нас много често консорциуми „институтпредприятие“ гледат да получат субсидии от еврофондовете и дори от фонда в МОН, за да „излязат на кяр“, вместо да плащат. Пък то така не става, понеже като свършат парите по проекта, и дейността, и евентуалното производство замират. Нищо трайно не се създава. Примери вече имаме достатъчно ‒ и у нас, и в други страни. Накратко казано ‒ парите похарчени, резултат нула.


Добави коментар


Защитен код
Обнови