Къдринка Къдринова е журналист международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, била е зам. главен редактор на сп. „Тема“ и редактор международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на СБЖ и СБП.

 

ВИЖ КОЙ ГОВОРИ ЗА „СМЯНА НА СИСТЕМАТА”

Брой 9-10, ноември-декември

 За този призив изглеждаха абонирани новите леви партии, избуяли след кризата през 2008 г., сега обаче им го отнемат ултрадесните

 


Маите може и да излязат прави. Или поне тълкувателите на техния прочут календар, според който през 2012 г. уж трябваше да дойде краят на света. Когато апокалипсисът не се случи, из всички медии се разляха обяснения как маите имали предвид всъщност само края на един цикъл и началото на друг. В който всичко щяло да е наопаки и чак полюсите на планетата щели да си сменят местата...

Арктика и Антарктика все още не са мръднали. Но затова пък политическите полюси така се разбъркаха, че ако не в нов цикъл, със сигурност ни вкараха в нов цирк. На арената шоумени акробатстват като джигити и вместо разпенени коне ползват улични протести. Под купола актриси прелитат безстрашно от трапеца с правозащитни каузи към обръча с граждански движения и обратно. Върху
батута политици се надпреварват кой кого ще надскочи със скечове и клоунади. Няма ляво, няма дясно, седалките са в кръг. Никой от публиката не е на мястото си, но всички пляскат от нетърпение за шоуто с хищниците, без да обръщат внимание, че няма кой да монтира предпазна решетка и да върти камшика, защото сценичните работници и дресьорите са съкратени заради бюджетната дисциплина. Голяма работа, нали сменяме системата...

Всъщност всичко започна доста преди фаталистичната 2012-та с прокламирането на друг един край. XX век не беше свършил още, когато Франсис Фукуяма провъзгласи „края на историята“. Понеже бяха паднали Стената, соцлагерът, СССР, то и идеологиите бяха обявени за мъртви и ненужни, а либералната демокрация и свободният от социални ангажименти и държавни регулации пазар ‒ за висш стадий в развитието на човечеството. Като комунизма по-рано. Всичко вече било толкова съвършено, че нататък не можело да има повече нищо.

Този отказ от алтернативи роди ерата на Тони Блеър и Герхард Шрьодер, когато стана модерно социалисти и социалдемократи да избират „третия път“. Да лягат и стават с пазарната икономика. Да започват войни срещу други народи. Да режат социални разходи за собствените си. Да си другаруват с едрия капитал и да се грижат за неговото благоденствие, а не за правата на производителите на принадена стойност.

Години наред границата между това статуквено, фалшиво „ляво“ и дясното се размиваше до неразличимост. И съвсем изчезна, когато се разрази финансово-икономическата криза от 2008 г. с всички последвали сурови бюджетни рестрикции, брутален скок в безработицата, обедняване, изселвания от ипотекирани жилища, публичен линч на социалната държава... Нямаше разлика как реагират социалдемократически и консервативни правителства. Всички изпълняваха една и съща неолиберална програма за „спасяване“ на едрия капитал, чиито дългове трябваше да бъдат изстискани от народите.

„Възмутете се!“ ‒ провикна се с книгата си ветеранът от френската Съпротива и съавтор на Всеобщата декларация за правата на човека Стефан Хесел през 2010 г. И през 2011-та площадите и улиците вече бяха пълни с възмутени хора ‒ от „Пуерта дел сол“ в Мадрид до „Уолстрийт“ в Ню Йорк. А шествията крещяха: „Банките изядоха хората!“ и „Всички да си ходят!“

Всички ‒ социалисти, либерали, консерватори, изреждали се във власт­та, имаха вече едно общо лице за възмутените. Лицето на онези „горе“, които изцеждат онези „долу“. Лицето на „кастата“ ‒ на

единия процент срещу 99-те процента

Именно тогава дори и „горе“ се заговори за сбой в системата. И че трябва нещо да се прави, за да не рухне всичко. Резултатът в Европа беше Пактът за финансова стабилност, изработен и гласуван в ЕС, благодарение на личното усърдие на Ангела Меркел. Той наложи лимит за дефицита и стегна националните бюджети с колани, съперничещи с времената на инквизицията. Това беше отговорът „отгоре“. Там толкова можеха. Не си представяха система без „спасена“ транснационална финансова олигархия.

Но „отдолу“ вече се раждаха онези алтернативи, на които Фукуяма беше отказал правото да съществуват. Маргинални довчера партии литваха нагоре в рейтингите, защото казваха онова, което масите искаха да чуят. Стихийни социални движения се трансформираха в партии, за да ретранслират гласа на улицата. И хората вярваха, че това са новите сили, способни действително да разчупят постоянно възпроизвеждащата социална несправедливост капиталистическа система. „Сириза“ в Гърция, „Подемос“ в Испания... Огромни надежди за реална промяна бяха заредени тогава.

Присъствала съм в Мадрид през септември 2011 г. на площадните сбирки на движението на възмутените, когато всички сядаха в кръг и упражняваха пряка демокрация ‒ бурно обсъждаха, а после гласуваха къде да се обяви окупационна стачка, на изселването на длъжници от кой жилищен блок да се попречи, кога да излезе „зелената вълна“ (протестите на учителите), кога „бялата“ (на медиците)...

А през януари 2015 г. бях на първия масов митинг на съвсем младата тогава „Подемос“ на централния мадридски площад „Пуерта дел сол“. Там се събраха около 300 000 души от цяла Испания, въодушевени, че най-после тези млади и неопетнени момчета и момичета, които така разпалено говореха от подиума, нещо ще променят, ще я направят по-човечна тая пуста система, ще разкарат „кастата“ на корумпираните и безочливите...

Сред множеството на „Пуерта дел сол“ се развяваха и много гръцки знамена ‒ в Атина премиер току-що беше станал Алексис Ципрас след изборна победа на неговата „Сириза“... „Подемос“ искаха да са следващите. Емоциите бяха еуфорични. Хората пееха песента на голямата аржентинка Мерседес Соса „Всичко ще се промени“. Хващаха се за ръце, вдигаха ги високо, клатеха се в такт и повтаряха: „Тик-так, тик-так...“ Времето на „кастата“ изтичаше, идваше времето на промяната... Всеобщо беше
опиянението от „Подемос“ ‒ харесваха ги дори онези, които не споделяха идеите им, но се радваха, че нещо се раздвижва, че се разчупва двупартийният модел, че поне става нещо, каквото и да е, защото по стария начин просто вече не може да се продължава...

Бях и на изборите в Испания през декември на същата 2015-та. Двупартийният модел наистина беше разчупен. Като трета сила в парламента влезе Подемос“. Като четвърта ‒ либералната „Сюдаданос“. Някои схематично ги приемаха като „патерици“, лява и дясна, едната ‒ за социалистите, другата ‒ за Народната партия. Но се оказа, че и двете имат повече спорове и съперничества със съответните уж по-близки до идеите им „стари“ партии, отколкото със същинските си антиподи. Правителство не се сформира и след шест месеца имаше нови избори, които възпроиз­ведоха същото съотношение на силите. И същите безкомпромисни и безрезултатни схватки. Имаше момент, в който сякаш нещата можеха да се разблокират, когато „Подемос“ и малките националистически партии в парламента можеха да подкрепят премиерската кандидатура на соцлидера Педро Санчес. Но не го направиха. Вярно, Санчес имаше по-големи амбиции ‒ искаше да привлече подкрепа или поне „въздържане“ спрямо премиерската си кандидатура и от „Сюдаданос“, чиято програма обаче е напълно несъвместима с тази на „Подемос“. Нямаше как да се получи. Но последвалото беше катастрофа.

Тъй като лидерът на ИСРП (Испанската социалистическа работническа партия) Санчес категорично отказваше „голяма коалиция“ с управлявалата дотогава и дискредитирана от много скандали за корупция Народна партия и с нейния вечен премиер Мариано Рахой, нещата вървяха към нови извънредни избори. И тогава в името на „стабилността в държавата“ на заинатилия се Санчес му беше спретнат вътрешнопартиен преврат от „бароните“ в ИСРП. Отстраниха го от поста му и гласуваха набързо „въздържал се“ за премиерската кандидатура на Рахой, който пак победоносно пое управлението. Това беше циничен удар за хората от площадите,  които толкова се надяваха на промяна, а накрая получиха все същия Рахой. Еуфорията за лява алтернатива просто нямаше как да остане жива. За задушаването ѝ помогна и унижението на Ципрас в Гърция, който се оказа принуден да приеме условията на Тройката.

И площадите се почувстваха предадени

Разочарованието беше покъртително. Но енергията на възмущението никъде не изчезна. Тя просто започна да търси друг отдушник. Тук се фокусирам върху испанския случай, но подобни процеси се разиграха и в много други страни, не само европейски. Конкретните причини навсякъде бяха различни, в зависимост от събитията и спецификите в съответната страна. Но резултатът се оказа един и същ.

Масовото недоволство от неолибералния модел изби към националистически и ултрадесни алтернативи, обилно подхранвани, поне на европейски терен, и с ксенофобски импулси към най-първосигналните „виновници“ за всички беди ‒ мигрантските потоци. Едни бедни хора бяха насъскани срещу други бедни хора, въпреки че виновниците за неволите и на едните, и на другите са едни и същи ‒ онези от „кастата“, които разпалват войни в други страни и задушават с антисоциални политики собствените си.

Тези нови десни алтернативи възприеха инструментите за обществена мобилизация и голяма част от фразеологията на левицата. Те също силно обикнаха призива за смяна на системата. Много от хората по площадите трудно могат да направят разлика между онова, което им говорят левите антисистемници, и онова, което чуват от десните. Но започват да предпочитат вторите, нали са пак нови, непознати лица ‒ защо да не се опита промяна и с тях, след като другите нищо не направиха...

С умела политтехнология тези настроения могат да се развият и до абсурди, каквито вече получихме в САЩ ‒ с милиардера Доналд Тръмп, който също се продава като „антисистемник“, или в Бразилия ‒ с „тропическия Тръмп“ Жаир Болсонаро, обслужвал системата през цялото си 27-годишно депутатстване, а сега грейнал като борец срещу нея и срещу сатанизираната с помощта на медии и съдебна система левица...

Ако се върнем в Испания, ще видим, че и тя вече стигна до този феномен по свой специфичен начин, като катализаторът при нея се оказа кризата в Каталуня, разиграла се на фона и на политическите подмени, за които вече стана дума. Тази криза започна да зрее още от 2011 г., паралелно с идването на власт на тогавашното първо правителство начело с Мариано Рахой. Трябва да се припомни, че по иницатива на Рахой още като депутат през 2006 г. неговата Народна партия оспори пред Конституцион­ния съд приетия тогава, по време на соцправителството на Хосе Луис Родригес Сапатеро, нов статут за автономията на Каталуня. И в резултат на това през 2010 г. съдът суспендира някои съществени елементи в статута, даващи именно по-широка автономия на каталунците. Естествено, че когато стана премиер, Рахой подходи със същата безкомпромисност и отказа на местните каталунски власти какъвто и да е диалог по темата.

Оттам тръгна и нагнетяването на напрежението между Мадрид и Барселона, и радикализацията на каталунските сепаратисти, които взеха да искат вече не просто по-голяма автономия, а направо независимост. Нещата ескалираха и ставаха все по-неудържими заради падащата паралелно с това популярност на правителството на Рахой, разтърсвано от редуващи се корупционни скандали ‒ при това на фона на драстични „оздравителни“ бюджетни орязвания, разко обедняване, скочила безработица и т.н.

Апогеят на каталунската криза се падна през 2017 г., когато Рахой продължаваше да е премиер в резултат на вече описания по-горе политически фарс, разигран и с помощта на част от ръководството на социалистите. Едно правителство без стабилна обществена и парламентарна подкрепа взимаше оспорвани решения в изключително сложна обстановка, заредена с много страсти, но поставяща на изпитание и единството на страната. Поляризацята около Каталуня отекна в цялото испанско общество, както и сред политическите партии, естествено. Отвориха се и незараснали рани още от Гражданската война (1936-1939 г.) и франкистката диктатура. Именно тогава

като огледален отговор на каталунския национализъм
кипна и испанският

 Който обаче в тази страна винаги се е асоциирал с франкизма и десницата. За първи път след падането на диктатурата по площадите на Испания открито започна да се пее франкисткият химн и да се развява франкисткият флаг.

От всичко това започна да се захранва и да набъбва напълно маргиналната преди това профранкистка партия Vox, основана през 2013 г. от членувалия дотогава в Народната партия баск, социолог и есеист Сантяго Абаскал. Много испанци гледаха на нея с погнуса и пренебрежение, убедени, че тя никога няма да завоюва силни позиции в страна, преживяла ужаса на франкизма и считаща се за „имунизирана“ срещу крайната десница.

А през лятото на 2018 г. дойде катарзисът и в държавното управление. След съдебно решение, че Рахой очевидно е знаел за случаите на корупция в своята партия, но нищо не е предприел, възмущението кипна и в парламента в Мадрид. Педро Санчес, който междувременно убедително спечели вътрешнопартийни избори и се върна на бял кон начело на ИСРП, внесе вот на недоверие срещу Рахой. И вотът мина ‒ този път „Подемос“ и националистическите партии бяха „за“ заедно със социалистите, а „Сюдаданос“ се въздържаха, което беше достатъчно Рахой да падне. И вносителят на вота Санчес автоматично стана премиер.

Темата за смяна или поне подобряване на системата не се върна пряко в политическия език, но придоби осезаемо присъствие в плановете и действията на новото правителство. И най-вече ‒ в изработения от него и подкрепен от „Подемос“ нов държавен бюджет за 2019 г., който да замени проекта, вече изготвен от падналото правителство на Рахой. През октомври премиерът Педро Санчес и лидерът на „Подемос“ Пабло Иглесиас подписаха споразумение, с което се ангажираха съвместно да прокарват бюджета към одобряване в парламента. Задачата обаче не е от лесните, защото против включващия много нови соцални предложения проект са и Народната партия, и „Сюдаданос“. И дори от Брюксел се обаджат, че са обезпокоени от предвидения в този вариант бюджетен дефицит от 2,1%, докато във версията на Рахой той бил 1,8%.

В предложението на соцправителството сега е предвидено например рекордно повишаване на минималната заплата до 900 евро, което е със 164 евро повече от сегашната сума. Въвежда се и разширена отпуска по бащинство, 3-процентно увеличение на пенсиите, нови инвестиции в научните изследвания, повишаване, макар и доста омекотено, на данъците за големите компании и големите наследства, енергийни бонове за хората с ниски доходи и т.н.

Бюджетът още не е вкаран в пленарна зала, защото правителството не е успяло да осигури ничия друга подкрепа, освен тази на „Подемос“. Каталунските националистически партии ERC и PDeCAT обвързват подкрепата си с отстъпки на Мадрид по сепаратистките искания на Барселона, които обаче Санчес не може да приеме, защото Народната партия и „Сюдаданос“, че и собствените му социалисти веднага ще го атакуват за престъпване на конституцията.

Дори само подкрепата на ERC и PDeCAT за вота на недоверие срещу Рахой и за поемането на поста му от Санчес вече е мотив за постоянни нападки отдясно, че правителството на Санчес е „заложник“ на каталунския сепаратзъм. Като се добави и критиката, че с „прахосническия“ си проектобюджет премиерът сега „ще съсипе финансовата стабилност“, завещана от Рахой, става ясна реториката, на чиито атаки Санчес е подложен непрестанно. Упражняват я и сменилият Рахой начело на Народната партия Пабло Касадо, и лидерът на „Сюдаданос“ Алберт Ривера, а извън парламента ‒ и все по-активният предводител на Vox Сантяго Абаскал, чиято формация постоянно продължава да набира мускули.

На този фон се разиграха и драматичните избори на 2 декември в автономната област Андалусия, от 36 г. несменяемо управлявана от социа­листите. Те бяха изтеглени по-напред от предвидената за пролетта на 2019 г. дата, защото ръководителката на местното правителство и ключова „баронеса“ в ИСПР Сусана Диас искаше така да укрепи властта си, а и социологическите проучвания ѝ вещаеха лесна победа.

Но в действителност тези избори се оказаха жесток шамар и за нея лично, и за ИСРП, защото, макар да ги спечели формално, партията получи най-ниския си резултат в тази автономна област от началото на демокрацията. А още по-зашеметяващо бе ненадейно силното представяне на Vox, което моментално превърна тази ултрадясна формация вече в незаобиколим фактор в испанската политика.

Разбира се, за проблемите конкретно на Сусана Диас имаше и вътрешнопартийни причин. Тя все пак игра водеща роля в заверата на „бароните“ при свалянето на Санчес от лидерската позиция през 2016 г. и последвалото сядане в премиерското кресло отново на Рахой. Така че Диас сега очевидно не получи ентусиазирана подкрепа от реванширалия се вече Санчес, а и избирателите на ИСРП явно не са ѝ простили тези виражи.  Но това са дребни детайли на фона на

големия пробив на Vox

Той буквално разтърси Испания, защото за всички стана пределно ясно, че крайната, откровено франкистката десница се връща с гръм и трясък на голямата политическа сцена. При това нарастването на подкрепата за нея се разви буквално за броени седмици. Ако в началото на кампанията сондажите ѝ даваха едва 0,45% подкрепа, то накрая, след гласуването, се оказа, че Vox е взела 11% от гласовете. Анкетите отчитаха с всеки изминал ден на кампанията все повече и повече симпатизанти, но социолозите така и не съумяха да предположат, че това ще се излее чак в толкова силно представяне. До последно гадаеха дали изобщо ще успее да влезе в андалуския парламент, а ако влезе, дали депутатите ѝ ще са един или двама. Оказа се, че в действителност тя получи 12 депутати в 109-членния местен парламент.

Откъде идват всички тези хора, решили да заложат на Vox? Естествено, една голяма част са се прелели от редиците на Народната партия, в която и по-рано са изповядвали същите убеждения и са захранвали нейното най-дясно крило. Притеснителното обаче е нещо друго, което забелязаха социолозите, вглеждайки се във феномена на Vox ‒ че тя е привлякла дори хора, които преди няколко години са крачили в шествията на „движението на възмутените“. И които продължават да са възмутени, че нищо от проблемите им не е било решено междувременно.

Вероятно мнозина от тях са се поддали на внушенията, че за това са виновни я каталунските националисти, я имигрантите ‒ и са решили, че този път тяхната алтернатива на статуквото ще е Vox, която предлага своя дисциплина и ред и за едните, и за другите. Сред предложенията на тази формация е например Испания да стане строго централизирана държава и да се премахнат изобщо автономиите с всичките им местни парламенти и аминистрации, защото това щяло да спести много разходи за поддръжката на многобройните им апарати, а и щяло да редуцира развъдниците на корупция. В поднасянето на тази идея звучи и такъв ргумент: „да се сложат на първо място интересите на Испания и на испанците над интересите на олигарсите, вождовете, лобитата и наднационалните организации“. Съвсем антисистемно звучи, нали?

В същия дух и контекст е и идеята за премахването на Сената и на Конституционния съд ‒ пак като ненужни и разсипнически. Все пак за конституционните въпроси е предвидено да се разкрие допълнително отделение към Върховния съд.

Спрямо миграцята позицията на Vox е категорична ‒ да ѝ се наложи контрол, допускащ влизането само на чужденци, които с подготовката си и ценностната си система отговарят „на нуждите на националната икономика“. Плюс незабавна депортация на всеки нелегален имигрант.

Факт е, че дори в пословично гостоприемната към имигрантите Испания ‒ и за това могат дълго да говорят нашите около 300 000 сънародници, намерили там втори дом ‒ днес набъбват антиимигрантски настроения заради политиката на широко отворени врати, коята практикува правителството на Педро Санчес и която започна да създава напрежения. Особено в Андалусия, чието крайбрежие редовно посреща мигрантски лодки от Северна Африка.

В същото време хората в Андалусия продължават едва да дишат заради затегнатите още от Рахой колани. Не е трудно да бъдат нахъсени, че помощите за имигрантите крадат от техния залък. Или че високомерните и богати каталунци искат да се откъснат от Испания, за да не плащат своята квота в общонационалния бюджет и така да ударят по по-бедните области като Андалусия.

Лошото е, че този изпробван при андалусците прийом със сигурност ще продължи да се експлоатира и на общонационално ниво. При това не само от Vox, но и от некриещата еуфорията си от придобиването на такъв съюзник Народна партия, която също все повече се радикализира надясно. А предстоят и европейски избори, и местни, и най-вероятно нови извънредни парламентарни... Тепърва из кампаниите ще се състезават антисистемници отляво и отдясно ‒ кой е по-по-най?

Народи в криза лесно се манипулират ‒ това историята неведнъж го е доказвала. И неведнъж това е свършвало доста зле. В Испания все още има над 100 000 „безследно изчезнали“ по време на франкистката диктатура, чиито кости остават да лежат в безименни общи гробове. Партията Vox иска да отмени Закона за историческата памет, по който започна издирване на тези останки. Но колко днешни испанци ще предпочетат да се замислят над това, а не да се захласнат по „антисистемните“ викове на днешната франкистка реинкарнация?

Испания е само отделен пример. А проблемът е системен...


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор