Емил Григоров е професор по философия в колежа „Гарно“ и хоноруван лектор по философия и литература в университета „Лавал“ в град Квебек, Канада. До 2010 преподава 11 години в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Автор на научни статии на български, френски и английски, както и на десетки публикации в периодичния печат.

 

БОГАТСТВО И ОКОЛНА СРЕДА

Брой 9-10, ноември-декември

На 10 октомври т. г. повече от сто юристи от цял свят поискаха в открито писмо до Генералната асамблея на ООН да бъде приет Световен пакт за околната среда. Дано това не се окаже поредния лай на кучета, не успял да възпрепятства опустошителния ход на пазарния керван



Игликите и пейзажите имат един огромен  недостатък: безплатни са.

                             Олдъс Хъксли

 

От година на година все по-ясно се очертава основната морална и, в известен смисъл, екзистенциална дилема пред съвременното човечество: да продължава да се придържа към наложения през последните три-четири десетилетия в глобален мащаб икономически модел, като търси стопански растеж във възможно най-кратки срокове и на всяка цена, без да „прекалява“ със спазването на норми за екологична и социална отговорност, или да отхвърли този модел в името на опазване на околната среда, а оттук и на материалните условия за продължаване на човешката цивилизация.

Иначе казано, време е всеки зрял човек да направи своя избор между

два вече несъвместими императива –
пазарния и екологичния

Първият ни предписва да увеличаваме постоянно капацитета си за производство и потребление на индустриални стоки и услуги; вторият – да произвеждаме и потребяваме така, че да не застрашаваме бъдещето на „един автентично човешки живот на Земята“ (1).

Някой ще рече, че това е фалшива дилема, тъй като не е изключено глобализираната пазарна икономика да бъде подчинена на екологичния императив. Много бих искал да е така; все пак, в отварянето на пазарите и произтичащото от него нарастване на производителността и потреблението в света има нещо хубаво – милиони хора излизат сравнително бързо от състояние на крайна бедност. Ала логиката и фактите, тези най-могъщи господари на моя ум, не ми позволяват да видя ясно как това хубаво нещо може да продължава да се случва на поносима за екосистемите и обществения прогрес цена. Въпросът е дали неговото случване изобщо е възможно на такава цена.

Мисля, че да, стига все по-често и убедително да се доказва на теория и все по-масово да се показва на практика, че създаването на богатство не е необходимо, сякаш по природа, обвързано с пазарния императив. За целта е необходимо въпросът за богатството да се постави и разгледа в плоскост, различна от тази, в която го поставя и разглежда философията на съвременния капитализъм.

Красотата на тази философия е в простотата на нейните спекулации. Хората, настоява тя, са рационални индивиди, преследващи своя частен интерес. В този смисъл те са представители на вида homo œconomicus. Независимо какъв е социалният му произход, къде и как живее, какъв е полът му, на каква възраст е и с какво се занимава, всеки човек избира поведението си в дадена ситуация с оглед на ползата, която може да извлече от нея, като под полза се разбира подлежащо на количествено определяне индивидуално удовлетворение. Колкото по-голямо е то, толкова по-рационален е изборът.

Проблемът е, че удовлетворението би следвало да дойде на сравнително късен етап в хода на планирано поведение и човек трудно може да изчисли предварително неговото действително количество. От един момент нататък набавянето на необходимата за това информация започва да поглъща повече ресурси (време, интелектуална и физическа енергия, пари и пр.), отколкото евентуалният успех би оправдал.

Но този проблем е само камъче на пътя, а не прът в колелата на спекулативната икономическа мисъл. Тя го разрешава, въвеждайки понятието „рационално незнание“ (rational ignorance), за да обозначи прага, отвъд който не си струва да продължаваме да се информираме относно бъдещите последици от нашите избори и действия. Пък и както е известно, още от зората на политическата икономия дефицитът на проспективна рационалност, характеризиращ поведението на икономическите агенти, се компенсира от „невидима ръка на пазара“. Тя подрежда всичко така, че от егоистичното преследване на частния интерес да печелят и индивидите, и обществото като цяло.

Веднъж пипнала здраво целия свят, тази ръка прави от всеки представител на вида homo œconomicus благодетел на цялото човечество. Купувайки си днес на добра цена в магазин от международна верига, разположен на територията на канадска община, една нищо и никаква риза, ушита във Виетнам, аз допринасям за увеличаване на глобалното количество икономическо удовлетворение. Доволен съм, че съм сключил изгодна сделка, собственикът на веригата магазини е доволен, че бизнесът му върви, продавачът в магазина е доволен, че ще получи процент от оборота, виетнамските работнички и работници са доволни, че ще си запазят работата, която им позволява да живеят по-нашироко, отколкото преди да я получат, и т.н. до портиера на банката, отпуснала кредит на шивашкия цех във Виетнам, и до последния моряк от екипажа на търговския кораб, с който новата ми придобивка е преплувала Тихия океан. Освен това, моята покупка е и безспорен принос към световния икономически растеж, което би трябвало да ми донесе допълнително удовлетворение, този път – от морално естество. Спомагайки за увеличаване на световния брутен вътрешен продукт, аз инвестирам в по-доброто бъдеще на човешкия род. „Колкото по-голяма е тортата, толкова по-малко са конфликтите за нейното разделяне; всички могат да получат своите по-големи парчета и никой не е принуден да се задоволява с по-малко“, пише Ангъс Дийтън, удостоен през 2015 г. с Наградата за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел (2). 

Звучи добре и донякъде убедително. Но само донякъде; по-точно – дотам, докъдето

спекулативната икономическа мисъл

може да се разгръща, без да бъде ограничавана от стандарти за рационалност, изискващи по-строго съобразяване с материалната действителност.

Трябва да си напълно лишен от естетически усет, за да отречеш, че конструкциите на тази мисъл са завладяващи със своята елегантност, ала те биха пленили изцяло ума ти само ако спреш да се питаш какво по-точно означават понятията, от които са изградени, и доколко съответстват на света, в който живееш. С това навярно биха се съгласили и самите създатели на спекулативни икономически теории. „Рационалната механика, свеждаща телата до прости материални точки, и чистата икономика, свеждаща реалните хора до homo œconomicus, си служат със съвършено подобни абстракции“, пише през 1909 г. в своя „Наръчник по политическа икономия“ Вилфредо Парето (1848 – 1923) (3).

Същото казва през 1976 г. в стокхолмската си реч и Милтън Фридман (1912 – 2006): „Homo œconomicus е може би митично същество, изобретение на икономистите. Но той е такова не повече и не по-малко от физическите закони, отнасящи се до поведението на атомите или на електроните. Също като него, тези закони най-често не са нищо друго, освен статистически закони – те ни дават представа за едно „усреднено“ поведение, а не за действителното поведение на всяка една частица.“ (4)

Да отхвърлиш дадена научна теория само защото съдържа несъответстващи на непосредственото наблюдение абстракции и непотвърдени на сто процента от опита изводи, е проява или на откровено невежество, или на явна злонамереност спрямо нея (5). Но това би ѝ навредило по-малко, отколкото ако я разтоварим от задължението постоянно да уточнява, конкретизира и ревизира понятията си, съотнасяйки ги с опита, и да предлага все по-адекватни, изчерпателни и задълбочени описания на своя предмет. Проява на незаинтересованост или на сляпа вяра, подобно отношение би ѝ подействало като сладка отрова, парализирайки бавно, но сигурно цялата ѝ мускулатура.

Мисля, че точно това се случва през последните трийсетина години с изградената въз основа на абстракцията homo œconomicus теория на пазарната икономика. Обявена за безалтернативна след разграждане на социалистическите планови икономики, тя се радва на щедра морална и материална подкрепа от страна на повечето правителства по света, на почти всички международни политически институции, на всички банки и инвестиционни фондове, на най-престижните академични и параакадемични учреждения, на най-богатите неправителствени организации и, не на последно място, на Нобеловия комитет. Сама по себе си тази подкрепа не е нещо лошо. Лошото е, че колкото по-мащабна и шумна е тя, толкова по-малко чуваемост има за критични спрямо пазарната парадигма гласове, а оттук и за истински дискусии по най-наболелите днес политикономически въпроси, като например този за природата, източниците и разпределението на богатството, поставен в контекста на дебата за опазване на околната среда.

В интерес на истината ситуацията леко се промени поради започналата през ранната есен на 2008 г. световна финансова криза. Фактът, че потъналите в интелектуален и медиен комфорт мейнстрийм икономисти не успяха нито да я предвидят (6), нито да предложат ефективни чисто пазарни средства за нейното овладяване, стопи част от силно набъбналия им кредит на обществено доверие и съответно разшири полето за публична изява на техните опоненти.

Широк международен отзвук получиха книгите на икономисти като Тома Пикети и Томаш Седлачек, призоваващи за възстановяване на хуманитарното измерение на икономическата наука, за сметка на абстрактното математическо моделиране на търсенето, предлагането и индивидуалния избор, за да може тя да стане по-чувствителна към реалните проблеми на домакинствата и обществата.

Същата идея вдъхнови и създателите на международната студентска мрежа „Да преосмислим икономиката“ (Rethinking Economics), обединяваща над 40 групи учащи се в различни департаменти по икономика в Европа, Америка и Азия. Един от тях, Джо Ърл, студент в Университета на Манчестър, описва мейнстрийм икономистите като „хора, издигнали в култ определен набор от силно дискредитирани хипотези и измислили един паралелен свят от прецизно дефинирани механични отношения между подвижни части, свързани с метафорични тръби, сцепления и лостове: когато лихвените проценти намаляват, банковите заеми се увеличават; когато данъците намаляват, инвестициите се увеличават.“ (7). На входа на този свят пише:

„Добре дошли в икономокрацията!“

и въпреки предупрежденията на алтернативно мислещите настоящи и бъдещи професионални икономисти, по-голямата част от световната политическа класа продължава да се изкушава от тази покана (8).

Икономокрацията не допуска друг поглед към природата, живота и обществото освен този, който вижда в тях единствено ресурси, необходими за функциониране на homo œconomicus с цел оптимално обслужване на пазарната машина. Оттук и единственият допустим поглед към науката, морала и политиката: тяхното съществуване е оправдано само дотолкова, доколкото създават идейни и материални условия за все по-успешна работа на тази машина. А тя, както вече подчертах, работи с оглед на непрекъснатото увеличаване на изчислимото в пари и индустриални продукти световно богатство.

И то наистина непрекъснато се увеличава. По данни на Световната банка през последните двайсет години неговият размер почти се е удвоил, за да достигне към днешна дата близо 1200 квадрилиона (1018 ) щатски долара.

В този смисъл хипотезите на мейнстрийм икономистите не са напълно дискредитирани; описваните от тях пазарни зависимости отговарят в известна степен на съвременната икономическа действителност. Световният стопански растеж е неоспорим статистически факт, както неоспорим статистически е и фактът, че процентът на живеещите в крайна бедност хора по света постоянно намалява. Не може също така да се отрече статистически, че гражданите на икономически развитите либерални демокрации никога не са се радвали на по-голям материален комфорт. Накратко, официалните статистики на Световната банка, МВФ и ООН категорично свидетелстват за трайна тенденция към забогатяване на човечеството.

От друга страна, според авторитетния шведски лекар и статистик Ханс Розлинг (1948 – 2017), само 10% от световното население вижда във въпросните статистики отражение на своето реално икономическо състояние (9). Означава ли това, че останалите 90% не разбират благотворните ефекти от глобализираната пазарна икономика? И да, и не. Да – защото не потвърждават съществуването на една статистически неоспорима тенденция; не – защото не усещат нейното въздействие върху качеството на живота, който живеят. Но нима не е логично да заключим, че първото идва вследствие на второто, а оттук и че проблемът е не толкова във възприятията, съжденията и умозаключенията на огромната част от човечеството, колкото в оптимистичните изводи от статистическите измервания на световното богатство, които са склонни да правят икономократите? Страхувам се, че тези изводи противоречат на здравия разум и което е още по-притеснително, служат за обосноваване на неразумни от гледна точка на общото благо икономически и политически решения.

Умозаключението „Човечеството като цяло е забогатяло, следователно всеки отделен човек е забогатял“ е очебиен паралогизъм, при който има необосновано приписване на важаща за дадено цяло характеристика на всяка една от неговите части. Нали никой разумен и способен да борави с информация човек не би заключил, че всеки отделно взет гражданин на САЩ е по-богат от всеки отделно взет гражданин на Мексико, защото САЩ са по-богата държава от Мексико? Тогава защо да вярваме на икономическите експерти, когато се опитват да ни убедят, че увеличаването на световното богатство е и увеличаване на богатството на всеки един от нас?

Но дори да приемем, че световният стопански растеж прави всеки един от нас по-богат, това по никакъв начин не ни задължава да приемем, че той прави всички ни богати. Твърдението „Х е богат“ има смисъл само в контекста на определено отношение, да речем, между Х и У, където Х има по-голям и по-скъпо обзаведен дом, повече и по-луксозни вещи и повече пари от У. Иначе казано, Х е богат само дотолкова, доколкото е по-богат от У, откъдето пък следва, че богатството на Х, взето като количествено отношение между това, което има той, и това, което има У, е зависимо от съществуването на У в качеството му на имащ по-малко.

Това отношение на зависимост, разбира се, е симетрично. Бедността на У също зависи от съществуването на Х в качеството му на имащ повече (10). Така, приравнявайки качествените характеристики „богат“ и „беден“ към количествените отношения „имащ повече от“ и „имащ по-малко от“, получаваме формалните параметри на икономическото неравенство. И разбираме, че ако стопанският растеж увеличава световното богатство, а оттук и богатството на Х, и това на У, то в най-добрия случай този растеж бавно стопява неравенството между Х и У, в един малко по-лош – поддържа нивото му, а в най-лошия – го задълбочава. Т.е. макар и да е станал днес по-богат, отколкото е бил вчера, У си остава повече или по-малко беден в сравнение с Х. Бедността, разбира се, не е порок, но докато на материалното богатство се гледа като на венец на добродетелта, както го прави философията на капитализма, благосъстоянието на Х ще бъде хоризонт на мечтите и стремежите на У.

Нека сега заменим Х с „развити икономики“, а У с „развиващи се икономики“. Точно това би поискал от нас всеки правоверен икономист, за да ни докаже с езика на числата, че вторите растат по-бързо от първите; че техният принос към световния стопански растеж е по-голям и следователно, глобализираната пазарна икономика облагодетелства по-бедните за сметка на по-богатите страни, като по този начин постепенно решава проблема с икономическото неравенство между тях.

Бих приел този аргумент с куп уговорки, препращащи към начина на функциониране на глобалните пазари, посоките на движение на световните финансови потоци и социалната цена, която плащат различните обществени класи в рамките на отделните икономики, за да финансират пазарната стратегия за преодоляване на икономическото неравенство в глобален мащаб. Но при цялата ми добронамереност и отстъпчивост, не мога да не поставя под въпрос принципа на постепенност: какви темпове на растеж и

какви срокове са необходими на развиващите се икономики, за да се изравнят по богатство с развитите

Според алтернативно мислещия британски икономист Тим Джаксън, ако приемем, че през 2100 г. нашата планета ще се обитава от около
9 милиарда души, то, за да могат всички те да се радват на материалния комфорт, характеризиращ живота на средната класа в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), през следващите няколко десетилетия стопанската активност в света трябва да се увеличи 40 пъти (11). Подобна амбиция надхвърля многократно и естествените възможности на човека, в това число и границите на въображението, и ресурсния капацитет на природата.

Следователно, колкото и бързо да растат икономиките на развиващите се страни, огромното мнозинство техни граждани никога няма да се зарадват на материалното богатство, с което разполагат към днешна дата мнозинството граждани на развитите страни. От друга страна, веднъж усетили вкуса на забогатяването, те едва ли ще престанат да се стремят да увеличават богатството си – поне докато не се почувстват пълноправни членове на една глобална средна класа.

Проблемът е, че наливайки вода в мелницата на световния стопански растеж, този (сам по себе си напълно легитимен) стремеж ни приближава с всекидневно нарастваща скорост към екологичен колапс с катастрофални последици за човешката цивилизация. За да го избегнем, трябва да схванем максимално ясно каузалната връзка между стопански растеж и замърсяване на околната среда, след което

да започнем да излизаме  индивидуално и колективно от господстващата в днешния свят икономическа парадигма

Икономиката на растежа не задоволява действителни нужди, а създава краткотрайни желания, които да задоволява в кратки срокове. Тя разчита за това на нeобузданата консумация и разхищението, които водят до засилване на експлоатацията на природата и до увеличаване на индустриалното производство на стоки и услуги. Противно на твърденията на мейнстрийм икономистите, рационалният момент тук е не в преследването на частния интерес, а в контролираното широкомащабно производство на ирационалност, по-точно – на масов култ към продуктивността и още по-масов нагон към консумация.

Както беше казал навремето американският икономист, социолог и поет Кенет Боулдинг (1910 – 1993), за да вярваш, че е възможен безкраен растеж в един краен свят, трябва да си или луд, или икономист. А всъщност не се ли събират лудият и икономистът в една-единствена фигура, тази на икономократа? Не е ли тъкмо икономократът този, който предизвиква пред очите ни природата, както Одисей предизвика боговете, след като троянците се вързаха на номера му с дървения кон?

Още през 1992 г. 1500 учени от цял свят, сред които и повечето живи тогава нобелисти, излязоха с обща декларация, в която предупредиха, че човечеството върви към смъртоносен сблъсък с природата. Същата тревога изразиха само преди около година 15 000 други учени, десет пъти повече, отколкото преди четвърт век, защото ситуацията е десет пъти по-тежка. От 1992 г. досега има само една положителна промяна – задържането на процеса на разрушаване на озоновия слой на стратосферата – и много задълбочаващи се, меко казано, обезпокояващи тенденции като ускоряване на климатичните промени, намаляване на глобалното количество питейна вода, умъртвяване на флората и фауната в световния океан, изчезване на форми на живот на сушата, обезлесяване, замърсяване на околната среда с битови, ядрени и електронни отпадъци и куп други.

Кой води тази война срещу природата?

Ако зададем този въпрос на някого от днешните световни лидери, той вероятно ще ни отговори: човечеството. Ала този отговор е силно манипулативен, тъй като скрива най-съществената част от истината. Вярно е, че наблюдаваното в наши дни безпрецедентно замърсяване на околната среда е резултат от човешка дейност, но тя се опира на определена идеология, обосноваваща определени икономически и политически решения, зад които стоят определени институции и конкретни лица.

Нещата са прости, настоява въпросната идеология: всичко е пазар, всичко е бизнес и докато пазарът и бизнесът са в добра форма, всичко е нормално. Или, както се казва на английски, business as usual.

Ако не издържате на летните жеги, включете си климатика.

Ако нямате такъв, купете си.

Ако нямате пари за подобна инвестиция, теглете заем.

Ако вече сте опитали и никоя банка не ви е одобрила, взимайте си няколко пъти на ден студен душ или пийте по-често студена вода, за предпочитане – от тази, която се продава в пластмасови бутилки.

Ако не ви се стои у дома, отидете в най-близкия аквапарк, все ще намерите някой лев за това;

А ако джобовете ви са абсолютно празни, няма страшно, идете да се разходите в някой закрит търговски център, там климатиците работят на пълни обороти.

Ако се страхувате от наводнения и урагани, направете си застраховка на имуществото с малко по-висока премия. Още по-добре би било да си направите и застраховка „Живот“.

Ако доходите ви не ви го позволяват, намерете си допълнителна работа.

Ако не искате или не можете да го направите, никой не ви е виновен, този свят просто не е създаден за вас.

И както обичат да повтарят неговите господари, животът си е ваш, никой няма да ви попречи да си го вземете под мишница и да се преселите в друг свят – я в света на дивата природа, я в отвъдното.

Още по-негостоприемен е пазарният свят за тези, които отхвърлят съзнателно неговия подход към екологичните проблеми, намирайки го за неадекватен именно от екологична гледна точка. Поредното значимо свидетелство за това е оставката на бившия френски министър на екологичния и солидарен преход Никола Юло. След продължили повече от година неуспешни опити да направи нещо съществено за превръщането на красивите екологични приказки на президента Макрон в ефективна екологична политика, на 28 август тази година той съобщи по радио „Франс Ентер“ решението си да напусне правителството на Едуард Филип със следните думи: „Не желая повече да лъжа себе си. [...] Планетата необратимо се превръща в същинска печка, природните ресурси се изчерпват, биоразнообразието се топи като лански сняг и на всичко това продължава да се гледа като на второстепенен проблем. [...] И за да бъда докрай откровен, това, което ще кажа, се отнася за цялата международна общност, прави се всичко възможно, за да се поддържа и, когато се налага, да се реанимира икономическият модел, който причинява целия този безпорядък.“  

Така, не кой да е, а министър на държава от Г-7 бръкна с пръст в една що-годе успешно прикривана до този момент язва на икономокрацията. След което безпощадно го завъртя, споделяйки, че през през всичките петнадесет месеца на служба като министър неговата работа е била спъвана от лобисти на различни сдружения, компании и индустриални отрасли със силно влияние върху президента и правителството на Френската република. „Необходимо е, заяви през сълзи той, най-накрая този проблем да се постави на масата, защото е проблем на демокрацията: кой разполага с властта, кой управлява?“

Месец и половина по-късно премиерът Филип му отговори, като назначи за държавен секретар на новия министър на екологичния и солидарен преход Франсоа дьо Рюжи високопоставената служителка на „Данон“ Еманюел Уаргон.  Едва ли Юло е останал изненадан от този отговор. Едва ли и Филип не е знаел какво прави, вкарвайки в своето правителство втори човек (12) на един от 25-те най-силно замърсяващи планетата индустриални гиганти.

Казусът „Юло“ потвърди за сетен път правдоподобността на отдавна и упорито повтаряната от повечето теоретици и активисти на международното екологично движение констатация, че

няма и не може да има работещи решения на екологични проблеми в рамките на пазарния модел

Фиксиран върху идеята за реализиране на максимални икономически и електорални печалби във възможно най-кратки срокове, този модел не вижда по-далече от носа си. Не може да се отрече, че той е способен да генерира огромни количества материално богатство, но още по-малко може да се отрече, че това богатство е бързо ликвидно и нетрайно.

Всъщност, пазарният модел не би могъл да функционира, ако създавайки богатство, не създаваше и бедност; ако засищайки един глад, не предизвикваше друг; ако задоволявайки индивидите, не ги фрустрираше; ако създавайки правила, не нарушаваше закони; ако експлоатирайки природата, не я унищожаваше. Ето къде е основната причина за неразрешимия конфликт между него и екологичния проект за икономическо, обществено и човешко развитие.

Този проект залага на едно разширено понятие за богатство. Неговите исторически корени са несравнимо по-дълбоки от историческите корени на понятията „свободен пазар“, „пазарна икономика“, „стопански растеж“ и пр. Доколкото ми е известно, на Запад пръв започва да го разработва Аристотел. Добро за едно нещо, настоява той, е това, което подсигурява съществуването на това нещо. Бидейки по природа обществено същество, човекът може да съществува като човек само живеейки с други хора по определени правила и в името на определена обща цел. Последната не може да бъде друга, освен доброто на самия съвместен живот. Богатството е нещо добро с оглед на тази цел, но тръгне ли някой да го трупа само за себе си и за сметка на другите, той неминуемо ще навреди на съвместния живот, а оттук и на собственото си съществуване.

През следващите близо две хилядолетия и половина тази концепция за човека, политиката и икономиката ще бъде разширявана и обогатявана, за да включи през последните няколко десетилетия и интегритета на околната среда в броя на нещата, подсигуряващи съществуването на човешките общности. Тук, вместо късогледото егоистично мислене на homo œconomicus, имаме мислене за съхраняване на самите условия за създаване на богатство, както и за разпределянето му по начин, гарантиращ така необходимото за доброто на съвместния живот устойчиво в дългосрочен план равнище на материално благосъстояние. „Качеството на околната среда е важно дори само за подкрепата на способностите и възможностите за осъществяване на наличните членове на дадена общност, но аргументът става още по-силен, когато в него се включат по един или друг начин и бъдещите поколения.“ (13) 

Вдъхновени от подобно схващане за дължимото отношение на човека към природата, на 10 октомври т. г. повече от сто юристи от цял свят поискаха в открито писмо до Генералната асамблея на ООН да бъде гласуван и приет от нея Световен пакт за околната среда, обединяващ всички основни юридически принципи относно нейната защита. Дано тяхното искане не се окаже поредният лай на кучета, не успял да възпрепятства опустошителния ход на пазарния керван.

                                         Квебек, Канада

 

Бележки:

(1)  Hans Jonas, Le principe responsabilité, Paris, Flammarion, Champs essai, 2009, p. 40.

(2)  Angus Deaton, La grande évasion. Santé, richesse et origine des inégalités, Paris, PUF, 2016, p.211.

(3)  Цит.По: L’homo œconomicus, in Les Dossiers d’Alternatives économiques, Hors-série № 6 – septembre 2017, p.58. 

(4) Цит. по: Henri Lepage, Demain le capitalisme, Paris, coll. Pluriel, Livre de poche, 1978, p.194.

(5) Бих поканил всеки, който си позволи да го направи, все едно по отношение на коя точно научна теория, да ме придружи до брега на океана и да ми отговори на привидно елементарния въпрос какво има отвъд хоризонта. Съмнявам се, че ще се справи, без да прибегне до услугите на абстрактното мислене и до някои научни постижения. Освен, разбира се, ако не схване въпроса ми като поетично предизвикателство.

(6) Правдоподобно би било да се допусне, че известна вина за това имаше авторитетната по онова време в техните среди теория на рационалните антиципации, според която огромното мнозинство икономически агенти са способни да антиципират (изпреварят) ефектите от дадено икономическо събитие, стига да са добре информирани за произвеждащата го пазарна логика. През 2003 г. икономистът от Чикагския университет Робърт Лукас–младши, награден от Нобеловия комитет през 1995г., заявява пред Американската икономическа асоциация, че благодарение на рационалните антиципации „задачата с предотвратяване на икономическите депресии е решена за десетилетия напред“. Опроверган само пет години по-късно от самата пазарна действителност, Лукас все още не намира какво да каже в защита на теорията за рационалните антиципации (вж. Denis Clerc, „Les anticipations rationnelles“, in Alternatives économiques, № 383, octobre 2018, p. 76).

(7) David Pilling, „Crash and learn: should we change the way we teach economics?“, Financial Times, September 30, 2016.

(8) Заимствам термина „икономокрация“ от заглавието на публикацията: Joe Earle, Cahal Moran and Zach Ward-Perkins, The Econocracy. The perils of leaving economics to the experts, Manchester University Press, 2016.

(9) Вж. Hans Rosling, „Good news at last: the world isn’t as horrific as you think“, The Guardian, Wed 11 April 2018.

(10) Тази диалектика на богатството и бедността е изложена още в зората на индустриалната епоха от Жан-Жак Русо (1712 – 1778) в неговото „Разсъждение върху произхода и основите на неравенството между хората“ (1755).

(11) Напълно се доверявам на неговите изчисления, имайки предвид, че според Световната банка, към настоящия момент прагът на бедността в света е 1,9 щатски долара на ден, т.е. точно толкова, колкото струва малкото кафе в евтината канадска верига "Тим Хортънс".

(12)  Първият е министърът на труда г-жа Мюриел Пенико.

 

(13) Martha C. Nussbaum, Creating Capabilities. The Human Development Approach, Harvard University Press, 2011, p. 164.


Добави коментар


Защитен код
Обнови