Марк Фишър (11 юли 1968 г. - 13 януари 2017 г.) е британски писател,  теоретик на културата и блогър. Популярен и с името на блога си k-punk, както и с публикациите си за радикална политика, музика и популярна култура в The Wire, The Guardian,  Fact, New Statesman и Sight & Sound.  Автор на „Капиталистичес-кият реализъм. Няма ли алтернатива?“ (2009). Преподавал е в Голдсмитс колидж на Лондонския университет.

 

Вероятно не всеки би припознал за себе си залога на тази статия. Тя е замислена като критика на определени дискурси в кръговете на хора, занимаващи се с политическа организация, публицистика, а може би в някакъв смисъл и с „активизъм“, при това от специфично леви и по-скоро радикални позиции. От друга страна, проблемите, от които тръгват тези дискурси, са значими за много хора – например как социалните мрежи и т.нар. комуникативен капитализъм, с фалшиво егалитарната си претенция, създават изкуствени анклави на идентичностите и желанията и обезсилват всяка универсалистка заявка.

Текстът в огромна степен отразява културния и политическия контекст на Великобритания и Западния свят. „Преносът“ му в българската среда обаче ми се струва навременен. Политическото въображение и действие на Запада, с всичките му разновидности, актуалности, нестабилности и възможни развития, е вече част и от българската публичност. Понякога привнасянето му е изкуствено или поне наложено насила, но друг път то се просмуква по естествен начин чрез артериите на глобалния свят.

Такъв е случаят с пристигането и по нашите политически ширини на въпроса за съдържанието и ефектите на това, което се определя като „идентичностна политика“ (identity politics). Според мен употребата му в последно време, особено във виртуалните ширини, е вулгарно ехо от съществуваща вече поне петдесет години критическа традиция, ангажирана с това кой е/да бъде субектът на историята (и има ли такъв изобщо). Не бива нито за момент да забравяме, че рамкирането на това понятие и вмъкването му в глобалното киберпространство е дело на реакционерското дясно в услуга на консервативната вълна, при това от съвсем скоро.

Същевременно явно имаме работа със същински и неразрешен проблем в нашите движения, щом като и в „активистките“ среди у нас все по-често избухват контрапродуктивни препирни за това как да съчетаваме и боравим с расата, пола и класата, доколко и защо се занимаваме с идентичности изобщо.

Струва ми се, че като посочва и деконструира ситуации, които са вече разбираеми и у нас, Фишер остро напомня на какво се основава историческата роля на радикалното ляво (може би преди да бъде дезориентирано от някои влияния на постструктурализма), а именно на класата и класовите антагонизми като организиращ принцип.

Статията излиза за пръв път преди пет години (в The North Star, на 22 ноември 2013 г.) и до днес е превеждана и препечатвана многократно.

Междувременно, преди по-малко от две години, Марк Фишър сложи край на живота си след дълга борба с депресията. Остави наследство в духа на този текст, който според мен обяснява и популярността му: оригинален стил, и преди всичко – талант да забелязва и обяснява значими социални и политически болки не когато са вече отминали и удобни за диагноза, а докато се усещат най-силно.

 

Бележка на Станислав Додов

 

ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЗАМЪКА НА ВАМПИРИТЕ

Брой 1, Януари 2019

 

Интересите на работническата класа са интересите на всички; интересите на буржоазията са интересите на капитала, което пък са ничии интереси. Нашата борба трябва да бъде за създаване на нов и удивляващ свят, а не за съхранението на идентичности, оформяни и разстройвани от капитала.

 


Това лято сериозно обмислях да се оттегля от всякакво участие в политиката. Носех се из социалните мрежи, уморен от твърде много работа и неспособност за продуктивна дейност, усещайки нарастването на депресията и изтощението си.

„Левият“ Twitter често е нещастно и обезсърчаващо място. По-рано тази година там се разразиха няколко „сензационни бури“, в които някои самоопределящи се като леви бяха посочени с пръст и остро осъдени. Казаното от тях беше в някои отношения неприятно и действително осъдително. Но начинът, по който бяха превърнати в злодеи и гонени до дупка, остави ужасна утайка, воня на унижение и морализъм като при „лов на вещици“. Срам ме е да кажа, че причината да не се намеся, беше страх....


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.


Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор