Серж Алими е директор на френския месечник  Le Monde diplomatique.

 

ВЪСТАНИЕТО ВЪВ ФРАНЦИЯ. Когато всичко изплува на повърхността

Брой 1, Януари 2019

 „Жълтите жилетки“ накараха една прекалено сигурна в себе си власт, която претендира да служи за модел в Европа, да отстъпи пред бунта на социални групи, до този момент слабо мобилизирани за колективни действия. За един месец транспорт, данъци, околна среда, образование и представителната демокрация бяха поставени под съмнение.


 

НА 15 декември 2018 г. трима души в жълти жилетки се събраха на площада пред операта в Париж, за да прочетат обръщение „към френския народ и президента на републиката Еманюел Макрон“. Текстът започваше така: „Това движение  принадлежи на всички и на никого. То е изява на народ, който от 40 години е лишаван от всичко, което му позволява да вярва в своето бъдеще и величие“.

За по-малко от месец гневът, предизвикан от една такса върху горивата, се превърна в обща диаг­ноза, социална и демократична. Движенията, обединили едно слабо организирано население, ускориха политизацията му. Така „народът“ разбра, че е „лишен от бъдеще“ година и половина след като издигна за свой водач човек, който се хвалеше, че е измел двете партии, редували се във властта от 40 години.

 А после първият от кюпа изпадна. Подобно на други преди него „деца-чудо“ от този тип, също така млади, усмихнати, модерни, като Лоран Фабиюс, Антъни Блеър, Матео Ренци, например. За либералната буржоазия разочарованието е огромно. Президентските избори от 2017 г. бяха истинско чудо за нея, божествена изненада, дюшеш. Те я накараха да мисли, че Франция е станала щастлив остров в един измъчен Запад. По време на коронясването на Макрон на фона на „Одата на радостта“ британският седмичник Икономист, идеален показател за чувствата на международните управляващи класи, го представяше като Исус, ходещ по водата, с бляскав костюм и усмивка на уста.

Морето погълна „детето-чудо“, предоверило се на интуицията си и твърде надменно към икономическото състояние на другите. В предизборни кампании социалните бедствия служат общо взето като декорация, като обяснение защо някои са гласували не както трябва. По-късно обаче, когато „натрупаният гняв“ се концентрира и когато игнорирането на тези, които не издържат повече, предизвика нов гняв, „чудовището“, както го нарече министърът на вътрешните работи Кристоф Кастанер, може да излезе от клетката (1). Тогава всичко става възможно.

Изтритата памет на френската левица обяснява оскъдните аналогии между движението на „жълтите жилетки“ и работническите стачки от май-юни 1936 г. И тогава висшите класи по същия начин са били изненадани от условията на живот на работещите и от искането им за достойно съществуване: „Всички, които са далеч от този робски живот, са неспособни да разберат кое беше решаващото в тези събития“, написа тогава философката и работническа активистка Шимон Вейл. „В това движение става въпрос не за едно или друго искане, колкото и важно да е то, а за нещо друго (...) И то е, че след като винаги са се прегъвали, след като всичко са изстрадали и мълчаливо са търпели в продължение на месеци и на години, сега са дръзнали да се изправят, да вдигнат глава и да вземат думата на свой ред.“ (2) Същата изненада наблюдава и  Леон Блум (ръководител на правителството на Народния фронт - б. пр.), по време на споразуменията в Матиньон (Министерския съвет - б.пр.), довели до платените отпуски, 40-часовата работна седмица и увеличение на заплатите. Блум опис­ва следния разговор между двама представители на собствениците: „Чух г-н Дюшемен да казва на г-н Ришмонд, като поставяше пред него лист с някои заплати: „Как е възможно? Как сме допуснали да стане това?“ (3).

Свят на технологически принуди, с въпросници за попълване,
с  производителност, измервана в часове и минути

Дали Макрон е имал същото прозрение, докато е слушал как „жълтите жилетки“ разказват за всекидневния си живот? С очи, вперени в написания текст под камерата, напрегнат, доста блед, той поне прие, че „исканото от тях усилие е било прекалено голямо“ и че „то не е било справедливо“. „Педагогиката“ може и да е весела, когато си променя адресата.

„Как сме допуснали да стане това?“ Благодарение на „жълтите жилетки“ всички познават по-добре списъка с несправедливи действия на сегашното правителство: намаляване с 5 евро месечно през 2017 г.
на индивидуалните жилищни помощи (АРL) и в същото време премахване на прогресивния данък върху капитала; премахване на данъка върху големите богатства (ISF) и същевременно орязване на покупателната способност на пенсионерите. Да не забравяме и най-скъпоструващата  мярка: „счетоводното опростяване“ на данъчния кредит за конкурентоспособност и заетост (CICE), отпускан на предприятията. През следващата година хазната ще плати два пъти на Бернар Арно, най-богатия човек в Европа, собственик на веригата „Карфур“ и на LVMH (за луксозни продукти), както и на двата всекидневника Паризиен и Еко. Само тази мярка ще струва около 40 милиарда през 2019 г., т.е. 1,8% от брутния вътрешен продукт (БВП), или, ако желаете... над 100 пъти повече от сумата, с която са намалени жилищните помощи (APL). В един петминутен „ядосан видео клип“, който допринесе за избухването на движението на „жълтите жилетки“, г-жа Жаклин Моро на няколко пъти пита Макрон: „Какво правите с тези пари!“ Ето това е отговорът.

Прекомерна цена за резервоар бензин, още по-припрян технически преглед на автомобила, и всичко изплува на повърхността. Банките, които се угояват от всеки отпуснат кредит, но за да пестят средства, „обединяват“ агенциите си, т.е. затварят ги, и закриват сметките на клиенти, платили с чек, без да проверят дали разполагат със сумата, необходима им, за да свържат двата края през месеца... Пенсионерите, вече социал­но слаби, които правителството изсмуква сякаш са пещерата на Али Баба... Жените, които отглеждат децата си сами и не успяват да вземат месечната издръжка от бившите си съпрузи, често толкова бедни, колкото и самите те... Двойките, принудени да споделят общо жилище, въпреки че не се понасят, защото не могат да плащат два наема... Новите задължителни разходи – за интернет, компютър и смартфон, които плащаме не за удоволствието да гледаме филми по „Нетфликс“, а защото „рацио­нализирането“ на пощенските, данъчните и железопътните услуги, както и изчезването на телефонните кабинки унищожи всяка възможност да се съществува без тях... Затварят се майчински домове, провинциални магазини линеят, а „Амазон“ строи складове навсякъде. Целият този свят на социална смърт, на технологични принуди, на въпросници за попълване, на  производителност, измервана в минути и часове, на самота… съществува повече или по-малко и на други места. Налагат ни го най-различни политически режими. Имаше го и преди да бъде избран Макрон. Но френският президент изглежда обича този нов свят. Това е неговият проект за обществото. И затова го мразят.

Не всички, разбира се. Онези, които са добре – с много дипломи, буржоата, столичните жители, се причестяват със същия оптимизъм. Докато страната е спокойна или отчаяна, което е едно и също, светът и бъдещето им принадлежат. Една „жълта жилетка“ – собственик на къща (което през 70-те години на миналия век беше символ на социално издигане), иронизира с горчивина: „Когато самолетите прелитат на малка височина над квартала ни, си казваме: ето ги парижани, те могат да заминат на ваканция. А освен това ни ръсят с керосин“ (4).

Макрон може да разчита и на друга подкрепа, освен на столичните буржоа номади, включително на журналистите. На Европейския съюз, например. С едно Обединено кралство, което се завръща към островната си същност, с една Унгария, която се цупи, с  една Италия, която не слуша, Европейският съюз не може да се справи без Франция, нито може да я накаже като Гърция, когато сметките не излизат. Защото колкото и да е загубил сила, Макрон все още е една от редките фигури на храбреци върху шахматната дъска на либерална Европа. Така че Брюксел и Берлин ще имат грижата той да издържи.

Буржоазията знае интересите си
и умее да се обединява, когато къщата гори

И дори да опрости на Париж някои основни грехове. Четири дни преди френският президент да съобщи, че приема някои искания на „жълтите жилетки“, с което ще увеличи бюджетния дефицит над свещената граница от 3% от БВП, европейският комисар по икономическите и финансовите дела Пиер Московиси, вместо да го порицае и заплаши, за да не предприема една толкова необмислена стъпка, заяви, че не вижда нищо неподходящо в това намерение: „Моята роля, като пазител на Пакта за стабилност и растеж, не е да казвам на една или друга страна: „Вие трябва да орежете този или онзи социален разход, да промените този или онзи данък (...)“. Правилото за 3-те процента не е най-главното. Жералд Дарманен (министър на държавните финанси) казваше, аз го чух с ушите си: 2,9 или 3,1% не е ад или рай, и в основата си той не бърка, Франция трябва да реши какво да направи. Аз няма да кажа днес: „Франция е заплашена от санкции, защото е нарушила установените процедури за дефицита“ (Франс Антер, 6 декември 2018 г.). Ще оставя на нашите чужди редакции да преведат този пасаж на испанците, италианците, гърците... И ще препоръчам на следващото френско правителство, чийто икономически суверенитет ще бъде още по-оспорван, а бюджетните му изхвърляния – още по-зле приети, да запази този пасаж в архива си.

„В момент на криза, числата са от второстепенно значение“, пледира Макрон пред своите депутати в парламента, за да защити допълнителния дефицит от десетки милиарди евро. Ангела Меркел почти веднага подкрепи това отстъпление на своя партньор, насочено по думите ѝ „да отговори на жалбите на хората“. Опозиционната френска десница също побърза да призове за спиране на манифестациите. Буржоазията знае интересите си и умее да се обединява, когато къщата гори. За „спасяването на редник Макрон“ синдикатът на собствениците дори подтикна предприятията да дадат извънредни премиални на работниците си, а синдикалният лидер даже поиска да бъде увеличена минималната заплата. Медиите престанаха да осмиват проваленото правителство. Един добре поставен икономист и политолог ги предупреди: „Журналистите трябва да си припомнят, че те не са обикновени наблюдатели, а част от елита, и имат ролята да предпазят страната от хаоса“. (5) Това послание очевидно е било разбрано от автора на уводната статия на Фигаро, който след речта на президента на републиката писа: „В този час трябва да признаем на изпълнителната власт заслугата, че запази основното. (...) Данъчните мерки в полза на инвеститорите (частично премахване на данъка върху богатството, таксите върху спестяванията...) не са отменени, както и намалението на таксите и данъците, които тежат на предприятията. Дано това да е за постоянно“ (6).

Пълно недоверие към обичайните канали на представителната демокрация

Не е изключено това пожелание да се изпълни. Властта се разклати, но не е съборена. Тя се съвзема, защитена от институциите на Петата република и от едно парламентарно мнозинство, което ще продължи да ѝ бъде вярно, още повече, че то ѝ дължи всичко. Трябва също да се разбере, че фасадният либерализъм не пречи на властта да пусне блиндирани коли в Париж и да арестува превантивно стотици манифестиращи (1723 на 8 декември), както правеше и преди това в продължение на две седмици. Властта не се поколеба да изфабрикува страх – Елисейският дворец измисли едно „твърдо ядро“, което било дошло в Париж, „за да убива“. Нито пък се посвени да измисли чуждестранен заговор, разбира се, руски. И накрая, когато сам изкара на преден план „въпроса за имиграцията“, Макрон потвърди склонността си към цинизъм.

Властта може също така да се опре и на слабото отношение на „жълтите жилетки“ към международния икономически ред. „Юпитерското“ самохвалство на президента, симбиозата му с финансовия и с културния свят на богатите спомогнаха да се развие илюзията, че политиката му зависи от личните му капризи и той може да я промени радикално, без да нарушава забраните на Европейския съюз. Но Франция вече не разполага със собствена валута, обществените ѝ услуги са подчинени на европейската политика за конкуренцията, бюджетът ѝ се гледа с лупа от немски отговорни лица, в Брюксел се сключват търговските договори. Въпреки това в списъка с 42-те най-разпространени искания на „жълтите жилетки“, думите „Европа“ и „европейски“ не фигурират нито веднъж.

По същия начин тези, които окупираха пътища и кръстовища, както и техните поддръжници, изглеждат по-загрижени да протестират срещу броя на депутатите и привилегиите на министрите, отколкото да винят безпомощността на управляващите. А както видяхме в случая с „Форд“, шефът на една американска мултинационална компания може да не вдигне телефона на френски министър, и то след като компанията му е съобщила, че затваря фабрика в Бланкфорт, близо до Бордо, и уволнява 850 работници (7).

Когато преди 20 години Пиер Бурдийо анализираше движението на безработните от зимата на 1997-1998 г., той видя в него едно
„социално чудо“, чието първо завое­вание е самото му съществуване: „Това движение изтръгна безработните и заедно с тях временните работници, чийто брой нараства всеки ден, от състоянието им на невидими, от изолацията им, от мълчанието, от небитието им“ (8). Появата на много по-силното движение на „жълтите жилетки“ също е „чудо“ и свидетелства за постепенното обедняване на все повече слоеве от населението. То свидетелства също за пълното недоверие, близко до отвращение, от обичайните канали на представителната демокрация. Движение­то няма нито ръководители, нито говорители. То отхвърля партиите и синдикатите, игнорира интелектуалците, бори се срещу медиите. И на това дължи вероятно популярността си, която успя да запази дори след сцените на насилие, от които всяка власт извлича полза. Движението може също така да изтъкне, че част от исканията му са удовлетворени. Като изключим най-богатите, кой друг може да се похвали с нещо подобно от десет години насам?

Излишно е да гадаем за бъдещето на едно движение, което от културна гледна точка е доста далеч от повечето хора, които списват и четат този вестник. Политическите му перспективи са несигурни, многостранният му характер, допринесъл за неговата популярност, заплашва сплотеността и силата му. Съгласието между работници и средна класа е по-лесно, когато се протестира срещу таксите върху горивата или срещу премахването на данъка върху големите богатства. Когато обаче въпросът опре до вдигане на минималната заплата, собственикът на малко предприятие или занаятчията се страхуват, че това ще увеличи разходите им. Все пак съществува една възможна обединяваща основа, тъй като исканията на „жълтите жилетки“ са насочени срещу капитализма: неравенство, ниски заплати, данъци, упадък на обществените услуги, експлоатация на територията, прекалена представителност на дипломираната буржоазия в политическите органи и в медиите и т.н.

Две манифестации, които се срещат,
но не си говорят, две левици, които се игнорират

През 2010 г. журналистът Франсоа Рюфен разказа за две прогресивни манифестации в един и същи ден в град Амиен, които се срещат, без да се съединят. От едната страна – работници на Гудиър, а от другата – противници на глобализацията, срещу един антифеминистки закон в Испания. Рюфен писа: „Сякаш два свята, разделени от само от 6 км., си обръщаха гръб. Без възможност да се съединят „непреклонните“ от фабриките и, както иронизираше един работник, „буржоата от центъра, които са излезли на разходка“ (9). По същото време социологът Рик Фантазия писа, че в Детройт, САЩ, има „две левици, които се игнорират“. Едната – съставена от активисти без политическа перспектива, а другата – от реалисти без желание за действие (10). Въпреки че Амиен и Детройт не се покриват напълно, те препращат към задълбочаваща се пропаст между един работнически свят, подложен на удари, който се стреми да отвърне, и един свят на (прекалени) протести, вдъхновявани често от интелектуалци, чиято радикалност на хартия не представлява никаква опасност за социалния ред. За това разминаване напомни по свой начин движението на „жълтите жилетки“. И не само то трябва да търси изход от това положение...

 

Le Monde diplomatique

януари 2019

Превод Венко Кънев

 

(1) „Un monstre qui est né de colères anciennes“ (Чудовище, което се ражда от една стара ярост), Christophe Castaner, Вrut, 8 декември 2018, https://brut.live/fr.
(2) Simone Weil, „La vie et la grève des ouvrières métallos“ (Животът и стачката на металургичните работници), La Révolution prolétarienne, Paris, 10 юни 1936.
(3) Цитирано в Quand la gauche essayait. Les leçons du pouvoir (1924, 1936, 1944, 1981) (Когато левицата експериментираше. Уроците на властта), Аgone, Marseille, 2018.
(4)  Цитирано от Marie-Amélie Lombard-Latune et Christine Ducros, „Derrière les „gilets jaunes“, cette France des lotissements qui peine“ (Зад „жълтите жилетки“, тази Франция от кварталите с еднотипни постройки, която страда), Le Figaro, Paris, 26 ноември 2018.
(5)  Elie Cohen и Gérard Grunberg, „Les Gilets jaunes: une double régression“ („Жълтите жилетки“, едно двойно връщане назад), Telos, 7 декември 2018, www.telos-eu.com.
(6)  Gaëtan de Capèle, „L’heure des comptes“ (Часът на равносметката), Le Figaro, 11 декември 2018.
(7)  Cf. collectif, Ford Blanquefort même pas mort! (Форд Бланкефорд дори преди неговата смърт) , Libertalia, Montreuil, 2018.
(8) Pierre Bourdieu, Contre-feux (Ответен огън), Raisons d’agir, Paris, 1998.
(9)  Франсоа Рюфен, „Във фабриката за социални протести“,  Монд дипломатик в Дума, 2 декември 2010; https://bg.mondediplo.com/article670.html.
(10)  Rick Fantasia, „Ces deux gauches américaines qui s’ignorent“ (Двете американски левици, които се игнорират), Le Monde diplomatique, декември 2010.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор