Не ще отпуснем мускули железни,

не ще сведеме пак чело,

че времето върти над тъмни бездни

великото си колело.

И върху него точи меч разискрен

гиганта огненочервен,

а в погледа му чист и детски искрен

усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък

стои изправен спомен скъп —

стои обгърнат в синкав пламък

на вечна, негасима скръб...

Смъртта понякога е твърде жалка,

живота ‒ непосилно груб,

а в черната прощална катафалка

лежи...


Ако имате регистрация в сайта, моля въведете своето потребителско име и парола.
За да прочетете цялата статия, трябва да сте абониран.

Моля, прочетете правилата за ползване на сайта!