Бхаскар Сункара (р.1989 г.) е основател и директор на списание „Якобинец“ (Ню Йорк). Зам.-председател на партията „Демократични социалисти на Америка“ (DSA). Автор на  The Socialist Manifesto. The Case for Radical Politics in an Era of Extreme Inequality (Социалистически манифест. Рамка за радикални политики в епоха на крайно неравенство), Basic Books, New York, 2019. 

 

 

„КОГА ВСИЧКИ СТАНАХА СОЦИАЛИСТИ“

Брой 6-7, юни-юли 2019

 

Допреди десет години да бъдеш социалист в САЩ, беше равносилно на апостолство. Кандидатурата на Бърни Сандърс в първичните избори на Демократическата партия през 2016 г. направи този избор по-малко неблагодарен, както се вижда от следващия разказ.


 „КОГА всички станаха социалисти?“, се чудеше наскоро от корицата си списание „Ню Йорк“. За много млади американци „да се представяш днес за социалист, изглежда по-секси от всичко друго“, констатира това модерно списание  (1).

Подобно преобръщане може би изненадва. През втората половина на ХХ век трябваше да си мазохист, за да се представяш като социалист. Рискуваше да бъдеш презрян или осмян и това те поставяше извън политическата сцена. Аз се присъединих към „Демократични социалисти на Америка“ (DSA)  през 2007 г., когато бях още юноша. Тогава това беше най-голямата социалистическа организация в Съединените щати, единствената, представена в Социалистическия интернационал (който напуснахме през 2017 г.). Движението наброяваше 5 хиляди души. В най-капиталистическата страна на планетата, с около 300-милионно население.

В онази епоха провеждахме събранията, общо взето, в частни домове или в зали, които ни даваха безплатно. Идваха по няколко десетки младежи като мен, но най-много бяха активистите над 60-годишна възраст, средното поколение отсъстваше. Учехме се да пеем „Интернационала“, слушахме разказите на деца на комунисти или ветерани на Новата левица от 60-те и 70-те години. Използвахме същия език, водехме същата битка, но бяхме извън течението. Едно лято работих в централния офис на партията в Ню Йорк, в сграда, която споделяхме с лъскави висши чиновници. Нямахме пари да си купим дори един автомат за студена вода и ходехме в тоалетните да си пълним чашите с топла чешмяна вода под подигравателните погледи на нашите съседи. „Демократични социалисти на Америка“ изглеждаше като партия на оцеляващи и ние бяхме свикнали с това положение.

Самата партия се е родила от едно разцепление на Социалистическата партия на Америка (SPA), влиятелна по-рано организация, чийто най-изтъкнат представител е Юджин Виктор Дебс. В началото на 70-те години е имала няколко стотици членове. Минирана от разногласия по отношение на Новата левица, на Демократическата партия и на войната във Виетнам, Социалистическата партия на Америка се разцепва на три през 1972 г. Дясното ѝ крило основава „Социал­демократи на САЩ“, начело с Баярд
Ръстин, емблематичен водач на движението за граждански права и съветник на Мартин Лутър Кинг. Тази дълбоко антикомунистическа организация се задоволява да бъде група за натиск, като се опитва безуспешно да влияе на синдикатите. Лявото крило основа Социалистическата партия на САЩ. Тя продължава линията на Дебс и винаги се явява самостоятелно на изборите. Но докато през 1912 г. Дебс събира 1 милион гласа, през 1976 г. неговият наследник достига едва 6038, а през 2012 г. – 4430.
     

ЦЕНТРИСТКАТА тенденция се обединява в Организационен комитет на демократичните социалисти (Democratic Socialist Organizing Committee – DSOC), ръководен от Майкъл Херингтън. Той е професор по политически науки, социалист и дългогодишен активист. Според него антидемократичното естество на американските избирателни закони – наред с други препятствия – проваля всяка инициатива за представяне на независими кандидати на изборите. Затова Херингтън се бори за обединяване на социалните движения (студенти, асоциации...), синдикатите и Демократическата партия в една изградена в европейски стил социалдемократическа коалиция в страна, чиято политическа култура не познава този термин. Организационният комитет на демократичните социалисти (DSOC) се обединява по-късно с Новото американско движение, организация, наследник на Новата левица, за да се появи
в крайна сметка, през 1982 г., партията „Демократични социалис­ти на Америка“.

Новата партия води кампания за закон за пълната заетост, ангажира се в борбата срещу апартейда в Южна Африка, в началото на 80-те години приветства социалистическите правителства във Франция и Гърция. Това обаче не оказва никакво влияние върху Демократическата партия, която в същото време прави остър завой надясно и къса с духа на New Deal (Новия курс) и с желанието за разширяване на  социалната държава. Вили Бранд, тогава начело на Германската социалдемократическа партия, казва за Херингтън, че той би могъл да ръководи европейска държава. Но както писа журналистът консерватор Уилям Бъкли, да си най-известният социалист в САЩ, е нещо като „най-високата сграда в Топика, в Канзас“ (2). Когато Херингтън умира, няколко месеца преди падането на Берлинската стена през 1989 г., социализмът и дори социалдемокрацията са почти напълно изчезнали от политическия пейзаж. Без своя водач и без нови членове „Демократични социалисти на Америка“ се задоволяват с това да оцеляват.

По онова време във Върмонт, на няколкостотин километра от малките ни канцеларии в Ню Йорк, Бърни Сандърс строи нов бастион за съпротива. Неговата политическа кариера започва анонимно и като тази на Херингтън – сред останките от Социалистическата партия на Америка. Студент през 60-те години, той се бори заедно с нюйоркските трудещи се за граждански права, но накрая напуска родния си Бруклин и се установява в селския щат Върмонт. Първото му участие в избори е през 1972 г., и то отразява разочарованието от американската левица по онова време – успява да събере едва 2,2% от гласовете в частичните избори за Сенат.

ТОЗИ резултат обаче не пречи на упорития Сандърс да продължи да критикува „света на Ричард Никсън, на милионерите и милиардерите, които той представлява“. „Живеем в свят, в който 2% от населението притежават повече от една трета от личното богатство в Съединените щати“, казва той (3). Тези прости думи стигат до избирателите. След едно неуспешно начало Сандърс печели кметството в Бърлингтън през 1981 г. като независим социалист.

Речите му, главно срещу неравенствата, подхранват местната му популярност, която го води до Вашингтон като избраник в Камарата на представителите (1991–2007 г.), а после и в Сената – от 2007 г. насам. Когато в първичните избори на демократите през 2016 г. се изправи срещу Хилари Клинтън, сенаторът от Върмонт беше все още слабо познат в национален мащаб. Дръзката му програма (за универсално здравно осигуряване, безплатни университети, минимална часова ставка от 15 долара...) и добре построените му речи срещу неравенството привлякоха милиони американци. И въпреки че много от тях дори не бяха чували да се говори за социализъм, бяха готови да изберат една политика, която най-после дава предимство на техните нужди. Макар и победен от своята противничка, сенаторът социалист събра повече от 12 милиона гласа. За няколко месеца Сандърс извади социализма от неговата застиналост, като се върна към корените му – класовата борба и народната му база.

Социалният контекст изигра решаваща роля в това възраждане. След финансовата криза от 2008 г. гневът, предизвикан от неограничената власт на корпорациите и от стагнацията на заплатите, ускори завръщането на протестните движения. Дългата стачка на работещите в публичния сектор на Уисконсин и движението „Окупирай Уолстрийт“ през 2011 г.; мобилизацията на работещите в заведенията за бързо хранене за увеличаване на минималната заплата през 2014 г.; стачката на учителите и медицинските сестри през 2018 г. са само няколко примера. Излязоха доста публикации за това обновяване, които се опитват да дефинират една ясна политическа линия вляво на Демократическата партия. Списание „Якобинец“, основано през декември 2011 г., увеличи тройно абонатите си през първите 10 месеца на 2016 г., по време на кампанията на Сандърс, и достигна 15 хиляди абоната. Повечето нови читатели са младежи под 30 години, често декласирани деца на висши кадри или на хора с либерални професии. В интернет може да се види как тези нови социалисти критикуват Демократическата партия и доминиращите медии, като използват розата за символ на своята принадлежност към социалистическото движение. По време на последните първични избори на демократите Хилари Клинтън плати сметката.

НЯКОЛКО дни преди изборите, на 4 ноември 2016 г., десетки членове на „Демократични социалисти на Америка“ (DSA), сред тях и авторът на тези редове, се разграничиха от кандидатката на демократите: „На практика, да се поддържа г-жа Клинтън, предполага да се убедят избирателите, че партията ѝ и тя самата ще еволюират и ще вземат известен брой мерки (ще атакуват финансите, ще се противопоставят на лошите споразумения за свободна търговия, ще увеличат минималната заплата на 15 долара на час, ще защитават и развиват социалната сигурност и т.н.), но съществува съмнение, че те няма да го направят. Социалистите не трябва да следват тази линия, тъй като това може да унищожи усилията да се построи една база след изборите, обаче доста често опитът да се поиска сметка от демократите не се получава“ (4). Тази позиция беше обект на остри разисквания вляво. Например, някои представители на Комунистическата партия на САЩ смятаха, че необходимостта да се победи Тръмп ни задължава да застанем зад г-жа Клинтън.

На другия ден след изборите бяхме приятно изненадани. Безпокояхме се, че ще ни държат отговорни за поражението на кандидатката на демократите, тъй като бяхме настървени срещу нея през последните години. Нищо подобно. Медиите и главатарите на демократите предпочетоха да обвинят руснаците... А към „Демократични социалисти на Америка“ (DSA) се присъединиха хиляди нови членове и сега сме 50 хиляди. След изборите абонатите на „Якобинец“ се увеличиха от 15 на 36 хиляди само за два месеца. Медиатизацията на някои личности и силното присъствие на наши членове в социалните мрежи сигурно са изиграли важна роля.

„Демократични социалисти на Америка“ (DSA) е партия, отворена за всички, човек може да се запише в нея по интернет. Както можеше да се очаква, тя стана убежище и за  анархисти и комунисти, които застанаха до привържениците на Сандърс. Децентрализираната структура позволява на местните секции да функционират автономно, което предлага много разнообразни форми за участие: от помощ за създаване на асоциации на наемателите до поправка на автомобилни фарове и разбира се, активно участие в големите национални кампании като „Медицинска грижа за всички“, държавно здравно осигуряване за възрастни хора.

      ПАРТИЯТА „Демократични социалисти на Америка“ (DSA) вече има известна политическа тежест и става все по-труден противник по време на избори. В Чикаго 6 от 50-те общински съветници са вече социалисти. На ниво щат социалистически избраници има във Вирджиния и в щата Ню Йорк.

     На федерално ниво, по време на изборите през 2018  г. организацията допринесе за избирането на ново поколение демократи, чиято най-известна представителка е без съмнение Александрия Окасио-Кортес, избрана в щата Ню Йорк. Тя е по-близо до Демократическата партия, отколкото повечето демократични социалисти. Тя ясно заявява социалистическите си убеждения и благодарение на своята харизма и умелото използване на социалните мрежи успя да спечели национална известност, което позволява посланията ни да достигат до широка аудитория, въпреки нашата малочисленост. От 2016 г. и от кампанията на Сандърс насам нашите идеи стигат до милиони американци.

Но вече започнахме да виждаме границите на нашето медийно ноу-хау и какво може да се постигне чрез него. В момента в САЩ се разгръща широко движение срещу неравенствата, но то не се води от „Демократични социалисти на Америка“. Сандърс поддържа малко връзки с тях. Що се отнася до г-жа Окасио-Кортес, тя се опитва да промени отвътре Демократическата партия. И накрая трябва да кажем, че съставът на „Демократични социалисти на Америка“  е главно от бели хора от средната класа.

При това положение трябва да утвърдим нашето движение като класово. Ние бяхме на предната линия по време на стачките в училищата и болниците през 2018–2019 г. Ако засилим своите синдикални и други акции,  се надяваме да увеличим влиянието си сред трудовите хора. Милиони американци са убедени в необходимостта от голяма промяна. Социалистическото движение вече не е на системи, то започва да оздравява. 

 

Le Monde diplomatique - юни 2019

Превод Венко Кънев

Бележки:

 (1) Simon van Zuylen-Wood, „When did everyone become a socialist?“ (Кога всички станаха социалисти?), New York, 4 март 2019.

(2) Toпикa е столицата на Канзас, един особено равнинен щат.

(3) Казано по радиото на 16 октомври 1973, цитирано в Michael Kruse, „Bernie Sanders has a secret“ (Бърни Сандърс има секрет), Politico Magazine, Arlington, 9 юли 2015.

(4) „Левицата няма задължението да подкрепя Хилари Клинтън“, In These Times, 4 ноември 2016, www.inthesetimes.com.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор