Проф. Николай Генов (1946 г.) е български социолог. Преподава в университетите в Бъркли, Билефелд, Франкфурт на Майн, Касел, Лунд, Москва, Рим, Сеул и Варшава. От 1980 г. до 1990 г. е организатор на Международната варненска социологическа школа. Бил е зам.-председател на програмата на ЮНЕСКО Управление на социалните трансформации (MOST), зам.-председател на Международния съвет за социални науки (ISSC, Париж). Между 2000 и 2010 г. е директор на Международното лятно училище на ЮНЕСКО/ISSC сравнителни изследвания в социалните науки.

 

 

 

ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ПРОМЯНА В ГЛОБАЛНАТА ДИНАМИКА

Брой 3-4, март-април 2020

 Визията на Франсис Фукуяма за края на конфликтната история на човечеството не се потвърди от историческия процес. Резултатът от усилията на източноевропейските страни да рационализират своите структури и процеси във все по-висока степен се оказват източници на бъдещи вътрешни и международни критични ситуации.

 


 

От „преход“ към „социетална трансформация“

Дълбоките социални промени в Източна Европа след 1989 година изненадаха социолозите. По това време микросоциологическите парадигми на символния интеракционизъм, феноменологичната социология и етнометодологията доминираха в западноевропейската и американската социология „след Парсънз“. Тези индивидуалистки и субективистки парадигми имаха своите постижения в изследванията на причини и последствия от промените в мисленето и поведението на индивиди. Ценни приноси предлагаха и в изследванията на взаимодействия в малки групи. Но те не разполагаха с категориални и методологични средства за изследване на макросоциални промени. От друга страна, ортодоксалните марксисти в Западна и Източна Европа оперираха с обяснителната схема за прогресивна смяна на обществено-икономически формации. Всеки опит за прилагане на тази категориална рамка в обяснения на започналите през 1989 година промени в обществата от Източна Европа предизвикваше теоретични и идеологически смущения. Каква прогресивна смяна на обществено-икономически формации биха представлявали промените, които започнаха с падането на Берлинската стена?

Спасението от теоретичната безпътица дойде с понятието за преход (транзиция). Това понятие бе вече използвано успешно за описание и обяснение на прехода от авторитарни режими към демокрация в страни от Южна Европа и Латинска Америка. Хуан Линц и Алфред Степан настояваха за първостепенно внимание към политическите процеси в рамките на прехода (Linz and Stepan 1996). В постсоциалистическите промени политическите реформи действително бяха на първо място в дневния ред. Но Линц и Степан отиваха по-далече в аргументацията си. Точката на завършване на прехода според тях бе консолидацията на функциониращи демократични електорални институции, на разделение на властите и на демократични механизми за политическо мобилизиране и контрол.

Това политически фокусирано схващане за транзицията бе достатъчно, за да привлече и съсредоточи вниманието на бързо нарастващата фаланга от транзитолози в Източна Европа и другаде по света към политическия компонент на преходния процес. Но за транзитолозите не беше трудно да добавят към задачите си и темата за икономическия преход. Всички разбираха уникалната ситуация в Източна Европа, където индустрията, селското стопанство и услугите бяха социализирани (одържавени), както никъде в Южна Европа и Латинска Америка. Безпроблемно лесно бе да се добави към отработената фраза „преход към демокрация“ и легитимиращата фраза „и към пазарна икономика“. За довършване на определението на прехода беше необходимо да се включи още промяната на ценностно-нормативните системи. Така се оформи комплексно нормативно понятие за постсоциалистически преход с икономически, политически и културни компоненти (Elster, Offe and Preuss 1998).

Подчертаното внимание към отделните съставни на постсоциалистическия преход означава, че са необходими детайлни изследвания на тяхното единство, на техните различия и на взаимодействията им. В действителност публикациите, в които са представени такива комплексни изследвания, са голяма рядкост. Това не е сигнал за сериозни усилия да се изпълни цялостната програма за комплексни изследвания на един комплексен феномен. Веднага трябва да се уточни, че комбинираното изследване на основните компоненти на постсоциалистическия преход е твърде сложно. Икономическите, политическите и културните компоненти на прехода са тясно взаимосвързани и активно взаимодействат помежду си в процеса на постсоциалистическите реформи. Но тези компоненти имат различни организиращи медии, както и  различни модалности на функцио­ниране и промяна. Различни са и техните времеви характеристики. Днес със сигурност знаем, че Ралф Дарендорф беше прав в преценките си за бъдещето на прехода. В самото му начало той твърдеше, че политическият преход вероятно ще завърши за 2 ‒ 3 години в отделните източноевропейски страни, икономическият до 5 ‒ 10 години, но ценностно-нормативният преход вероятно ще отнеме десетилетия (Dahrendorf 1990). Липсата на точно съобразяване с тези особености на процесите в Източна Европа е сред основните проблеми с качеството на преобладаващата част на изследванията на постсоциалистическия преход.

Типична за транзитолозите е обобщената визия за условията, целите, средствата и последствията на прехода. Еднаквите стадии във всеки процес в прехода се представят винаги еднотипно като откриване, пробив и консолидация. За икономическия компонент на прехода се предполага, че при всички национални условия той преминава през стадиите на стабилизиране, приватизация и консолидиране. Подходът към политическия компонент на прехода следва същата логика със стадии на либерализация, демократизация и консолидация. Но главното предположение на транзитолозите е, че визията за консолидирания резултат от реформите в икономиката, политиката и културата трябва да ориентира като фар субектите, които осъществяват прехода (Schmitter and Karl 1994; Fidrmuc 2001; Roaf et al 2014). 

По време на прехода източноевропейците трябваше обаче да учат бързо и да разберат, че такива обобщения с нормативна функция имат ограничена научна и практическа ценност. Въпреки привидната яснота на обобщените понятия за демокрация и пазарна икономика, винаги се налага да се уточняват историческите условия и цели на тяхната употреба. При току-що започналата подготовка за приемане на нови конституции на източноевропейските общества критично важно беше да се вземат решения в съответствие с общите принципи и практики на демокрацията, но и в съответствие с местните институционални  и културни традиции.

 Коя форма на държавна организация би била по-ефективна при съществуващите условия – да се предпочете парламентарната или президентската република?

Дали пропорционалната или мажоритарната избирателна система би функционирала по-добре в конкретните условия на отделните източноевропейски страни?

Въвеждането на пазарна икономика налага също конкретизация на организационните форми и подходи. Кой конкретен модел би бил по-ефективен в условията на определена страна – либералната пазарна икономика или варианти на социално ориентирани пазарни структури и процеси?

Търсенето на специфични локални отговори постави много въпроси пред телеологичните конструкции на теориите за прехода. Очертаването на очаквания резултат от прехода като ориентир за дейностите по осъществяване на самия преход е уязвимо от методологична гледна точка. Но подходът е уязвим и от съдържателна гледна точка заради невъзможността да се набере и използва детайлна и прецизна информация за бъдещи състояния на консолидиран преход.

И отново възниква познат въпрос: щом бъдещите състояния могат да се представят само в контури, не е ли по-продуктивна стратегия да се декомпозира комплексната визия за единство на изследването на икономически, политически и културни компоненти на прехода и изследователската работа да се съсредоточи върху отделните компоненти на процеса? Това е логична постановка, но тя отново залага на диференциация, а не на необходимото интегриране с отчитане на особеностите на отделните компоненти в общия процес.

За сложността на  интелектуалната ситуация е показателен фактът, че взаимодействието на трите основни компонента на прехода и особено съгласуването или несъгласуването на техните времеви параметри се появяват твърде рядко като теми и проблеми в многобройните публикации под рубриката за източноевропейския постсоциалистически преход.

Анализатори идентифицират и множество други недостатъци на изследванията, ориентирани и ръководени от визии за постсоциалистическа транзиция. По неписано правило тези изследвания се ръководят от предположението за конвергенция на националните постсоциалистически реформи в Източна Европа при консолидирането им около един общ тип  от структури и функции на либерална социална организация. Тази водеща идея на теоретиците на прехода напомня теориите за геополитическата конвергенция от средата на миналия век. Тези теории бяха опровергани от широкото поле на вариации на националното развитие. Но днес е безспорно, че теориите за конвергенцията на враждуващите икономически и политически системи от времето на Студената война обогатиха социално-научните дискусии с анализа на конкретни икономически и политически структури и процеси, както и на модалности при ориентацията, решенията и действията на индивиди, групи, организации и общества в условията на социални промени. Тази постановка важи принципно и за постиженията на изследователите от времето на първите дълбоки  промени в Източна Европа след 1989 година  (Blokker 2005).

Отрезвяващият резултат от дискусиите за съдържанието, организация­та и резултатите на постсоциалистическата транзиция е осъзнаването на нейната твърде ограничена  практическа ценност. През периода на  относително доминиране на тази идея се усилиха очакванията за наближаващо  завършване на прехода. Неадекватните описания, обяснения и прогнози на времевата структура на компонентите на прехода се оказаха съществени. Главната причина за реалните трудности в оценката за протичането на промените е относителното подценяване на продължителната времева перспектива на икономическите реформи и още по-продължителната времева перспектива на промените в ценностно-нормативните  параметри на прехода (Sqapi 2014).

Критичните аргументи по повод на обяснителните възможности и практическата ефективност на теорията за постсоциалистическата транзиция  не налагат следователно извода, че анализите на отделни компоненти на прехода и по-рядко на тяхното взаимодействие не са научни постижения и са лишени от практическо значение. Оказа се обаче, че  обяснителната ориентация на теорията за транзицията и нейните организационни възможности за структуриране и използване на знанието не дават отговор на съществени въпроси: защо ръководствата на някои източноевропейски страни се насочиха към радикални форми на бърза и безкомпромисна приватизация от типа на „big bang“, докато  други предпочетоха еволюционно решаване на фундаменталния проблем за собствеността? Теорията за транзицията е стратегически ориентирана към проследяване на стадиите на промяната при съобразяване на нейната траектория с желаното крайно състояние. Но теорията не притежава средствата за анализ и обяснение на причините и следствията на радикалните различия в решенията и действията на основни актьори в процеса на източноевропейския постсоциалистически преход.

Така надеждите да се постигне познавателен пробив с теорията за транзицията и с нейна помощ да се получат познавателни резултати с практическа ценност не се оправдаха. Националните варианти на прехода, които се ръководеха от теорията за транзицията, останаха без ясни ориентири за рационални решения и действия. Породените от това интелектуално развитие несигурности и противоречия доведоха до силни ограничения в обясненията и особено в опитите за прогнозиране на протичащите процеси. Линц и Степан трудно биха си представили връщането на авторитаризма и пренебрежението към разделението на властите в източноевропейски страни, доскоро приемани за образци на успешна транзиция, на постсоциалистическа консолидация, както и на ефективно функциониращи демокрация и пазарна икономика.

Въпреки всички трудности, понятието за транзиция продължава да се приема като валидна парадигма на изследвания за появата и последствията на вълната от политически, икономически и културни реформи, която радикално промени Източна Европа след 1989 година. Парадигмата и днес обслужва теоретични и емпирични изследвания на тези процеси (Turk 2014; Fekete and Gárdos-Orosz 2018; Bastian 2018). Така противоречивите оценки за възможностите на парадигмата „транзиция“ отлично илюстрират съдбата на социологически парадигми с доказани ограничения. Такива парадигми не изчезват, а с намаляваща привлекателност присъстват в опитите за преодоляване на интелектуални или организационни затруднения при познавателното овладяване на сложни социални процеси. Това продължава и тогава, когато водеща позиция в изследвания­та на източноевропейските реформи зае друга категориална схема с претенции за парадигма. Фокусът на интереса се премести от изследване на началото, протичането на постсоциалистическия преход и евентуално на завършването му, към усилия да се обхване в обяснения палитрата от взаимодействия, които водят до качествени промени на основната социална система – системата на обществото. С други думи, водят до социетални трансформации.

Нарастващата привлекателност на изследователския подход към промените в Източна Европа чрез фокусиране на анализа и аргументацията върху понятията за общество и за социетална трансформация се дължи на две основни причини. Първата е неуспехът на парадигмата „транзиция“ да осигури категориална рамка за систематично изследване на движението към демократична политика, пазарна икономика и плуралистична култура в региона. Причината за този неуспех е неспособността на парадигмата да осигури обосновани и последователно операционализирани обяснителни модели. Недостигът на обяснителни модели доведе до съществени трудности при опитите за изграждане и използване на синхронни и диахронни сравнения на причини, протичане и последствия на промените в отделните източноевропейски общества.

Главното препятствие пред такова продуктивно развитие е недостатъчното внимание на транзитолозите  към системните параметри на прехода в историческото пространство и време на отделните източноевропейски страни. В резултат на реформите комплексността на структурите и процесите в тях се повиши рязко поради  функционалното диференциране на актьори и на техните отношения. Познавателното редуциране на тази нарастваща комплексност стана изискване на момента. То доведе до очаквания за бърза положителна промяна на условията за икономическа и политическа активност, както и за оптимизирано използване на научна експертиза в управлението на националните промени (Kollmorgen 2013).

Най-добрият начин за решаване и на двете важни задачи беше и остава изграждането и прилагането на многомерно понятие за общество, насочвано от дисциплинарната парадигма на социалното взаимодействие. Това означава да се определят конкретно-историческите детерминанти на решенията и действията на актьорите, въвлечени във взаимодействието, техните динамични отношения, както и на процесите в системата от взаимодействия. Тази нова категориална рамка на социеталните трансформации постави на първо място уточняване на системните характеристики на промените, както и на взаимодействията с регионалното и глобалното обкръжение. Взаимодействията получават исторически специфични определения в контекста на източноевропейските  реформи. Резултатът от проведената диференциация и интеграция на понятията е синтезиран в категориална схема, представена на Фиг. 1  (Genov 2016: 15):

 

Фигура 1: Постсоциалистическа социетална трансформация в Източна Европа.
Източник:  Авторът

В момента това е най-продуктивното категориално средство за отразяване на многомерността на качествените промени в и на социетални системи. В противоположност на понятието за социална транзиция, понятието за социетална трансформация притежава доказан евристичен и познавателно-организиращ потенциал, развиван и прилаган на основата на методологичния социетализъм. Понятието е успешно приложимо в описания и обяснения на промените в източноевропейските общества, понеже то е изградено на основата на вече наличния опит от изследвания  на постсоциалистическите реформи (Genov 2000). Изследователският опит документира силното влияние на глобални структури и процеси върху съдържанието и последствията на взаимодействията на равнището на социеталните системи.

Знанието за процесите на детерминация в социеталната динамика е в основата на аналитичното понятие за глобални трендове, които определят живота ни днес и ще определят живота на бъдещите генерации. Индикации за такива дългосрочни процеси и техните прояви могат да се открият
в много отделни структури и събития в историята на човечеството. Но трендовете, за които става дума тук, се развиха като цивилизационно универсални в хода на индустриализацията и на развитието на модерните общества. Четири тренда от този тип са главните носители на устойчивостта и промяната в съвременните общества и в супранационалните обединения.

Глобални трендове и социетални трансформации

Понятието за глобални трендове включва подчертаване на целите, средствата, модалностите на действие и на последствията от дейността на формални организации, на техните взаимодействия и на влиянията им върху социални ситуации (Kowalski 2013; Gaub et al 2019). Понятието за глобален тренд – повишаване на рационалността на организациите, се отнася до стремежа и действията на формални организации да подобряват качеството на познавателния компонент на тяхното участие във взаимодействия с други организации, както и за качеството на резултатите от включване на организации във взаимодействията.

Понятието за индивидуализация рефлектира над откриването на нови и по-широки социални пространства за автономна ориентация, решения и действия на индивид или индивиди. Друго основно измерение на индивидуализацията е повишаването на качеството на знанията и уменията на индивида, необходими за неговата/нейната автономна ориентация, решение и действие. В съвременните развити общества така определената индивидуализация е в многостранна връзка с пораждането, функционирането и промените на формални организации.

Понятието за разпространение на инструменталната активност има своите основания в наблюденията на Макс Вебер и на аналитичната разработка на Толкът Парсънз за изместване на средновековната религиозна ценностно-нормативна ориентация от друга, която е съсредоточена върху натрупването на капитал и върху възможностите пари да „правят“ пари. Това е парадоксално развитие, защото нормалната ситуация е да се използват парите като средство (инструмент) за постигане на други цели. Специалното внимание към придобиването и циркулацията на парите в съвременните общества е тясно свързано с формализирането на икономическата активност в правно регистрирани организации.

Заедно с бързо нарастващото значение на глобалните взаимодействия трендът към универсализиране на ценностно-нормативни системи показва ясна тенденция към нарастване на тяхното глобално и локално влияние. Трендът се носи от две опорни колони от идеи, институции и дейности. Първата колона се състои от идеи, институционални режими и образци на поведение, свързани с проблематиката за универсалните права на индивида. Втората опорна колона на тренда е свързана с нарастващата способност на индивиди и колективи да влияят върху дебатите и практиките на екологична, технологична, икономическа, политическа и културна устойчивост. Основната част от дейностите за защита на човешките права и за устойчивост се осъществяват от формални организации (Genov 2018: 15-26).

Всеки от четирите глобални тренда е вътрешно противоречив. Взаимодействието им също е изпълнено с противоречия. Те са движещите сили на промените на всички структурни равнища и във всички полета на социалния живот. Източноевропейските общества преминават през период на фундаментални промени и затова са особено чувствителни към влиянията на тези противоречиви глобални трендове. Но изучаването на процесите в Източна Европа също има своите последствия върху изграждането и прилагането на тези нови категориални модели в изследователската работа. Преориентацията от теоретичния и методологически социетализъм към методологичен глобализъм несъмнено е повлияна от дълбоките  постсоциалистически реформи в региона. Оказа се, че те могат да се опишат и обясняват успешно най-вече като адаптация на социеталните трансформации към глобалните трендове (Genov 2016). Това може да се проследи при адаптиране на променящи се социетални ориентации и практики към тренда за повишаване на рационалността на формалните организации в постсоциалистическите промени.

Повишаване на рационалността на организации
в социеталните трансформации

Бързите и дълбоки промени на обществата в Източна Европа след 1989 година предлагат отлични условия за изследване на противоречиви взаимодействия между глобални трендове и локални процеси. Тук задачата е да се регистрират и обяснят процеси на повишаване на рационалността в обществата от региона в хода на тяхната постсоциалистическа социетална трансформация. От гледна точка на наличното знание за преминатия период на реформи се налага постановката, че преодоляването на ирационалности на държавно-социалистическата организация на източноевропейските общества е изпълнено с непредвидени и нежелани ефекти. Оказва се, че движението на постсоциалистическите общества в посока към рационализирана демократична политика, пазарна икономика и културен плурализъм включва и появата и утвърждаването на нови организационни патологии.

Въвеждането на понятие за глобален тренд за организационно рацио­нализиране в анализа веднага провокира предположения за безпроблемно приспособяване на социеталните трансформации в Източна Европа към глобалните процеси. Днес може ясно да се аргументира, че нарушените баланси между индивидуалната и колективната рационалност в полза на колективната рационалност в условията на държавния социализъм не могат да се преодолеят ефективно чрез въвеждане на нови дисбаланси в полза на индивидуалната рационалност. Не е възможно да се очаква балансиране на типовете рационалност, ако предпочитанията към дългосрочната рационалност в условията на държавния социализъм се заместят с предпочитания към краткосрочната рационалност на електоралния цикъл в условията на масов стремеж към бърза печалба. Фокусът на постсоциа­листическите трансформации върху индивидуалната и краткосрочната рационалност подсказва, че заедно с протичащите процеси на повишаване на организационната рационалност в региона наистина се развиват и утвърждават организационни патологии. Практиката на приспособяване към глобалния тренд на рационализиране е изпълнена с примери за това двустранно развитие.

Дефицитът от местни финансови и организационни ресурси и необходимостта от бързи реформи на източноевропейските общества предизвикаха затруднения в опитите да се използва конструктивно потенциалът на местните и чуждестранни субекти за организационни иновации в региона. В началото на промените конкретните цели и организацията на иновациите най-често бяха подсказвани от експерти от развитите страни под мотото „Да не правим експерименти“. Резултатът днес е очевиден. Голяма част от реформите през този период са повторение на известни образци. Дългосрочната им ефективност е проблематична. Глобалната финансова и икономическа криза от 2008–2011 година показа ясно недостига на реални социални иновации, които биха направили страните от региона по-малко уязвими от  глобални деструктивни процеси.

Анализирана в ретроспектива, икономическата рационалност на източноевропейските реформи след 1989 година издава постижения и противоречия. Ограничената рационалност на силно одържавените производствени мощности трябваше да бъде заменена от „меките бюджети“ на приватизирани предприятия. Това беше задача с много висока комплексност и без аналог в човешката история. Частната собственост на предприятията е условието, без което ирационалностите на „твърдите“ бюджети на одържавените предприятия не биха могли да се преодолеят. Тази трансформация на собствеността е необходима, защото еволюционното постижение на пазарните механизми позволява най-висока рационалност при разпределението и използването на ресурси.

Но възстановяването на еволюционните права на пазара не преминава безпроблемно. В резултат на открилите се нови възможности за конкуренция, голяма част от подлежащите на приватизация предприятия преживяха упадък и не достигнаха до смяна на собствеността. Тези процеси протичаха различно от страна в страна, но общо за тях е силната тенденция към деиндустриализация, която съпътства реформите. Освен успешните приватизационни сделки, като продажбата на заводите Škoda в Чешката република на водещия в световното производството на леки автомобили немски концерн Volkswagen, приватизационният процес в Източна Европа е обременен с болезнен опит от непроведени, забавени, просрочени, провалени и криминализирани приватизационни сделки. Някои от тях завършиха с резултати, които напълно съответстват на университетските определения за природни катастрофи.

Некомпетентността и подкупността на приватизиращи институции са само един елемент от скритата страна на процесите на приватизация в Източна Европа. Хиляди примери илюстрират картината на разграбване на държавната собственост в легитимни, полулегитимни или криминални приватизационни сделки или сходни форми на грабеж. Друг вариант на разрушителни процеси е осъществяването на приватизационни сделки не за саниране на предприятия и за повишаване на тяхната ефективност, а за ликвидирането им като реални или потенциални конкуренти на национални или интернационални пазари. В голямото мнозинство от случаите приватизационните сделки бяха осъществени в полза на частния купувач, а не на предлагащата за приватизация собствеността си държавна организация. Само в отделни случаи при приватизацията предмет на внимание стана нейният принос за развитие на националния производствен или търговски потенциал и на неговата глобална конкурентоспособност (Schwartz 2006).

В условията на значителни отклонения от нормите на икономическата рационалност е очевидна необходимостта да се обръща първостепенно внимание върху множеството параметри на приватизацията и на тяхното взаимно влияние. Наследници на бивши собственици и мнозина от новите собственици се водеха от една стратегия – тази за бързо разграбване, а не за технологично и организационно обновяване на приватизираните  предприятия. Този  парадокс на икономическите реформи в Източна Европа имаше и има само една мотивация и едно съдържание – бързо забогатяване без оглед на условности и отговорности. Тази култура на безотговорност имаше своите корени отчасти в икономическите отношения на реалния социализъм, в които респектът към собствеността беше проблематичен.

Рационалното трансформиране на държавната собственост в частна в източноевропейските страни се ограничаваше и от параметри на политическата ситуация. Някои източноевропейски политически лидери се опит­ваха да съхранят части от националната собственост на предприятията. Липсваше обаче акумулиран национален капитал, необходим за приватизацията. Освен с капитал, чуждестранните купувачи на производствени мощности или на организации за услуги разполагаха и с организационни знания и умения, необходими за осъществяване на сложни трансфери на собственост. Със своите финансови възможности те можеха лесно да си осигурят местни експерти и политическа подкрепа. Финансовите услуги са начело в бързото и лесно утвърждаване на чуждестранната собственост. Банките в страните от региона са 80 до 90% собственост на чуждестранни банкови групи (Lane and Myant 2007).  

В хода на подготовката за членство в Европейския съюз правната система на източноевропейските страни премина през съществена модернизация. Резултатът е силен тласък към повишаване на рационалността на организациите в обществата от региона. Стъпка по стъпка бе внесена яснота по централния проблем в постсоциалистическата трансформация – този за ролята на държавата в управлението на икономиката и на други основни сфери на обществения живот. Прекомерната намеса на държавата в собствеността и управлението на икономиката в условията на държавния социализъм прерасна още в началото на промените в друга крайност на преиграване с идеята и практиката за саморегулиране на икономиката и за пазарно регулиране на образованието, здравеопазването, изследователската и развойна дейност и пр. Своеобразна ирония на историята е фак­тът, че решителната стъпка към балансиране между саморегулиране на пазара и неговото държавно регулиране бе стимулирана от институция, която бе един от най-последователните проводници на неолибералната пазарна идеология и политика. На основата главно на източноевропейския опит експертите на Световната банка се върнаха към прозренията на Джон Мейнард Кейнс и Карл Полани за това, че съвременният пазар е в състояние да се саморегулира само в определени граници, които могат да се променят от една ситуация в друга. Затова една от най-важните функции на държавата е да внася правила и контрол в този процес, както и да подпомага интеграцията на икономиката, политиката и културата (World Bank 1997).

Легионът от реформатори-ентусиасти трябваше бързо да усвоява този базисен урок за взаимодействията на основни институции в съвременните общества. Анализът на постижения и проблеми при повишаване на рационалността на тези взаимодействия в отделните източноевропейски страни показва съществени различия в постигнатите резултати. Вариациите могат да се проследят по променящото се място на страните от Източна Европа, членки на Европейския съюз, в световното ранжиране на страните според показаната конкурентоспособност. Първичната информация е набрана и обработена в съответствие с условията на Global Competitiveness Index  (Schwab 2005: XIII; 2010: 15; 2015: 15; 2019: XIII:

 

Таблица 1: Годишни позиции на източноевропейските страни в световното ранжиране за конкурентоспособност
според измерванията с Global Competitiveness Index (2005-2019)

 

Страна

 

2005

 

Точки

 

2010

 

Точки

 

2015

 

Точки

 

2019

 

Точки

 

България

 

58

 

3.83

 

71

 

3.13

 

54

 

4.32

 

49

 

64.9

 

Хърватска

 

62

 

3.74

 

77

 

4.04

 

77

 

4.07

 

63

 

61.9

 

Чехия

 

38

 

4.42

 

36

 

4,57

 

37

 

4.69

 

32

 

70.9

 

Естония

 

20

 

4.96

 

33

 

4.61

 

29

 

4.74

 

31

 

70.9

 

Унгария

 

38

 

4.38

 

52

 

4.33

 

60

 

4.25

 

47

 

65.1

 

Латвия

 

44

 

4.29

 

70

 

4.14

 

42

 

4.45

 

41

 

67.0

 

Литва

 

43

 

4.3

 

47

 

4.42

 

41

 

4.55

 

39

 

68.4

 

Poland

 

51

 

4.0

 

39

 

4.51

 

43

 

4.49

 

37

 

68.9

 

Румъния

 

67

 

3.67

 

67

 

4.16

 

59

 

4.42

 

51

 

64.4

 

Словакия

 

41

 

4.31

 

60

 

4.25

 

75

 

4.22

 

42

 

66.8

 

Словения

 

32

 

4.59

 

45

 

4.42

 

59

 

4.28

 

35

 

70.2

 

 

 Резултатът от очакваното повишаване на рационалността на нацио­налната икономика на новоприетите членове на Европейския съюз от Източна Европа чрез приобщаването им към Съюза не е еднозначен. Значително позитивно влияние на европейската интеграция върху рационализираната икономика на страните от региона не се наблюдава. Данните говорят за това, че не всички страни  членки на Европейския съюз от Източна Европа съумяха да повишат конкурентоспособността на националните си икономики след присъединяването им към Съюза. Диахронното сравнение регистрира временни или трайни загуби на конкурентоспособност и на позиции от страни от региона в глобалното ранжиране.

Подобна нееднозначна картина се очертава и при оценката на резултатите от повишаване на рационалността на политическите организации в страните от региона. Тези резултати смущават, понеже повишаването на рационалността на политическите организации е първостепенна задача пред постсоциалистическите промени поради политическата свръхинтеграция на обществата в условията на държавния социализъм. Тази свръхинтеграция бе постигната чрез сливане на държавните институции и на организациите на управляващата партия. Още в началото на реформите държавата и политическите партии се разграничиха по пълномощия. Вземането на обществено значими решения и контролът на тяхното изпълнение трябваше да се децентрализират в многопартийна система и разделение на властите, което означава да се изгради и поддържа реално съревнование и взаимен контрол в политическата система като цяло и във всички нейни компоненти.

Стратегията за повишаване на рационалността на политическите организации бе сравнително ясна в началото на постсоциалистическите промени. Но едва ли някой тогава е очаквал, че след тридесет години диференциацията в постиженията на източноевропейските страни в политическото рационалзиране може да е толкова съществена. Разликите са отразени в данните от специализирано изследване на Института за изследване на демокрацията към Университета в Гьотеборг (V-Dem Institute 2019:54-55):

Tаблица 2: Ранжиране на страните от Източна Европа според утвърждаване на демокрацията (световно изследване с Global Democracy Index, данни от 2018 година)

 

 

Страна

Индекс за либерална демокрация

 

Индекс за електорална демокрация

 

Компоненти на Индекса за либерална демокрация

 

Егалитарен компонент на Индекса

 

Партиципаторен компонент на Индекса

 

Делиберативен компонент на Индекса

 

България

 

65

 

78

 

43

 

45

 

11

 

71

 

Хърватска

 

50

 

57

 

46

 

46

 

12

 

51

 

Чехия

 

36

 

31

 

45

 

14

 

90

 

54

 

Естония

 

4

 

3

 

9

 

6

 

31

 

15

 

Унгария

 

75

 

93

 

59

 

51

 

74

 

125

 

Латвия

 

23

 

22

 

24

 

21

 

9

 

50

 

Литва

 

29

 

36

 

21

 

33

 

7

 

75

 

Полша

 

56

 

54

 

62

 

29

 

51

 

109

 

Румъния

 

87

 

69

 

106

 

74

 

48

 

151

 

Словакия

 

33

 

30

 

41

 

40

 

8

 

70

 

Словения

 

19

 

29

 

7

 

17

 

4

 

27

 

 

 

Безспорно е, че ефективно координиране на специфичните интереси на отделните субекти е сложна задача в условията на отслабена държавна администрация и на бързо променящи се социални структури. Но има ключ за решаване на задачата. Най-същественият проблем, който интересува всички в ситуация на социетална трансформация, е за справедливостта на решенията и действията при разпределяне на икономически, политически и културни ресурси: кой печели и кой губи от постсоциалистическите реформи? Интересът е напълно разбираем, понеже всекидневният опит учи, че реформите в региона твърде често задоволяват интересите на малки групи за сметка на интересите на големи сегменти от обществата. Типичният пример са реформите за децентрализация на политическата власт. Вместо да подпомагат появата и функционирането на полиархия от властни структури, на практика тези реформи най-често подкрепят новите форми на концентрация на власт и привилегии.

Динамиката на политическия живот в Полша е красноречив пример за противоречивото рационализиране на политическата организация в постсоциа­листическите общества от Източна Европа. Полша е страната, в която делегитимирането на държавно-социалистическата организация на политическия живот беше най-силно преди 1989 година поради масовата подкрепа за опозиционния профсъюз „Солидарност“. Кръглата маса за преговори между управляващата партия и опозицията подготви организирания мирен преход към друга организация на социалния живот в страната. Местни варианти на тази организация на прехода бяха приложени във всички страни от източноевропейския регион. Те определиха избора на пътя към приватизацията и нейните форми в отделните източноевропейски страни. Полша стана първата източноевропейска страна, в която след Втората световна война се проведоха демократични парламентарни избори. Те донесоха електорална победа за „Солидарност“ и отвориха пътя за дълбоките промени в целия регион. Решителни икономически и политически реформи помогнаха на Полша да се справи успешно с предизвикателствата на глобалната финансова и икономическа криза от 2008–2011 година. Единствено Полша сред страните в Европейския съюз постигна положителен икономически растеж през кризисната 2009 година. На този фон резултатите и перспективите на рационализирането на политическата организация на полското общество се оценяваха еднозначно положително. В регионалните сравнения Полша бе редовно представяна като страна с консолидирана и стабилизирана демократична политическа система  (Merkel 2008).

Резултатите от парламентарните избори през 2015 и 2019 година поставиха обаче под съмнение позитивните диагнози и прогнози. Традицио­налистката, антилиберална, националистка, клерикална и изолационистка партия „Право и справедливост“ спечели убедително и в двата избора. Последвалите реформи засегнаха разделението на властите, засилване на държавния контрол върху средствата за масова информация, изолиране на опозицията, дистанциране от интеграционните процеси в Европейския съюз. Полша загуби голяма част от имиджа си на добре функциониращо, демократично и проевропейско общество. Международната реакция спрямо очевидните отклонения от демократичната политическа рационалност не закъсня.

Анализите на тези изненадващи процеси често пропускат да припомнят събития от най-новата политическа история на полското общество. Активистите на антиавторитарното движение „Солидарност“ с изненада и неразбиране посрещнаха авторитарното поведение на своя идол Лех Валенса, когато той пое поста на първия демократично избран президент на демократична Полша. Самото движение премина през поредица от ирационални решения и действия след 1989 година. Своеобразна ирония на историята стана изборът на министър от последното правителство преди тази преломна година за Президент на страната – и то в съревнование с Валенса.

Експертите знаят, че напреженията между полските правителства и Европейския съюз не са нови. В техния център са явни и неявни усилия на ръководствата на страни-членки на Съюза да запазят важни политически решения и действия в компетенциите на националните правителства. Това не е полски патент, но след изборите през 2015 година политиката на полското правителство стана сериозна пречка пред рационализирането на структурата и функционирането на Европейския съюз. Несъмнено е, че тази нелиберална политика на управляващата част от полския политически елит не съответства на политическата стратегия, представяна и защитавана от „Солидарност“ на Кръглата маса от 1989 година. Принципите на рационализираната европейска демократична политика не са водещи през последните години във вътрешната и външната политика на Полша (Müller 2018).

Заключение

Примерът с флуктуациите на рационалността в постсоциалистическата полска политическа система показва ясно бързината, с която политиците схващат уязвимите пунктове на демократичната организация на политическия живот. Те усвояват бързо и начините, по които да употребяват това знание или да злоупотребяват с него, за да постигат своите цели ефективно. Това е една от основните причини за широко разпространеното разочарование от постсоциалистическите трансформации в Източна Европа.

В теоретичен план причините за разочарованието могат да се обобщят в две направления. Първото направление засяга организационните патологии, които се развиха в региона в хода на социалистическата социе­тална трансформация след 1945 година и в хода на либералната постсоциалистическа трансформация след 1989 година. В първия случай дисбалансите се развиха в посока на прекалено внимание към дългосрочната и колективната рационалност на процесите и на управлението на процесите. Второ, дисбалансите на либералната трансформация се откриват лесно в прекаленото подчертаване на краткосрочната рационалност на демократичния електорален цикъл и на свързаните с него зависимости и процеси, както и с изключителното внимание към условията, проявите, постиженията и провалите на индивидуалната рационалност.

Фиг. 2 представя схематично двата типа дисбаланси, както и възможността за тяхното преодоляване в бъдеще.

 

Фигура 2: Стратегически дисбаланси на организационната рационалност в Източна Европа преди и след 1989

Източник: Авторът

Легенда:

А1 – Оптимално балансиране на индивидуална и колективна, краткосрочна и дългосрочна рационалност.

А2 – Доминиране на колективната и дългосрочната рационалност в официалната идеология и политика в условията на държавния социализъм.

А3 – Доминиране на индивидуалната и краткосрочната рационалност в идеологията и практиката на постсоциалистическите общества.

К1 – Направление на осъществените корекции на дисбалансите в организационната рационалност на държавния социализъм.

К2 – Направление на желаемата корекция на дисбалансите в организационната солидарност на постсоциалистическите общества в Източна Европа.

Парадоксът на постсоциалистическите промени се състои в това, че коригирането на дисбалансите на рационалността в условията на държавния социализъм прерасна в противоположната патология на доминиране на краткосрочната и индивидуалната рационалност. Както стратегическата патология в реалностите на държавния социализъм, така и бързо развилата се патология на постсоциалистическите промени ограничават и подкопават баланса на рационалностите и трябва да бъдат коригирани.

Напреженията при балансиране на икономическите и политическите отношения между супранационалната организация на Европейския съюз и членовете на Съюза ясно показват ограниченията в рационализирането на европейската икономика и политика. Набиращият влияние идеологически и политически национализъм и възраждането на икономическия протекционизъм показват, че критичните моменти при поддържането на демократично управление, пазарна икономика и културен плурализъм вероятно все още предстоят. Вътрешните проблеми на страните от Европейския съюз и в самия Съюз се умножават от напреженията и конфликтите на равнището на икономическите, политическите и културните глобални взаимодействия.

Визията на Франсис Фукуяма за края на конфликтната история на човечеството не се потвърди от историческия процес. Резултатът от усилията на източноевропейските страни да рационализират своите структури и процеси във все по-висока степен се оказват източници на бъдещи вътрешни и международни критични ситуации (Mencinger 2013; Appel and Orenstein 2018). В този сложен исторически контекст социологията ще продължи изследванията на промени в рационалността и на множеството варианти на ирационалност в хода на продължаващата постсоциалистическа социетална трансформация с ориентация към постиженията и неуспехите при социеталното приспособяване към глобални трендове. Желаният ефект от тези изследвания ще бъде повишаване на рационалността при редуциране на ирационалности и увеличаване на дела на рационалните ориентации в усилията да се овладеят в понятия и в практическо действие фундаменталните социални проблеми и процеси в региона.

 

References

Appel, Hilary and Orenstein, Mitchell A. (2018) From Triumph to Crisis: Neoliberal Economic Reforms in Postcommunist Countries.  New York etc.: Cambridge University Press.

Bastian, Jens. Ed. (2018) The Political Economy of Transition in Central and Eastern Europe: The Light(s) at the End of the Tunnel. London: Routledge, Taylor & Francis Group

Blokker, Paul (2005). ‘Post-Communist Modernization, Transition Studies and Diversity in Europe’, European Journal of Social Theory, 8(4), 503-525. http://apps.eui.eu/Personal/Researchers/pblokker/CEUEUI.pdf (Access on 16 March, 2019).

Dahrendorf, Ralph (1990) Betrachtungen über die Revolution in Europa : in einem Brief, der an einen Herrn in Warschau gerichtet ist. Stuttgart: Deutscher Verlaganstalt.

Elster, Jon, Offe, Claus and Preuss, Ulrich (1998) Institutional Design in Post-communist Societies. Rebuilding the Ship at Sea. Cambridge, etc. : Cambridge University Press,

Fekete, Balázs and Gárdos-Orosz, Fruzsina. Eds. (2018) Central and Eastern European Socio-Political and Legal Transition Revisited. Frankfurt a.M. : Peter Lang GmbH.

Gaub, Florence et al (2019) Global Trends to 2030: Challenges and Choices for Europe. Brussels: ESPAS

Fidrmuc, Jan (2001) ‘Economic Reform, Democracy and Growth during Post-Communist    Transition’. European Journal of Political Economy, Vol. 19, pp.583-604.

Genov, Nikolai (2016) Global Trends in Eastern Europe. London and New York: Routledge.

Genov, Nikolai (2018) Challenges of Individualization. London: Palgrave Mackmillan.

Genov, Nikolai. Ed. (2000) Continuing Transformation in Eastern Europe. Berlin: Trafo Verlag, 230 p.

Kollmorgen, Raj (2013) ‘Theories of Postcommunist Transformation. Approaches, Debates, and Problems of Theory Building in the Second Decade of Research’.  Studies of Transition States and Societies, Vol.5, No 2. 2013, pp 88-105

Kowalski, Tadeusz (2013) Globalization and Transformation in Central European Countries. Poznań: Poznań University of Economics Press.

Lane, David and Myant, Martin. Eds. (2007). Varieties of Capitalism in Post-communist Countries. Basingstoke/NY: Palgrave.

Linz, Juan J., and Stepan, Alfred (1996). Problems of Democratic Transition and Consolidation. Baltimore: John Hopkins University Press

Mencinger, Jože (2013) “From the Collapse of Socialism to the Crisis of Capitalism: Experiences from the Collapse of Socialism to the crisis of Capitalism’. Ljetopis socijalnog rada 2013., 20 (1), pp.7-30 .

Merkel, Wolfgang (2008) ‘Plausible Theory, Unexpected Results. The Rapid Democratic Consolidation in Central and Eastern Europe’. Internationale Politik und Gesellschaft, 2, pp. 11-29.

Müller, Klaus (2018) ’Polens illiberale Revolution’. PROKLA, 48 Jg., N 1, SS.115-135.

Roaf, James, Atoyan, Ruben, Joshi, Bikas, Krogulski, Krzysztof and an IMF staff team (2014) 25 years of transition: post-communist Europe and the IMF. Washington, D.C.: International Monetary Fund.

Schmitter, Philippe C., and Karl, Terry L. (1994). ‘The Conceptual Travels of Transitologists and Consolidologists: How Far to the East Should They Attempt to Go?’. Slavic Review, 53(1), 173-185.

Schwab, Klaus (Ed.) (2005) The Global Competitiveness Report 2005-2006. New York etc: Mackmillan, p.XIII.

Schwab, Klaus (Ed.) (2010) The Global Competitiveness Report 2010–2011. Geneva: World Economic Forum, pp.15

Schwab, Klaus (Ed.) (2015) The Global Competitiveness Report 2015–2016. Geneva: World Economic Forum, pp.15

Schwab, Klaus (Ed.) (2019) The Global Competitiveness Report 2019. Geneva: World Economic Forum, p.XIII

Schwartz, Andrew (2006) The Politics of Greed: How Privatization Structured Politics in Central and Eastern Europe. Lanham etc.: Rowman & Littlefeld.

Sqapi, Gerti (2014) ‘Transitional Paradigm as an Explanation for the Democratization Processes’. CBU International Conference Proceedings, Vol.2, pp.217-227.

DOI: http://dx.doi.org/10.12955/cbup.v2.467

Turk, Žiga (2014) ‘Central and Eastern Europe in Transition: An Unfinished Process?’ European View, Vol.13,  2, pp 199–208.

V-Dem Institute (2019) Democracy Facing Global Challenges. V- Dem Annual Democracy Report 2019. Gothenburg: V-Dem Institute, pp. 54-55

 


Статията е включена в сборника „Преходът“ – очаквания и реалности“; Изд. Авангард Прима; София, 2020.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор