Георги Захариев (р.1936 г.)  е дългогодишен активист на БСП. Бил е директор на Междуокръжната партийна школа в Стара Загора, секретар на Общинския съвет на БСП в Раднево и председател на профсъюзната организация в миньорския град, председател на общинския партиен съвет в Казанлък в периода 1990-1996 г. и народен представител в 37-ото Народно събрание.

 

 

СОЦИАЛИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО

Брой 3-4, март-април 2020

Социализмът на бъдещето ще бъде надграждане над досегашният опит в изграждане на социализма. Опит, който е стъпка с по-голяма сигурност по трасето, начертано от постиндустриалната епоха. Социализмът на бъдещето е исторически неизбежен.


 

Настоящето и бъдещето на социализма имат не само минало звучене, съвременна актуалност, но и бъдещо развитие. Поуките от човешката история ни напомнят, че проблемът за експлоатацията на хората на наемния труд,

въпросът за социална справедливост

е стоял и стои в ежедневието на всички общества, откакто човекът се е осъзнал като социален субект. Многолетните борби на експлоатираните и онеправданите преживяват редица метаморфози, преминавайки през бариерите на много утопии, за да се стигне до великото учение на Маркс за научния социализъм.

За социална справедливост са дали ум, знания и воля още първите предци на социализма – Томазо Кампанела, Сен Симон, Шарл Фурие, Оуен и други. За нея се сражаваха и загиваха на барикадите в Париж комунарите, в устрема си за по-добър и справедлив живот техните последователи победиха с Великата октомврийска социалистическа революция. Като ураганен вятър тя помете дивия капитализъм в Русия и разгроми целостта на буржоазния обществен строй, създаде първата в света държава на работниците и селяните. Държавата, която вдигна съветските народи на Велика отечествена война, в защита на своето отечество, срещу вероломната агресия на нацистка Германия. Тя счупи гръбнака на фашизма и освободи народите на Европа. Както справедливо отбеляза руският учен Андрей Фирсов: „СССР в продължение на няколко десетилетия беше триумф на обикновените хора“ (1). Сложи началото на един знаменателен експеримент за построяване на социално справедливо общество – обществото на социализма.

„Провалът на съветския (нашия и източноевропейския) социализъм не намалява голямата историческа заслуга на „първостроителите“, които без практически образци, само по най-общия теоретически модел на Маркс, създават, устояват, защитават и развиват (с огромни усилия и жертви) за относително кратък период съвършено нова световна социално-икономическа система... До голяма степен именно „реалният социализъм“ (наред с продължителните исторически борби на хората на наемния труд на Запад) принуди едрия западен капитал на прочутия вътрешен „класов компромис“, намерил израз в западноевропейската „социална държава“ (2).

Исторически невярно е, както някои фалшификатори на историята се стремят да ни внушат, че Великата октомврийска социалистическа революция е огромна историческа грешка.

Не е необходимо да оборвам тези апологети и еничари на капитализ­ма. Постиженията на СССР и социалистическата общност по категоричен начин ги опровергават. Само един безспорен факт – това бе общество на социалната справедливост, общество, което гарантираше равен старт на всички. Респектиращ и трудно оспорим е

икономическият възход на Народна република България по време на социалистическото строителство

През 1989 година страната ни произвеждаше сто пъти повече електроенергия от най-добрата за буржоазна България 1939 година. Общата индустриална продукция за 1989 година е сто и три пъти по-голяма от тази през 1939 г., 99% от водопроводната мрежа и 98% от язовирите също са построени през този период. През 1989 г. индустриалните предприятия бяха 2593, т.е. 7,7 пъти повече от тези през 1939 г. Развити бяха абсолютно нови направления като електроника, изчислителна техника, роботика, каростроене и други.

По времето на социализма външнотърговският износ нарасна 83 пъти, превишавайки 1,03 пъти общия износ на Турция и Гърция, взети заедно (3). По брутен вътрешен продукт на глава от населението през май 1989 г. България заемаше двадесет и осмо място в света. Сега тя е по-ниско от осемдесето място.

Родината ни напуснаха над три милиона българи в работоспособна възраст и младите българи продължават да го правят. Българите са с най-ниска покупателна способност в ЕС. Никак не е случаен фактът, че страната ни е с най-голяма смъртност в Европа. Изпаднала е в демографска криза, която вещае демографска катастрофа. Животът в България се превърна в стока. За да живееш, трябва да плащаш. Няма ли пари – умираш. Прекроена беше историята ни. Погром беше извършен над образованието. България стана длъжник с външен дълг над 70 милиарда лева и над 200 милиарда вътрешен такъв. Тези цифри са стряскащи и са повод за голяма тревога. Красноречиво илюстрират упадъка на страната ни в т. нар. демократичен преход. Време, в което беше извършена криминална революция и установяване на дивия капитализъм.

При тази обстановка, при която с бързи темпове набра скорост задълбочаващата се „социална поляризация и интензифицирането на експлоа­тацията, пролетаризацията, пауперизацията и маргинализацията на обществото“ (4), заблудена част от масите станаха неволен съучастник в контрареволюцията.

Колко подходящи са думите на Васил Левски: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“ (5) Този обществен слой се поддаде на реакционни манипулации. Не може да се омаловажи и фактът, че в началото на контрареволюционния преврат беше пуснат заблуждаващият рефрен, че при отстраняването на БКП от власт и смяна на политическата система, България така ще просперира, че ще се превърне в Швейцария на Балканите.

В случая Енгелс ще се окаже прав ‒ в труда си „Людвиг Фойербах и края на немската класическа философия“ той изрича прозрението, че всеки народ има правителство, което заслужава (6).

Ще направя мой прочит на

причините, които помогнаха на контрареволюцията
да събори социалистическата система

в СССР и източноевропейските страни:

Една от обективните причини е, че социалистическите революции победиха в недостатъчно развитите индустриално страни. Те не бяха стигнали своята икономическа и социална зрелост. Капитализмът в тези страни беше недоразвит и не бе изчерпал своя потенциал. За съжаление, историческият процес на преминаване на обществото от капитализъм към социа­лизъм не протече така, както Маркс го прогнозираше – да победи в силно развитите капиталистически държави. Новото общество, обществото на социализма, трябваше да изгради социално справедливо общество на базата на икономическите постижения на развития капитализъм. Но най-слабото звено във веригата на капитализма се оказа слаборазвитата, полуфеодална държава Царска Русия. Именно това звено се скъса.

В изграждането на социализма в източноевропейските страни, в това число и в България, историческото време се оказа малко за догонване на натрупания икономически потенциал в развитите капиталистически държави. Няма нужда от доказателство, че само високоразвитата икономика (което е цел на социализма) може да създаде материалните условия за пълно реализиране на социалната справедливост Това също помогна на контрареволюцията за реставрация на капитализма. В глобален мащаб все още не беше изчерпана политическата и икономическата мощ на капитализма.

Разбира се, спънка за социалистическото развитие бяха и някои субективни причини. Историята беше пришпорена в страните на победилата социалистическа революция  – СССР и страните от Източна Европа. Проявена бе революционна нетърпимост, граничеща с волунтаризъм. Допуснати бяха левичарски забежки. Примери – национализация или коопериране на всички частни дейности от услугите (бръснари, обущари, шивачи и други). Това бе фетишизация на обобществяване на средствата за производство. Не беше отчетено както от КПСС, така и от комунистическите партии на Източна Европа, в това число и в България, че в реализацията на преходния период не може да се елиминират успоредно вървящите социалистически и капиталистически форми на развитие. Пример за това е въведеният от Ленин НЕП. Творческо приложение на това Лениново наследство са Китай и Виетнам. Казано накратко, към обществото отвъд капитализма, което ще бъде социализмът на бъдещето, ще има преходен период. Елементи на капитализма и зараждащия се социализъм ще съществуват известно време успоредно. „Проявено бе историческо нетърпение. Не достигна време на социализма да се развие „в себе си“ като нова, по-прогресивна от капитализма система“ (7).

Подценени бяха икономическите стимули. Идеята за социална справедливост се изроди в неточното, немарксистко тълкуване на принципите за социално равенство. Между понятията „социална справедливост“ и „социално равенство“ има близко социално, политическо и психологическо звучене, но те не са тъждествени. Социалното равенство в социалистическото му тълкуване и приложение се разбира като равна стартова възможност за всеки член на обществото. На всеки член на обществото се предоставя възможността (според интелекта и физическите му възможности) за пълна реализация в житейския му път. За съжаление, този принцип в много случаи не е разбран правилно и е деформиран в социална уравниловка. Това се превърна в компромат за социалното равенство. Надценени бяха моралните стимули за сметка на икономическите.

Творческото развитие на марксистко-ленинската теория забуксува. Допуснати бяха догматични тълкувания и политическа сектантщина. Недостатъчно осъзнато бе, че марксизмът е метод на търсене на истината. Допусна се „упадък на научното мислене, интелектуално изолиране и размиване на научните дискусии.“ (8) Сериозната изследователска дейност на протичащите обществени явления се замени с цитатничество и опростенчески подход. „Като цяло идеологията при социализма не функционираше като идеология, а като пропаганда. Това лиши социализма от интелектуална мощ и светлина.“ (9) Прав е Тодор Живков, който в писмо до Михаил Горбачов справедливо и тревожно отбелязва, че „комунистическите партии както в СССР, така и в Източния блок, в това число и България, не успяха изцяло да се опрат и ръководят от обективните закономерности в развитието на обществото, да бъдат те превърнати в съюзник при изграждането на социализма.“ (10)

Решаваща роля за победата на капиталистическата контрареволюция се оказа десният опортюнизъм на Хрушчов и предателството на Горбачов и Елцин. Социализмът беше разложен отвътре с мощната подкрепа и подривна дейност на капиталистическите страни. И сега ме хвърля в смут секретното разпореждане на Горбачов за сътрудниците на ЦК на КПСС, с което се установява специален курс на американския долар. На ръководната партийна върхушка е разрешено да обменят един долар за 0,62 копейки, докато за всички останали граждани обменният курс е 6,25 рубли за един долар. На членовете на ЦК на КПСС и партийната номенклатура се разрешава, без ограничения, да теглят кредити, да купуват валута и да я изнасят в чужбина в техните новоткрити банки. Допуснато бе обуржоазяване на част от управленския елит. Формираха се привилегии, опити да се създаде затворено съсловие, стремеж да се излезе извън рамките на обществения контрол. Част от номенклатурата при държавния социализъм успя да превърне доходите си в капиталистическа собственост при въвеждането на т.нар. демократични, пазарни условия. Появиха се „червените“ олигарси, които станаха гробокопачи на социализма. Допуснаха се груби отклонения от принципа на разпределение според количеството и качеството на труда. Отслабен беше народният контрол над властимащите. Подмениха се социалистическите с буржоазни ценности в съзнанието на част от народа. Номенклатурната класа в КПСС заби последния гвоздей в ковчега на социализма в СССР. Какво предателство към социализма!

Вместо да бъде усъвършенстван социализмът, той беше ликвидиран и заменен с неолиберален капитализъм. Горбачовизмът е рецидив на хрушчовизма. Вместо икономически реформи, така както постъпи Китайската комунистическа партия, Горбачов и неговото обкръжение почнаха да променят политическата система. Разградена бе обществената надстройка. „Под знака на политически „реформи“ са ликвидирани такива държавни органи и звена като тайните служби, държавния контрол, държавни външнотърговски организации и т.н.“ (11)

Това предизвика политическата катастрофа на СССР. Колко цинично звучат думите на Михаил Горбачов, казани в лекцията му пред Анкарския университет: „Целта в живота ми беше унищожаването на комунизма, аз трябваше да отстраня цялото ръководството на КПСС и СССР. Предстоеше ми да разчистя и ръководствата във всички социалистически страни, изпълних главната цел на моя живот: унищожаване на комунизма в СССР и във всички социалистически страни.“ (12)

Какво предателство! Какъв цинизъм! Горбачов се превърна в предател на всички народи, за всички времена.

Горбачовизмът в КПСС е тежко политическо заболяване. Пътят, избран от Дън Сяопин за Китайската комунистическа партия, показва колко е важна ролята на личността в развитието на дадена социално-политическа система.

Социализмът не се провали. Той не беше утопия. Разгромен и предаден от ревизионистите на марксистко-ленинското учение и компрометиран ог догматиците. „Не може да се провали една обществено-политическа система, която осигури за всички граждани на обществото работа и доходи за всички, почивка, жилище, безплатно лечение, безплатно образование, специални грижи за децата, достойни старини“ (13).

Кой е пътят, по който трябва да се върви към изграждане социализма на бъдещето

Ще развия мои разсъждения. На първо място е необходимо да се определи ясно разделителната линия между научните обяснения за социа­лизма и утопичните конструкции, догматичните постулати и ревизионистичните теории за социализма с човешко лице. Да се откроят по-ясно икономическите му хоризонти в информационното общество. „Очевидно социализмът на новото хилядолетие, като отрицание на съвременната капиталистическа система, предполага съответното дълбоко концептуално осмисляне на неговите същностни характеристики и всестранна обосновка на практическата му реализация въз основа на верен анализ на движещите сили и процеси, на трансформиращото се пред очите ни съвременно общество“ (14). Сега пред левите мислители и теоретици стои задачата да моделират социализма на бъдещето. Да очертаят неговата конструкция в информационната епоха. Да разкодират неговото обновление и модернизация. „Модерният социализъм е невъзможен извън националните, регионалните и цивилизационните ценности“ (15). Този подход изисква развитието на социализма в различните страни да бъде съобразено с националните особености, степен на икономическо развитие, та дори и с географската ширина. Пример са Китай и Виетнам.

Интерес представляват и усилията на лейбъристката партия в Англия, която разви своя версия за перспективите обществото да отиде отвъд капитализма. Към тази цел в пътната си карта лейбъристите сочат борбата за демокрация и социална справедливост срещу бедността и неравенството. Дори авторът на „Краят на историята и последният човек“, опонентът на марксизма Франсис Фукуяма, е принуден да стигне до заключението, че много от нещата, казани от Карл Маркс, се оказват верни. БСП е в теоретичен и практически дълг към този фундаментален проблем. На 49-ия конгрес на партията, в политическата декларация „Съвременници на бъдещето – 125 години БСП“, беше направен опит БСП по-ясно и категорично да очертае левия си профил, като записа: „И сега нашата кауза е: социалистическо преобразуване на българското общество“. Оставам с впечатлението, че след Конгреса тази декларация потъна дълбоко в архивите на „Позитано“ и бе забравена. Основание за подобно впечатление е фактът, че във „Визия за България“ нищо не се каза по този въпрос.

Социализмът на бъдещето трябва да запази в социалистическата теория главното, фундаменталното, че социализмът е общество на социалната справедливост, общество на свободата и солидарността. Това изисква всеки труд да бъде оценяван според неговото качество и количество. За равен труд – равна заплата. Това е един от фундаменталните проблеми, които трябва да разреши социалистическото общество.

Бъдещият прочит на социалистическото общество ще бъде съобразен с обстоятелството, че то ще се реализира при нова социална структура на обществото, различна от индустриалното общество, в която доминираща класа беше пролетариатът. Пролетариатът през ХIХ и ХХ век от ерата на индустриалното общество е променил своя статус. Той вече не е класическият пролетариат – хора на тежкия физически труд. Съотношението между висококвалифицирания интелектуален труд и нискоквалифицирания физически труд е в полза на първия. Това от една страна. Другата е, че в редиците на хората на наемния труд, в епохата на информационното общество, вече са се появили нови доминиращи социални групи – като творците на знание и художествени цености, заетите в услугите и други. Това е новата социална база на лявото, свързана не с преходната индустриална работническа класа, а с прекариата, тир-работниците, кибер-пролетариата, при която интелектът, а не физическите операции има водещо значение (16). Пролетариатът на умствения труд. Тази пъстра мозайка от хора на наемния труд не трябва да убягва от вниманието на БСП. Сега дилемата пред БСП е да се обърне към тези социални групи с ново отношение за тяхната социална значимост в обществото, с ясна лява политика и разбираеми послания. Това е пътят за печелене на доверието им. Да бъде припозната от тях като тяхна партия. Партия, която защитава техните интереси.

Социализмът на бъдещето при новите исторически условия ще се реа­лизира чрез нови демократични методи, чрез еволюционната трансформация на ценностите, преодолявайки капиталистическото общество. Той ще преодолее анархията в общественото производство. Ще установи обществено, планомерно регулиране, според появяващите се потребности. Ще се опре на плановата организация в социално-икономическото развитие, която ще се ръководи от нуждите както на цялото общество, така и на всеки негов член.

Това ще бъде новата социална справедливост. Ще цитирам моята съгражданка, голямата актриса Луна Давидова: „Социализмът като идея е най-хуманната, най-човеколюбивата. Идеите на социализма са вечни – дали в бъдеще те ще се наричат социалистически или ще носят друго име, то те отново ще се осмислят.“ (17) Поддържам изцяло тезата на професор Евгений Гиндев, че „капитализмът е минало на човечеството, но не и негово бъдеще“ (18).

Ерата на либералния капитализъм не се доказа. Тя няма бъдеще. От направеното проучване, обхванало повече от 34 000 души в 28 държави от западните либерални демокрации, като САЩ, Франция и др., 56% отговарят, че капитализмът в сегашната си форма нанася повече вреда, отколкото полза в света. Заключителният акорд на капитализма ще бъде неговият залез. Преодоляването му ще бъде общество отвъд капитализма, общество на нова икономическа и социална цивилизация. Аз го наричам Социализъм на бъдещето. Актуално звучат и днес думите на Фридрих Енгелс, че социализмът ще бъде „скок на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата“ (19).

Това според мен е великата задача, на която трябва да се посвети Социализмът на бъдещето. Не назад, а напред към Карл Маркс. Прав е проф. Добрин Спасов, който подчертава, че „изучаването на марксизма е като изкачването на висок връх, от който се вижда надалеч.“ (20)

Ще обобщя. Социализмът на бъдещето ще бъде надграждане над досегашният опит в изграждане на социализма. Опит, който е стъпка с по-голяма сигурност по трасето, начертано от постиндустриалната епоха. Епохата на информационното общество. Епоха на нови информационни и социални технологии.

Социализмът на бъдещето е исторически неизбежен.

 

Ползвана литература:

(1) Андрей Фурсов. „Какво бъдеще очаква света“, в. „Нова Зора“, бр.З, 15.01.2019 г.

(2) М.Янков. Българският преход от социализъм към капитализъм, с. 27-28, Тип

топ прес, София, 2005 г.

(3) Вж. Любен Аладжов. „Социализмът и капитализмът в България през ХХI век“,

в. „Дума“, 31.01.2001 г., Иван Пехливанов „Индустрията на България – вчера, днес и утре“;

в. „Нова Зора“, бр.13 от 30.03.2011 г.

(4) М.Янков. Българският преход от социализъм към капитализъм, с. 467, Тип-топ

прес, София, 2005 г.

(5) Васил Левски. Страници от писмата на В. Левски, с. 37, Държавно военно

издателство, София, 1971 г.

(6) Вж. Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения, т. 2, с. 16, Партиздат, София, 1984 г.

(7) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите,  „З. Стоянов“ и универси-

тетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

(8) Добрин Спасов. „Философски увод към социалистическата идейност.“, в. „Дума“,

бр.230, 13 09.1991 г.

(9) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите, с. 340,  „3. Стоянов“ и

университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

(10) Вж. Тодор Живков. „Политиката е отговорна пред историята“, в. „Нова Зора“, бр.41

от 6.11.2018 г.

(11) Ангел Димов. Китайският социализъм, с. 32, Български аграрен съюз, Со-

фия, 2005 г.

(12) Койчо Петров. Колапсът на комунизма, стр. 531, Нов Свят, София, 2001 г.

(13) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите, с. 340, „3. Стоянов“ и

университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

(14) Георги Пирински. „Какво предлагат социалистите“, списание „Ново време“, с. 29,

бр.З, 2019 г.

(15) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите, с.340,  „3. Стоянов“ и

университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

(16) Васил Проданов „Завръщане на Маркс“, сп. „Понеделник“, бр.5-6, стр. 39, 2018 г.

(17) Луна Давидова, в. „Бузлуджа“, бр.19, 20. 09.1993 г.

(18) Евгений Гиндев. Векът на Сталин, т. 3, с. 396,  „Нова Зора“, 2009 г.

(19) Вж. Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения, том 1, стр. 150, Партиздат, София, 1984 г.

(20) Добрин Спасов, „Философски увод към социалистическата идейност“, в. „Дума“,

бр.230, 13. 09. 1991 г. и есе „Задгробният живот на марксизма“.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор