На 96-годишна възраст почина Бенжамен Варон, участник в антифашистката съпротива, като малолетен осъден на 15 г. затвор. 

Бенжамен Варон е роден в Пловдив.

След войната завършва право. През 1952 г., като аспирант по икономика, отказва да „приспособи“ дисертацията си в съответствие с тезисите на Сталин в брошурата „Икономически проблеми на социализма В СССР“. Дисертацията е допусната за защита след XX конгрес на КПСС, когато Б. Варон става доктор по икономика.

 През март 1961 г., по повод на известното писмо до ЦК на БКП от 1 юни 1960 г., той е уволнен и изселен „за вечни времена“ заедно със семейството си в добричкото село Рогозина, където работи като счетоводител в ДЗС.

 След XXII конгрес на КПСС е върнат в София със забрана да работи във висши учебни и научни институти.

 Реабилитиран е през декември 1989 г.

БЕНЖАМЕН ВАРОН

Брой 3-4, март-април 2020

 

„Нищо фатално неизбежно няма в история­та: нито гибелта на социализма, нито неговият възход“, пише Бенжамен Варон  през 1994 г., когато социализмът изглежда фатално погинал. Същото (просто с разменена последователност на невъзможните фаталности) той твърди и през 1960, когато социализмът не само изглежда, а е в действителен възход: „Нищо в историята не е фатално предопределено, в това число нито победата на социализма, нито неговата гибел“. Това е ключово предупреждение от знаменитото писмо до ЦК на БКП на сед­мина партийни функционери, журналисти и учени, наречени по-късно „Групата на Куфарджиев“.

Писмото е писано от Варон, тогава доцент по политикономия. Появява се във време, когато по-голямата част от прогресивната интелигенция на Запад все още се въздържа да анализира негативите на реалния социализъм, хипнотизирана идейно от неговите позитиви. Авторите предричат застоя на социалистическата икономика, критикуват социалната политика на партията и за първи път споменават за елементи на тоталитаризъм и авторитаризъм.

„Целите ни бяха демократично реформиране на социализма. Тогава се надявахме на добрата воля на мнозинството от ръководителите и мирното изолиране на главните виновници за наближаващата катастрофа на социализма и на страната“, обяснява години по-късно Варон.

Висшето партийно ръководство се разправя жестоко със семействата на седмината. Отнети са им званията на активни борци против фашизма и капитализма, уволнени са от работа, остават без научни звания, лишени са от жителство и жилища и са изселени в антисоциални резервати за криминални рецидивисти.

И все пак: „Ако сигналите от рода на тези в нашето писмо и последвалите трагични събития в другите източноевропейски страни бяха станали източник не на репресии и интервенции, а на партийна и държавна подкрепа, не само Източна Европа, но целият свят щеше да бъде друг и жизненото равнище, културата и перспективата на този свят щяха да бъдат други“. Варон продължава да вярва в това, въпреки жестоката си съдба.

„Групата на Куфарджиев“ е призната за първата истинска дисидентска група в България, но Варон никога не се изживява като „дисидент №1“, както го квалифицират медиите в годините на неистово боричкане за позиции и власт между нароилите се след промените „борци срещу комунизма“. За него просто няма съмнение, че „и рицарите, и жертвите за хуманизирането на обществото бяха социалисти“ (Дума, юни 1994).

Вярата в идеалите и тяхната осъществимост не го напусна до последния му дъх. Не сляпата вяра, а просветената вяра на мъдрец с неспокоен ум и забележителен интелект. Оставайки верен на идеалите, той непрекъснато се съмнява в пътищата, по които вървят към тях неговата партия и обществото. И както преди не се съобразява с „източния вятър“, така по-късно не желае да бъде жертва и на „западния“.

Обосновава многообразието на леви алтернативи в глобалните гео­политически и икономически промени. Спори не само с политиците, но и с класиците. По-радикален е дори от Маркс, като обявява капитализма за нелегитимен и криминален. А той според Варон е такъв, защото в безогледния си стремеж за печалби се превръща в антагонист на обществото и човечеството. Ученият аргументира тезата, че работната сила не може да бъде нито продавана, нито отдавана под наем, което произтича от нейната фактическа неотделимост от притежателя ѝ. Затова единствената цивилизована, правно издържана и некриминална форма на взаимоотношения между труда и капитала е договорът за  съвместна дейност.

Варон съзнава, че в условията на глобален капитализъм левите сили в България са с ограничени алтернативи за действие, но в същото време те имат ясен критерий за своята идентификация – защитата на интересите на хората на труда и преодоляването на капитализма като крайна цел. „Защото нито една от фундаменталните причини за социалистическата алтернатива не е изчезнала. Обратно – натрупаха се и се натрупват непрекъснато нови… Историята ни отреди да започнем отново и отначало и сме длъжни да правим всичко по-добре. Не трябва да допуснем и  духовни мизерници да криминализират исторически миналото ни и да ни сравняват с нацизма. През 1989 г. дойде съвсем не краят на социализма, а началото на новото му възраждане… На истинските, историческите идеи, дори победени, не е съдено да умрат. Особено когато привържениците им имат куража да се променят заедно с променящия се свят.“ (Дума, юли 1997)

Ето такъв човек отлетя към вечността. В която ‒ казват – той пребиваваше и приживе.

Дълбок поклон!

            


Статии от същия автор