Седрик  Дюран  е икономист в университета Париж-XIII,  Размиг Кьошеян е социолог в университета на Бордо.

 

 

ЧАСЪТ НА ЕКОЛОГИЧНОТО ПЛАНИРАНЕ

Брой 5-6, май-юни 2020

Covid-19: След кризата… идват кризите

 А сега какво да правим с този  световен хаос? Да продължим както преди? Или да скъсаме с неолибералните догми, които доведоха до пренебрегване на приоритетните нужди на хората, като се започне от здравеопазването? Пандемията от  Covid-19 ни приканва да помислим за едно общество, което зачита екологичните баланси и е на висотата на климатичните предизвикателства. Тя бие тревога за опасностите, надвиснали над обществените свободи в резултат на приложените спешно политики, освен в Швеция. И преди всичко тя  задължава да не позволяваме повече единствен пазарът да диктува, а да покажем въображение, за да се справим с цената й.

 


 ЕДНА от големите заслуги на Мартин Лутър Кинг бе, че прозря начините на функциониране на капитализма. Това е, казваше той, социализъм за богатите и свободно предприемачество за бедните. Това се доказва при нормални обстоятелства: през последните десетилетия например държавата създаде пазар на публичните дългове, като по този начин предостави на частните оператори контрола върху кредита, на който се радваше в следвоенния период (1). Но това е особено вярно в период на криза. Плановете за подкрепа на икономиката, приложени след краха от 2008 г., възлизаха на 1,7% от световния брутен вътрешен продукт (БВП). За пандемията от коронавирус в началото на април вече бяхме на 2,6% (Монд, 4 април 2020), като някои страни дори бяха доста ги надхвърлили ‒ Съединените щати (10%), Великобритания (8%). Тези проценти отразяваха едва първите усилия, направени от държавите; никой не се съмнява, че те ще нараснат през следващите месеци.

 Към тези бюджетни мерки се прибавят огромните средства, мобилизирани от централните банки. За разлика от японската и британската, Европейската централна банка (ЕЦБ) все още отказва директно да финансира държавите, но пък се ангажира да купи за 1120 милиарда евро ценни книжа на пазарите ‒ публични облигации, но и дълг на многонационални компании като БМВ, „Шел“, „Тотал“, LVMH и „Телефоника“. Тези мерки са в допълнение на серия разпоредби, които улесняват достъпа на банките до ликвидности. Отдаването на почит на божеството финансова стабилност означава, че в разгара на кризата с коронавируса инвестиционните фондове, банките и големите компании, включително най-големите замърсители, са първите бенефициенти на помощта на публичните власти. Никога досега „социализмът за  богатите“ не е бил толкова грижовен.

Все пак сериозността на кризата и фактът, че тя удря „производителната“ икономика, a не финансите, променя малко дефиницията на Мартин Лутър Кинг. В Съединените щати трезорът изпраща направо чековe, вярно скромни, на гражданите: това е принципът на „хеликоптерните пари“ (сякаш ги хвърлят от хеликоптер), чрез който централните банки субсидират домакинства и предприятия, без посредничеството на банките и без компенсация. Във Франция към 22 април всеки втори работник или служител от частния сектор  бе частично безработен на издръжка на държавата. В края на март OFCE (Френският център за оценка на икономическото въздействие) изчисли на повече от 21 милиарда евро месечната цена на мерките, позволяващи на  служителите и работниците да запазят част от заплащането си (2).

 Появяват се наченки на различна икономическа логика

Пандемията доведе до внезапната отмяна на неолибералните догми, които допреди ден бяха представяни като свещени, сред тях и критериите за конвергенция на еврозоната. Идеята, че централните банки могат да монетизират публичните дългове, т.е. да плащат пряко разходите на държавата, вече широко се дискутира сред политическите и финансовите елити. Битката се очертава тежка, но сегашната изключителна идеологическа ситуация предоставя историческа възможност да се пререже връзката между финансирането на икономиката и частната собственост на капитала. И наистина, ако се (пре)открие, че централните банки  могат в границите на производствените възможности на дадена икономика да финансират необходимите за  активността предварителни плащания, тогава пазарите губят статута си на изнудвачи: вече няма причина да се търси доверието на инвеститорите, отпада и легитимността на  политиките на строги икономии.

Но нека не се лъжем, неолиберализмът далеч не е на път да предаде Богу дух. Във Франция например оскъдните мерки в подкрепа на най-бедните домакинства показват, че правителството държи евтина резервна армия, за да наложи корек­ция на заплатите в посока надолу, за да смекчи кризата (3). Все пак забелязват се наченки на различна икономическа логика. Това често става при кризисни конюнктури и въоръжени конфликти. По време на Първата световна война Париж страда от остър недостиг на въглища (4). Тогава държавата се нагърбва с производството и разпределението им. Отпускането им на домакинствата се извършва по два критерия:  количеството, необходимо за отопление, се оценява според големината на жилищата и броя на лицата, които живеят в тях. Горивото престава да се разпределя на базата на платежо­способността на домакинствата  – то зависи от техните реални нужди. От пресмятане в пари се преминава към пресмятане в натура.

 Кризата с коронавируса, разбира се, не е така трагична като Първата световна война. И при нея обаче откриваме да действа подобна логика. Има жесток недостиг на защитни маски и респиратори. Вече никой не се осмелява да говори за цената им. Важи единствено въпросът: колко може да се произведат и колко бързо. Количествата изместиха цените. Подчиняването на пазара на реалните нужди придобива  формата на реквизиране. Меката на неолиберализма Ирландия не се поколеба да национализира частните си болници за времето, в което ще трае кризата. За да ускори производството на изкуствени респиратори, самият Доналд Тръмп се позова на  Закона за военната продукция ‒ закон от времето на Корейската война (1950 ‒ 1953), който разрешава на президента на САЩ да задължи компаниите да произвеждат приоритетно стоки, отговарящи на общия интерес. Спешната нужда взема превес над търговските механизми.

 Кризите водят обществата до промени. Често старата рутина се налага веднага щом бурята премине; такъв бе донякъде случаят след финансовия крах през 2008. Кризата обаче понякога предоставя възможност да се възприеме друга логика. Такава съществува потенциално в сегашната ситуация – да се даде превес на реалните нужди над пазара.

 Ала пандемията с новия коронавирус разкри  друга необходимост. Covid-19 води началото си от растящото взаимно проникване на човешкия и животинския свят, благоприятстващо движението на вирусите (5). Самата тази трансформация е резултат от срива на екосистемите, в резултат на който животните, носители на заразни болести, се установяват в близост до зоните, обитавани от хората. Следователно, освен задоволяването на реалните нужди трябва да се търси алтернативна икономическа логика, която да възстанови и зачита екологичните баланси. Как ще се нарича тя?  Екологично планиране.

Тази програма трябва да отхвърли  изискванията за икономии

Екологичното планиране  почива на пет стълба.

Първият от тях е публичният контрол над кредита и инвестирането. Със закон трябва да се наложи спиране на финансирането, а след това и затваряне на  замърсяващите индустрии. Този ход трябва да насочи огромни инвестиции в екологичния преход, възобновяемите енергии и чистите инфраструктури. Вече са направени изчисления от асоциацията négaWatt, например (6). Трябва също да се преустроят и разширят обществените услуги, по-специално възпитание и образование, болнична помощ, транспорт, водоснабдяване, обработка на отпадъците, енергетика и комуникации, пострадали или разрушени от логиката на пазара.

През февруари 2019 г. Бърни Сандърс и г-жа Александрия Окасио-Кортес представиха своя „Нов зелен курс“. Вземайки за пример установяването на политически контрол над икономиката от администрацията на Франклин Делано Рузвелт по време на Голямата депресия през 30-те години на ХХ в., този проект си поставя за цел в срок от десет години да премахне използването на въглища в икономиката. Времето на полумерките приключи, положението на екологичния фронт се влошава. Тази програма  ще трябва да сложи кръст на правилата за икономии, които направиха държавите безсилни в областта на екологията. Във всеки случай кризата с коронавируса направо ги отвя.

 При неолибералния капитализъм ролята на генерален щаб, който решава отпускането на ресурси, играят пазарите с помощта на банките и нерегулирания финансов сектор (shadow-banking). Изборът да се инвестира в даден отрасъл или дейност се основава на критериите за рентабилност и платежоспособност, като изключим зеленото лустро, предназначено да захранва рубриката „Нашите ценности“ на интернет сайтовете на големите компании. Лорънс Д. Финк, собственик на  инвестиционния фонд „Блек Рок“ публикува през януари 2020 г. едно вдигнало много шум писмо до директорите на компании (7). В него той заявява, че занапред иска да направи ръководна  линия в своето управление на активи  „устойчивото инвестиране“. „Екоизпирането“ (greenwhashing) от страна на фонд, който държи огромни дялове в отрасъла на изкопаемите горива (8), не остана незабелязано. Дори и да  се предположат сериозни намерения, инвестирането няма да е устойчиво, освен ако не се съобразява с логиката на конкуренцията, която по естеството си е краткосрочна.

Трябва да се премахне тази централизирана власт на частните  финанси. Инвестирането в прехода трябва да е подчинено на демократичен контрол на всички етапи на вземане на решение. Франсоа Морен, съветник на правителството на Пиер Мороа по време на национализациите от 1981 ‒ 1982 г. и бивш член на генералния съвет на Френската банка предлага: „Изборни власти трябва да са в центъра на вземането на решения за кредита, както и за емитирането на нова валута. На всяко равнище избрани събрания трябва да определят критериите за отпускане на заеми, естеството на бенефициентите и размера на отпуснатите средства (…)  за широка категория дейности“ (9).

Намаляване  използването на природни ресурси

Дебатите за инвестирането трябва да отговарят на общи цели, определени на национално ниво  ‒ и дори на континентално и световно ниво ‒ преди всичко в екологичен план, а тяхната автономия да гарантира запазването на  институционално многообразие. Далеч от стандартизацията на пазара, съчетаването на централизация на основните цели с местната динамика на тяхното реализиране насърчава изобретателността на жизнени форми и адаптивните възможности на човешките общества като цяло. Това също е наложително, за да се даде силна демократична насоченост на планирането. Тъй като преходът предполага преразпределяне на ресурсите в големи мащаби и за кратко време, в случай на несъответствия между равнищата в крайна сметка решаващата дума  ще има националното ниво. Затова то ще трябва да е легитимно: подобряването на качеството на процедурите за обсъждане е пар екселанс екологичен залог.

Разпределянето на кредити също ще трябва да отчита ограниченията на екосистемата. Опитите за планиране през ХХ в. в Съветския съюз, във Франция и другаде по-често бяха насочени към растеж на индустриалните сектори, например след войни. Досега  планирането бе продуктивистично. Екологичното планиране трябва да организира намаляването на използването на природни ресурси. За да се постигне това, като начало трябва да се създаде статистически апарат на висотата на предизвикателството. Планирането предполага да се познава настоящето и да се формулират правдоподобни сценарии за бъдещето (10). Знанията за  въздействието на икономическата дейност върху околната среда все още са непълни. Засега не разполагаме с достатъчно богати и точни индикатори, които да помогнат за ориентиране на дебатите и за вземане на решения. Ясен мандат и увеличаване на средствата биха позволили на институтите на публичната статистика да ги разработят.

Няма полза да отричаме очевидното: безработицата ще удари голям брой трудещи се, заети в затворени отрасли замърсители. Вече десетилетия екологията поражда лъжлива представа за деиндустриализация, която в случаите, когато е резултат от делокализациите (и без каквато и да е грижа за околната среда), доведе до социални драми. Екологичното планиране се опира на първо място на народните класи. То трябва да съчетае чистото производство с постигане на нови социални права за трудещите се.

И това е вторият стълб на екологичното планиране: държавата трябва да гарантира на трудещите се работа. Новият екологичен проект на Сандърс и г-жа Окасио-Кортес включва тази проста, но извънредно важна мярка (11). Държавата се задължава да предложи или да финансира работа на всеки, който желае да се труди, на базисната заплата в обществения сектор или по-голяма от нея. Както централните банки са  кредиторите „в краен случай“ при финансови кризи, с гарантирането на заетостта държавата се превръща във финансист на заетостта  „в краен случай“. Този механизъм би позволил да се създадат работни места в отрасли, които капитализмът смята за нерентабилни, но които често носят висока социална и икономическа прибавена стойност: поддържане на природните източници, поемане на грижата за най-възрастните или за най-малките, възстановяване и т.н. Въпреки ограничеността си, експериментът с „териториите с продължителна нулева безработица“ през периода 2016 – 2020 г. в десетина селища дава първоначална представа за това как се гарантира заетостта (12). Този опит почива на  три схващания: никой не е ненужен (всеки притежава компетенции и има право те да бъдат признати), пари не липсват, както и работа, а онова, което липсва, е трудът, какъвто го дефинира пазарът, т.е. трудът, който се цени от капитала.

 Следователно, става дума да се отиде отвъд принципа за защита срещу  рисковете на пазара на заетостта, като се предложи гаранция за работа, която на всичко отгоре ще помогне за задоволяване на непокритите от пазара нужди. Установяването на диалог между, от една страна, хората, готови да се трудят, и от друга – местните общности и асоциациите, може да помогне да се определят необходимите работни постове на равнището на дадена територия. Допълнителен плюс на подобна програма би било създаването на минимална база от социални норми по отношение на условията на труд и заплащане, чийто благоприятен ефект би се отразил на всички  работници. С гарантираната заетост трудът престава да е  стока, тъй като съществуването  му и ползата от него вече не се определят от пазара.

 Кризата с коронавируса разкри друга йерархия на професиите (13).  Изведнъж се оказа, че опазването на населението зависи от труда на санитарите, на касиерките в супермаркетите и на хигиенистите – все занаяти, които в нормално време получават ниско възнаграждение и признание. Но сега всяка вечер в 20 ч. тях ги аплодират от балконите. Има дори предложения на 14 юли те да дефилират вместо военните. Професиите на екологичния преход трябва да получат същата висока оценка. Подобно на миньора, копаещ въглища, участник в „битката за производителност“ и превърнат в символ след Втората световна война заради централната роля на работническата класа, преходът също се нуждае от подобни герои и героини. Въпросът не е да се възхвалява жертвоготовността, а да се даде на тези професии признание на висотата на техния принос за задоволяване на истински нужди. Това може да стане чрез намаляване на разликите в заплащането и чрез увеличаване на доходите за много полезни в социално и екологично отношение професии, които досега не получаваха нужното уважение. Това ще бъде и културна битка: не може да се промени една вековна културна представа, без  филмите, романите и песните да допринесат за издигането на болногледачите,  боклукчиите и селяните на мястото, което сега заемат полицаите, бизнесмените, адвокатите и IT специалистите.

 На трето място екологичното планиране  трябва да доведе до релокализация на икономиката. Европейският съюз също разполага със свой „зелен пакт“ за Европа, огласен от председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен през януари 2020. Но докато тя излагаше неговите общи линии, Съюзът подписа  споразумение за свободна търговия с Виетнам… Така все повече стоки ще се транспортират по планетата, предизвиквайки увеличаване на емисиите на парникови газове. Освен че увеличава неравенството, свободната търговия ражда екологичeн абсурд.

Релокализацията трябва да почива на три принципа. Първият е: край на специализирането на териториите. Това ще им позволи да се освободят от колебанията на световните пазари и така да придобият  правата върху онова, което произвеждат. Капиталистическата глобализация лиши населението от този контрол. Вторият принцип е солидарният протекционизъм: поставянето на социални и екологични митнически бариери трябва да се съчетае с разбиването на монопола на големите компании в областта на знанията. Либерализирането на интелектуалната собственост ще позволи на по-голям брой хора да се възползват от иновациите. Солидарният протекционизъм няма да доведе до затваряне в себе си, а до обновяване на интернационализма на екологична основа и споделяне на знанията.

 Релокализацията няма да постигне целта си, ако на трето място тя няма ефект върху онова, което се произвежда, и начина, по който се произвежда. Капитализмът е заинтересован да съкрати колкото е възможно повече живота на предметите, принуждавайки потребителя да купува все нови и нови, и затова той пуска на пазара продукция с лошо качество. На производителите  трябва да се наложат по-високи норми за здравина и дълготрайност. По-здрави стоки, които по-рядко се заменят и по-често се поправят, облекчават натиска върху екосистемите. Действията за по-голяма отрезвяване все повече се ценят. Често те са придружени от индивидуалистичен морал (14). Отрезвяването може да бъде само колективно, затова е необходимо да се установят правила, които да го насърчават. Трябва да преминем от продуктивистичен модел на индустриалната дейност към модел, ориентиран към удължаване на жизнения цикъл на вещите: поддръжката, поправката и подобряването на вещите в течение на времето трябва да се наложат над логиката „всичко за изхвърляне“. Това е въпрос на инвестиране, на работни места, на компетенции, но и на социални гаранции.

 „Революцията на Big Datа може да възроди плановата икономика“

Строгото ограничаване на рекламите е сред тези регулации. Съвсем разбираемо е едно предприятие да иска да информира клиентите за качествата на своите стоки. Ала рекламата залива нашия всекидневен живот и нашето пространство, за да продава по-скоро измислици, отколкото продукти. През ХХ в. разходите за реклами на компании­те – особено на многонационалните – нараснаха главозамайващо (15).  Във времето на монополистичния капитализъм това е един от  главните лостове, позволяващи да се печелят пазарни дялове. При тези условия няма никакви изгледи да се появят устойчиви форми на потребление.

Четвъртият стълб на екологичното планиране е демокрацията. Предишните планови експерименти бяха не само продуктивистични, но и технократични, вертикални и дори авторитарни (16). В СССР например бюрократи плановици решаваха какви количества стоки и с какво качество трябва да се произведат. Този авторитаризъм създаваше проблем, свързан със слабата политическа легитимност на тези режими, но също и с икономическите знания: откъснати от гражданското общество, интелектуалците плановици не познаваха нуждите и желанията на гражданите. Това понякога създаваше невероятни дисбаланси между търсенето и предлагането, водещи до недостиг или разхищение. Тази връзка между планиране и авторитаризъм не е предопределена. Тя може да се избегне с някои институционални промени. През  последните тридесет години имаше доста  опити за въвеждане на демокрация на участието (17). Често те са част от политическите нововъведения, като важните решения се вземат в рамките на изпълнителните инстанции и административните съвети. При обсъждането на нуждите може да съдействат консенсусните конференции, гражданските комисии и гражданските събрания на бъдещето (18). Подобни механизми, които до днес не са прилагани, може да са ефикасни само ако истински влияят на плодотворния избор. С други думи, да водят до отстъпление на пазарните механизми в полза на политизирането на икономиката.

Координирането на  предлагането и търсенето може също да се опре на цифрови инструменти, както става при днешния капитализъм. На 4 септември 2017 г. в.„Файненшъл Таймс“ писа, че „революцията на Big Data може да възроди плановата икономика“. Според един от неговите  автори съвременните възможности за събиране и анализиране  на данни може в близко бъдеще да преодолее някои слабости на централизираното планиране през ХХ в. 

Непрекъснатият поток от информация от всички икономически играчи дава възможност да се узнаят предпочитанията на голям брой потребители почти мигновено, без да се преминава през системата на цените. Ала тези данни фактически принадлежат на частните индустрии от Силициевата долина, подобно на инфраструктурата, която ги генерира и обработва. Обобществени, поставени под демократичен контрол и ориентирани в полза на обществото, те биха помогнали за появата на алтернативи  на пазара.

И накрая, петият и последен стълб на екологичното планиране  е екологичната справедливост. Covid-19 взе  много жертви в най-бедните райони във Франция, например в Сен-Сен-Дени. Здравето на народните маси не е добро; поради липса на прилични жилища и на средства те страдат от повече болести и по-рядко посещават лекар, още повече че в населяваните от тях райони има много по-малко лекари. Но пък хората от професиите на първа линия в борбата срещу коронавируса често са именно от тези райони и следователно са повече изложени на заразата с вируса. Пендемиите водят до задълбочаване на класовите неравенства.

Същото се отнася и до климатичната криза. Народните маси страдат повече от богатите от замърсяването и от природните катастрофи (19). А точно върху тях правителствата прехвърлят  тежестта на прехода, както свидетелства катастрофалният епизод с въглеродната такса, който предизвика движението на  „жълтите жилетки“. Подобно поведение е не само  съмнително от морална гледна точка, но и политически обречено на провал: без съгласието на народните маси преходът няма да се състои. Постигането на това съгласие предполага да се постави справедливостта в центъра на прехода и за тази цел да се наложи демократичен контрол върху избора на производство и потребление. Във Франция 10-те процента най-богати отделят осем пъти повече парникови газове от 10-те процента най-бедни (в САЩ 24 пъти, а в Бразилия 46 пъти) (20). А точно те трябва да платят цената за унищожаването на околната среда, предизвикано от техния начин на живот.

 Едновременно  трансформиране на нашите икономически и политически системи

Бъдещата екология вече е една от главните тревоги на европейците. Но каква екология?  Австрийският премиер консерватор Себастиан Курц има  идея за това. През януари, когато сформираше коалиция със Зелените – за пръв път в историята на страната – той заяви, че човечеството е изправено пред две големи предизвикателства: имиграцията и  климатичните промени. Оттук и смисълът на съюза на консерваторите със защитниците на околната среда. Кризата с коронавируса би могла да ускори появата на консервативна екология.  Стремежът към „силна“ държава, предизвикан от страха, привикването към затворените граници и проследяването на населението, съчетани с осъзнаването, че продуктивизмът ражда все повече катастрофи, може да превърне Австрия в първата страна – преди другите ‒ възприела авторитарно управление на екологичната криза. Погрешно би било този съюз да се смята за противоестествен. В историята на екологията винаги е имало консервативна чувствителност.

На тази консервативна екология трябва да противопоставим друга – онази, която задейства всички лостове на държавата, за да извърши прехода, но правейки това, се възползва от възможността да демократизира държавата и да постави представителната демокрация под натиска на пряката демокрация. В този смисъл екологичният преход се нуждае от едновременно трансформиране на нашите икономически и политически системи. Тяхната екология или нашата: голямата битка на XXI век започна.

 

Le Monde diplomatique

Превод Мария Петрикова

 

(1) Виж Benjamin Lemoine, L’Ordre de la dette. Enquête sur les infortunes de l’État et la prospérité du marché (Изискванията на дълга. Анкета  за бедите на държавата и преуспяването  на пазара), изд. La Découverte, Париж, 2016.

(2) „Évaluation au 30 mars 2020 de l’impact économique de la pandémie de Covid-19 et des mesures de confinement“ (Оценка към 30 март на икономическото въздействие на пандемията от Covid-19 и мерките за социална изолация), Policy Brief, № 65, OFCE, Париж, 30 март 2020.

(3) Виж Michaël Zemmour „Coronavirus: Le gouvernement ne se rend pas compte de l’exposition des ménages modestes à la crise“ (Коронавирус: правителството не си дава сметка колко са уязвими бедните домакинства от кризата), Le Monde, 27 март 2020.

(4) Виж Thierry Bonzon, „Consumption and total warfare in Paris (1914-1918)“, във Food and Conflict in Europe in the Age of the Two World Wars, под редакцията на Frank Trentmann и Flemming Just, издателство Palgrave Macmillan,  Лондон, 2006.

(5) Виж Sonia Shah, „Contre les pandémies, l’écologie“ (Eкологията срещу пандемиите), Le Monde diplomatique,
март 2020.

(6) Association négaWatt, Manifeste négaWatt. En route pour la transition énergétique! (Манифест négaWatt. Към енергийния преход), Actes Sud, coll. „Babel Essai“, Arles,, 2015

(7) Laurence D. Fink, „Afundamental reshaping of finance“, януари 2020, www.blackrock.com

(8) Виж Amélie Canonne и  Maxime Combes, „BlackRock se paie une opération de greenwashing grâce à Paris et Berlin“ („Блек Рок“ си плаща операция по зелено изпиране благодарение на Париж и Берлин), 24 януари 2020, www.bastamag.net

(9) François Morin, Quand la gauche essayait encore. Le récit inédit des nationalisations de 1981 et quelques leçons que l’on peut en tirer (Когато левицата все още се опитваше. Непубликуваната история на национализациите от 1981 и няколко поуки, които може да се извлекат), Lux, Монреал, 2020.

(10) Виж Alain Desrosières, „La commission et l’équation: une comparaison des Plans français et néerlandais entre 1945 et 1980“ (Комисията и  уравнението: сравнение между френския и нидерландския план 1945-1980), Genèses. Sciences sociales et histoire,  № 34, Париж, 1999.

(11)  Виж Pavlina R. Tcherneva, The Case for a Job Guarantee, Polity Press, Кембридж, предстояща публикация

(12)  Виж Anne Fretel и Florence Jany-Catrice, „Une analyse de la mise en oeuvre du programme expérimental visant à la résorption du chômage de longue durée dans le territoire urbain de la Métropole de Lille“ (Анализ на приложението на експерименталната програма за намаляване на дългосрочната безработица в градската територия на метрополията Лил), междинен доклад, 11 юни 2019, справка на https://chairess.org.

(13) Виж Victor Le Boisselier, „Dominique Méda: „Nous savons aujourd’hui quells sont les métiers vraiment essentiels“ (Днес вече знаем кои са наистина важните професии), Politis, Париж, 25 март 2020.

(14) Lire Jean-Baptiste Malet, «Le système Pierre Rabhi», Le Monde diplomatique, август 2018.

(15) Виж John Bellamy Foster, Hannah Holleman, Robert McChesney и Inger Stole, „The sales effort and monopoly capitalism“, Monthly Review, № 11, Ню Йорк,  април 2009.

(16) Виж Bernard Chavance, „La planification centrale et ses alternatives dans l’expérience des économies socialistes“ (Централното планиране и неговите алтернативи според опита на социалистическите икономии), Actuel Marx, № 65, Париж, 2019.

(17) Виж Yannick Barthe, Michel Callon и Pierre Lascoumes, Agir dans un monde incertain. Essai sur la démocratie technique (Да действаш в несигурен свят. Есе върху техническата демокрация), Seuil, Париж, 2001.

(18) Виж Dominique Bourg,  Inventer la démocratie du XXIe siècle.L’Assemblée citoyenne du futur (Създаване на демокрацията на XXI, Гражданското събрание на бъдещето), Les Liens qui libèrent , Париж, 2017.

(19) Виж Catherine Larrère, Les Inégalités environnementales (Екологичните неравенства), Presses universitaires de France, Париж, 2017.

(20) Виж Lucas Chancel, Insoutenables Inégalités. Pour une justice sociale et environnementale (Непоносими неравенства. За социална и екологична справедливост), Les Petits Matins, Париж, 2017.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор