Йордан Баев е професор по съвременна обща история.

 

 

ЦЕНАТА НА ПОБЕДАТА

Брой 5-6, май-юни 2020

Победата на антихитлеристката коалиция в най-кръвопролитната война в човешката история не може да се преиначава със задна дата дори само заради паметта на милионите човешки жертви. Те са съставна част от неимоверната цена на тази победа и безусловно изискват нашето смирено признание и заслужено уважение, което им дължим като техни потомци.


 

Войната е най-сложното и драматично социално явление в историята на човешката цивилизация и наред с революционните поврати в обществените системи поражда изключително бурни публични дискусии. И до днес двата най-кръвопролитни въоръжени конфликта в световната история, случили се в предходния ХХ в., продължават да предизвикват диаметрално противоположни оценки по много ключови въпроси – от същностните причини и конкретните поводи за избухването им през поведението и действията на противостоящите военни коалиции и вътре в самите тях до непосредствените резултати и дългосрочните последствия за развитието на системата на международните отношения. А в същото време лекомислено се допускат преднамерено обидни и примитивни твърдения за най-трагични и съдбоносни събития в историческата памет на народите. За да си обясним обективно и рационално характера и параметрите на приключилата преди 75 години Втора световна война, е необходимо да бъде използван широк спектър от експертни инструменти в сходни методологически области от хуманитаристиката – политическа, военна и дипломатическа история, конфликтология, полемология, военна статистика и т. н.

В историческата наука има значително съгласие за тясната причинно-следствена връзка между резултатите от Първата световна война и причините за Втората световна война, а редица авторитетни учени дори говорят за общ глобален социален конфликт. В концептуален план изследванията за двете световни войни се разграничават чрез няколко основни теоретични школи – консерватизъм (реализъм), либерализъм (ревизионизъм), социален конструктивизъм, марксизъм, ултранационализъм, а във функционално отношение има определени различия между военната и гражданската историография.

Същевременно се наблюдават и няколко последователни генерационни вълни. В първите години след приключване на всяка от двете световни войни фокусът е върху „героичната“ история и ролята на пълководците, политиците и дипломатите, а обикновените хора на фронта и в тила са описвани по-скоро като „безмълвни маси“. В следващите периоди се усилват изискванията за критичен поглед към управлението на войните, разкриване на социалните, класовите и идейно-политическите конфликти и положението на „вътрешния фронт“, темите за гражданската съпротива срещу окупаторите и дилемата за колаборационизма. По-късно към тях се прибавят проблемите за „микроисторическия анализ“ на идеи, ценности, идентичности и индивидуални човешки съдби, психология на човешкото поведение във време на война, етнонационалното насилие над малцинствени общности, „травматичните ефекти“ на войните.

В условията на ожесточен двуполюсен идейно-политически конфликт и реална „психологическа война“ скоро след края на Втората световна война изглежда неизбежна

манипулативната и превратна употреба на историята
в нововъзникналите „битки за паметта“

Твърде скоро обаче след края на Студената война избледняха илюзиите и надеждите за съвместно създаване на обща консенсусна многопланова реконструкция на близкото минало. Зад предходния фон на идеологическа конфронтация се разкриха прикрити геополитически намерения и национални интереси в духа на циничната Realpolitik на предходните имперски амбиции. А историята за пореден път бе употребена от политиците.

В днешните опасно политизирани и силно манипулативни яростни спорове за един от най-съкровените символи на Втората световна война – победата над нацистка Германия и нейните съюзници – единствено правилно е срещу силно спекулативните аргументи и интерпретации да се представят реалните документални свидетелства за цената на тази Победа. Наистина военно-статистическите методи допускат известни разминавания в конкретните цифри, поради различия в критерии и тълкувания. Критичният сравнителен исторически анализ все пак дава достатъчно надеждни резултати, особено при съпоставяне на сблъсъка на въоръжени сили в определящите военни кампании и операции и относителния дял на безвъзвратните военни и граждански човешки загуби на отделните воюващи държави.

Когато обсъждаме началото на най-мащабния глобален военен конфликт, често се фиксира датата 1 септември 1939 г., но тогава всъщност започват военните действия между ключови европейски държави, а не в световен мащаб. Без да се пренебрегват предходните епизоди с присъединяването на Австрия, разделянето на Чехословакия, бутафорните военни походи на фашистка Италия в Абисиния и Албания, много често европоцентристкото съзнание пропуска край погледа си началните кръвопролитни военни действия в Азия.

Един от символите на Втората световна война е изненадващата японска атака над американската военноморска база в Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., където загиват 2335 военни и 68 цивилни американци. Колко често обаче се изпуска, че в действителност първите сражения на Втората световна война започват с нападението на Япония срещу Китай през юли 1937 г.
В четиримесечните боеве при Шанхай участват над осемдесет дивизии от двете азиатски държави, а след завладяването на Нанкин (Нандзин) са изтребени над 200 000 цивилни китайски граждани. Ден преди навлизането на нацистките войски в Полша на 31 август 1939 г. приключват започналите през май боеве между Квантунската и Червената армия в монголските степи при Халхин Гол. В този „локален военен конфликт“ загиват близо 20 000 военни от двете страни, а разгромът на японските дивизии при Халхин Гол оказва съществено влияние за въздържането на имперска Япония от война със Съветския съюз през съдбоносното лято на 1941 г.

Съотношението на въоръжените сили на Източния фронт и съответно в Западна, Северна и Югоизточна Европа и Северна Африка в различните военни кампании е твърде показателно за военния принос на отделните съюзнически армии от антихитлеристката коалиция. Достатъчно

нагледни и безпристрастни данни

са представени в изследване на известния американски военен историк полк. Дейвид Гленц (бивш директор на Центъра за чуждестранни военни изследвания на американската армия във Форт Ливънуърт) и неговия колега подп. Джонатан Хауз (D. Glantz and D. House, When Titans Clashed. How the Red Army Stopped Hitler, University Press of Kansas, 1994). Недвусмислената статистика, изложена в книгата, показва, че:

- през 1941 г. германският Вермахт има три милиона войници на изток и един милион на запад и в Северна Африка;

- през 1942 г. девет милиона германски войници водят военни действия на Източния фронт, а броят им в Северна Африка е десетократно по-малък;

- през ноември 1942 г. англичаните празнуват победата при Ел Аламейн, като разгромяват четири германски и малко повече италиански дивизии (с общи загуби от 60 000 души). Същия месец съветските войски обкръжават Шеста пехотна и Четвърта танкова армия на Вермахта и унищожават Трета и Четвърта румънска армия (50 дивизии с над 300 000 души);

- през май 1943 г. 250 000 германски и италиански войници се предават на съюзниците в Африка. На изток по същото време Втора германска армия е разгромена, а Осма италианска и Втора унгарска армия са напълно унищожени;

- докато при Курск се бият над два милиона германски и съветски войници, а малко по-късно на общ фронт от Смоленск до Крим воюват пет милиона души, с десанта в Сицилия съюзническите войски изтласкват 60 000 германски бойци;

- в навечерието на десанта в Нормандия (към 1 юни 1944 г.) 62% от войските на Вермахта воюват на Източния фронт. През август 1944 г. 2,1 милиона германци продължават да се бият на Източния фронт, а около един милион отблъскват съюзническите настъпателни операции във Франция.

Още по-внушително изглежда съпоставянето на съюзническите армии, взели участие в кръвопролитните военни действия на територията на нацистка Германия и преди всичко при паметната битка за Берлин. Към тези обобщени данни, посочени от американските автори, може да се приложат и официалните цифри за германските военни загуби (убити, изчезнали и пленени) педантично попълвани във военните дневници на Върховното командване на Вермахта (OKW) за периода от 1 септември 1939 до 31 януари 1945 г. (в последните военни месеци през 1945 г. такива записи вече не са водени). Според тях безвъзвратните човешки загуби на германските сухопътни войски на Източния фронт са 2 124 352 души, а на останалите бойни фронтове в Европа – 817 324 души (от тях на Западния фронт – 516 757, в Северна Европа – 21 796, в Северна Африка и Италия – 244 731, и на Балканите – 34 040 души).

Едно от водещите измерения на военната мощ е икономическият потенциал на враждуващите държави. Известно е, че военната машина на Третия райх разполага със значителните икономически възможности на цяла окупирана Европа. В наши дни често се припомня логистичната американска и британска подкрепа за Съветския съюз с регулярни доставки на въоръжение и продоволствие по програмата „ленд-лийз“. Тази навременна военна помощ в никакъв случай не бива да се подценява, но изследванията на американските експерти показват, че тя представлява едва 11% от общите военни доставки за Червената армия, а близо една трета от нея не успява да достигне до съветска територия поради германските нападения над северните морски конвои на съюзниците. А в ужасяващите начални месеци на германско-съветската война с неимоверни усилия зад Урал са евакуирани около 2500 индустриални предприятия от европейската територия на СССР.

В последните десетилетия човешките жертви по време на Втората световна война в различни райони на света се изчисляват на повече от седемдесет милиона души. В това число се включват както военните загуби (убити в преки бойни действия, изчезнали, починали впоследствие от раните си, загинали в плен), така и жертвите сред гражданското население вследствие на прифронтови действия, репресивни наказателни операции и пряк геноцид и в резултат на болести и глад, породени от войната.

Въпреки някои разминаващи се сведения в различните статистически изследвания, сравнително обективна представа за съпоставимите данни на отделните национални държави, пряко въвлечени във войната, дава статистическата таблица, поместена в американско енциклопедично издание (A World at Arms. A Global History of World War II, Cambridge University Press, 1994). В таблицата по-долу са коригирани само най-новите официални данни за Съветския съюз и Германия, като в цифрите за Германия са включени и тези за присъединената към Третия райх Австрия, а в сведенията за безвъзвратните загуби на съветските въоръжени сили са включени и онези попаднали в плен, които не се завръщат обратно в СССР след края на войната.

Необходимо е да се припомни, че големият брой жертви сред цивилното население в Източна Европа се дължи в голяма степен на съзнателната расистка политика на нацистка Германия за етническо прочистване на славянско, еврейско и ромско население. Например в Полша са загинали близо три милиона евреи (88% от цялото еврейско население), на територията на Съветския съюз – над 1 100 000 (32%), в Унгария – 220 000 (49.4%) и още близо 300 000 в присъединените след 1938 г. територии, а в Румъния – 287 000 (47%).

Преобладаваща част от цивилните жертви в Германия (както и в България) са в резултат от съюзническите въздушни бомбардировки, а ядрените експлозии над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. отнемат живота на повече от 500 000 цивилни японци. В таблицата не са включени огромните жертви сред гражданското население в редица азиатски народи под колониално владичество (Индия, Индонезия, Индокитай, Корея и др.), които по различни данни са между шест и десет милиона души.

 

Държави

Военновременно
население

Въоръжени сили

Безвъзвратни военни загуби

Цивилни загуби

Общи загуби

Австралия

7 100 000

680 000

34 000

1000 души

35 000

Белгия

8 100 000

800 000

10 000

90 000

100 000

Бразилия

41 400 000

200 000

1000

Неуточнени

1000

България

6 700 000

450 000

19 000

3000

22 000

Великобритания

47 800 000

4 700 000

420 000

70 000

490 000

Германия

79 400 000

10 000 000

5 300 000

2 000 000

7 300 000

Гърция

7 200 000

150 000

17 000

391 000

408 000

Дания

4 000 000

15 000

4000

3000

7000

Италия

45 400 000

4 500 000

380 000

180 000

560 000

Канада

11 400 000

78 000

43 000

1600

44 500

Китай

541 000 000

5 000 000

1 500 000

Близо 20 млн.

21 000 000

Люксембург

297 000

12 000

2000

5000

7000

Нидерландия

9 000 000

500 000

14 000

242 000

256 000

Нова Зеландия

1 700 000

157 000

12 000

Неуточнени

12 000

Норвегия

3 000 000

25 000

5000

8000

13 000

Полша

35 000 000

1 000 000

240 000

5 800 000

6 040 000

Румъния

20 000 000

600 000

73 000

465 000

538 000

САЩ

132 000 000

16 400 000

407 000

12 000

419 000

СССР

193 000 000

20 000 000

11 444 100

13 684 448

26 600 000*

Унгария

14 000 000

250 000

147 000

280 000

427 000

Финландия

3 900 000

250 000

79 000

11 000

90 000

Франция

41 900 000

5 000 000

245 000

173 000

418 000

Чехословакия

15 200 000

180 000

7000

310 000

317 000

Югославия

16 300 000

3 700 000

305 000

1 400 000

1 705 000

Япония

73 100 000

6 000 000

2 600 000

953 000

3 553 000

 *В общите загуби са включени и всички съветски граждани (в т.ч. военнопленници и откарани на принудителна работа в Германия), които не се завръщат след края на войната обратно в СССР.

 

 

 В последните десетилетия бяха публикувани някои руски справочни и енциклопедични издания, в които на основата на разсекретените в началото на 90-те години на ХХ в. архивни документи се посочват сравнително точни данни за бойните загуби на съветските войски в отделните операции по време на Втората световна война (Россия и СССР в войнах ХХ века. Потеры Вооруженных сил – статистическое исследование, Москва: Олма Пресс, 2001; Великая победа в петнадцати томах, т. 3, Москва: МГИМО, 2015). Във връзка с някои актуални политически декларации е полезно да се споменат конкретни цифри и за понесените  човешки жертви по време на боевете с войските на Вермахта в Източна и Централна Европа по пътя към Берлин. На територията на Полша загиват 600 211 съветски бойци, в Унгария – 140 004, в Румъния – 68 993, в Чехословакия – 139 918, в Австрия – 26 006, в Югославия – 7995 души.

В руските справочници се съдържа сведение за „загинали в България“ 977 бойци от Червената армия. Тази цифра безусловно изисква допълнително изясняване. Добре известно е, че на българска територия съветските войски (части от 57-а армия в състава на Трети украински фронт) са водили бойни действия единствено в периода 13-16 септември срещу окупиралите град Кула германски разузнавателни подразделения. В тези боеве загиват 164 съветски бойци. Преобладаващият брой от посочените в официалните руски справки военни в действителност умират от раните си в армейски полеви болници на територията на България вследствие на бойните действия срещу нацистките войски на териториите на Румъния и Югославия. Минимален брой съветски военни (по-малко от 50 души) загиват в резултат на нещастни случаи, включително и при транспортни железопътни и автомобилни произшествия, както се вижда от съхранени в българските архиви информативни писма от ръководителя на Съюзната контролна комисия за България и командващ 37-а отделна армия генерал-полковник Сергей Бирюзов.

Нерядко се пропуска също, че България е единствената държава в Източна и Централна Европа, в която няма съветски войски или военни бази след тяхното изтегляне от страната на 15 декември 1947 г. в съответствие с клаузите на Парижкия мирен договор от 10 февруари същата година. В същото време съветските войски се оттеглят от Австрия през 1955 г., от Финландия и Румъния – през 1958 г., а последните съветски военни части напускат източната част на Германия, Чехословакия, Унгария и Полша в периода 1991 – 1994 г. Сравнителният анализ показва, че докато на българска територия в годините на Студената война има между 30 и 70 съветски военни инструктори/съветници, броят на американските военни съветници и дислоцирани във военни бази на гръцка територия надхвърля хиляда души, а на турска територия е повече от пет хиляди военнослужещи.

Сред яростните спорове в наши дни нерядко се представят аргументи, че в цената на Победата следва да се включи налагането от Сталин чрез Червената армия на сходни политически режими в следвоенна Източна Европа. Обективният исторически прочит изисква обаче и тук да се приложи съпоставителният исторически анализ за случилото се в различните

„сфери на влияние“ в Европа

Добре известно е поведението на британските експедиционни войски в съюзническа Гърция в края на 1944 г. в съответствие с инструкциите на премиера Уинстън Чърчил да действат в Атина срещу партизанските сили на гръцката левица, все едно, че са в завладян и окупиран град (по сходен начин командващият британските експедиционни части в Брюксел заплашва ръководителите на белгийското антифашистко съпротивително движение). Показателна е секретната телеграма от Уинстън Чърчил до президента Франклин Рузвелт от 8 март 1945 г. по време на натиска на съветската военна администрация в Букурещ за смяна на правителството в Румъния: „За да имаме свобода да спасим Гърция, Идън и аз през октомври в Москва признахме, че руснаците ще имат преобладаващ глас в Румъния и България, докато ние застанахме начело в Гърция… Аз съм много загрижен да не подчертавам тези възгледи до такава степен, че Сталин да каже: аз не се месих във вашата дейност в Гърция, защо вие не ми давате същата свобода в Румъния?“ (Churchill and Roozevelt. The Complete Correspondence, Vol. 3, Princeton University Press, 1984). Това е достатъчно красноречиво свидетелство, че корените и първите проявления на разделението в Европа и острото идейно-политическо противопоставяне в следващите четири десетилетия на Студената война се зараждат още преди безусловната капитулация на нацистка Германия през май 1945 г.

Втората световна война не приключва с победата при Берлин, а продължава още четири месеца. В изпълнение на поетите задължения на международните конференции в Ялта и Потсдам съветските войски започват на 9 август 1945 г. последната значима военна операция срещу японската армия в Манджурия и достигат Корея. На 23 август американските войски дебаркират също на японска територия. Десет дни след официалното подписване на безусловната капитулация на японската империя последни на 12 септември прекратяват съпротива японските войски в Югоизточна Азия, с което окончателно завършват и военните действия. На последвалите международни наказателни трибунали в Нюрнберг и Токио расистко-шовинистичната идеология и чудовищните репресивни действия на държавите от Тристранния пакт срещу мирно население са квалифицирани единодушно като „престъпления срещу човечеството“.

Когато дискутираме за характера на извоювания мир и следвоенните проекции на разделена Европа, не бива да неглижираме случващото се в света извън Европа. Десетилетия след края на войната продължават репресивните действия на „цивилизованите“ колониални европейски държави срещу народите от Азия и Африка и противопоставянето с въоръжени сили на неизбежния процес на деколонизация. Тези събития също формират съвременния следвоенен свят от втората половина на ХХ век.

 

Девети май 1945 г. остава в световната история като онази символична дата, на която европейските народи са отпразнували най-сетне своето освобождение от тиранията на нацизма и фашизма, постигнато преди всичко в сраженията на Източния фронт. Не е случаен фактът, че именно на същия ден, 9 май, пет години по-късно изтъкнатият френски държавник Робер Шуман публично обявява първата официална декларация за изграждане на бъдеща обединена Европа. Победата на антихитлеристката коалиция в най-кръвопролитната война в човешката история не може да се преиначава със задна дата дори само заради паметта на милионите човешки жертви. Те са съставна част от неимоверната цена на тази победа и безусловно изискват нашето смирено признание и заслужено уважение, което им дължим като техни потомци.


Добави коментар


Защитен код
Обнови