Юрий Асланов е социолог, доктор на социологическите науки, собcтвеник и yпpавител на cоциологичеcка агенция АФИС

ПОГЛЕД ОТВЪД ЛЕТНИТЕ ПРОТЕСТИ (2020)

Брой 7-8, юли-август 2020

   

Има една максима, която през последните трийсетина години толкова често се е произнасяла публично, че се е превърнала в клише: новото време е добре забравено старо. Имаме и Маркс – историята се повтаря първо като трагедия, но след това като фарс. В началото на юли тази година нахлуването на Прокуратурата в Президентството произведе искра, която продължи като

усещане за началото на голям пожар

Каква ще бъде развръзката? Към момента на писането на тези редове още не знам, но това е без значение. Защото какъвто и да е финалът, имаме право да сме скептични в
очакването на светло бъдеще, родено от стихията на улицата. Или пък да бъдем бдителни по отношение на евентуални сценарии, подготвяни от задкулисието. Защото това не ни се случва за първи път. Въпросът е дали този път ще е различно.

Особено подозрително ме настройва обстоятелството, че протестите стартираха с ясно и разбираемо политическо послание – оставка на правителството и на главния прокурор. Някак неусетно обаче това послание се трансформира в градиращо със своята настойчивост и масовост искане за свикване на Велико народно събрание и приемане на нова конституция. Към протестиращите започнаха да се пришиват всякакви екстремистки групи, включително и крайно десни.

Историята (не само у нас) е доказала, че разнородната в идейно отношение тълпа е лесна плячка за неясни кръгове зад завесата на публичност­та, които работят за охрана на статуквото в собствен интерес. Робеспиер (вече след ареста му) е написал, че във време на революции най-лесно е да поведеш хората, особено ако не знаят накъде вървят. Сега си мисля, че тази мисъл е заредена със страховита прозорливост.

Наблюдавам и ескалацията на напрежението в съседна Сърбия. Там протестите бяха провокирани от недоволство заради начина, по който се проведоха общите избори. В крайна сметка обаче справедливият нагон на хилядите протестиращи беше смачкан от националистите, които подмениха дневния ред за свободата и демокрацията с темата за Косово.

Няма как да се ориентираш на място за случващото се, ако нямаш отговор на въпроса кой печели и кой губи от ситуацията.

Крайно смущаващо е и развитието на събитията в САЩ след смъртта на чернокож гражданин в резултат на полицейско насилие. Отприщи се вълна на ляв екстремизъм, която прескочи океана и зарази Европа. От един момент нататък процесът се трансформира в десен ревизионизъм. Приключи със събарянето на паметници.

Каква точно ще бъде опаковката на това, което се случва у нас, и ще бъде ли позволено то за пореден път да бъде овладяно от „силите на мрака“ – това е интересен въпрос, чийто отговор се крие в неизвестността. Страхувам се, че когато получим този отговор, ще бъде твърде късно за признания от вида на „Пак успяха да ни излъжат“.

До този развой у нас не се стигна изведнъж. Илюзия е, че нещата се случват като че ли от само себе си в даден момент. Поводът може и да е случаен и почти винаги е случаен, но зад него се крият дълго трупани причини. Проблемът не е в това, че градацията на социалното напрежение не е била забелязана навреме, а в това, че всички, изглежда, бяха заинтересувани да не ѝ обръщат внимание.

От погледа на нашите социолози през последните години не убягна фактът, че хоризонтът на социалния оптимизъм все повече се стеснява, но многобройните и често противоречиви и разнопосочни анализи заложиха на интерпретации, наблягащи по-скоро на извода – това не е съвсем вярно. Е, оказа се, че действителността надхвърли и най-радикалните очаквания. Без да бъде нито изчерпателно, нито точно, ГЕРБ и ДПС се оказаха абревиатури, символизиращи окупацията на властта.

Друга особеност на момента е, че множество коментари наблягат на алюзията за повторение на събитията от началото на 2013 г. Годината започна с мащабни протести и в края на пролетта приключи с оставката на първия кабинет на Борисов. Нека обаче на онези, които днес са подвластни на усещането за дежа вю, да е ясно, че

разликите с 2013-а са повече от приликите

Първо, тогава улицата не допусна нито една партия до себе си. С голямо закъснение и твърде неохотно хората позволиха на партия „Атака“ да манифестира, но отделно. Сега не е така.

Второ, тогава, също както и сега, се лансираха всякакви лозунги. Има една мисъл на Юнг, която е много подходяща за случая:  „Когато политиката слезе на улицата, опитай се да откриеш онова, което обобщава всичко, което казват хората“. Имаше ли през февруари 2013 г. такова нещо? Имаше и то може да се изрази по следния начин: „Така не можем да живеем“. Тогава никой не постави въпроса за оставката на правителството, въпреки че в крайна сметка се стигна до това. Колективното желание се ограничи до промяна на политиката, която да подобри икономическото и социалното положение. Посоката на политическия процес след това обаче, особено след летните протести през 2013 г. (вече срещу кабинета на Орешарски), промени лозунга на „Така не искаме да живеем“. Днес лозунгът е: „Така няма да живеем“. Който не разбира разликата, няма да разбере и третото.

Трето, партия ГЕРБ за първи път пребивава в политическа самота, откакто съществува. Това на Борисов и компания не им се е случвало досега. Този момент е зареден не само с нов смисъл, той съдържа в себе си и политическа енергия, което ми подсказва, че може би този път развръзката няма да бъде само институционална. Възможно е да бъде и политическа. Няма никакво значение дали Борисов ще подаде оставка или не. Има вероятност политическият процес да поеме по нов път и да преформатира цялостно политическата система.

Четвърто, то е адресирано към онези, които в момента смятат, че обиждат някого, като лепят етикети на случващото се от вида на „Това е нов Отечествен фронт“.

То е важно преди всичко за една от партиите – партията на българските социалисти. Целта на упражнението е тъкмо тази партия да бъде изолирана от събитията и от по-нататъшното им продължение. Доколкото успявам да се ориентирам в поведението на ръководството на партията, задачата може и да се окаже лесна за изпълнение. Което би трябвало да подсказва на социалистите, че този път предизвикателството не е в това дали БСП ще съумее да се адаптира, да се впише в новите реалности, а в това дали има вътрешни сили и енергия, които да ѝ позволят да оцелее.

Какви са възможните сценарии оттук нататък? Изброяването им в публичното пространство започна от два варианта, но бързо набъбна до пет и продължава. Всъщност е само един –

предстои смяна на властта

И няма никакво значение дали това ще се случи до края на годината или през пролетта, когато, волю-неволю, ще трябва да се състоят редовните парламентарни избори. Убеждението на мнозина е, че ще наблюдаваме повторение на минали сюжети и, че ГЕРБ отново ще спечели изборите и ще управлява. Нека не бъдем наивни – това може да се случи. Отделна тема е дали, как и доколко Борисов и компания могат да удължат агонията си. Границата на поносимостта към тях отдавна е премината, в момента наближава точката на кипене.

Повечето от прогнозите, гаданията, а най-често произволните налучквания се блъскат в орбитата на евентуалните отговори на въпроса – кой ще замени ГЕРБ? Сякаш това има значение, сякаш е важно. Това е погрешна посока на мисълта, в която сегашната правителствена пропаганда умишлено я насочва. Няма никакво значение кой ще заеме мястото на сегашната власт, ако не променим не само нейното съдържание, но и същността ѝ.

Ето това е истинският въпрос, който, за зла участ, не получава отговор. Когато и да са изборите, рискът е да влезем в спирала на продължителна политическа нестабилност и „избори до дупка“.

„Дупката“ може да се окаже тъмна, дълбока и практически вечна, тъй като няма по-лесен начин властта да бъде предадена доброволно на т. нар. олигархия. С други думи, нашият избор на практика е или свобода, или нов тоталитаризъм. Първото е трудно, тъй като предполага национален консенсус, борба и колективни усилия. Второто несъмнено е улеснено и елементарно за обосноваване, дори и само заради продължаващата пандемия „COVID 19“.

Когато хората искат Велико народно събрание и нова конституция, това не означава, че те непременно искат точно това. Сигурно е, че повечето от тези, които са на площада, не са прочели и ред от Конституцията. Те всъщност искат да кажат, че има нещо генерално сбъркано, повредено в политиката, което трябва да се поправи. Кое и как обаче – трябва да кажат онези, които разбират от това и по-важното – онези, които могат да носят отговорност за това и са способни да я носят.

Не е ясно дали всички актьори на сегашната сцена подхождат към намеренията си с чисти помисли в това отношение.

При толкова много условности и толкова въпроси без ясен и категоричен отговор има една друга тема, която е над всички останали. Как трябва да изглежда политическата система на страната,

за да се преодолее
дълбоката пропаст между народа и институциите на властта

На практика масовото искане за Велико народно събрание и нова конституция е популярно, защото предполага увереност, че някой има в главата си концепция за цялостно решение на проблема. Не оставам с впечатление, че съществува този някой, но ако не съм прав, следва да се досетим, че сме в голяма опасност.

Твърде далеч съм от претенцията, че знам откъде да започне и къде да завърши този важен и сложен разговор. Знам само, че ако не го започнем по обща, колективна воля, като национална общност, ще си останем някакъв набор от хора, които имат щастието да са живи по едно и също време, но не знаят не само накъде да вървят, а и накъде искат да вървят.

Тук ще маркирам само няколко ключови теми, които не са поставени на дебат от днешните протестиращи, но по които протестите сипаха сол в отдавна кървящи рани в снагата на нашето общество.

Изборите

Най-популярните „рецепти“ опират до промяна на изборната система. Това е грешна диагноза – ако сменим начина на избиране на народните представители, ще се промени и начинът, по който работи парламентът. Добре е  изборите да са свободни, демократични и честни, но решението на проблема е начало на един дълъг път, който, ако не бъде извървян докрай, изборите няма да получат нова легитимност. Хората в момента са на улицата не заради начина, по който партия ГЕРБ е дошла на власт, а заради начина, по който упражнява властта. Да не забравяме, че и Хитлер е спечелил властта с, общо взето, демократични избори.

Едно е сигурно: разговорът трябва да започне с въпроса – как да ограничим достъпа на парите до изборите? Ако не намерим решение на този въпрос, всичките ни опити да променим нещо, ще идат на вятъра. От избори на избори расте делът на два вида избиратели – на такива, които отказват да гласуват, и на такива, които нямат нищо против да получат някой лев, за да упражнят правото си на глас.

Сложността на задачата се определя от това, че хората не само нямат достъп до институциите на властта, които избират. Те нямат никакви инструменти и възможности да контролират поведението на тези институции. Това е причината за масовизиращото се убеждение, че изборите са безсмислени. Не е вярно, че гражданите са престанали да се интересуват от политика. Днес по улиците и площадите манифестират политически хора.

Парламентарната република

Наскоро бяха публикувани резултатите от едно общоевропейско проучване на общественото мнение, според които България за пореден път оглави негативна класация. 37 на сто от пълнолетните граждани на нашата страна (по-висок дял не е регистриран в нито една друга европейска държава) биха подкрепили някаква форма на автократизъм, тоест управление на силен лидер и налагане на ред.

Да се тълкуват тези данни еднозначно и категорично, би означавало да възприемем, че, образно казано, за българина хлябът е по-скъп от свободата. Ние обаче знаем, че не е така. Какво тогава се крие зад подобни декларации, направени в анкетна ситуация? Само онова, за което говорехме и до този момент. А именно, че хората у нас не харесват не демокрацията, а начина, по който демокрацията функционира.

Истината е, че беше въпрос на време да се разбере, че хората в България вече възприемат държавата не като необходимо, а като непоносимо зло. Вебер и почти всички класици на социологията са разсъждавали надълго и нашироко за границите на търпимостта към дадено управление и са обосновали причините за случващите се социални конфликти.

В България общественият договор между управници и подчинени отдавна е нарушен. Управлението на страната, по израза на Джилас, бе окупирано от „новата класа“, която затвори в себе си всички видове власти и подчини на себе си всички форми на обществена инициатива. От живота изчезнаха естествените закони, по които може да се развива една икономика. Марксовата схема „пари – стока – пари“ бе подменена с „пари – политика – пари“. Политиката се оказа единствената територия за изява на индивида, но бидейки окупирана от една специфична обществена прослойка в триъгълника между партийните върхушки, администрацията и бизнеса, не остави никакво свободно пространство за гражданите.

Според едно друго (вече национално представително) изследване 41 на сто от пълнолетните български граждани биха предпочели президентската пред парламентарната република. В една или друга степен от един момент нататък всички досегашни български президенти се оказаха изкушени да въвеждат тази тема в публичния дебат.

И по този въпрос истината е скрита зад повърхностните констатации, а тя е, че е налице масово убеждение, че важните политически решения в страната не се вземат в сградата на Народното събрание, а на друго място. Затова е толкова популярен и разговорът за броя на депутатите. По-точно, че те са прекалено много, служат само на себе си и в угода на богатите, поради което трябва този брой да се намали. Колко да бъдат? Тук мненията се разделят в отсечката между 0 и 100. Да – нула! Не се шегувам: в същото изследване 4 на сто от анкетираните са избрали именно тази опция. Най-често с аргумента, че ще спестим маса пари, които отиват в портмонетата на корумпирани политици, без всякаква полза за „обикновените хора“.

Ако нашият действителен проблем, уважаеми госпожи и господа, другарки и другари, е издръжката на 240 души, а не онова, което те правят, работата ни е спукана. Само питам – има ли решение въпросът как да се направи така, че суверенът да контролира и санкционира продукта на работата на парламента? Не търся елементарни отговори от вида на – нали затова са изборите, защото не само аз, но и никой не вярва в това. Няма да проработи и идеята за отзоваване на депутати с подписки или по друг начин, защото по този начин няма да ни остане и един народен представител. Хората сега са улицата не защото отхвърлят идеята за републиката. Те искат „чиста и свята република“.

Разделението на властите

Смисълът на този основополагащ за модерната демокрация принцип не е „всяка жаба да си знае гьола“, а всяка власт да има възможност да контролира останалите и да бъде контролирана от останалите. Когато обаче всички видове власт – от първата до четвъртата са зависими от едно и също нещо – от парите, от принципа остават само няколко красиви изречения, написани в Конституцията. Следователно трябва да се изнамери друг контролен и регулативен механизъм, така че да не се позволява сливане на отделните видове власт и подчиняването им на задкулисието.Допускам, че може да се наложи да се разделим с представата си за политическата система във вида, в който я познаваме. Много ясно личи, че народът отказва да я признае, заради което тя отдавна е загубила своята легитимност. С какво обаче да бъде заменена? Отговорът на този въпрос няма как да бъде произведен на улицата. Този отговор може да дойде или от задкулисието, или от организирани политически групи с ясна идеологическа ориентация – партиите. Този момент е много важен и опира до готовността на партиите да отговорят на предизвикателството и да се подложат на трудния изпит. Защото, ако те не постигнат съгласие да изградят политическа система, която да бъде призната от народното мнозинство, това ще сторят или отново задкулисието, или ловки авантюристи.

Според данни от други социологически изследвания най-ниско е доверието в съда, след това в Прокуратурата, след това в парламента, след това в правителството, след това в медиите
и така нататък. Сравнително високо е в президента, в армията, в полицията, в църквата и, разбира се, в Европейския съюз. 49 на сто от пълнолетните български граждани са убедени, че само Европейският съюз е в състояние да ограничи злоупотребите с власт и корупцията у нас. В тази светлина не е чудно, че основните видове власт оглавяват класацията по недоверие. Когато обаче вярваш, че само някой отвън може да ти реши проблемите, на практика тези проблеми нямат решение.
Протестиращите, които в момента са на улицата, искат решение тук и сега.

Партиите

Мнението на онези цитирани 4 на сто граждани, които смятат, че броят на депутатите трябва да е нула, всъщност не е оценка за работата на парламента, а присъда за поведението на партиите, които излъчват депутатите. Защо? Защото пред погледа на българския избирател – и за този, който гласува, и за онзи, който не го прави – левите партии на власт стават десни, а десните, бидейки в опозиция, се държат като леви. Хората, освен по меркантилни и лични причини, трудно правят разлика между едните и другите, защото в крайна сметка всички правят едно и също.

По дъното на панталоните на всички партии личат подметките на стотици хиляди избиратели, които в миналото са ги подкрепяли, и са изминали пътя от разочарованието до безразличието. Затова и уличният лозунг „Вън мутрите от властта“ много бързо и лесно стигна до „Всички вън“. Когато обаче гониш всички, на практика остават всички и всичко, заедно с мутрите. Когато протестиращите го осъзнаят, ще бъде късно.

Затова и идеята за замяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна набира популярност, макар че няма по пряк път към откровено олигархично управление. След като обаче идеите и идеологическите принципи са обезценени чрез фактическото поведение на партиите, следва да признаем, че партийната система е болен човек, който се нуждае от лечение. Въпросът е дали тази система е на смъртния си одър или нещо може да се направи.

Хората, които днес викат под прозорците на парламента и Министерския съвет, не искат да няма партии, а да има партии, които да представляват техните интереси – не интересите на лица и кръгове, които са зад кулисите.

Националното съгласие

Мнозина от настоящите водещи актьори на авансцената, включително и президентът Радев, едва ли си дават сметка, че фразата „Сега няма ляво, няма дясно“ не блести с оригиналност. Това са думи, произнесени от Трайчо Костов през 1941 г. Оценката на БРП (к) за историческия момент тогава и за характера на основната политическа задача е довела до това, че партията е влязла в съюз десни партии, в това число и с такива, които преди това са водили борба за нейната забрана.

Няма как да е вярна обаче тезата, че няма ляво и дясно. Има и е много важно да има, но има и моменти, в които и за лявото, и за дясното може да възникне общ проблем, който те не могат да решат поотделно. Днешните подигравателни подхвърляния за Отечествения фронт целят лявото и дясното да останат в собствените си коридори, без да се съприкосновяват. Сиреч – да се разделим, а после, ако се налага, да се обединяваме. Смисълът на идеята за фронта обаче е точно обратен.

Мисля си, че ако правим сравнения между приликите и разликите на сегашната ситуация с предишни събития, аналогиите са по-уместни между случващото се днес и процесите в края на 80-те години на миналия век. Тогава оценката за историческия момент също достигна до разбирането, че повече така няма как да живеем и се предприеха реформи, които имаха политически завършек – смяна на системата. Ако успеем да стигнем до това разбиране, може би и по-лесно ще възприемем мисълта, че предстоящата политическа промяна не само ще бъде радикална, но и неизбежна.

Консенсусът за необходимостта от нов начин за правенето на политика е налице, но ако политическите сили, които ще бъдат ангажирани със следващата власт не го признаят, ще си отиват по същия начин, по който и сегашната власт се разделя с битността си.

Конституцията отдавна е мишена за задкулисието, но не и в тази част, която наивниците от улицата предполагат. Тя е мишена заради текстовете, определящи България като социална държава. Длъжни сме да предотвратим подобен план, ако той наистина съществува, защото в противен случай ще се разделим със свободата си завинаги.

Днешната улична стихия няма да произведе послание за национално съгласие. Сега популярният лозунг по-скоро е всички срещу ГЕРБ. Протестиращите обаче няма и да се противопоставят, ако такова съгласие бъде постигнато по техните основни искания. В крайна сметка улицата може да свали от власт едно правителство и да изпрати вкъщи главния прокурор. Не е способна да въздаде власт, като излъчи друго правителство и се разпореди за желаните правомощия на държавното обвинение. Това могат да сторят други, натоварени с власт по демократичен начин. А те няма как да се справят със задачата, ако предварително не се разберат помежду си.

С други думи – повтарям – първо да се обединим, а после всеки по пътя си!

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови