Николай Драганов е бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012 г. работи като политически журналист в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-ото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм „Невидимите хора“. Коментатор в сайта „Барикада“.

  

„EДИН ЖИВОТ ЖЕЛАН И НУЖЕН, И ТО КАКЪВ ЖИВОТ“

Брой 7-8, юли-август 2020


Пандемични размисли за труда и неравенството

  


Кризи като настоящата пандемия от Covid-19 изправят обществата пред редица нови и неизвестни предизвикателства, с които се сблъскваме за първи път. Но освен непознати шокове, кризите обичайно имат и друго свойство – да задълбочават и излагат на показ проблемите, които вече съществуват в нашите общества.

Дали ще изострят проблема с недофинансираната и неадекватно построена здравна система, белязана от системни и регионални дефицити и дисбаланси и липса на достатъчно медицински персонал и апаратура? Или ще оголят още повече разпокъсаната социална инфраструктура и механизмите за грижи за възрастните и самотни хора? Бяхме наясно с тези проблеми в много държави и преди кризата, но сега те се оказаха още по-страшни, отколкото мислехме.

В държавата, която според Европейската статистическа служба (Евростат) e рекордьор по икономическо неравенство (1) и бедност, настоя­щата криза логично изостри и тези проблеми. За да спасят поне част от своите доходи, които според официални данни (2) на Министерството на финансите за мнозинството представляват средства, достатъчни за някаква форма на преживяване „месец за месец“, но не и за достоен живот, стотици хиляди работещи българи се оказаха готови на прекомерно много жертви.

 

В разгара на пандемията случаите на натъпкани в самолети (3) за Западна Европа берачи на аспержи, спящи под найлонови навеси край Кюстендил стотици черешоберачи (4) или притиснати до ъгъла работници, изработващи играчки, в Доспат (5), принудени от обстоятелствата да прикриват умишлено симптоми на потенциална зараза, дори не ни направиха особено впечатление.

Поставени пред избора да се сблъскат с потенциално опасно вирусно заболяване, или да останат без хляб, мнозинството от хората винаги ще бъдат склонни да поемат здравния риск и да се трудят за хляба си, въпреки всичко. Едва ли има нужда интелигентният читател да бъде убеждаван дълго, че гладът е по-силен от страха. И ако днес говорим за страха в контекста на Covid-19, то във времената преди и след пандемията изборът ще продължи да се свежда до избор между глада, от една страна, и потъпканите трудови права, несигурното и опасно работно място, неотговарящите на реалната стойност на труда възнаграждения за неговото полагане и т.н., от друга.

„Така било е и ще бъде“?

Дали обаче този избор – глад и мизерия или страх и примирение ‒ трябва да изглежда така непреодолим и неотменим? Не и в едно общество, за чието изграждане си заслужава да мечтаем и да се борим, точно както някога Вапцаровите герои „плюят намръщено“ на подобна „оглупяла мъдрост“.

Постигането на такава цел несъмнено минава през фундаментална промяна на начина, по който разсъждаваме и възприемаме въпроса за отношенията между труда и капитала и за всички последствия, произтичащи от липсата на баланс между техните интереси. А дори преди да говорим за баланса между интересите на работната сила и собствениците на капитали, вероятно имаме доста работа и по отношение на общественото осъзнаване, че тези интереси изобщо съществуват в подобна противостоя­ща си форма и не само не са идентични, както дълги години ни убеждаваше общоприетата неолиберална идеология, но почти винаги всъщност са противоположни.

Всички статистически факти и академични доказателства от последните поне 15 години сочат, че т.нар. теория на просмукването (trickle-down theory) е една най-обикновена измама, базирана на дясна идеология, а не на реални доказателства.

Стотици са изследванията, които в най-общи линии доказват, че идеята за съсредоточаване на повече богатства на върха, които да се „просмучат“ надолу към низините, работи по точно противоположен начин – просмукването всъщност е изсмукване (6) на богатствата към върха. Преди няколко години икономистът от Колумбийския университет професор Джефри Сакс нарече (7) политиките, базирани на тази теория, „поразителна война на богатите срещу бедните“. А Ноам Чомски (8) беше още по-конкретен – според 92-годишния философ корпорациите прилагат класова война и са „марксисти наопаки“.

Разбира се, двамата големи учени визират най-вече ситуацията в САЩ, но е интересно да се запитаме какви ли думи биха използвали Сакс и Чомски, за да опишат случващото се в България? В най-бедната страна в Европейския съюз – рекордьор по икономическо неравенство, в която над 1,6 милиона души (9) живеят под линията на бедността, всеки пети живее в тежки материални лишения; в която една трета от хората не успяват да си плащат битовите сметки навреме, а достъпът до образование и здравеопазване е затруднен. Същевременно тази държава е единствената в ЕС, която облага и минималните доходи, а работодателските организации все по-яростно атакуват правата и интересите на огромното мнозинство от българските граждани, бранейки своя тесен егоистичен интерес.

Още по-притеснително е, че до голяма степен сме приучени да вярваме, че този тесен егоистичен интерес на самотниците от върха на социалната пирамида всъщност е и наш интерес, тъй като каквото е добро за тях, в крайна сметка ще се окаже добро и за нас, защото техните богатства няма как да не потекат и към нас в даден момент.

В състоянието на синдикалното движение, от една страна, и синдикалното самосъзнание на обществото и работната сила, от друга, се крият огромна част от проблемите, пред които сме изправени в разгара на настоящата криза, но и след нея. Все повече са научните доказателства, че подобни здравни кризи едва ли са еднократно предизвикателство, особено без решителни действия по отношение на промените в климата (10). А тепърва ни предстои да се сблъскаме още по-фронтално и с големия въпрос за роботизацията и всички последствия от тези процеси върху труда.

Едно е сигурно – без да имат място на масата, което е възможно само през работещи демократични обединения, трудещите се не могат да се надяват на тази маса да бъдат взети политически решения, които да не ощетяват техния интерес. Да си отвоюват право на участие в този разговор, е голямото изпитание за хората на труда. И то няма да се случи даром, ако те не са готови да се преборят за него, след като преди това са осъзнали себе си като конкретен и специфичен участник в обществените процеси, със свои интереси, които не са същите като тези на собствениците на капитали. Които пък, от своя страна, почти винаги са познавали много по-добре своя интерес.

Накратко казано, разбиването на мантрата „каквото е добре за моя началник, е добро и за мен е задължителна предпоставка, за да говорим на следващ етап за по-високи нива на синдикализация, по-силни синдикати, по-мощна преговорна сила и по-добри решения в полза на работническата класа. Разбира се, всички тези проблеми не са родени нито тук, нито сега, но очевидно е нужно отново да ги изговаряме и да търсим техните съвременни решения, специфични за нашия контекст и нашето време. 

„Пурпурен гняв – величав“

Нека бъдем честни – не само нищо от това няма да бъде лесно, но и с него борбата тепърва би започнала. Огромните теми за трудовите отношения и права, отношенията между труд и капитал, разпределението на благата и т.н. дотолкова отсъстват от профанизирания обществен дебат у нас, че всяка крачка към възстановяване на този разговор трябва да бъде двойно по-голяма и по-бърза.

Но ако се върнем на Covid-19, можем да открием и някои „позитиви“ от здравната криза последствията за работната сила дойдоха толкова рязко и отчетливо, че шокът даде възможност мнозина от нас да излязат от своя унес и да се разгневят. Усещането, че „нещата просто стоят по този начин и няма какво да направим“, трупано с годините на тихо и систематично ерозиране на класовото самосъзнание, беше пропукано от внезапността, мощта и шума на сблъсъка с реалността.

Отвъд теоретизирането и метафорите, за съжаление (в краткосрочен план), но може би за добро (в дългосрочен), мнозина от работещите хора в България научиха по трудния и болезнен начин колко е важно да познават и защитават своите права, при това навреме. Например, може би следващия път, когато постъпват на работа, сблъсъкът с настоящата криза ще ги подсети колко е важно да изискват наличието на трудов договор. Нещо повече: да бъдат осигурявани върху реалните си доходи. Като в онзи анекдот за малкото дете, на което казали да не докосва горещия котлон, но то изпълнило тази препоръка едва след като веднъж се опарило, така вероятно хиляди работещи ще имат едно наум, когато се съгласяват да участват в сивата икономика и да се разписват срещу минимална работна заплата, с риск да изпаднат зад борда без лодка или спасителен пояс при сблъсък с айсберг.

Хиляди вероятно разбраха и какъв е размерът на минималните обезщетения за безработица, както и колко вероятно е да имат право именно и единствено на такива, тъй като в резултат на политически решения, взети без тяхното участие, интересът им е ощетен законодателно. Резкият сблъсък с реалността, за разлика от приспивното носене по течението, има шанс да ни разбуди и да изостри обществените сетива.

И още нещо, специфично за последствията от настоящата криза върху общественото съзнание: ако в друга ситуация освобождаването от работа и изпадането зад борда вероятно в много по-голяма степен ни се струва наше личностно преживяване, за което сме склонни да се примирим, че касае само нас, то Covid-19 в известна степен ни показа, че на тази лодка не сме сами. Заобиколени в кратък период от други удавници, получихме шанс да се почувстваме част от една такава (била тя и трагична) общност. Подобно обстоятелство е ценно „начално натрупване“ на така необходимия ни „капитал“– самосъзнанието, че заедно трябва да направим необходимото, за да не се окажем отново в тази ситуация.

Proletarier aller Länder, vereinigt Euch!“

Промяната в собственото ни разбиране за нуждата от по-висока информираност за правата ни на работно място (или за тези след неговото доброволно или принудително напускане) не след дълго ще ни отведат до логичния извод, че извоюването на подобни права и тяхната последваща защита е задача, за която все още не е измислена друга работеща формула освен синдикализацията. Подобно на много други системи и механизми, още на семантично ниво думата „синдикат“ е изгубила легитимност у нас. Воденето на обществения ни разговор през опростени картини, разказани предимно телевизионно, и то в „реалити“ формат, в комбинация с липсата дори на елементарна теоретическа подготовка по темата в образователните планове, доведе до ситуация, при която под „синдикатите“ твърде голяма част от обществото разбира съвсем буквално двамата конкретни президенти на двете най-големи синдикални конфедерации.

Подобно нелепо и дълбоко погрешно персонифициране на най-мощният инструмент за влияние на работническа класа синдикатът трудно може да се опише с дума, различна от „пагубно“. Докато масово върлува схващането, че „синдикатите“ това са няколко известни лица от дълбоките дебри на нашия телевизор, които трябва да дойдат при нас и да се преборят за нашата надница, докато ние стоим, чакаме ги и цъкаме с език (или по клавиатурите) защо не идват ще има да чакаме и цъкаме дълго.

„Синдикатите“ това сме ние. Или поне би трябвало да бъдем. Възможността за защита на трудовите ни права през синдикална дейност е достатъчно добре уредена в българската конституция и все още удържа на работодателския „огън“. Запознаването с правилата за създаване на синдикат в предприятието, в което работим, е въпрос на усилие, което е далеч от непосилно, особено в информационната епоха, в която живеем.
А в кръга на шегата основният ни закон все още не разпорежда, че щом постигнем подобно обединение на работното място, сме длъжни задължително да запишем своя синдикат в някоя от съществуващите синдикални конфедерации, чиито лидери не харесваме. Отделен въпрос е, че техните фигури също са въпрос на избор и в крайна сметка на желанието ни да се борим за своята демокрация и нейните блага.

„И ще гръмне навред по земята
огнекрилия зов на борбата!“

Обратно на неравенството един от най-големите проблеми на съвременното общество, в това число на българското, от който произтичат още куп недъзи, ролята на синдикализма в неговото овладяване вече е доказана многократно от различни учени. Докладът „Синдикатите и неравенството през ХХ век: нови доказателства от изследваните данни“ (11), публикуван през 2018 г.,
дело на икономистите Хенри Фарбер, Дан Хербст, Иляна Кузиемко и Суреш Найду, твърди, че причината за задържането на неравенството под контрол за период от 40 години, между 1940 и 1980 г., са именно синдикатите. Преди публикуването на този доклад повечето икономисти до известна степен приемат, че синдикатите са помогнали най-вече на най-квалифицираните и образовани работници – т.е. на тези, които вече са имали по-високи заплати. Множество икономисти настояват, че синдикатите работят за хората, които членуват в тях, но за сметка на останалите. С други думи, онези, които членуват в синдиката, получават премия, а онези, които са извън него, са лишени от възможности. Тази теория предполага, че тъй като профсъюзите просто преместват богатството сред работниците, те не биха намалили цялостното неравенство и дори биха забавили икономическия растеж. Но изследването на Фарбер, Хербст и компания оборва всички тези твърдения. Докладът също така разкрива, че намаляването на неравенството не намалява икономическия растеж: изследователите не намират нито един модел, при който икономиката да се забавя заради високия дял на членове в синдикати.

Всъщност още в доклад (12) от 1979 г., озаглавен „Двете лица на синдикализма“, икономистите Ричард Фрийман и Джеймс Медоф заявяват, че „като дават на работниците глас както на работното място, така и на политическата сцена, синдикатите могат да оказват позитивно влияние върху функционирането на икономическата и социалната системи – и те го правят“. Фрийман и Медоф цитират данни, показващи, че синдикатите намаляват текучеството на персонал, което понижава разходите, свързани с постоянно търсене и обучение на нови работници. Те показват и как политическата активност на синдикатите облагодетелства работниците като цяло, а не само членуващите в синдикални организации. Икономистите също така доказват, че обратно на популярното мнение, синдикатите всъщност намаляват расовите различия в заплащането. Фрийман и Медоф също така изтъкват, че като определят стандартните нива на заплащане в рамките на отраслите, синдикатите намаляват цялостното неравенство при заплатите.

Авторите на доклада установяват още тогава, че когато членството в профсъюзи се увеличава, неравенството спада, и обратното. Този ефект не може да се обясни с по-високите умения и образование на синдикалните членове. В периода от 1940 г. и 1970 г.,
когато синдикализирането нараства, а неравенството спада, тези, които са се записвали в профсъюзите, обикновено са били по-слабо образовани от останалите. С други думи, синдикатите са подобрили положението за работниците, намиращи се в дъното на пирамидата на разпределението. Чернокожите работници и други представители на малцинствата са били сред най-облагодетелстваните от засилването на синдикатите.

В съвсем скорошен доклад (13) от 2020 г. учените от Харвард Анна Стансбъри и Лари Съмърс твърдят, че отслабването на договорната сила на работниците намалените нива на синдикализация и отслабването на синдикатите, намаляването на реалната стойност на трудовите възнаграждения, натежаването на интереса на акционерите и навлизането на все повече „безмилостни тактики за управление води до преразпределяне на доходите от работниците към собствениците на капитали и намаляване на дела от БВП, отиващ при първите, за сметка на онзи, който прибират вторите. Казано по-просто, колкото по-слаби са синдикатите и работническото сдружаване, толкова по-голямо става неравенството. Сходни са изводите на Института за икономическа политика в неговия доклад с еднозначното заглавие „С отслабването на синдикатите неравенството се усилва“ (14), публикуван още преди десетина години, но осъвременен наскоро с актуални данни.

 Не бива да се пропускат не само преките ефекти от сдружаването на работно място върху придобивките, по-добрите условия за работа и икономиката, но и по-широкият ефект върху участието на работническата класа в обществените процеси като цяло. Както отлично посочва Георги Пирински в своята статия „За суверенна държава – равноправно социално договаряне“ (15), ако човек се чувства безправен и безсилен в работата си, с накърнено достойнство, той се отчуждава и от обществените дела, а горчилката от неуважението на труда се пренася и в семейството.

И ако проблемите с потъпкването на вече извоювани трудови права от една страна, но опасността части от тях да бъдат атакувани и дерогирани законодателно, съществува и в нормални обстоятелства, то в условията на криза отпорът чрез организирано действие и солидарност е по-нужен от всякога.

Както разсъждава Огнян Касабов (16), днес съществуват сериозни предпоставки хватката върху работещите да се затегне и условията на труд да стават по-сурови и безперспективни. Край на нормирания работен ден, унищожаване на още работни места, деградация на условията на труд всички тези процеси са в ход отдавна, но пандемията ги ускори.

Но Covid-19 отвори и някои възможности, включително пред работната сила – пандемията и необходимостта от „физическа дистанция“ открои милиони „незаменими“ работници, които, казано най-общо, няма как да останат у дома си дори когато светът, образно казано, е спрял да се върти. Доставките по домовете на пратки и храна, прибирането и обработването на реколтата, зареждането и продажбите в магазините и аптеките, почистването на общите пространства, сметосъбирането, противонасекомната обработка на парковете и други, без да споменаваме лекари, сестри и останалия медицински персонал, трябваше да останат на своето работно място.

„Незаменимите“, или както други анализатори ги наричат „критичните“ работници, поради ключовата си роля имат силата да извоюват по-добри условия, в които да полагат своя труд. Повече мерки за безопасност на работното място, гарантиране на правото на по-голям отпуск, болнични и компенсация при заболяване, ясно нормирано работно време и заплащане на извънреден и нощен труд всичко това са възможни за изискване от страна на незаменимите работници придобивки, а общата стачка на работници в САЩ (17) по повод Международния ден на труда през тази година показа, че солидарната борба е възможна.

Разбира се, наивно е да се смята, че въпреки видимите възможности за отказ от фалшивите мантри, излизане от тихия унес, промяна на погрешните схващания и осъзнаването на огромната сила, с която биха могли да разполагат трудещите се хора у нас, тези възможности ще бъдат материа­лизирани сами по себе си, по силата на някаква магия. Нито пък е редно твърде буквално да оставим „спасяването на давещите се в ръцете на самите давещи се“.

Историческа роля на левите политически формации и движения е да използват момента, за да насочат лодката в правилна посока. Това важи и за ситуацията в България през 2020 г., въпреки всички вътрешни проблеми на левицата – като под това понятие се визират всички „юмруци“ на лявото поле у нас, а не само една политическа партия, получила парламентарно представителство, макар, разбира се, нейната огромна отговорност за тези процеси да остава неотменима.

„Что делать?“

„Най-болните въпроси на нашето движение“ днес са колкото сходни с онези, поставени от Чернишевски и Ленин в по-общ план, толкова и специфични за нашето време и историческия момент. Настоящият текст категорично не си поставя твърде ангажиращата претенция да отговори на въпроса „Какво да се прави“ от левите сили в разгара на пандемията и в дните след нея, което би означавало изготвяне на цялостен политически манифест. Но скромно си позволява да предложи няколко насоки за възможно действие.

1. Търсене на всички възможни обединения зад конкретни общи цели в сферата на трудовите права и обезщетения за безработица, безопасността на труда, заплащането, свободата на изразяване и съществуване, сдружаването, опазването на околната среда и други.

Логично и разбираемо е, че в дълбоко разслоено и разделено общество като българското, белязано от неравенства и противоречия, левицата у нас не може да се похвали с по-добра обща кондиция. Разломите между различните леви движения, както и вътре в самите тях, и без това специфични за нея исторически и в световен мащаб, са големи и наглед трудно преодолими. Но един от възможните начини за сближаване е съсредоточаването върху онези каузи и идеи, които ни събират. Автоматично „обединение“ на левицата, отново разглеждана в по-общ смисъл, няма да се случи през високопарни заклинания и дори през посочването на общ враг. Ако такова обединение е възможно, то пътят за неговото постигане е сдружаване около конкретни, наглед по-малки цели.

Например, борбата за справедлива данъчна реформа, която най-после да доведе до изграждането на система, служеща на мнозинството от българските граждани, а не на малцина на върха на социалната пирамида, е една от възможните подобни цели. Левицата има нужда от победи на политическия терен не само в електорален смисъл, но и по отношение на конкретни извоювани от нея политики, които да подобрят състоянието на обществото.

Нещо повече – такива конкретни наглед по-малки битки, които обаче пряко касаят живота на мнозина, са не само възможните към момента с оглед постигането на политически победи, но и отварят възможност по пътя към тяхното реализиране да постигнем така желаното сближаване помежду си. Ангажирането с ясно определени и конкретни политически каузи ни дават шанс да не мислим твърде много върху проблемите пред потенциалните партньорства помежду ни и да не се фокусираме непрекъснато върху онези неща, които ни разделят.

2. Целенасочени усилия за по-висока информираност на обществото по отношение на трудовите права, включително чрез настоя­ване за образователна реформа в тази посока.

Наложителни са сериозни усилия в посока постигане на по-високо ниво на информираност относно правата ни като работещи хора, възможните проблеми на работното място, разпоредбите на Кодекса на труда и Кодекса за социално осигуряване, механизмите за социална защита, сдружаване на работното място и други. Една от първите цели на посочените по-горе обединения, редом с борбата за намаляване на неравенствата чрез данъчни реформи, би следвало да бъде запознаване на гражданите в много по-голяма степен с техните права на работници чрез различни инициативи. Дълги години политическите и предизборните срещи в страната бяха фокусирани върху обещания какво, ако му бъде гласувано доверие, ще направи конкретното политическо лице за своя избирател. Време е да обърнем внимание в своите действия и върху онова, което е възможно на първо време самите работещи да направят за себе си там, където всеки ден живеят своя живот – на работното място.

Информационни кампании относно ползите от сдружаването, конкретните трудови и осигурителни права, „превод“ на всички онези понякога твърде сложни разпоредби на трудовото законодателство на „ежедневен“ език, са възможна и необходима цел пред левите сили, която да се превърне в основа за формирането на по-информирана работна сила.

Задължителна изглежда и образователната реформа в тази посока. Часовете по „предприемачество“(18) са екзотично хрумване, но възможността да се превърнат не в предприемачи, а в наемни работници и служители е далеч по-голяма за мнозинството от българските ученици. Ето защо, без претенции да предпоставям какви са възможните реформи на учебните планове, ми се струва наложително повишаването на знанията за правата ни като работници да бъде заложено още в учебния процес. Защо е важно да настояваме за трудови договори, когато постъпваме на работа, кои са най-честите неправомерни практики и как да ги разпознаваме, какво губим от сивата икономика, какви са механизмите ни за защита, какви са възможностите ни за сдружаване, кои са институциите, към които можем да се обърнем, как се формират данъчните ни задължения, на какви обезщетения при безработица или отпуска по майчинство можем да се надяваме – всички тези въпроси са не по-малко важни за един „зрелостник“ от много други, но до момента фокусът върху тях е минимален, ако изобщо има такъв.

Идеята да се въведе обучение на учениците по трудови и социални права и възможности за сдружаване не се повдига за първи път – такова конкретно предложение (19) от КТ „Подкрепа“ има отдавна и то заслужава внимание и повече усилия, за да бъде реализирано.

3. Борба за извоюване на данъчна реформа в посока облекчаване на данъците върху труда, въвеждане на прогресивност и по-голям положителен ефект от преразпределителната роля на държавата върху намаляването на неравенствата.

Битката за отмяна на плоския данък върху доходите на физическите лица и за въвеждане на по-справедлива и работеща данъчна система си заслужава да бъде изведена в отделен параграф. Противно на опитите на управляващите в момента десни сили дълги години да настояват, че неравенствата не се намаляват през данъчни механизми, всички академични доказателства и примери от други държави са в обратна посока. Нещо повече, от години Европейската комисия сигнализира за „критичната“ ситуация с неравенствата у нас и посочва, че българската данъчно-осигурителна система има минимално влияние върху намаляване на неравенствата. В последния си доклад по Европейския семестър комисията буквално посочва, че българската данъчна система на практика е регресивна, т.е. хората с по-ниски доходи се облагат повече, отколкото онези с по-високи доходи. Както отлично обобщиха инициаторите на инициативата „Да спрем машината за неравенство“ (20) през 2017 г., хората с най-скромни доходи буквално биват отупвани, като брашнен чувал, за да се пълни бюджетът. Борбата за справедлива данъчна реформа в полза на мнозинството работещи, които в момента поемат почти цялата тежест на данъчното бреме, за сметка на привилегированото малцинство, което се възползва от настоящия данъчен модел, е фундаментална и задължителна битка, която не бива да спира.

4.   Борба за укрепване на Инспекцията по труда и всички контролни органи, ангажирани със спазването на трудовото законодателство.

Водещата твърде дълго у нас дясна идеология гласи, че „бизнесът създава работните места“ и поради тази причина е важно да го гледаме като писано яйце, да намаляваме неговата „административна тежест“, да му предлагаме най-ниските данъци в Европейския съюз и други облекчения, да коригираме Кодекса на труда, така че да направим условията на труд „по-гъвкави“, освобождаването на работници да е по-лесно, а задълженията за безопасност или различни видове отчетност – минимални. Една от първите задължителни стъпки към връщане на изгубения баланс между интересите на труда и капитала е укрепването на малкото институции, които на теория би трябвало да се занимават пряко със защита на правата на работниците, спазването на трудовото законодателство, безопасността на работните места и т.н. Към настоящия момент Инспекцията по труда страда от остър недостиг на достатъчен брой проверяващи лица, самите те работят при лоши условия и ниски възнаграждения, а на много места в страната това води до практическа невъзможност да изпълняват служебните си задължения, както и до корупционни зависимости. Много често онези активни и синдикализирани работници, които направят първата важна крачка към борбата за промяна на работното място – да се обърнат към отговорните институции – се сблъскват с неработещи или отказващи да работят институции, което задълбочава проблемите. Необходима е реформа, разбирана в точно противоположен на обичайния у нас смисъл за думата „реформа“  (орязване и съкращаване на персонал и разходи), която да укрепи Инспекцията по труда, да даде свобода на инспекторите да вършат своята работа и доверие в гражданите и синдикатите, за да могат да се обръщат към нея.

 

Бележки:

(1) https://baricada.org/2020/04/30/inequality-2019/

(2) https://www.parliament.bg/pub/PK/358627%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%20954-06-820.pdf

(3) https://www.opendemocracy.net/en/can-europe-make-it/only-frequent-flyers-left-migrant-workers-eu-times-covid-19

(4)  https://baricada.org/2020/06/19/shatrovo-robi/

(5)https://bntnews.bg/news/angel-kunchev-nalaga-se-udalzhavane-na-izvanrednata-epidemichna-obstanovka-v-stranata-1059003news.html

(6)  https://www.theguardian.com/commentisfree/2017/mar/30/wealth-banks-google-facebook-society-economy-parasites?CMP=fb_gu

(7)  https://www.bloomberg.com/news/videos/2017-11-20/sachs-war-of-the-rich-on-the-poor-is-astounding-video

(8) https://elpais.com/cultura/2018/03/06/babelia/1520352987_936609.html

(9)  https://baricada.org/2020/05/01/liniya-na-bednostta-2019/

(10) https://newrepublic.com/article/157129/next-pandemic-hiding-arctic-permafrost

(11)  http://www.nber.org/papers/w24587

(12)  http://www.nber.org/papers/w0364.pdf

(13)  https://voxeu.org/article/declining-worker-power-versus-rising-monopoly-power

(14)  https://www.epi.org/press/unions-decline-inequality-rises/

(15)  Списание „Ново време, брой 1-2, 2020 г.

(16)  https://baricada.org/2020/05/01/1may-lockdown/

(17)  https://baricada.org/2020/04/29/essential-workers-us/

(18) https://topnovini.bg/novini/763934-vavejdat-chasove-po-predpriemachestvo-v-burgaskite-uchilishta

(19)  http://podkrepa.org/wp-content/uploads/stanovishte_KT.pdf

(20)  http://spravedliva.bg/

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор