Иво Инджов е доцент по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново. Експерт е по политически комуникации. Работил е повече от 10 г. като журналист в регионални и национални печатни медии. 

БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА: МЕЖДУ МЕДИЙНАТА ДЕМОКРАЦИЯ И МЕДИЙНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ

Брой 7-8, юли-август 2020

Налице е висока концентрация на медийна собственост и на приходите от реклама, макар че Комисията за защита на конкуренцията не откриват такива проблеми. Пазарът все повече се капсулира в националните си граници, което е в интерес на местните медийни барони.

 


Неотдавна известният телевизионен журналист Милен Цветков беше убит от дрогиран млад шофьор в пътен инцидент. Смъртта на Цветков предизвика вълна от възмущение в социалните медии. Гражданите я асоциираха с неспособността и нежеланието на корумпираната система да спре вакханлията по пътищата. Същата онази система, която журналистът критикуваше с „ръбати“ въпроси, подбор на „неудобни“ събеседници и плуване срещу медийния мейнстрийм.

Месец преди да загине Цветков, той и Генка Шикерова започват да модерират авторското предаване „Алтернативата“ по слабо познатата ТВ1. Двамата са част от дузината журналисти, водещи на разследващи и публицистични предавания, освободени от проправителствената Нова тв преди и след продажбата ѝ от скандинавската MTG на братя Домусчиеви. С придобиването на „Нова Броудкастинг Груп“ и онлайн групата „Нет Инфо“ двамата крупни бизнесмени с интереси във фармацевтичния бизнес, морския транспорт, футбола („Лудогорец“) и др. станаха собственици на най-мощната медийна група в България. След промяната на собствеността ѝ тя провежда редакционна политика в подкрепа на управляващите. Единият от двамата братя Домусчиеви – Кирил, който е и председател на Конфедерацията на работодателите и индустриал­ците, демонстрира приятелски отношения с премиера и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. Тази симбиоза между бизнес, телевизия (плюс сайтове) и спортни зрелища, в съчетания с политически обвързаности, приближава българския медиен модел до италианския на Берлускони отпреди четвърт век.

30 години след началото на демократичните промени медиите у нас са свободни според конституцията и законите, но повечето от тях са оплетени в мрежи от политически, икономически и корпоративни зависимости. „България не помръдна от 111-о място по (не)свобода на медиите“1 в класацията на „Репортери без граници“ за 2020 г. За съпоставка – през 2006 г. отбеляза най-доброто си представяне, на 35 позиция. Макар че класацията на „Репортери без граници“ е критикувана за методологически дефицити2  и трябва да бъде възприемана само като ориентир, тя показва проблемите на страната такива, каквито са изтъквани многократно от български НПО, работещи в сферата на медиите, от СБЖ, университетски преподаватели и критични журналисти.

На фона на „много активния кръстоносен поход на властите срещу медиите“ в Южна Европа, констатиран от международната организация, в  България „опитът на ръководството на общественото радио да свали от ефир опитната журналистка и критик на правителството Силвия Великова изтъкна липсата на независимост на обществените медии в страната и хватката на някои политически лидери над редакционната им политика“. На сайта на „Репортери без граници“ се напомня и за: напускането на Миролюба Бенатова и Генка Шикерова от „Нова телевизия“ след придобиването ѝ от братя Домусчиеви; назначаването на Емил Кошлуков за генерален директор на БНТ и последвалата промяна на редакционната политика, станала видимо проправителствена; засилване на юридическия натиск към независими медии – от групата „Икономедиа“ („Капитал“ и „Дневник“) и сайта Bivol.bg. Неправителствената организация констатира за пореден път наличието на корупция и съдружие между медии, политици и олигарси, а крупният бизнесмен с разнородни бизнес интереси, депутат от ДПС и собственик на медии Делян Пеевски е посочен като „име, което символизира тази тенденция“3. Към тази нелицеприятна картина трябва да се добавят и нарасналите случаи на сплашване и физическо насилие над журналисти в България, за което „Репортери без граници“ често алармира.

Тревожното състояние на българските медии ще бъде анализирано по-подробно в настоящата статия с инструментариума на медийната наука и политологията. Основната ѝ цел е да отговори на въпроса защо продължава да се влошава положението на медиите. Техните зависимости ще бъдат изследвани:

1. Чрез опит за периодизиране на развитието на медийната система след 1989 г. на фона на дълбоките промени и катаклизми в обществото. Най-често анализът на проблемите на българските медии, вкл. научният, е ситуационен, ограничен във времето. Този подход разкрива динамиката на проблемите, но не позволява те да се видят в дълбочина, да се надник­не в предисторията им, за да се разберат по-добре днешните им измерения.

2. Ще бъдат разгледани и ключови проблеми на днешната медийна среда, които имат системно-структурен характер. Те ще бъдат анализирани в рамките на отношенията демокрация – капитализъм, с характерните за тях антагонизъм, но и неизбежно, поне на този етап, взаимодействие. Тези отношения не могат да бъдат разбрани, ако не се отчита  спецификата на българския капитализъм, при който се комбинират неолиберални подходи за свободния пазар с политически клиентелизъм и олигархични практики. Проблемите на медиите обикновено се разглеждат „на парче“, а  критичният им прочит е по либералните канони за ролята на медиите в демократичното общество. Подобен дискурс, в който се акцентира върху демокрацията, не учудва, защото „капитализъм“ е дума табу за мнозина политици и изследователи от средите на левицата.

Постиженията и дефектите на медийния преход

Българските медии не сбъднаха надеждите на гражданите в преломните години след 1989 г. да бъдат „четвърта власт“, „кучета пазачи на обществения интерес“, „мисионери на общественото мнение“. Те имат потенциал да контролират и коригират в много по-малка степен власт­имащите, отколкото е здравословно за една жизнена демокрация, защото не бяха автономен актьор, а неразделна част от противоречивия преход към демокрация и капитализъм. Българският медиен преход се вписва, макар и с някои специфични различия, в основните етапи на смяната на системата в бившите комунистически страни в Централна и Източна Европа.

При тази комплексна трансформация от държавен социализъм към демокрация, пазарна икономика и нови социокултурни модели бяха извървени и трите етапа на transition – политическия преход от авторитаризъм към демокрация през 70-80-те години на XX в.: либерализиране, демократизиране и консолидиране (на демокрацията). Той е изследван от Guillermo O`Donnel и Phillipe C. Schmitter (1986) по примера на Южна Америка и Южна Европа (Португалия, Испания, Гърция)4. Според голяма част от  българските изследователи „преходът“ към демокрация у нас, който е много повече от чисто политически промени (с тях дойде и дивият капитализъм, който познавахме само от литературната класика, от „другари“ станахме „господа“и т.н.), е приключил най-късно през 2007 г. Тогава страната се присъедини към ЕС, макар че изпълняваше само формално критериите за членство. Тези процеси съвпаднаха с  разгръщането на глобализацията, която направи от нашенците „граждани на света“;  нацията обаче продължава да бъде най-бедната и с най-високата степен на социално неравенство в ЕС. През последните години българската демокрация страда и от системно нарушаването на принципа на разделение на властите; погазват се нормите на правовата държава; ръст бележат популизмът и национализмът.

Според проучването на американската НПО „Фрийдъм хаус“ за състоянието на демокрацията през 2020 г. в 29 бивши социалистически страни България е „полуконсолидирана демокрация“ (от 2010 г. показателите ѝ почти неизменно се влошават). За целия регион на Източна Европа и бившия Съветски съюз е констатирано „падане на демократичната фасада“. „Тази година заслугата за поредното отслабване на демокрацията у нас е на два фактора – продължаващото унищожаване независимостта на медиите и намесата на ГЕРБ в изборния закон и финансирането на партиите“. Медиите в България страдат от „продължаващата консолидация на медийния сектор, политическата намеса в работата на обществения оператор и тормоза на критични журналисти от страна на прокуратурата и държавни служители“5 .

Що се отнася до медийната трансформация в Източна Европа, тя има много сходства с трите етапа на transition, както установяват J. H. Downing (1996) и W. L. Bennet (1998)6 . По-долу класическите три фази на медиен преход в бившите комунистически страни са представени през конкретния български опит. Прегледът позволява да се проследи какво се случва с идеята за „свобода на печата“ след 1989 г., но разбирана не само като свещен атрибут на либералната демокрация, а и в контекста на сложните отношения между демокрацията и капитализма:

P Демонополизация и децентрализиране на медиите: Медийното съдържание се интернационализира след десетилетия на информационен глад. В България се  възстановяват стари партийни вестници, забранени след 1944 г., създават се и нови. Двубоят между „Дума“ и „Демокрация“ е пример за яростна, но плуралистична публичност. На 26 април 1990 г. със заявката „да бъде орган на деловия човек“ започва да излиза частният седмичник „168 часа“. Той е предвестник на емблематичния всекидневник „24 часа“. В същото време държавата все още има монопол върху аудиовизуалните медии. Политическият сектор упражнява контрол върху медиите.

P Новото медийно законодателство: Провъзгласени са основните граждански свободи, като свободата на мнения, на информация и на медиите (в България залягат в Конституцията от 1991 г.). Пресата сякаш е всемогъща. Първата половина на 90-те години е бумът на частните радиостанции в България, които получават лицензи в условията на законов вакуум. Започва походът на т.нар. кабеларки – кабелните телевизии, които и до днес са най-използваната телевизионна платформа на българите.

Страната е една от последните от Източна Европа, в която e приет работещ Закон за радиото и телевизията (1998). С него се поставят демократични основи на системата на електронните медии: регулаторна рамка, дуалистичен модел (обществени и частни), като целта е да се стимулира конкуренцията помежду им. Като цяло ЗРТ и други закони, имащи отношение към работата на медиите, въплъщават добрите стандарти за гарантиране на медийната автономия и разнообразието в медийния сектор, характерни за страните от Западна Европа, към чиято общност България иска да се приобщи. Проблематично се оказва прилагането на законите, налице са и видими дефицити в някои от тях.

Въпреки напредъка, в началото на новия век се наблюдава бавно скъсване с авторитарните нагласи за контрол над публичната информация и неудобните журналисти. Под натиска на Съвета на Европа през пролетта на 2000 г. с промени в Наказателния кодекс наказанието „лишаване от свобода“ за обида и клевета е заменено с глоби. Те обаче са несъразмерно високи спрямо средното равнище на доходите в страната, вкл. журналистическите (могат да варират от 1000 до 15 000 лв. ). През 2000 г. е приет и модерен Закон за достъп до обществена информация. Въпреки че достъпът до информация по него значимо се подобрява и съпротивата на администрацията да го прилага е избледняла, съществуват сериозни спънки пред журналистите7. Десет години по-късно положението не е много по-различно.

През 2004 г. беше подписан и Етичният кодекс на българските медии. Той третира проблемите на журналистическата етика и професионалните стандарти в медиите в пет сфери: „Предоставяне на достоверна информация на обществото“, „Събиране и представяне на информация“, „Редакционна независимост“, „Взаимоотношения в медиите и между медиите“, „Обществен интерес“.

Журналистиката започва да се професионализира. Както и в първата фаза, медиите са не само свидетели на процесите в политиката и обществото, но и активни актьори на промяната. Формират се първите кълнове на демократична журналистическа култура, която изкристализира около идеята за независимост на медиите от държавата, без обаче журналистите да се лишават от политическите си пристрастия. Обикновено те подкрепят опозиционните движения – в България държавната БНТ бързо „посинява“. Създаденият покрай протестите срещу „цензурата“ в БНР „син“ форум „Свободно слово“ изиграва важна роля за отмяната през 1996 г. на ключови текстове от първия медиен закон, които дават възможност за пряка намеса на държавата в работата на БНТ и БНР.

P Влияние на икономическите фактори: през този период протичат усилени процеси на преструктуриране и консолидиране на медийната собственост с водещата роля на чуждестранни инвеститори. Те налагат нови, печеливши икономически и организационни модели, но рядко интервенират в редакционната политика. Това е нож с две остриета – от една страна, се гарантира редакционната автономия, което е рядко срещана на Балканите практика, но от друга, при характерните български условия главните редактори получават широк периметър за обслужване на частни и лични интереси, от който нерядко се възползват.

В България за начало на етапа може да се смята краят на 2000 г., когато bTV – част от News Corp. на медийния могул Рупърт Мърдок, започва да излъчва в национален обхват. Така се слага край на монопола на държавната БНТ. Три години по-късно „Нова телевизия“, също чуждестранна собственост, получава втория национален лиценз. Всъщност първият крупен чуждестранен инвеститор стъпва на българския медиен пазар още през втората половина на 90-те години в лицето на германската регионална вестникарска група WAZ, придобила „24 часа“ и „Труд“.

Разцветът на вестниците продължава до световната финансова и икономическа криза през 2008/2009 г. Тя удря силно рекламния пазар и в България. Тъй или иначе финансовата стабилност на много медии си остава под въпрос – проблем, който е крайно изострен понастоящем.

В края на първото десетилетие на новия век онлайн медиите заемат полагаемото им се място на пазара, постепенно набират скорост и социалните медии.

Отбелязани са успехи в демократизиране на информирането, медийното законодателство и развитие на журналистиката според новите професионални стандарти, но те имат неустойчив характер.

Чуждестранните инвеститори започват да се изтеглят от региона, когато печалбите им започват чувствително да намаляват. Първата знакова група, която си тръгва от България през 2010 г., е WAZ. Сега я напуска и последният значим чуждестранен инвеститор – американската CMЕ (контролирана от комуникационния гигант AT&T), собственик на Би Ти Ви. Тя е в процес на финализиране на продажбата на телевизиите си в Централна и Източна Европа на чешкия милиардер Петр Келнер. Голямата въпросителна при тази продажба е дали при новия, източноевропейски инвеститор ще се запази сравнително обективният и дори леко опозиционен облик на новините и актуалните предавания на една от двете водещи частни телевизии в България, или тя ще последва съдбата на Нова тв след придобиването ѝ от братя Домусчиеви.

Сходна периодизация на медийния преход в България, но с акцент върху медийния пазар прави и Георги Лозанов8. Според него за четвърт век след 1989 г. той е преминал през три периода: от „романтиката по свободната преса“ през „пазарния период“ до „корпоративния“, без помежду им да има ясна граница. Важни за настоящия анализ са следните разсъждения на автора: за първия етап: „Още не знаехме, че свободата на мненията сама по себе си не е гаранция за независимостта на медиите и за качеството на журналистика“; за втория етап: „Печалбата стана легитимна цел в сектора и бе специално записана в новоприетия закон за електронните медии… Пазарът въпреки големите надежди, вложени в него, на свой ред също се е оказал слаба гаранция за качествена журналистика и независими медии“; за третия етап: „Той може да бъде определен като корпоративен и започна с трансформации в собствеността и оттеглянето на големи външни инвеститори вследствие на кризата. Създаде се своеобразна финансова клаустрофобия, опираща до натрупаните през прехода капитали с тяхната морално спорна генеалогия, съчетана с алчност за медийно влияние и публичен реванш“.

На свой ред медийният изследовател Орлин Спасов9 призовава да се „анализират ефектите на медийния капитализъм, които в България постепенно ограничиха възможностите за разгръщане на медийната демокрация. Българският вариант на медиен капитализъм включва действието на многобройни извънпазарни фактори и грубата доминация на частни интереси над обществените. Именно това ерозира медийната практика и прави възможен почти тоталния контрол върху нея“. Спасов отбелязва, че важните решения за политиките на медиите в голяма част от случаите се вземат извън самите тях. Това влияе и върху характера на журналистиката: „В много медии тя се практикува повече като вид „услуга“ и така лесно губи идеалните си мотиви“.

Само в медийния капитализъм ли обаче се коренят проблемите на българските медии? Част от тях не са ли заложени и в компромисите и лимитите на медийната демокрация? В следващата част ще се опитам да отговоря на тези въпроси и да анализирам по-задълбочено взаимовръзката между демокрация и пазар в медийната сфера.

Дефектите на медийната демокрация
и медийния капитализъм

През първото десетилетие на новия век България формално вече е медийна демокрация с всички нейни атрибути, описани по-горе. Тя обаче има и сериозни дефекти. Някои от тях, например сериозни пропуски в медийното законодателство, най-вероятно са резултат от желанието на политиците да стимулират с либерален подход развитието на медийния пазар. На практика обаче законодателството го деформира в полза на големите чуждестранни компании и местните олигарси и в ущърб на по-малките участници и потребителите. Ето и три примера10:

 ● В Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) от 2008 г. „господстващото положение“ (чл. 20) е формулирано твърде обтекаемо. Така ЗРТ оставя вратички за концентрация на собственост;

● В ЗРТ и други закони не са предвидени превантивни мерки срещу т.нар. mediacross-ownership, т.е. срещу сливането на фирми от сферата на електронните медии с фирми от областта на печатните и онлайн медиите. Липсата на ограничения направи възможни радиобизнеса на „Би Ти Ви Медиа Груп“ и онлайн експанзията на „Нова Броудкастинг Груп“;

● Емблематични са и поправките в ЗРТ (отпадането на два текста от чл. 105) през 2010 г., които премахнаха ограниченията рекламни агенции или собствениците им да придобиват радио- и телевизонни оператори (така се легитимира миноритарният дял на рекламния бос Красимир Гергов в Би Ти Ви).

Медийната саморегулация пък девалвира чрез обявяването на втори етичен кодекс, който увенча разделението в журналистическата общност. През 2014 г. беше огласен Професионално-етичен кодекс на медиите от Българския медиен съюз на „кръга Пеевски“11 . В този съюз членуват по-голяма част от вестниците и сайтовете. „Алтернативният“ кодекс, който силно наподобява кодекса от 2004 г., продължава да няма широка гражданственост и не е известно да е изграден устойчив институционален механизъм за работа с него в практиката.

В практическия фалит на паралелната медийна саморегулация се оглежда негативната роля на „модела Пеевски“. От 10 години неговите вестници „Телеграф“, „Монитор“ и „Политика“ подкрепят премиера Борисов и ГЕРБ, макар че Пеевски е депутат от формално опозиционна партия, като същевременно охулват и очернят критиците на управляващите и на собственика си. В различни медийни публикации името му се свързва и с контрол върху редица други медии, както и с почти монополно присъствие на пазара за разпространение на печатни издания (до началото на 2020 г.). Тези явления са в пълно противоречие с либералния идеал за свободен (медиен) пазар, функциониращ на принципа на честната конкуренция. Представата за такъв пазар е интегрална част от идеята за свобода на медиите: наред с плурализма на медийната среда и създаването на демократично медийно законодателство.

В реалността обаче, както смятат под една или друга форма Лозанов и Спасов, противоречията между медийната демокрация и медийния капитализъм са трудно преодолими. Те могат да бъдат разглеждани като израз на базовите противоречия между демокрация и капитализъм, което се наблюдава не само в България и Източна Европа, но и във всички либерални демокрации.

„Капитализмът не е демократичен, демокрацията не е капиталистическа. Логиките на двете се различават и са в напрежение помежду си“, счита германският социален историк Jürgen Kocka12. При капитализма има неравномерно разпределени права на собственост и стремеж към печалба, докато демокрацията означава равни граждански права, както и дебати, компромиси и решения на мнозинството. Въпреки напреженията помежду им, те се нуждаят един от друг, счита Kocka. Авторът обръща внимание и на ролята на социалната държава в Германия от ХIХ век насам, която е от „съществено значение за всяка продуктивна връзка“ помежду им.

В България обаче социалната държава е слаба. Тя няма как да бъде буфер срещу задълбочаващото се социалното неравенство, слабостта ѝ оставя ясен отпечатък и в медийната сфера. В страни като скандинавските, Германия, Австрия и Швейцария и др., чийто медиен модел Hallin и Mancini класифицират като „демократично-корпоративен“13, философия­та и практиките на силната социална държава, устойчивите механизми на договаряне между основните групи в обществото и консенсусната политическа култура намират отражение в модела на автономните от политиката и финансово независими от държавата обществени медии14. В България обществените БНТ и БНР са почти изцяло на държавна издръжка, която е важна предпоставка за зависимост от управляващите. Тя се реализира и по линия на избора на генералните им директори от формално независимия надзорен орган – СЕМ, чиито членове се оказаха лесно податливи на политически натиск. През последните години най-вече БНТ провежда проправителствена редакционна политика, а с ниската си гледаемост, която не надхвърля 4 ‒ 6 % пазарен дял15, няма как да изпълнява вменените ѝ от закона обществени функции.

За разлика от развитите медийни демокрации в Западна Европа, където  обществените медии все още имат силни позиции въпреки настъплението на интернет, в България те се превръщат във второстепенни играчи на пазар, регулиран с политическа избирателност и завладян от корпоративни и олигархични интереси. В следващите редове ще бъдат посочени някои от дефектите на този медиен пазар:

P Медийната концентрация по примера на телевизията: през последните години гледаемостта на каналите от двете най-големи телевизионни групи – на Би Ти Ви и Нова тв, е около 60%16. Доминацията на двата частни гиганта е още по-значима, ако се вземат предвид приходите от реклама. Пазарният дял (бруто) на „Би Ти Ви Медиа Груп“ през първата половина на 2019 г. например възлиза на 47%, а на „Нова Броудкастинг груп“ е 37 процента. За съпоставка –делът на БНТ достига само около 1%. Размерът на целия рекламен пазар (нетна инвестиция) през 2018 г. е 415 млн. лв.17 Рекламните обеми са 4–5 пъти по-големи (от тях обаче се вадят отстъпките, бартерите, авторекламата и т.н.). Като се има предвид, че на телевизионния пазар оперират и чуждестранни оператори, за останалите български участ­ници остават скромни приходи, а най-често – трохи.

P Медийните барони: голямата пазарна мощ на групата на Нова тв и сателитната ѝ онлайн група „Нет Инфо“ я превърнаха в примамлив обект на желанието. Най-вероятно новите ѝ собственици, най-вече Кирил Домусчиев, който е по-известният от двамата братя, както и Пеевски, не обичат да ги наричат „олигарси“. Те обаче могат да бъдат определени като много специфичен български вариант на известните от англосаксонска журналистика „медийни барони“. Според канадския медиен експерт David Taras медийният барон е „могъщ собственик на медии, който се вижда отчасти като бизнесмен, отчасти като публицист и отчасти като политик. Влиянието на медийните барони не се дължи на факта, че те упражняват търговски натиск върху редакциите си… Те купуваха вестници и телевизионни канали само защото са пламенни политически бойци“18.

Медийните барони в Източна Европа са ново явление, те са агресивни, а публицистичният ангажимент им е чужд, но се превърнаха в запазена марка на посткомунистическите общества. Ролята им в региона нарасна след оттеглянето на западните инвеститори. В България Пеевски стана нещо като господар в сянка на вестникарския пазар, след като германската група WAZ напусна страната през 2010 г. Домусчиев отскоро е основен играч на телевизионния пазар, след като си тръгна скандинавската MTG.

P Държавата – основен благодетел на медиите: в България медиите все още се финансират най-много от реклама, но пазарът се свива чувствително след всяка по-сериозна криза (световната финансова и икономическа – 2008/2009 г., коронавирус пандемията – 2020 г.), а рекламата и малките обяви все повече мигрират в интернет, най-вече в социалните медии. Най-големият потърпевш от тези процеси е пресата, чиито тиражи и без това са се сгромолясали драстично, и тя оцелява чрез непазарни и често нелегитимни източници на финансиране.

Друг важен източник на финансиране за медиите е държавният бюджет. За 2017 г. за БНТ, БНР и БТА бяха предвидени над 110 млн. лв. целеви субсидии. За сравнение – нетните рекламни приходи във всички телевизионни- и радиооператори през 2018 г. са само два пъти и половина по-големи (260 млн. лв.; много малка част отива в обществените медии). Същевременно „нарасна значението на скритото финансиране на медии от държавата. То става по линия назадължителното популяризиране на оперативните програми, реализирани със средства от ЕС, участието на медии в обществени поръчки и медийните партньорства на общините. Разпределянето на средствата за медии по тези дейности е непрозрачно и се извършва по неясни критерии“19.

През 2016 г. журналистката Весислава Антонова от „Капитал“ изчисли, че през последните години държавата е плащала между 11 и 30 млн. лв. годишно за закупуване на програмно време в телевизии и радиа с цел популяризиране на европроектите, което я превръща в един от най-големите рекламодатели20. Особено проблематично е финансирането, респ. оцеляването на регионалните медии. След колапса на рекламния пазар вследствие на коронавирус кризата те разчитат почти изцяло на порочните договори за медийни услуги с общините. Така властта продължава да си купува безпрепятствено медийно благоразположение на сравнително ниска цена.

В заключение се налага изводът, че българският медиен пазар е малък, но не само като пространствени измерения. Изнесените по-горе данни илюстрират слабостта на рекламата и нарастващото значение на държавното финансиране на медиите. И двете дадености не допринасят за устойчивото развитие на свободни и независими медии. В България е налице и висока концентрация на медийна собственост, както и на приходите от реклама,  макар че периодичните анализи на КЗК не откриват такива проблеми. Освен това пазарът все повече се капсулира в националните си граници, което е в интерес на местните медийни барони.

Тези негови пороци реабилитират значението на медийната демокрация като водещ вектор за развитието на българските медии, въпреки доказаната ѝ уязвимост, както и на самата демокрация.

 

1 Вж. едноименната статия на Петър Карабоев в „Дневник“, 21 април 2020 г., https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/04/21/4056892_bulgariia_ne_pomrudna_ot_111-o_miasto_po_svoboda_na/#_=_ (5.07.2020).

2 Вж. например статията на Иво Инджов „Светлосенките на световните медийни класации. Пеевски още ли е най-големият проблем за свободата на медиите в България?“, „Маргиналия“,
9 май 2018, https://www.marginalia.bg/aktsent/ivo-indzhov-svetlosenkite-na-svetovnite-medijni-klasatsii-peevski-oshte-li-e-naj-golemiyat-problem-za-svobodata-na-mediite-v-balgariya/(6.07.2020).

3 Вж. бел. под линия 1.

4 За периодизацията вж. O`Donnel, Guillermo/Schmitter, Phillipe C. (1986): Transitions from Authoritarian Rule, Vol. 4: Tentative Conclusions about Uncertain Democracies. Baltimore/London.

5 Вж. статията на Петър Карабоев „Демокрацията в България още отстъпва заради контролиране на медии и избори“, „Дневник“, 7 май 2020, https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/05/07/4063506_demokraciiata_v_bulgariia_oshte_otstupva_zaradi/(5.07.2020).

6 Цит. по: Thomaß, Barbara (2001): Kommunikations wissenschaftliche Über legungen zur Rolle der Medien in Transformations gesellschaft, в: Thomaß, Barbara/Tzankoff, Michaela (Hrsg.) (2001): Medien und Transformation in Osteuropa, 1. Auflage. Wiesbaden, S. 44.

7 Вж. Жулева, Гергана/Кашъмов, Александър/Павлова, Дарина и др. (2010): Състоянието на достъпа до информация в България – 2009, Програма „Достъп до информация“, с. 5 http://static.aip-bg.org//publications/ann_rep_bg/report09_bg.pdf(6.07.2020).

8 Вж. Лозанов, Георги (2014): Трите периода на българските медии, „Дневник“,
29 декември, https://www.capital.bg/k_2014_2015/predi_25_godini/2014/12/29/2444429_trite_perioda_na_bulgarskite_medii/(6.07.2020).

9 Вж. онлайн интервю на Иво Инджов с Орлин Спасов, направено на  1 юни 2020 г., в рамките на проекта „Медийната система и журналистическата култура в България (Изследване в светлината на трите модела за отношенията  медии – политика на Халин и Манчини). Проектът се реализира от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и е финансиран от Фонд „Научни изследвания“.

10 Вж. обзора в: Инджов, Иво (2017): Медийно право, в: Рус-Мол/Инджов, Иво: Журналистиката – учебник и наръчник, София: „Изток-Запад“, 395-396.

11 Вж. статията „Медийният съюз на кръга „Пеевски“ огласи етичен кодекс, забраняващ лъжи и заблуда“, „Медиапул“, 20 януари 2014, http://www.mediapool.bg/mediyniyat-sayuz-na-kraga-peevski-oglasi-etichen-kodekszabranyavasht-lazhi-i-zabluda-news215815.html (6.07.2020).

12 Вж. статията на Jürgen Kocka „Kapitalismus und Demokratie: Warum sie einander brauchen“, „Tagesspiegel“, 23 September 2019, https://www.tagesspiegel.de/politik/kapitalismus-und-demokratie-warum-sie-einander-brauchen/25044820.html (7.07.2020).

13 Вж. Hallin, Daniel C./Mancini, Paolo (2004):Comparing Media Systems: Three Models of Media and Politics. CambridgeUniversityPress.

14 Те се финансират основно от такси за радио и телевизия, плащани от всяко домакинство, които не постъпват в държавния бюджет; през последните години тенденцията е за замяна на таксите със специален данък „Радио и телевизия“.

15 Източник: Nielsen Admosphere.

16 Вж. бел. под линия 15.

17 Всички данни са цитирани в: Indzhov, Ivo(2020): Bulgarian public service media under threat, Еuropean Journalism Observatory, January 7, 2020, https://en.ejo.ch/media-politics/press-freedom/bulgarian-public-service-media-under-threat (5.07.2020).

18 Kuś, Michal/Russ-Mohl, Stephan/Szynol, Adam (2013): Die Rückkehr der Medienbarone, European Journalism Observatory, 13.August 2013, https://de.ejo-online.eu/redaktion-oekonomie/medienokonomie/medienbarone (6.07.2020).

19 Вж. Рус-Мол/Инджов, Иво: Журналистиката – учебник и наръчник, София: „Изток-Запад“, с. 312-313.

20 Вж. бел. под линия 19.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор