Анко Иванов е доктор по философия

 

 

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ПО ГОРЕЩАТА ТЕМА ЗА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 Г.

Брой 7-8, юли-август 2020

 Всички историци изследователи са съгласни, че в България от 1923 г. се води жестока гражданска война. Жертвите са и от двете страни на барикадата. Проблемът за убитите без съд и присъда има юридическа и морална страна.

 


Доказана истина е, че след Девети септември 1944 г. са избити без съд и присъда лица с тежки престъпни деяния срещу антифашисткото движение. Това е било незаконна разправа на възмездие, на отмъщение за извършените от тях престъпления.

Убийствата без съд и присъда имат два върхови момента. Първият са убийства непосредствено след Девети септември 1944 г., когато главно по селата партизани извършват незаконна самораз­права срещу кметове, секретар-бирници, полицаи и други, участвали лично в издевателства и убийства на техни бащи, братя и сестри и други близки. В края на септември и през октомври 1944 г. са допуснати убийства без съд и присъда главно в София и по-големите градове на лица от средния и висшия държавен полицейски и политически апарат. Това се извършва с мълчаливото съгласие от милиционерски началници или местни представители на новата отечественофронтовска власт.

Тази статия не си поставя цел да даде точния брой на убитите без съд и присъда, макар че анализът на двата документа, които проучихме, ни дават по-категорични цифри. Главната цел на статията е да отхвърлят невероятно завишените цифри на убитите след Девети септември в България, достигащи до фантазия, да оспори наложилите се в радио, телевизия, вестници, интернет, книги, статии и филми и други форми на информиране на общественото пространство цифри за 20 и повече хиляди убити като груба фалшификация на историята.

Нужно е да се направи едно уточняване от принципен характер. Много автори поставят знак на равенство между безследно изчезнали и убити без съд и присъда. Това е тенденциозно и невярно – убитите без съд и присъда влизат в броя на безследно изчезналите. Терминът „безследно изчезнали“ е много по-широк. В него се включват: лица, избягали зад граница; убитите без съд и присъда в България; разстреляни в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия и др. Това ще се поясни по-долу.

Позициите по въпроса

В българската историческа наука няма специални изследвания за броя на убитите без съд и присъда след Девети септември 1944 г. Много заключения се основават на непълни и частични сведения и факти, които се тълкуват тенденциозно. В научната литература се очертават два твърде отдалечени полюса за броя на убитите без съд и присъда.

Много автори приемат твърде завишен брой. Един от изтъкнатите изследователи на този период е Мито Исусов. Той посочва цифрата 18 000. По време на работата си над книгата „Последните дни на Трайчо Костов“, в разговори с дейци от този период той получава устни тенденциозни и произволни сведения за голям брой убити непосредствено след Девети септември 1944 г.1 В полемична статия „Спирала на терора“2, на обвиненията, че не е отразил в книгата си политическия терор непосредствено след Девети септември, той използва тази цифра. В нея обаче включва и броя на разстреляните офицери и сержанти при изтеглянето на българските войскови части от Беломорска Тракия, Сърбия и Македония.

Фактът, че в нито една от следващите си книги ‒ „Сталин и България“3 и особено изследването „Политическият живот в България 1944-1948 г.“4, което засяга събитията непосредствено след Девети септември, не използва тази цифра, показва, че той се съмнява в нейната истинност.

Под влияние на неговия авторитет много автори приемат високи цифри за убитите без съд и присъда. Според Л. Огнянов те са 20 0005. Георги Марков приема 18 хиляди6 и други.

Най-краен е проф. Диню Шарланов. В своите съчинения „Комунизмът в България“ и „История на комунизма в България“ той използва всички възможни средства – тенденциозно тълкуване на документи и фак­ти, за да убеди читателя, че през този период са избити 26 850 души7. Той си позволява това, понеже през ученическите си години е активен член на фашистката младежка организация „Бранник“, при социализма се издига до професор по История на БКП, а след 1989 г. е сред най-яростните антикомунисти.

Има професионални историци, които също нямат специални изследвания по темата, но приемат далеч по-нисък брой на убитите без съд и присъда: Добри Желев8 – 625 души; Н. Недев9 – 1700-1800 души; Д. Даскалов10 – по-малко от 1572 души. Последният автор пръв насочи вниманието към извода, че броят на убитите без съд и присъда в България трябва да се търси в неизпълнените смъртни присъди по отчета на Г. Петров, с които се узаконяват незаконни убийства.

В историческата литература и досега намира място крайно завишената цифра от 20-25 хил. убити без съд и присъда. Тя почти се превърна в доказана историческа истина. Преса, радио, телевизия, интернет сайтове и Фейсбук, т.е. всички информационни средства, я цитират. В Народното събрание служи като основно средство срещу политическите опоненти. По нареждане на държавните органи (Министерство на науката и образованието) бе вкарана и в учебниците по история за средното образование.

В архива на Института за изследване на близкото минало има два ръкописа от Георги Зеленгора, в които се обобщават резултатите от направеното от него по поръчка на института проучване за безследно изчезналите след Девети септември. Там той в разрез с очевидния резултат от изследването прави предположение, че безследно изчезналите убити без съд и присъда са около 5 000 души11.

Неотдавна излезе от печат книгата на Ал. Везенков „9 септември 1944 г.“. В нея авторът прави опит за по-обективен анализ, като съпоставя броя на убитите без съд и присъда и жертвите на антифашистката борба. Макар че използва резултатите от изследването на Института за изследване на близкото минало, и той по предположение дава цифрата над 4000 и под 7000 жертви12.

***

Както посочихме в началото, историческата истина е, че непосредствено след Девети септември 1944 г. са допуснати редица незаконни убийства на хора. За доказателство на тази теза могат да се посочат различни източници.

Директорът на Държавната сигурност непосредствено след Девети септември 1944 г. Стефан Богданов в спомените си пише, че са извършени немалко беззаконни убийства, без съд и присъда. Той не визира брой, но става ясно, че са разстреляни доста хора13.

Руси Христозов, който от ноември 1944 г. е Директор на Народната милиция, също потвърждава този факт. „Десетина дни след Девети септември, пише той, беше време, в което народът сам управляваше и наказваше убийците“14.

Но нито Стефан Богданов, нито Руси Христозов се ангажира с някакъв брой на убити без съд и присъда след Девети септември.

Сведение за разстрелите в София, само по преразкази на други лица, без да е непосредствен свидетел, дава и друг деец от Държавна сигурност – Димитър Иванов. В своите спомени той съобщава, че в Държавна сигурност дълго време са се носели слухове за действия на две екзекуторски групи, водени от Мирчо Спасов и Лев Главинчев, които по своя инициатива са извеждали арестувани вън от града и са ги разстрелвали15.

Друг активен участник от този период е П. Семерджиев (по-късно разкрит като агент провокатор и избягал зад граница). Той пише, че като секретар на Околийския комитет на БРП (к) в Сливен е получил нареждане от центъра (устно чрез свой познат) да бъдат разстреляни двама ‒ трима висши командири от гарнизона, проявили най-голяма жестокост към нелегалните. Семерджиев обаче не съобщава за действия на „наказателни тройки“ в Сливен. Той пише също, но не като очевидец, че от двора на Дирекцията на милицията в сградата на Лъвов мост (София) всяка вечер са натоварвани в камионетки арестанти и са отправяни за разстрел16.

Има и един неоспорим документ за тези събития. В Плевен на 6 октомври 1944 г. от ареста са изведени 6 души (областният управител, редакторът на вестник „Северно ехо“ и др.). При разстрела поради неопитност на наказателната група са убити само двама. Трима избягват. Редакторът на „Северно ехо“ също се спасява, но по-късно е заловен и разстрелян17.

Незаконните убийства след Девети септември се признават и от отговорни партийни дейци. В писмо до Георги Димитров от 18 октомври 1944 г. Вълко Червенков пише че е извършена „революционна чистка“ през последните две недели и „чисто и просто една голяма част от арестуваните са избити“18. Трайчо Костов в писмо до Георги Димитров от 26 октомври съобщава за „негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки“19.

За допуснати беззакония след Девети септември се признава и от Министерството на вътрешните работи и Дирекцията на милицията. На общо заседание на 16 ноември 1944 г., ръководено от Трайчо Костов, се посочват случаи на безотговорни действия от средния ръководен състав на милицията. Когато потърсват арестувани отговорни лица от бившата Държавна сигурност за разпит, се оказва, че са разстреляни20.

Неверни са твърденията обаче, че убийствата без съд и присъда след Девети септември 1944 г. са направлявани и ръководени от Централния комитет на Комунистическата партия. Тук става въпрос за безотговорни действия на отделни лица от Дирекция на милицията. На същото заседание на 16 ноември 1944 г. се отправят остри критики за нарушения на законността. Раденко Видински (Директор на милицията през септември 1944 г.) се оправдава, че подчинените му „не го слушат“ и „всичко вършат на своя глава“. В това има известна истина. Дирекцията на милицията се рекрутира основно от партизани, политзатворници и ремсисти. Част от тях са заредени с хъс за разплата, за наказание на убийците на техните семейства, и извършват самоволни действия.

Отделни отговорни дейци на Комунистическата партия са имали информация за извършващите се беззакония. Но не са предприели бързи и решителни мерки за тяхното спиране. Въпреки че има редица решения и препоръки да се спрат убийствата, те продължават. С чувство за научна съвест трябва да се подчертае, че няма нито едно указание от Централния комитет на БРП (к), от министъра на вътрешните работи, с пряк или косвен призив за незаконна разправа с арестуваните.

На 7 октомври 1944 г. е издадена заповед  от Дирекцията на милицията за „забрана на произволни действия и строго спазване на законноста“21.

На 8 октомври Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва, че „на революционната чистка слагаме край“22.

На националната конференция на министерството на вътрешните работи министърът Антон Югов нарежда органите на реда строго да спазват законите23.

На 20 октомври 1944 г. Политбюро на ЦК на БРП (к), след като констатира самоволни действия на милиционери, гвардейци на комитети на Отечествения фронт и някои партизани за задържането на хора и изчезването им“24, настоява за спиране на беззаконията. На 25 октомври на заседание на Политбюро се взема решение за решителна борба срещу нарушаване на законите25.

Георги Димитров изцяло подкрепя борбата срещу беззаконията. В радиограма до Тр. Костов от 2 ноември1944 г. той пише: „С вашата рязка постановка по въпроса за прекратяване на партизанските методи в управлението на страната и стопанския живот съм напълно съгласен“26. Безотговорните действия за отмъщение, за разплата не са политическа цел на новата власт.

Отговорността на ръководството на Комунистическата партия за допуснатите убийства без съд и присъда, очевидно се състои в това, че забавя, не слага навреме и решително край на извършващите се беззакония.

 ***

Проблемът, който разглежда настоящата статия, не е дали са извършвани беззакония или не! Става въпрос за мащабите на тези беззакония, за броя на убитите без съд и присъда. Нашата цел е чрез анализ на два важни документа да потърсим реално броя на убитите без съд и присъда, да се доближим до историческата истина по този въпрос.

Какво разкрива отчетът на Главния обвинител Георги Петров?
(Неизпълнените смъртни присъди)

Съществува първокласен документ, който ни води към истината за убитите без съд и присъда след Девети септември 1944 г. Това е справката към отчета на Главния обвинител в Народния съд Георги Петров до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г.27. От сведенията, които дава Главният обвинител могат да се направят важни изводи:

От всички съдебни процеси по Народния съд в страната са произнесени 2618 смъртни присъди. От тях изпълнените смъртни присъди са 1046. Това означава, че 1572 смъртни присъди не са изпълнени. В тази цифра 1572 трябва да се търсят убитите без съд и присъда. Г. Петров е дал указания убитите без съд и присъда след Девети септември 1944 г., които имат престъпления срещу антифашисткото движение, да получат смъртни присъди.

Георги Петров е ерудиран и опитен юрист, уважаващ закона, и е наредил узаконяване на избитите лица без съд и присъда. Той добре е разбирал тежестта на допуснатите нарушения на закона и е решил да облече в законна форма извършените правни нарушения.

Броят на неизпълнените присъди е 1572. От тях трябва да се извадят отменените по решение на Върховния касационнен съд. Само с едно решение на Министерския съвет са помилвани 40 души. Остават около 1500 неизпълнени смъртни присъди.

В тази цифра се включват лица с тежки престъпни деяния:

самоубили се непосредствено след Девети септември 1944 г.;

избягали зад граница;

разстреляни от гръцките и югославските партизани;

пленени или предали се на германското командване по време на първата и втората фаза на Отечествената война 1944‒1945 г.

Като се изключат посочените лица с най-тежки престъпления, които са узаконени със смъртна присъда, ще се доближим до реалния брой на убитите без съд и присъда непосредствено след Девети септември 1944 г.

Извадка от справката на Главния обвинител Г. Петров по централните военни процеси показва големият брой на неизпълнени смъртни присъди от висшия ешелон на профашистката власт.

По двата процеса срещу висши полицейски началници неизпълнените присъди са за 36 души, част от тях са убити, а други са изчезнали зад граница. По процеса срещу най-горния слой на журналистите, възхваляващи германския Райх, 16 души са избягали зад граница. По гестаповския съдебен процес 18 души са изведени зад граница. По съдебния процес срещу висшите съдии с тежки престъпления срещу антифашисткото движение 18 са или убити без съд и присъда, или са избягали зад граница. Ако се сумират непълните данни по централните съдебни процеси, се вижда, че 125 души от висшия държавен и репресивен апарат с неизпълнени смъртни присъди са или избити предварително, или са избягали зад граница и получили задочни смъртни присъди.

Непосредствено след Девети септември 1944 г. профашисткият елит в София и в по-големите градове е обхванат от треска за емиграция. Много бивши министри, депутати, политически лица бягат предимно към Виена. В този град се създава задгранично фашистко правителство на Ал. Цанков (лидер на фашисткото Народно социално движение). Като министри в него влизат Асен Кантарджиев (водач на фашистката организация „Ратничество за напредъка на българщината“), Асен Цанков (Народно социално движение), Христо Статев, Иван Рогозаров (от Съюза на българските национални легиони), Иван Костов28, а се самоубиват бившите министри Васил Радославов, Иван Попов, Славейко Василев и др. Във Виена отиват и бившият министър Петър Габровски , проф. Л. Владикин, водачът на Легиона Иван Дочев. Проф. Славчо Загоров е интерниран от немците в Бавария и др.

Към Германия потеглят агентите на Гестапо. Германското посолство и лично посланик Бекерле  дни преди Девети септември 1944 г. извеждат своите хора от България. Както се вижда от справката на Главния обвинител Г. Петров, 18 души са безследно изчезнали.

Висшият полицейски състав бяга към Турция. Натам тръгва и полицейското ръководство – Никола Гешев (шеф на Отделение „А“, отдел за борба с нелегалните и антифашисткото движение), Любен Димитров – негов заместник, Андрей Праматаров (началник Отделение „Б“, външно разузнаване). От 22 групови началници от дирекция на полицията 17 успяват да пресекат границата и следите им се губят. Никола Гешев и Л. Димитров според една от версиите при с. Куклен попадат на засада и са убити29.

Висшият военен състав също понася загуби. Още непосредствено след Девети септември някои генерали, командири на армии и военни части и висши офицери, активно участвали в борбата срещу нелегалното антифашистко движение, пред перспективата за разплата и възмездие се самоубиват. Сред тях са командирът на Пета армия ген. Кочо Стоянов, началникът на полицията Сава Куцаров и др. Те получават смъртни присъди от Народния съд. Много офицери с тежки престъпления се укриват в казармите. Според достоверни данни 687 офицери не излизат от поделенията, за да не бъдат арестувани30.

От прегледа на справката към Отчета на Г. Петров по области се вижда известно различие в броя на неизпълнените присъди. В някои области той е твърде висок: в София и Софийска област ‒ 449, в Плевен и Плевенска област ‒ 265, Пловдив и Пловдивска област ‒ 157. В други области е далеч по-нисък: в Русе и Русенска област ‒ 47, Горна Джумая (сега Благоевград) и Горноджумайска област ‒ 55. Това потвърждава констатацията, че където е най-силно партизанското движение, там възмездието и отплатата за избитите партизани и ятаци са твърде високи.

Справката към Отчета на Г. Петров до ЦК на БРП (к) води към няколко извода.

Убитите без съд и присъда непосредствено след Девети септември 1944 г. в страната и вън от нея – лица с тежки престъпления срещу антифашисткото движение, чрез Народния съд получават законно присъди. Останалите верни на Третия Райх избягали в чужбина лица с доказани престъпления получават задочни смъртни присъди. Отначало политическите лица около Ал. Цанков се водят за безследно изчезнали. Когато става известно участието им във фашисткото правителство на Цанков и тяхната дейност срещу властта на Отечествения фронт, с отделна присъда 9 души са осъдени на смърт (Ал. Цанков, А. Кантарджиев, Ив. Рогозаров, Н. Костов, Н. Жеков, Кр. Митаков, Сл. Загоров, Ив. Петров, Т. Жеков)31.

От справката на Главния обвинител може да се твърди, че разстреляните без съд и присъда не са повече от 1500 души. Като се има предвид, че в този брой са включени и узаконени смъртни присъди на избягали зад граница. Твърденията на някои автори, че справката по отчета на Г. Петров не може да бъде източник на истината за убитите без съд и присъда, могат да бъдат оспорени.

Безследно изчезнали
по обявите в Държавен вестник

В историческата литература остава без внимание и коментар един важен източник с изключителна документална стойност. В Държавен вестник са публикувани молби от общински съвети и частни лица за съдебно признаване на безследно изчезнали.

Със закон, публикуван в Държавен вестник (бр. 100 от 17 май 1944 г.) и разширен с допълнително тълкуване (бр. 224 от 12 октомври 1944 г.), се урежда унаследяването на имоти и имущество на лица в неизвестност след въздушните бомбардировки 1943 ‒ 1944 г., антифашистката борба (1941‒1944) и Отечествената война (1944 ‒ 1945). Законът се отнася и за лицата, безследно изчезнали след Девети септември 1944 г. Молбите се подават до прокурора, който след разследване ги представя за решение в съда.

Авторите по темата, съзнателно или не, отбягват да коментират броя  на безследно изчезналите по този важен източник с мотива, че не за всички безследно изчезнали са подадени молби. Дори и да се приеме този мотив, то необявените безследно изчезнали са твърде малко. Тук става въпрос за материални права и почти всички заинтересовани са подали молби.

Първото изследване на безследно изчезналите след Девети септември 1944 г. по Държавен вестник извършва полк. Ангел Топкарев. Като работещ в МВР той получава през 1982 г. задачата да изготви списъци на безследно изчезналите със смъртни присъди в цялата страна. Основен източник на проучването е Държавен вестник в годините 1945 ‒ 1948. Той съставя списъци поименно за градове и райони. Тетрадката на полк. Топкарев се съхранява в архива на МВР (без номер). За нашият анализ използвахме последния работен вариант на тетрадката, който се съхранява в личния архив на полк. Ан. Топкарев.

От списъците по градове и райони за цялата страна от тетрадката на Топкарев се сумира броят на безследно изчезналите – 2872 души. Това са имената на безследно изчезналите през войните (1912 ‒ 1918), по време на антифашистката борба (1941 ‒ 1942), през Отечествената война (1944 ‒ 1945) и лицата в неизвестност след Девети септември 1944 г. След като от общия брой 2872 се извади броят на безследно изчезналите през други периоди, остават 1900 имена в неизвестност след Девети септември 1944 г.

Особен интерес представляват имената на безследно изчезналите през септември и октомври 1944 г. От сумираните сведения по градове и райони се вижда, че в цялата страна през септември1944 г. безследно изчезналите са 1149 души, а през октомври – 585 души. За цялата страна в неизвестност се водят 1734 души. Отново ще подчертаем, че в тази цифра влизат избягалите зад граница, убити или безследно изчезнали в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия. Лица, предали се доброволно на германското командване и изтеглили се към Австрия и Германия с германските военни части.

Нужно е едно уточнение. Списъците на полк. А. Топкарев са правени по местожителство. Това означава, че лицата, посочени в списъците, може да са изчезнали в други райони на страната или вън от нея (Беломорска Тракия, Македония, Сърбия). Този факт затруднява възможността да се уточни броят на безследно изчезналите в страната.

Контролно непълно проучване на молбите за признаване на лица за безследно изчезнали по Държавен вестник ни води към извода, че основната част на безследно изчезналите през септември и октомври 1944 г. са убити без съд и присъда. Особен интерес представляват безследно изчезналите в София и Софийско, както и в Пловдив и Пловдивско. В София и Софийско по тетрадката на Топкарев безследно изчезнали през септември 1944 г. са 330 лица, а през октомври 1944 г. – 238, или общо за септември и октомври – 556 лица. В това число се включват убитите без съд и присъда, избягали в чужбина, безследно изчезнали в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия. Трудно е да се определи колко са убити в София. Столицата дава ръководни лица за цялата страна – кметове, областни и околийски управители, полицейски началници и други.

София дава кадри и за администрацията и полицията в Беломорска Тракия и Македония. Лица, убити или изчезнали от тези територии, също влизат в списъците на София. Всички тези лица се явяват безследно изчезнали в София, а фактически са в неизвестност от други райони.

Както вече посочихме, изследванията на Ангел Топкарев на безследно изчезналите по Държавен вестник не са единственото проучване на този проблем. През 2010 г. Институтът за изучаване на близкото минало прави свое проучване, което възлага на Г. Зеленгора. От двата документа след изследването ‒ списък на безследно изчезналите след Девети септември 1944 г. и обобщението със заглавие „Време за умиране“ могат да се направят няколко важни извода.

Зеленгора се опитва да представи по-обективно противоборството на двата лагера и съответно жертвите на антифашисткото движение и убийствата след Девети септември 1944 г. Макар да дава някои верни факти, той твърде тенденциозно увеличава броя на жертвите след Девети септември 1944 г. Признава справката на Г. Петров към Отчета му за Народния съд като източник за установяване на броя на безследно изчезналите, но дава свое необосновано тълкуване, че това са само част от лицата в неизвестност след Девети септември.

Обобщавайки издирването по списъците на безследно изчезналите по области, той дава цифрата 2062 души (в списъците има повторение на имена и лица с неизвестна дата на изчезването). Изследването налага признаването, че избитите без съд и присъда след Девети септември до края на 1944 г. са по-малко от 2062. От тази цифра следва да се извадят избягалите зад граница и безследно изчезналите в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия с тежки провинения и заслужаващи смъртни присъди. Неговото заключение е, че в Държавен вестник за двете години 1945 и 1946 са публикувани обяви за 2062 лица, безследно изчезнали през септември ‒ декември 1944 г. и допълва: „В следващите години тази бройка намалява, но със сигурност надхвърля 5000“32. Отново без аргументи е използвано предположението за много избити.

В книгата си Ал. Везенков доста пространно използва изследването на Г. Зеленгора. В същото време изразява критично отношение към завишените цифри от 20 ‒ 25 хиляди убити без съд и присъда. Отправя критика и към използването на тези големи бройки в общественото пространство като доказана историческа истина. Както посочихме по-горе, и той използва завишената бройка от над 4000 души33.

Най-много убити без съд и присъда след Девети септември има в Пловдив и Пловдивско. В Пловдив през 1992 г. е създадена комисия, която да издири имената на убитите след Девети септември 1944 г. Комисия­та работи до 1995 г., като събира сведения с въпросник – име на убития, кога е убит, къде е убит, къде е заровено тялото му. Тя открива, че от 160 градски и селски общини по тогавашното административно-териториално устройство  (1944 ‒ 1946), убити без съд и присъда има само в 58 общини, в 31 общини има по 1‒2 убити, в 10 общини ‒ до 15 убити, в 7 ‒ над 15 убити без съд и присъда. От Пловдив са издирени имената на 44 души, в Карлово ‒ 4 и др. Общо в Пловдив и окръга след Девети септември 1944 г. са убити 458 души34, като в този брой се включват и изпълнените смъртни присъди след решенията на Народния съд.

В Пловдив и Пловдивско е имало най-силно партизанско движение. В антифашистката борба са дадени 524 жертви – партизани, ятаци, нелегални и политзатворници. Тук отмъщението за дадените жертви е най-силно. Има и един немаловажен субективен фактор. В този район действа партизанският командир Запрян Фазлов – Леваневски, човек невъздържан, зареден с хъс за отмъщение35. Това обяснение не намалява разигралата се трагедия в Пловдив и Пловдивско.

Проучванията на комисията в Пловдив и данните от списъците на Топкарев и Зеленгора категорично опровергават тезата за хиляди и десетки хиляди убити без съд и присъда след Девети септември 1944 г.

Безследно изчезналите зад граница

Както вече посочихме, безследно изчезналите след Девети септември 1944 г. могат условно да се разделят на две групи. Безследно изчезнали вътре в страната, убити без съд и присъда или избягали зад граница и безследно изчезнали вън от страната в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия.

При предаването на властта от българската администрация на гръцките партизани в Беломорска Тракия немалко кметове, околийски управители, полицейски началници, които са имали престъпни деяния срещу партизанското движение, са били разстреляни. В Драма на 13 септември 1944 г. са убити областният управител и 15 души от областната администрация.

При изтеглянето на българския корпус от Беломорска Тракия някои офицери отказват да се подчинят на нарежданията на правителството на Отечествения фронт. Те са арестувани от спонтанно образувалите се във войсковите части войнишки комитети на Отечествения фронт, при съпротива са били разстрелвани36.

По Беломорския процес в София са привлечени под отговорност 183 души, от които 23 получават смъртни присъди. Изпълнени са само 3, а другите 20 са узаконени предварително убити или избягали лица. Много безследно изчезнали има и от българските военни части в Македония. Известно е, че при първите военни действия срещу германските части българската армия понася големи загуби. Германското командване пленява цели военни поделения и щабове. Групи офицери и войници с провинения в борбата срещу партизаните, доброволно се предават на германското командване. Част от пленените по-късно са освободени (от лагера край Битоля и затвора в Скопие – около 5000 души), а друга част се изтегля заедно с немските части към Виена37.

През декември 1944 г. български военни части в Македония преживяват още един критичен момент. При получаване на заповед от Белград за включване на Българската армия в борбата за освобождаване на Сърбия в Скопие и Щип избухва бунт на няколко хиляди войници и офицери. Те са очаквали да се завърнат в България и отказват да отидат на фронта. Югославските партизани под предлог за преговори обграждат българските офицери и разстрелват 70 души. По-късно разстрелват още няколко десетки38. Всички тези жертви в България се водят за безследно изчезнали  лица.

Във военните лагери в Австрия попадат и част от пленените офицери от щаба на Първи български окупационен корпус в Сърбия. От този корпус не малко офицери и войници се водят за безследно изчезнали. На 24 август 1944 г. българският окупационен корпус започва да се изтегля от Сърбия. На 4 септември германското командване пленява в Нишка баня щаба на корпуса в състав от 8 висши офицери – 4 генерали, 4 полковници и 80 офицери с други звания39. Общо при изтеглянето на корпуса 1200 души са в неизвестност. Отделни групи български войници и офицери преминават на страната на югославските партизани. Само през декември 1943 г. при акциите срещу югославските партизани в неизвестност са 136 души40.

Виена се превръща освен в политически и във военен център на българската емиграция. Тук се формира български доброволчески корпус за фронта срещу Съветската армия. Той се създава на 80 километра от Виена, в лагера и под командването на немските SS части. Отначало наброява около 580 души с 25 офицери, 56 подофицери и 500 войници. През март 1945 г. нараства на 800 души, от които 150 офицери, а по-късно и на 1200 души. Поделенията на корпуса полагат клетва за вярна служба на Третия Райх41. Сред част от офицерите в корпуса настъпва разочарование. От тях 52 души, от които 15 офицери, 8 школници и 29 подофицери, правят опит да избягат от лагера. Някои загиват в сражението, а останалите са пленени и разстреляни. По ирония всички те се броят за жертви на комунизма.

От лагерите за военнопленници в Австрия, а по-късно и в Германия, следите на много пленници и доброволно предали се на немското командване офицери и войници се губят. Няма историческо изследване за безследно изчезналите войници и офицери. Но има някои данни, които дават ориентация по проблема. През първата фаза на Отечествената война за безследно изчезнали се водят 2146 души, през втората фаза ‒ 1436 души42. Пленниците също се броят за безследно изчезнали.

Може да си послужим и от едно сведение от по-късно време. Според документ от Държавна сигурност от 30 август 1951 г. българската политическа емиграция брои около 3000 души: в Турция ‒ 862; в Гърция ‒ 551; в Югославия ‒ 688; в Италия ‒ 282; във Франция ‒ 88, и в други страни ‒ 213 души43. Емиграцията става в две вълни: непосредствено след Девети септември и по-късно във връзка с борбата с буржоазната опозиция.

Редица автори по тази тема се опитват да убедят читателите, че всички безследно изчезнали вън от България са „жертви“ на отечественофронтовската власт. Те слагат в един куп всички безследно изчезнали като разстреляни от новата власт. Това е фалшификация на историята.

Още в началото на статията направихме уговорката, че нямаме за цел нито да отречем беззаконията, извършени след Девети септември 1944 г., нито да дадем точен брой на убитите без съд и присъда. Отново подчертаваме. Няма самостоятелно историческо изследване по тази тема. Подобно изследване е трудно и изисква много време и никой историк не би се ангажирал. Поради това много автори си служат с предположения. Тези предположения се основават на частични факти и сведения. Тяхната документална стойност е недостатъчна. С анализа, който направихме на двата важни източника, целим да се доближим до истината за тази трагична страница от българската история.

От другата страна на барикадата

Изкушавам се да дам и жертвите от другата страна на барикадата. Всички историци изследователи са съгласни, че в България от 1923 г. се води жестока гражданска война. Върхови моменти на тази кървава война са масовите убийства след Деветоюнския преврат през 1923 г., Септемврийското въстание (същата година) и жестокостите на неговото потушаване, по време и след априлския атентат през 1925 г., и по време на антифашистката борба 1941‒1944 г.

Според точни изследвания жертвите са хиляди: след Деветоюнския преврат 1923 г. са убити 76 души; по време и след Септемврийското въстание (1923 г.) са убити 1448 души; след априлския атентат 1925 г. ‒ 665 души; през периода на антифашистката борба са убити 2740 души (партизани, ятаци, членове на бойни групи, политически затворници).

Много показателни са данните за начина на убиването: заловени и убити без съд и присъда са 1143 души; загиналите в боеве и сражения са 906 души; обесени и разстреляни в затворите са 288 души; загинали при престрелки ‒ 144 души; самоубили се ‒ 72 души; умрели в резултат на инквизиции – 92 души. Тези данни са извлечени от компетентно изследване на Музея на революционното движение в България44. Те са потвърдени  от проучванията на окръжните музеи, където са съставени списъци на убитите. Те са публикувани поименно в издадените албуми и алманаси от окръжните музеи. По окръзи жертвите са най-много в: Пловдивски ‒ 524; Софийски ‒ 393; Пазарджишки ‒ 187; Ловешки ‒ 179; Търговищки ‒ 144; и по-малко в Сливенски ‒ 67; Видински ‒ 53 и Кюстендилски ‒ 44 души.

През този период има села, които дават над 10 жертви. Ето данните само в три окръга. В Ловешки окръг в Горно Сливово са убити 19; Крушуна ‒ 13; Александрово и Угърчин ‒ по 12 души. В Пловдивски окръг данните за над 10 убити са: Перущица ‒ 24; Стрелча ‒ 22; Старо Железаре ‒ 14; Пъдарско ‒ 14; Цалапица ‒ 12; Войнягово ‒ 12 души. В Пазарджишки окръг данните са: Батак ‒ 32; Брацигово ‒ 21; Велинград ‒ 14; Величково ‒ 14 и Пазарджик – 12 души.

Военни и полицейски кордони обграждат цели райони, издевателстват над населението, бият, измъчват и търсят следи на нелегалните. Формирани са специални ловни роти за преследване на нелегалните и партизаните. През суровата зима на 1943 ‒ 1944 г. много партизански отряди дават десетки жертви. На редица места се разиграват жестоки трагедии – кървавата сватба, разстрела на децата в Ястребино, убийството на партизанка, току-що родила, с предложение да убият и новороденото ѝ дете, кърваво хоро пред трупове на партизани, набучени глави на колове и разнасяни по селата.

Жестокостите в тази продължителна война са твърде много. Някои от тях са запечатани в снимков материал, който се съхранява в архива на Дирекцията на полицията. В него има снимки на тела, набучени глави, трупове, изправени наполовина до стена. Особено разтърсваща е снимката на син на партизанин с отрязаната глава на неговия баща.

Дори след лятото на 1944 г., когато става ясно, че Германия губи войната, когато много хора отрезняват от фашисткото опиянение, фанатиците продължават унищожителната война срещу нелегалното движение. При правителството на Багрянов се прави последен опит за ликвидиране на партизанското движение. На заседание на Висшия военен съвет и Дирекцията на полицията в началото на юли 1944 г. се дават нареждания за безпощадна разправа с нелегалните. При карателните акции само през юли са убити 426 партизани и са заловени 20 (в броя са включени и данните от т.нар. Нови земи)45. А в старите предели на България са убити 250 души. На следващото заседание на Висшия военен съвет и Дирекцията на полицията се посочват случаи на изравяне от кучетата на трупове и се дават нареждания убитите да се изгарят и следите да се заличават46. Жестока е тази продължителна гражданска война, жестока и за двете страни на барикадата.

***

 Трудно е засега да се посочи броя на убитите без съд и присъда в България непосредствено след Девети септември 1944 г. От анализа на документите, който направихме, достигаме до приблизителни цифри. С това се търси доближаване до историческата истина за тази кървава страница от българската история.

Основният извод е, че категорично следва да се отхвърли тезата за баснословната бройка на убитите без съд и присъда непосредствено след Девети септември 1944 г. от 26 850 души.

Убитите без съд и присъда безспорно са една от трагичните страници в историята на България. Тази трагедия не бива да се забравя. Въпросът защо загиват толкова много хора от политическия, военния и интелектуалния тогавашен елит на страната, нужно ли е било да се пролее тази кръв, се нуждае от отговор? Но преди да се отговори на този въпрос съществува и друг въпрос. Имат ли вина пред народа и нацията тези хора? Напоследък се натрапва мнението, че това са едва ли не невинни жертви. Възхваляват се техните деяния. Нещо повече – защитата на фашизма и фашистките лидери се превръща в държавна политика47.

Истината е друга. Убитите по решение на Народния съд са наказани за престъпната им дейност. Те носят отговорност пред народа и нацията за съдбоносни решения: сключване на съюз с фашистка Германия; подпомагане на германското командване в  похода срещу Червената армия (основна сила в антифашистката коалиция); престъпният акт на обявяване на война на САЩ и Великобритания; за редицата решения и действия за смазване на антифашистката съпротива в страната.

В резултат на обявяването на войната срещу САЩ и Великобритания от бомбардировките загиват 1886 души и 2976 са тежко ранени48. Да не говорим за другите главни последици от този престъпен акт.

Проблемът за убитите без съд и присъда след Девети септември 1944 г.
има две страни – юридическа и морална. Юридическата е безусловна – не може да се убиват лица без съд и присъда. Законът е върховен повелител и той трябва да се спазва. Моралната страна има две главни гледни точки. Неморално е сам да даваш присъда и да отмъщаваш за нанесени вреди. Но моралната отговорност има и друга страна и оценка. Тук емоционалният заряд играе голяма роля. Как да въздържиш напиращия зов за разплата срещу човек, който е измъчвал, издевателствал, убивал твоя брат, сестра, баща и майка или дете? Как изправен лице в лице пред убиеца да въздържиш своята ненавист и да чакаш решението на съда? Тук се крие обяснението, а не юридическото оправдание за разигралата се след Девети септември трагедия.

Проблемът за оценката на тези събития има и друга определяща гледна точка. От коя страна на барикадата се намираш? Дали на страната на антифашистката борба, на една световно оправдана кауза, или на страната на профашисткия режим в България, в защита на фашистите, които са убивали и издевателствали над борците срещу фашизма.

 

 

1 Вероятно тази цифра е получил в разговор  със Стефан Богданов – директор на Държавна сигурност непосредствено след Девети септември 1944 г. Стефан Богданов е жестоко репресиран по процесите за „врага с партиен билет“ след обесването на Трайчо Костов. Той е затаил твърде негативно отношение към действията на милицията в периода, когато е репресиран, но заедно с това остро критикува убийствата след Девети септември 1944 г.

2 Исусов, М. Спирала на терора, „Век 21“, от 6 март 1991 г.

3 Исусов, М. Сталин и България, С., 1991.

4 Исусов, М. Политическият живот в България 1944-1948 г., С., 2000, с. 22-23.

5 Огнянов, Л. Държавна политическа система в България 1944-1948, С., 1993.

6 Марков, Г. Българската история вкратце, С., 1998., с. 266.

7 Шарланов, Д. История на комунизма в България, С., 2009, с. 253; България и комунизмът. С., 2007, с. 266. 

8 Желев, Д. Още около фалшификацията на тема убити без съд и присъда след 9. IX. 1944 г.,
в. „Дума“, 18 ноември 1991 г.

9 Недев, Н. Милан Дренчев, Идеология и борба, С., 1996.

10 Даскалов, Д. Политическите убийства в новата история на България, С., 1999 г., с. 210.

11 Зеленгора, Г. Време за убийства, ръкопис, с. 68.

12 Везенков, Ал. 9 ти септември 1944 г., С., 2014, с. 364.

13 Богданов, Ст. Две смърти няма, без една не може, С., 1991, с. 69.

14 Христозов, Р. На границата между две епохи, Ч. 2. Борба след победата. С., 2006, с. 11.

15 Иванов, Д. Шести отдел, С., 2004, с. 28.

16 Семерджиев, П. Народният съд в България 1944-1945, с. 46.

17 Сп. „Минало“, № 1, 2018.

18 Шарланов, Д. История на комунизма в България, С. ,2009, с. 285 (ЦДА, ф. 250 Б, оп. 4, л. 34-35).

19 Пак там, с. 283 (ЦДА, ф.1, оп.7, л. 6).

20 Христозов, Р. На границата между две епохи, Ч. 2. Борба след победата, С., 2006, с. 11.

21 Пак там, с. 11.

22 Пак там.

23 Пак там.

24 Исусов, М. Политическият живот в България 1944-1948 г., С., 2000 г., с. 37.

25 Пак там.

26 Известия на Института по история на БКП, Т. 27-28,1972 г., с. 21.

27 Отчетът на Г. Петров до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. е публикуван в книгата на
Д. Шарланов „История на комунизма в България“, Т. 1, с. 505.

28 Недев, Н. Александър Цанков, С., 2015, с. 231.

29 Недев, Н. Никола Гешев и неговите секретни операции, С., 2017, с. 157.

30 Шарланов, Д. История на комунизма в България, Т. 1, с. 282.

31 Недев, Н. Александър Цанков, С., 2015, с. 230.

32 Зеленгора, Г. Време за убиване, с. 68.

33 Везенков, Ал. 9 септември 1944 г., С., 2014, с. 367.

34 Вестник „Про и анти“ от 6-12 юли 2001 г. Публикацията за резултатите от работата на комисията не съответства на броя на убитите от списъците на проучването. В проучването за Пловдив са включени и имена на избягали зад граница.

35 По-късно Леваневски е изключен от БКП за ултралеви деяния.

36 Рачев, Ст. Чърчил, България и Балканите 1939-1945, С.,1998, с. 308.

37 България във Втората световна война, Кратка историческа енциклопедия, В. Търново, 2019, с. 200.

38 Пак там, с. 264.

39 Пак там, с. 264.

40 Пак там, с. 258.

41 Недев, Н. Александър Цанков, С. 2015, с. 238.

42 Шарланов, Д. История на комунизма в България, Т. 1, с. 254.

43 Шарланов, Д. Горяните: кои са те?, С., 1999 г., с. 152.

44 Победа. Годишник на Музея на революционното движение в България. С., 1969, с. 139.

45 Димитров, Илчо. Иван Багрянов, царедворец, политик и държавник, С., 1995, с. 67.

46 Желев, Д. Никола Гешев и неговите секретни операции, С., 1994, с. 138 и следващите. Информацията е от стенограмите на заседанията.

47 С решения на Върховния съд на Република България от 26 август (№ 172 и № 243) 1996 г.  са отменени с мотив „липса на доказателства“ смъртните присъди на бившите регенти, министри и народни представители, произнесени от Първи и Втори състав на Народния съд.

48 България във Втората световна война, Кратка историческа енциклопедия. Ч. 1, В. Търново, 2019, с. 302.

Забележка: Преди да бъде публикуван, настоящият материал е консултиран и е получил подкрепата на професионални хабилитирани учени и изследователи на най-новата ни история.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор