В края на XIX век нахлуването на индустриализацията създаде нова класа ‒ работническата. Тя се превърна в истинския съзидател на новия свят. И тази класа потърси и припозна своите лидери, които да я поведат по пътя на зараждащата се класова борба.

Първият бе Димитър Благоев. Преди да осъзнаят силата на синдикалната защита трудещите се поемат към онова мечтано общество на всеобщо право на труд, нормиран работен ден, гарантирана работна ставка чрез идеите на социализма. За всичко това е нужна една единна партия, която да е защитник на правата на обикновения човек. И ето го денят! 1891 г. (20 юли – Илинден, 2 август по нов стил). Учредява се партия! Единна!

Разцепленията и единенията следват и те са естествен процес на нашата партийна еволюция! На непрекъснатото ѝ развитие и усъвършенстване вече 129 години! До днешния ден, хоризонт  на който е Демократичният социализъм.

Това, което ни завеща, Благоев е отстоявал в пряка полемика с Кауцки, Жан Жорес, Плеханов, Ленин, Троцки, Хюсманс, Раковски. Да не говорим за мъчителната му раздяла с безкрайно близки хора, някои от които между първооснователите и първоапостолите на българския социализъм – Никола Габровски, Евтим Дабев, Константин Бозвелиев, Янко Сакъзов, Николай Харлаков, Георги Бакалов, Никола Сакаров.

В тази раздяла няма нищо лично, свадата е теоретическа, политическа и няма нищо общо с вечната борба на всички партии – битката за лидерството. Малко след първото разцепление на партията през 1903 година Благоев отново препрочита първия том на „Капиталът“ и понеже не му харесва преводът от руски се захваща и го превежда от немски. В последствие написва: „Аз не съм марксист!“ „… ония, които повърхностно са запознати с Марксовото учение, мислят, че то дава едни общи за всички епохи закони на развитието. Всяка епоха има собствени закони на икономическо развитие.“

Дядото, нашият първоосновател, първоапостолът, патриархът на социалистическата партия ни завеща да не вярваме на баналните очевидности и да търсим изхода в безизходността. Защото няма безизходни ситуа­ции, има безизходни партии, които умират и изчезват от политическата сцена.

Сигурен съм, че тази малко приповдигната патетика, която ме обзема особено стъпвайки под историческия връх Бузлуджа и в контекста на днешната реалност, ще раздразни някои хора – вътре и извън партията. Известно е, че за някои наши социалисти прагматици заниманията с историята си е чиста загуба на време. А за някои „по-успели“ другари в нашите редове загубата на време в партийната работа е загуба на пари. Да бъдем умни, откровени и честни с народа. Да не позволим на псевдореформатори да ни попречат в пътя към едно ново начало. Спекулантите, които се опитват да „модернизират“ партията, като я набутат в стария идеологически калъп на агонизиращия неолиберализъм, са изхвърлени на политическото бунище от прогресивния мироглед за устройството на модерния свят чрез демократичния социализъм.

Колко живо е словото на Дядото:

„И партийната критика, и новите мнения, които имат да изнесат ръководителите пред партията, трябва да го направят по партиен начин, за да бъдат в полза на партията... наш дълг е да смъкваме маските на тартюфите, византийците и лъжците.“

Днес България отново е по площадите! Светът е революция! Всяко общество, независимо от нивото на социална задоволеност или живот, близък до мизерията, има заряд и стремеж за промяна. Универсалните ценности и права са изтикани от мощния юмрук на огромния финансов ресурс на 2-3% от хората. България е част от този деформиран свят. Тук ножицата между бедни и богати се разтваря все повече с всички механизми на капитализма. Корупцията, монополите, властта в услуга на групови и корпоративни интереси ни правят още по-длъжни на своя народ, като следовници на Дядото! 129 години са мъдрост, историческо време, което е било битки и победи за нашата партия. Писали сме славни страници на градеж и съзидание. Препъвали сме с в изпитания, но винаги ни е изправяло доверието на хората. Защото нашата социалистическа партия им принадлежи!