ЕДИН ЗАКОН И ЕДИН СПОМЕН

Брой 9-10,септември-октомври 2020

 Във връзка с цензурата в българския печат Йосиф Хербст бе писал: „Вестникарството се признава вече като наука, макар че то всъщност е изкуство.“ Днес Иван Костов и подобните му ни убеждават, че вестникарството е виновно за всичките ни беди. И понеже не могат да му сложат примка на шията, както дедите им направиха през 1925 година, решиха да го глобяват. Преди да седне да пише каквото и да е, всеки вестникар трябва да сложи на масата няколко милиона. Единствен оценител и критик на словото му ще бъде съдът.

Пак Хербст казваше, че цензурата има много лица. От червения молив и нагайката до коприненото шалче, запушило устата на истината. Днес към тези класически способи се прибавя и паричното наказание, което таксува словото като най-долнопробен гамен. Критикувайте, мили птички, казва законодателят, разобличавайте злото, но си правете сметката. Злото има своите адвокати, които ще ви четат, както дяволът чете евангелието. Най-сетне златният кафез е измислен. Който иска да пее по-свободно или по-скандално, да му мисли. Честолюбивите политици и бизнесмени му намериха цаката. Журналистиката отново се превръща в сладкопойно канарче.

Законът за журналистическите глоби не е обикновена финансова заплаха над днешното българско вестникарство. Той е и морално насилие над пишещите братя. Неговата основна цел не е да ги направи по-отговорни, а да ги уплаши. Вече и най-малката неточност, извадена от контекста на статията или информацията, може да стане повод за съдебен иск. Тук една дума или един по-фриволен намек са в състояние да елиминират гражданското чувство и да подложат на изтезание съвестта. Без съмнение това ще пречупи много пера и ще ги хвърли в страхова невроза. А по думите на Ботев няма нищо по-страхливо от уплашения вестникар. Нашата история е пълна с примери в това отношение. Спомнете си времената на Алеко, на Хербст или на Димитър Найденов и ще видите колко талантливи пера са изчезнали, смазани от принудата да пишат послушно. Сега като че ли настъпва подобно време.

Но има един период от живота на българската журналистика, който не бива да се забравя. Това е периодът от 1945 до 1949 година, когато никой не заплашваше вестникарите независимо от сложната политическа обстановка. Тогава всеки началник, включително и министрите, бе длъжен да дава всекидневен отчет за своята работа на печата. Това не ставаше чрез пресконференции или говорители, а в лични разговори без каквито и да е предварителни условия. Журналистическата карта отваряше всички врати. Тя беше най-важната служебна карта, която човек можеше да има. С нея се влизаше без усилие във всеки кабинет независимо от ранга на собственика му. Наред с това нейното показване осигуряваше безплатен достъп до театрите и кината, до музеите и концертните зали, до всички обществени места, където кипеше животът. Картата, подпечатана от СБЖ, не беше просто пропуск, а всеуважаван документ, осигуряващ реално свободата и независимостта на журналистическото слово. По онова време никой не смееше да потиска или заплашва това слово, да му сочи затвора или съда.

В същото време тогавашният репортер имаше официално признати социални предимства. Той пътуваше по БДЖ с 50 на сто намаление, плащаше половин телефонна такса, купуваше пишещата си машина със сериозна отстъпка, дори велосипедите, които тогава бяха главното превозно средство, му се продаваха на по-ниска цена. И всички тези привилегии не бяха плод на недоглеждане, а на съзнателно провеждана политика. Смяташе се, че журналистическата професия се нуждае от помощ и закрила. Че обществото ѝ е задължено. А иначе всичко друго бе както днес. Политически битки, жажда за власт, всевъзможни партии, опозиционни настроения, разни идеали, всякакви политици и т. н. Но вестникарската гилдия стоеше над всичко и изпълняваше безпрепятствено своя професионален дълг. Тогава свободата на печата наистина бе майка на всички свободи. По-късно нещата се промениха жестоко, но времето, за което говоря, остава.

На фона на споменатите факти днешното отношение към вестникарството изглежда почти първобитно. Както преди години, така и сега то трябва да се съобразява с властта, със силните на деня, с всички, чието обществено бельо е изцапано. Заплахите и глобите, които ще го съпътстват отсега нататък, не само ще го смущават, но и унизяват. Редакциите, които Балзак наричаше „вертепи на мисълта“, може би скоро ще се превърнат в обори на страха и подчинената воля. Искат или не искат, финансовите санкции срещу словото ще постигнат точно това.

Бедна българска журналистико! Защо не окнеш така, че полилеите в парламента да изпопадат. Защо не стиснеш перото си мъжки, та от камъка да потече мляко. От какво се страхуваш? От репресиите ли, от себе си ли?

„Сега“ , 7 февруари 2000 г.

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор