Георги Пирински е главен редактор на сп.„Ново време“  и доскорошен депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-ото Народно събрание (2005-2009).

КАПИТАЛИЗЪМ, СОЦИАЛИЗЪМ, УПРАВЛЕНИЕ

Брой 9-10,септември-октомври 2020

 Съжденията и предупрежденията на акад. Евгени Матеев не са загубили своята особена проницателност и актуалност и днес

 


 В сборника произведения на академик Евгени Матеев „Управление, ефективност, интеграция (в търсене на решения)“ 1 с цитираното заглавие е отпечатана статията, написана от него във връзка със 100-годишнината от рождението на В. И. Ленин и публикувана през 1970 г. Както отбелязва един от изследователите на научното творчество на акад. Матеев 40 години по-късно, през 2010 г.: „като че ли книгата е написана нарочно за проблемите на деня, в който живеем, за разрешаването на проблемите на утрешния ден“.2

Тази констатация е особено валидна за посочената статия. Акад. Матеев я пише на 50-годишна възраст, имайки вече зад гърба си своя внушителен принос към икономическата наука, както и богатия си практически опит в сферата на управлението на народното стопанство.

Днес, когато честваме 100-годишнината на академик Евгени Матеев и когато отново трябва да осмисляме трансформациите на обществено-икономическите системи, заслужава да си припомним казаното от него, както в цитираната статия от 1970 година, така и в негови публикации и становища 40 години по-късно, в периода 1990–1991 година. 

 За обществения характер на производството
и отношенията му с формата на собственост

В центъра на своите разсъждения от 1970 г. акад. Матеев поставя комплекса от въпроси „за задълбочаване на обществения характер на производството като непосредствено следствие и в същото време основа за развитието на производителните сили; за отношенията между обществения характер на производството и формата на собственост; за историческото място на капитализма и особено на монополистическия капитализъм, от една страна, и социализма – от друга“ (стр.85).

Пристъпвайки към изясняване на въпроса, акад. Матеев възприема за изходна точка оценката на Ленин за съвременния монополистически капитализъм, като подчертава същностната разлика между неговите външни, повърхностни проявления – ограничаването (и отстраняването) на свободната конкуренция, и неговите далеч по-дълбоките корени, заложени в концентрацията на производството като необходим резултат от развитието на производителните сили. Както ще видим, това категорично разграничение между повърхностни проявления и дълбока същност има ключово значение за целия по-нататъшен анализ на акад. Матеев на двете обществено-икономически системи.

Това е така, защото от трактовката на същността и проблемите на капиталистическата система следва и какви ще бъдат предписанията за политиката, предлагана за преодоляването им. Както изтъква акад. Матеев, „с първите си, начални форми монополът изпъкваше на повърхността преди всичко под формата на различни обединения за ограничаване и, където е възможно, за отстраняване на конкуренцията, с цел да се поддържат високи цени на собствените стоки и ниски цени на купуваните от съответните обединения средства за производство.“ (стр.85). Следователно, монополът представлява обикновено и просто ограничение на конкуренцията, нещо като повреда, като „злоупотреба“ с иначе образцовия механизъм на пазара.

Въз основа точно на това разбиране „благонамерените либерали“, по израза на акад. Матеев, дават и своите предписания за преодоляване на подобна „злоупотреба“, а именно – както при борба с прояви на нелоялна конкуренция. Ако капиталистическите монополи са само нещо като „неприличен заговор за ограничаване на частната конкуренция“, тогава следва да се мисли за мерки за възстановяване на конкуренцията. Но ако фазата на монополистическия капитализъм е резултат от развитието на производителните сили и задълбочаването на обществения характер на производството, то тогава мечтите за възстановяване на „свободната конкуренция“ се оказват „романтика, осъдена на сигурен неуспех, а критиката се оказва критика с поглед назад“(стр. 86-87).

По-нататък авторът подчертава, че припомня тази трактовка на въпросните либерали съвсем не от любов към историята. Напротив, това той прави преди всичко във връзка с развилите се през 60-те години на миналия век дискусии по въпросите на усъвършенстване на управлението на социалистическата икономика. Проблемът е, че при тези дискусии „методологическият подход на неолибералите… се пренася и в условията на социализма“. Според тях, ако монополистическият капитал, ограничаващ конкуренцията, е носител на реакция и спирачка на развитието, не трябва ли социалистическото общество, вече в условията на новата обществено-политическа система, да си постави задачата да се възстанови свободната конкуренция между „предприятията, които при това ние тържествено сме обявили за социалистически!“(стр. 86).

Само че развитието на производителните сили в епохата на научно-техническата революция е свързано с диверсификация на обществения продукт и същевременно със специализация и уедряване на елементарните производствени процеси – развитие, приемащо формата на системи от специализирани крупни заводи. При това, както изтъква акад. Матеев, оптимизирането на тяхната дейност надхвърля възможностите на „класическия“ пазарен механизъм, при който отделните заводи са в ръцете на отделни производители, несвързани пряко един с други и работещи за неизвестни купувачи. В новите условия „непосредствената и пряка координация в мащабите на крупни системи от заводи, която е база за тяхната оптимизация…е по силите само на организация, която обхваща всяка една от тези системи в нейната цялост.“(стр. 87).

Задачите, предмет на управление в мащабите на крупни системи от заводи, намират и съответни технически средства: разпределението на продукцията между отделните заводи – чрез производствената задача на линейното програмиране; поддържането на оптимални запаси – чрез специален клас задачи; устройството на оптимални транспортни връзки – чрез транспортната задача в комбинация с производствената. При това от принципиално значение е обстоятелството, че всички те, като задачи на оптимум, имат смисъл само от позициите на системата в цялост, но не и от позициите на който и да било неин елемент, взет отделно.

Както продължава акад. Матеев, възникването и развитието на системи от заводи, обект на непосредствено управление, протича в капиталистическите страни на базата на частната собственост. Стремежът на корпорациите към максимална печалба налагат внедряване на модерни форми на управление и научноизследователски нововъведения. Но едновременно с това частната собственост става силна пречка за тези процеси, тъй като обхватът и съставът на системите от заводи се определят не от изискването за оптимизация на връзките в съответствие с постиженията на техниката и потребностите на управлението, а от границите на частната собственост – собствеността на корпорацията.

Поради това съставът и обхватът на системите от заводи като сфери на пряко оптимизиращо управление се обуславят повече от хода на непрекъснатата война между „империите на частната собственост“ – т.е. между крупните корпорации, отколкото от преките изисквания на технико-икономическия оптимум и на рационалното управление. Формата на този процес е открито или прикрито заграбване на едни крупни фирми от други, придружено с непрекъснати сътресения на финансовата система. Диалектиката на процеса е такава, че обобществяването на производството, подтиквано от капиталистическите отношения, упражнява обратно все по-силен натиск върху границите, които самата частна собственост поставя.

Само че да се вижда разрешаването на това противоречие в разпадане на системите от заводи и заместване на прякото оптимизиращо управление с отношения на свободна конкуренция, означава да се върви назад, против постиженията на съвременната техника. А именно в това, сочи още тогава акад. Матеев, се състоят рецептите на „пазарния социализъм“, който се стреми да въведе конкуренция между заводите. Всъщност, истинското решение, което отговаря на достигнатата степен на обобществяване на производството и на научно-техническата революция,  е онова, „което премахва границите на собствеността между отделните „феоди“, т.е. между крупните частни корпорации и комбинирането на заводите в системи за пряко управление, осигуряващи възможности за оптимално управление в мащабите на националната икономика в цялост.“(стр. 91)

При монополистическия капитализъм, оставайки в условията на „граници между „феодите“, настъпва своеобразно „органическо сплитане“ между прякото управление на заводите елементи чрез общи програми в рамките на корпорацията и пазарните отношения, в които тя встъпва по отношение на „екзогенните“ спрямо нея фактори (както при доставките „отвън“, т.е. от пазара, така и при крайната реализация на продукцията им отново „навън“, на пазара). Като при това обаче корпорациите престават да бъдат единствено зависими от пазарната конюнктура; те в значителна степен вече сами формират пазарните условия чрез въздействието си върху търсенето и предлагането по линия на натиска, който упражняват върху доставчиците, и чрез въздействието си върху потребителите, в това число и със средствата на масовата реклама, формираща предпочитанията и вкусовете им в съответствие с маркетинговата политика на корпорацията.

В светлината на тази съществена промяна в начина на функциониране на съвременния пазар акад. Матеев прави същностното уточнение, че „това сплитане на пряка организация с пазарни отношения не следва да се разглежда обаче като механично събиране. Подобна грешка често се прави и тя се оказва методологическа основа за множество изводи в духа на „пазарния социализъм“, от една страна, и на „конвергенцията“ – от друга.“ И по-нататък: „както пряката организация в подсистемите, така и самият пазар в общоикономически мащаб претърпяват много характерна деформация.“(стр. 92).

Големият процент, с който крупните корпорации участват на пазара, е непосредственият фактор за повишаване ролята на прогнозирането и програмирането. За корпорациите прогнозата за пазарното търсене на високо специализираната им продукция става не само полезна, но и наложителна база за изработване на собствената им програма. Нещо повече – при старателни усилия да се запази търговската тайна се създават общи системи, на които крупните фирми съобщават някои от своите проекти, за да се имат предвид от фирмите в другите отрасли, за които те имат значение.

Във връзка с прогнозирането и програмирането при капитализма акад. Матеев подчертава, че „би следвало да се държи сметка за същата противоречивост, която беше отбелязана и при прякото управление на системата от заводи“(стр. 93). Това е така, защото както при заводите с пряко управление, така и в случая необходимите тенденции, произтичащи от обобществяване на производството се натъкват на границите на собствеността. Докато този характер на производството изисква развитието на даден отрасъл да се приспособява към потребностите на икономиката в цялост, то за една капиталистическа корпорация това съображение е само един, но далеч не единственият критерий. За нея е съществено, като следствие от частната собственост, не какви ще бъдат потребностите на обществената по своя характер икономика, а нещо съвсем друго – какво място именно тя ще заеме на пазара.

Оттук и заключението, което акад. Матеев формулира: „При условията на частната монополистическа собственост не програмирането е подчинено на обществените потребности, които се разкриват по пътя на прогнозите, а обратното, прогнозирането е едно от средствата, подчинени на стратегията на корпорациите.“ Подчиняването на капиталистическото регулиране на интересите на монополите се превръща във „фактор, който ограничава възможностите за регулиране и, нещо повече, деформира самите потребности и самото управление на икономиката.“(стр. 95).

В тази връзка акад. Матеев обръща внимание на още два особено съществени фактора. Единият е обстоятелството, че в условията на монополистическата собственост развитието на икономиката е поставено върху противоречието между капитала и работническата класа и единственият фактор, който определя пропорцията на разпределението на реализирания доход е борбата на работниците, преди всичко – стачната борба. Другият е борбата на корпорациите за надмощие както в собствената страна, така и навън, което обяснява изключителната агресивност на съвременния монополистически капитализъм. И поради двете причини функциите на оптимизация, свързани с управлението, се оказват подчинени на стратегията  на корпорациите.

Следователно отново възниква въпросът, по какъв начин е възможно преодоляването на това възпроизвеждащо се противоречие от една страна – между обективно все по-обобществяващо се производство и все по-неотменимите изисквания за цялостното му регулиране като единна система и от друга – ограниченията, произтичащи от  частнокапиталистическата форма на собственост. Подемайки този въпрос, акад. Матеев отбелязва в свойствения си стил, че „дребният буржоа е против всяко планиране и регулиране, на които той гледа не като на обществена координация, а като незаконно ограничение на неговата „свобода“. Затова смътните си представи за социализма той свързва с премахване на планирането или, в „най-лошия“ случай, със заместването му от обща и незадължителна схема. Тук са и социалните корени на бунта, който десният ревизионизъм поде против социалистическото планиране.“(стр. 95).

Само че осъществяването на подобен подход не означава просто да се отстрани монополистическият капитал. Според акад. Матеев това означава нещо много повече – самото развитие на общественото производство да се върне назад! Затова, по неговите думи, „и в тази област представите на пазарния социализъм представляват реакционна утопия“. Всъщност „разрешаването на противоречието следва да се търси напред, а не назад. Заместването на частната собственост от обществена означава задачата за координация на производството в общоикономически мащаб да се освободи от подчиненост на „стратегията“ на крупните корпорации, която ограничава и деформира самата координация“(стр. 95).

Продължавайки тезата си за несъстоятелността на утопичните представи за пазарния социализъм, акад. Матеев саркастично отбелязва, че „дребният буржоа е против чиновниците. Възмутен от многото чиновници при капитализма, той си представя социалистическата икономика без служещи и затова не може да приеме „бюрократичното“ планиране, /но/ ако се гледа не назад, а напред, задачата, що се отнася до този апарат, който служи за нуждите на управлението на икономиката, е не неговото премахване, а  изменението на неговите функции, усъвършенстването им“(стр. 97).

В заключение на анализа си на управлението на социалистическата икономика акад. Матеев заявява, че „същността на процеса се състои не само в относителното намаляване (в сравнение с капитализма) на апарата за управление, но и до свеждането на функциите му до „техническо“ осъществяване на координация и оптимизация в обществената икономика като условие за свободно развитие на индивида. При условията на обществена собственост съвременните методи и техника на управление дават възможност операциите по координацията и даже по оптимизирането да се сведат в своята основа до алгоритми и да се възложат в преобладаващата си част на машини“(98).

Икономиката на кръстопът. Пазар и план

Няколко месеца след коренната промяна на обществено-политическата обстановка в страната след 10 ноември 1989 г. излиза сборникът „Икономиката на кръстопът“3, в който са поместени статиите на поредица най-авторитетни учени икономисти. Първото място сред тях заема акад. Евгени Матеев със своята статия, озаглавена просто „Пазар и план“. В тази статия лесно могат да се открият неговите основни съждения за двете обществено-икономически системи, развити в статията му отпреди 40 години, като  вече в новата, коренно променена обстановка, той актуализира анализа си на капиталистическата и на социалистическата икономика, без по принцип да преразглежда предходните си тези и заключения.

Остро актуалният въпрос, който акад. Матеев поставя в центъра на статията си, е каква трансформация следва да претърпи традиционното планиране (практикувано дотогава у нас и в другите социалистически страни) „…на настоящия етап от развитието на икономиката, която, от една страна, функционира незадоволително, но същевременно, от друга страна, разполага вече с висок потенциал, който трябва да бъде поставен в действие“(стр. 11). В търсенето на отговора на този централен за момента въпрос, той пристъпва първо към разглеждане на установилите се в европейските социалистически страни към началото на 60-те години на миналия век почти еднакви правила за управление на икономиката, за краткост наречени от него „традиционен механизъм“.

Ето и характеристиката, която акад. Матеев дава на този механизъм в рамките на следните основни принципи (стр. 10-11):

P за основа на  положителните интереси на предприятията на стопанска сметка, както и на санкциите за незадоволителна работа, се приема изпълнението на заданията на народностопанския план по разпределение от горе на долу;

P общата продукция, а заедно с нея и печалбата (тъй като половината от свръхплановата печалба остава в разпореждане на предприятието) са основата за съизмерване на фактическото изпълнение с първоначалните задания, както и за свободното измерване на изпълнението на плана като цяло;

P централизираното определяне на цените е неизбежно, тъй като съизмерването на заданията с изпълнението им като цяло е възможно единствено при съпоставимост на цените, поради което традиционният механизъм изисква определянето им цена по цена и закрепването на една система цени без промени в течение на дълъг срок;

P в резултат, в рамките на сводните ценови показатели (обща продукция, стокова продукция, печалба) възникват изгодни и неизгодни за предприятието продукти от гледна точка на един или друг показател на плана;

P планиращият орган поради това се оказва принуден да определя задания в натура като средство за борба против „дефицита“ на „неизгодни“ и затрупването с „изгодни“ видове продукция;

P по такъв начин се стига до детайлното нормиране на снабдяването на основата на подробна номенклатура на производството и на съответстващата ѝ подробна номенклатура на потреблението.

Като при това всеки един от тези принципи е неразривно свързан с останалите в единна система.

Акад. Матеев обосновава становището си, че в този си вид плановата система не е в състояние да реши задачата съществуващият потенциал на икономиката да се постави в действие поради следните същностни проблеми:

P твърде неблагоприятни последици има възприемането на отчета за изпълнение на плана като база за икономическата заинтересованост на предприятията, тъй като в диалога по вертикалата те се оказват заинтересовани да скриват своите резерви, а плановите органи – да декретират задания, вместо единствено да координират;

P „прословутият показател за общата продукция“ рязко ограничава интереса да се внедряват и произвеждат специализирани разновидности машини, материали и услуги (противно на непрекъснато задълбочаващата се диференциация на продукцията, като особено характерна черта на научно-техническата революция), защото „всякога е по-изгодно на производителя, комуто планът предварително е гарантирал пласмента, да произвежда по-евтина универсална продукция и да я налага на потребителите, вместо да се занимава с множество специализирани разновидности“(стр. 11);

P поради това всички участници в Съвета за икономическа взаимопомощ „бягат към капиталистическите пазари и си подлагат главата под доларовата вилка“ (стр. 11-12);

P„множеството пипала, които планът от горе е принуден да пуска навътре в техпромфинплана на предприятията, ограничават стопанската сметка“, с което се снижава отговорността на предприятията за крайния резултат с извинението „такъв план сте ни направили“ (стр. 12).

Както отбелязва акад. Матеев, още през първата половина на 60-те години започва търсенето на нов механизъм за функциониране на икономиката с цел да се излезе от посочените недостатъци на традиционния механизъм. Това става наложително както от сравнително големия икономически потенциал, достигнат в социалистическите страни, така и от изискванията на научно-техническата революция.

Ето и обобщението на характерните черти на „новата система“, условно наречена така от акад. Матеев:

P замисълът на новата система е опорната точка за заинтересоваността на предприятието да стане реализираният краен резултат за отчетния период, вместо досегашната база за определяне на интереса на предприятието – степента на изпълнение на зададения план;

P вместо множеството планови задания, се възприема един синтезиран показател за крайния резултат на предприятието – остатъчната печалба и по-точно – остатъчният доход;

P при тези условия координацията на производители с потребители става възможна чрез договори, „вместо да се минава през арбитража на силно централизиран и поради това недостатъчно гъвкав висшестоящ апарат“(стр. 12);

P cъщевременно, центърът запазва своите възможности по отношение на дългосрочното планиране и икономическата стратегия.

По-нататък в статията си акад. Матеев подлага на критичен анализ проблемите, с които се сблъсква новата система през 25-годишния период на прилагането ѝ от средата на 60-те до към края на 80-те години на миналия век.

P Непосредственият проблем бе взрив на изгодни за производителите асортиментни позиции и на остър дефицит от неизгодни продукти, тъй като при новата система незаинтересоваността на производителя от неизгодната продукция рязко се увеличава. Наложи се предишните задания по плана в натура да бъдат възпроизведени във вид на държавни поръчки – разбира се, „обикновен евфемизъм“(стр. 13) за връщане към традиционния механизъм.

PСледващ проблем е възникналият силен натиск към повишение на цените. Започвайки от неизгодните позиции, той се пренася и върху останалите, тъй като повишението на всяка цена води до неизгодност на свързаните с нея по веригата продукти. Тук отново бе решено, за да се избегне започващата инфлация, да се запази старата система, като вместо централизирано ценообразуване се говори за пределни цени.

P Що се отнася до пазарния механизъм за образуване на цените, то той се оказа в явно противоречие със съвременните изисквания на научно-техническата революция и свързаната с нея непрекъснато задълбочаваща се диверсификация на производството. При икономическите условия в социалистическите страни производителят на тясно специализиран продукт получаваше силно доминираща позиция спрямо множеството различни потребители на такъв продукт, поради което двустранната конкуренция в ценообразуването, на която новата система разчиташе, се оказа „романтика на миналото.“(стр. 15)

PНесъстоятелни се оказаха и опитите срещу такова монополно положение на производителя да се противопостави възможността за внос, тъй като системата на СИВ, основана на дългосрочни програми за специализация, не разполагаше с необходимата гъвкавост, което налагаше да се внася от капиталистическите страни. В резултат на експериментите с подобна възможност се получи взрив на дълговете в долари, поради което се наложи „клапанът веднага да се закрие“(стр. 15-16) и да се върнат и в тази област ограниченията на традиционния механизъм.

PДруг съществен проблем възникна във връзка с разпределението на остатъчния доход. По логиката на новата система остатъчният доход следваше да се разпределя между фонд „Потребление“ и фонд „Натрупване“ по решение на колектива на предприятието. Но тъй като колективът се състои не от акционери или кооператори, заинтересувани да инвестират повече в натрупване, то даденият член на колектива е заинтересуван в момента да получи по-висок личен доход. Ето защо се оказа необходимо натрупването да се защити с установяване от горе на квота за разпределение.

P Нещо повече, възникнаха различия в доходите за един и същи вид работа не само в зависимост от проявената инициатива и творчество, но и поради повишението на цените и структурата на производството. При социалистическата икономика не можеше да се разчита на безработица като коригиращ фактор, както и не можеше да се постига изравняване в резултат на мобилност на работната сила. Наложи се да се постави таван на растежа на работната заплата; т.е. отново бе въведен традиционният механизъм, при това във влошен вид, тъй като апаратът на ставки и разценки по тарифната мрежа не беше възстановен.

В заключение акад. Матеев дава следното общо обяснение за възникването на поредицата от проблеми, свързани с новата система: „причините…могат да бъдат сведени до това, че решение на проблемите се търсеше в присвояване на печалбата от колективите – а печалбата зависи не само от намаляване на себестойността и от полезните свойства на продукцията, от което колективът трябва да бъде заинтересован, но и от повишението на релативните цени, от което колективът не трябва да бъде заинтересован. В условията на висока концентрация и специализация на производството е по-лесно да се повиши цената и по такъв начин да се вземе от обществото повече, отколкото да се намалят разноските и да се подобри качеството и по такъв начин да се даде на обществото повече“(стр. 16-17).

Но какъв икономически механизъм следва да се въведе, вместо както традиционния, така и новата система, в момент на дълбоки трансформации, обхващащи всички сектори на националната икономика, каквото бе времето от 1990 и следващите години? Своя отговор на този въпрос акад. Матеев поставя в зависимост от своето разбиране за основната задача на такъв механизъм в посочените условия: „да се осигури пълно, бързо и гъвкаво внедряване на постиженията на научно-техническата революция в социалистическата икономика“(стр. 17).

За целта на първо място акад. Матеев поставя необходимостта опорна точка на заинтересоваността на предприятието да стане премиалната система за насърчаване на иновациите, която да замести диференциалната печалба като такава опорна точка. Такава система следва да насърчава както усвояването на нови, по-ефективни видове продукция, така и внедряването на нова, по-ефективна техника, както за традиционната, така и за новите по вид продукция. Ето и накратко неговата обосновка на такава система:

Pстава възможно цените да се образуват параметрически с прибавка към себестойността на печалба по еднакъв зададен процент, която се акумулира във финансовия център, при което интересът на предприятието става намалението на относителната цена;

Pсъответно, рязко се променя функцията на централните органи, които, вместо да се борят срещу повишаване на цените, следва само да следят за алгоритъма на ценообразуването и да осигуряват на всички нуждаещи се информация за цените, като по такъв начин този алгоритъм изпълнява основната функция на цените да бъдат мярка на обществено необходимите разходи и оттам – на относителната полезност на продуктите;

Pпо-нататък, става възможно коефициентите на сравнителна ефективност на инвестициите да се определят на основата на верни цени като обективна основа, на която да се определя приоритетността на проектите за технико-икономическа реконструкция в рамките на разполагаемия фонд капитални вложения, като висшестоящите органи класират и координират програмите за тяхната реализация в единна система от баланси;

Pсилен стимул за състезание помежду предприятията става заинтересоваността им да намерят и обосноват в предлаганите от тях проекти по-ефективни решения, с цел да попаднат в приоритетите за иновации, като по такъв начин получат полагащите им се премии, като при това поле на състезанието става икономиката като цяло; 

Pпостулатите и на двустранната, както и на монополистическата конкуренция в условията на обществената собственост, „се оказват не само неосъществима мечта на икономическата романтика, но и остарели форми, към които няма защо да се търси връщане“(стр. 19);

P що се отнася до абсолютното равнище на цените, то остава във властта на финансовия център, който задава процента на печалбата, с което решаващата пропорция на първичното разпределение – отношението на равнището на цените към равнището на заплатите, си остава обект на макроикономическо управление.

Както акад. Матеев изтъква във връзка с последното обстоятелство, „в ръцете на една последователно демократизирана управленска система този показател става мощен фактор на самоуправлението на социалистическото общество“(стр. 20).

По-нататък, в условията на такъв икономически механизъм „планирането и пазарът, които, взети поотделно и като абстрактни понятия, са противоположни едно на друго, се оказват в същото време не само съвместими, но и взаимно условие едно за друго“(стр. 25). Те изпъкват като несъвместими „само ако планирането се отъждествява с едно нормативно снабдяване, каквото за съжаление то беше в миналото, а пазарът – с примитивните организационни форми от средата на миналия век …на съвременното равнище на икономическото развитие не е възможно да се остане при стария механизъм …/нито/ при романтиката от ХІХ век“(стр. 26).

Както подчертава акад. Матеев, тези негови съображения  по въпроса за плана и пазара се отнасят до икономика, в която обществената (и в частност общонародната) собственост заема централно място и има определящо значение. Но в разглежданата статия той обръща внимание и на появилата се концепция за установяване на пазарна икономика на съвсем друга основа – чрез демонтаж на държавната собственост, т.е. чрез реставрация на капиталистическата собственост. Без да се впуска в прекомерно теоретизиране, той привежда комплекс от аргументи, по принцип оспорващи обосноваността на този подход към формиране на пазарна икономика в социалистическите страни, в т.ч. и в България, от самото начало на 90-те години на ХХ век.

Пристъпвайки към анализа си на посочената концепция, акад. Матеев преди всичко изтъква, че що се отнася до макроикономиката на съвременните развити капиталистически страни, в тях в държавното управление се обхващат все повече елементи, които по традиция би трябвало да са прерогатив на собственика, като при това простото и ясно противопоставяне на частна собственост – държавна собственост „губи почва“ (стр. 28).  Едновременно с това рамките, в които икономиката функционира, всъщност се определят от шепа гигантски транснационални корпорации, които съвместно с високо организираната финансово-кредитна система определят и новите механизми на организация на обществената икономика, които действат зад и чрез пазарните сили, при които центрове на печалбата и на маркетинга са „високо разположени“(стр. 29).

На посочената реалност акад. Матеев противопоставя положението в социалистическите страни от онзи период, където „традициите на осакатената стопанска сметка“ поставят центровете на печалбата на твърде ниско равнище. Ето защо, при такова състояние на нещата „реставрацията не може да доведе до модерен механизъм на управление на икономиката като цяло, какъвто се има предвид, когато се говори за преминаване към пазарна икономика, и то от „европейски тип“(стр. 29).

 По-нататък акад. Матеев поставя въпроса, какъв би могъл да бъде източникът на парични средства у частни лица, достатъчни за изкупуването на крупни предприятия. Това не могат да бъдат средствата, натрупани у населението поради дефицита на стоки, тъй като те са подложени на силна обезценка, като и без това са твърде недостатъчни за подобни изкупувания. Остават спекулативно натрупаните по-крупни суми в ръцете на спекуланти при икономиката в сянка във вреда на населението. Но, както отбелязва той, „широката общественост е с повишена чувствителност към случаите на корупция, които компрометират част от старата бюрокрация“, като при такъв вариант на приватизация „социалното напрежение ще расте или най-малкото задълго ще си остане фактор за трескаво състояние на самата икономика“(стр. 30-31).

В края на анализа си от началото на 1990 година акад. Матеев заключава, че при реалните условия в момента и независимо от мерките за диверсифициране на собствеността, непосредствено актуална си остава следната основна задача: „превръщане на онаследената държавна собственост в общонародна собственост (чрез изграждането на последователно демократична държавна система) и усъвършенстване на механизмите, по които общонародната собственост ще функционира.“ И подчертава, че „икономиката не търпи заети отвън схеми“, че „може би … (даже) изпробвани от миналото схеми са най-малко подходящи“, както и че „опитите за натрапването им водят само до задълбочаване на кризата“(стр. 31). 

Смяната на системата

Третият източник за вижданията на акад. Матеев за социализма, капитализма и управлението от периода 1990–1991 г. е изказването му при обсъждане на икономическата реформа във Висшия съвет на БСП с участието на известни икономисти-социалисти в края на май 1991 г.4 Особената ценност на неговите виждания от онзи момент е обстоятелството, че той ги формулира в условията на протичащата на практика в момента смяна на системите.

В своето изказване акад. Матеев прави изключително критичен анализ на хода на реформите през изминалата близо година и половина и дава редица конкретни предложения за преодоляване на все по-задълбочаващата се безпрецедентно тежка криза, като последователно се основава и развива вижданията си по разглежданите въпроси, отразени в статиите му както от 1970 г., така и от 1990 г.

В началото на своето изложение акад. Матеев обръща внимание на излязлата на 30 ноември статия във в. „Работническо дело“, озаглавена „Никаква отсрочка“5. Както той посочва, „тази статия направо предлагаше да се върви с главата надолу. И се тръгна.“
И прави категоричната констатация, че страната се намира не на дъното на пропастта, а продължава да се движи по наклонена плоскост, след като националният доход е спаднал с безпрецедентните 30 процента. Като непосредствени причини за кризата той сочи възникналата остра липса на суровини и енергия, към които се добавя още една, „страшна“ – липсата на пазари.

Преминавайки към анализа на процесите, развиващи се в момента, той обръща внимание на два – монетаризацията и демонополизацията. И веднага заявява, че и двата са „страшно погрешни, фатално погрешни“.  В неговата критика и на двата отново лесно ще открием принципните му разбирания за социалистическата и за капиталистическата икономика.

По отношение на монетаризацията акад. Матеев изтъква, че се смесват два коренно различни процеса. Единият е паричната реформа, а другият е същината на монетаризма като метод за регулиране на икономиката от страна на един финансов (по същество държавен) център, основно чрез лихвения процент. Паричната реформа безспорно е наложителна, защото няма възможност да се предложат допълнителни стоки за отнемане на натрупаната в населението покупателна сила.

Що се отнася до монетаризма като метод за регулиране на икономиката, за да може той да се прилага, са необходими редица условия, без които неговото функциониране е невъзможно. Такива условия са първо, в икономиката да има поне монополистическа конкуренция (т.е. дори не и двустранна); второ – силно развит финансов пазар, т.е. кредитни източници, набирани чрез вложения, регулирани с лихвения процент; трето – икономиката да е в нормално състояние и целта да бъде ускоряване или забавяне на развитието ѝ. Ако посочените условия липсват, вървим към катастрофа, защото в дадените условия не забавяме хода на икономиката, а вместо това „я закопахме“ със заблудата, че с лихвения процент ще уравним покупателната сила със стоковия фонд.

Мнението на акад. Матеев за демонополизацията е пределно откровено: „аз смятам, че някой голям шегаджия е въвел за пръв път този термин“, тъй като извършваното у нас няма нищо общо с действителна демонополизация. В случая се касае за „разтуряне на средното равнище на управление на икономиката и оставяне на най-долното равнище, при което всеки отделен завод на свой ред се превръща в монополист, защото остава единствен производител на даден специализиран продукт“. Монополизмът си остава, но изчезва нещо друго – съществуващият дотогава механизъм на управление и „вие получавате вместо демонополизация, вместо заместване на това управление досега с пазарно управление – хаос“ 6

Причината е, че това, което у нас се смята за равнище на управление – заводът, в развитите капиталистически икономики „нито купува, нито продава, той няма и собствен баланс“. Това правят обединенията, където се намира и маркетингът, и финансовият център, като последният дори не е в обединението, а „по-горе“, на третото равнище на управление на икономиката. Получа се така, че отделните заводи се оказват изправени срещу мощни обединения, заинтересовани да ги изместят като доставчици на пазара – както сочи примерът с Германия, където безработицата се оказа далеч по-голяма в бившата ГДР, отколкото в западните провинции.

Преминавайки към въпроса какво да се прави, акад. Матеев на първо място се спира на предстоящата приватизация. Отчитайки, че да се оспорва самият процес, е невъзможно при формираното обществено мнение („един пример на страшната злокобна, сатанинска сила на съвременната обработка на мозъците“), той поставя въпроса: „Какво разбират те, господата, под приватизация?“. И споменава, че когато задал този въпрос на един представител на частния капитал на едно съвещание на 1 март 1990 г., той заявил: „И ние не знаем“, с интимната му мисъл, както отбелязва Матеев – разграбване.

Спирайки се на различните форми на приватизация, акад. Матеев първо разглежда арендата, като отбелязва, че има места, където тя е крайно необходима – например, при едноличните малки ресторанти и кафенета; както и, че всъщност семейният акорд в някои селскостопански отрасли представлява един вид аренда. Само че при прилагане на арендата в основни отрасли на икономиката, тя води до тежки проблеми. Това е така, защото тя всъщност представлява влошено издание и на без това бюрократизираната стопанска сметка от миналото. При последната, срещу изпълнение на договорената с държавата производствена програма, колективът получаваше договорената заплата и половината от реализираната печалба– сериозни недостатъци на експеримента с новата система, разкрити от акад. Матеев и в цитираните по-горе негови статии, водещи до тежки деформации на икономическото развитие.

Но докато в миналото е било възможно посочените недостатъци да бъдат ограничавани поради ежегодното подновяване на договорите с колективите, то в новите условия договорите за аренда се сключват, без да се фиксира времето на тяхната валидност. Това поражда „крайно опасни тенденции, защото стартовите условия са различни“, поради което за един и същи труд в различните предприятия ще се получават различни доходи; нещо, което „никоя икономика не търпи.“

Като илюстрация на тезата си акад. Матеев привежда следния пример. На конференция „Изток – Запад“ през 1967 г. Ота Шик обявява именно такава програма за реформа на социалистическата икономика. При което английски участник задава въпроса: „Какво ще правите, когато получите различни доходи в различни заводи?“, на което Шик отговаря: „Ние това искаме да стане“. При което следва репликата: „А Вие запознати ли сте с понятието пазар на работната сила?“ В този невероятен „наивитет“, проявен от известния по онова време чешки икономист, акад. Матеев вижда и корена на инфлацията, ударила Съветския съюз през 1989 г. при Горбачов, защото този, който е изостанал със заплатата си, вдига стачка и вие му я повишавате, развихряйки механизма на инфлацията, което фактите потвърждават, и то „по един жесток начин“.

Пристъпвайки към другата възможна форма на приватизация – създаването на акционерни предприятия, акад. Матеев заявява, че в дадените условия това е много правилно. След като не е възможно да оспорим приватизацията по принцип, следва да усвоим като партийна политика създаването на акционерни предприятия. Като веднага дебело подчертава, че при този вариант е необходим един финансов център или холдинг, който да държи и да стопанисва акциите. Този холдинг следва да използва акциите за развитие на икономиката, както и при интерес да продава части от тях на разполагащи със средства лица, както и на чуждестранни инвеститори. И продължава: „Би било смърт да речем да подаряваме акциите“, за което „ще ни се смеят поколенията с векове наред“.

По обсъждания въпрос за необходимостта на колективите на предприятията да се осигуряват известни преференции при разпределението на акциите акад. Матеев също е пределно категоричен. Той изтъква, че даденото предприятие не е строено от колектива, който в момента е зает в него, а е резултат от труда на цялата нация. Ето защо няма никакво основание нито нацията да се ограбвана по такъв начин, нито бъдещи заети в предприятието да бъдат лишавани от участие в собствеността му.

В заключение на своето изказване акад. Матеев формулира следните пределно кратки препоръки: веднага и веднъж завинаги да спрем с демонополизацията, да приложим арендата там, където е подходяща, и умно да се отнесем към приватизацията, която очевидно ще трае поне 5–10 години. Като същевременно бъде създаден финансов холдинг, който да управлява процесите.

 

***

Целта на настоящата статия е да се проследи развитието на мисълта на акад. Евгени Матеев по същностните въпроси на функциониране и трансформациите на капиталистическата и на социалистическата икономическа система с надеждата, че читателят ще намери за интересно и полезно това развитие, в това число и в днешно време, 30 години след дискусиите от 1990–1991 г.  Същевременно могат да се направят няколко най-общи съждения относно отделните виждания, отразени в неговите статии и изказвания, разгледани по-горе.

Опитът от изминалите три десетилетия доказа по твърде болезнен начин правотата на акад. Матеев относно процесите, наречени навремето „демонополизация“ и „монетаризация“, които на практика се изразиха в деиндустриализация и срив на жизненото равнище на населението.

Същевременно определено дискусионно е в условията на периода 1990-1991 година да си представим реална възможност за формиране на икономически механизъм за управление на наследената държавна икономика по параметрите, маркирани от акад. Матеев в статията му от април 1990 г. Освен практическите бариери и яростна съпротива от страна на опозицията в лицето на СДС, спорни са неговите тези за наличието на достатъчно ефективна конкуренция в условията на очертаната от него параметрична система, при която централните органи „следят за алгоритъма на ценообразуването и осигуряват на всички нуждаещи се информация за цените“ и при предполагаемата заинтересованост на предприятията да предлагат по-ефективни проекти с цел да попаднат в приоритетите за иновации, отново определяни от „централните органи“.

Което не значи, че по принцип следва да се изключи възможността икономика, формирана в условията на държавния социализъм с авторитарна административна система на управление, да бъде трансформирана в демократична социалистическа икономическа система с висока степен на самоуправление в условията на регулирани макроикономически пропорции и параметри. Такава, която би отговаряла на обективните изисквания на непрекъснато задълбочаващия се обществен характер на съвременното производство, рязко усилван в условията на всеобхватна дигитализация на икономическите и всички други дейности.

Подобна системна трансформация очевидно не се състоя в периода след 1990 г. по множество причини и фактори – и обективни, и субективни. Което не означава, че съжденията и предупрежденията на акад. Евгени Матеев са загубили своята особена проницателност и актуалност. Напротив.

 

 Статията е публикувана в сборника „АКТУАЛНОСТ И ПРЕХОДНОСТ. За творчеството на акад. Евгени Матеев: съратници, последователи и ученици“; Издателски комплекс УНСС; София, 2020; стр. 45-64.

 

 

 

1 „Управление, ефективност, интеграция (в търсене на решения)“; Партиздат, София, 1970 г. Статията на акад. Матеев е поместена на стр. 85-98. Включените в настоящия текст цитати се намират на отбелязаните в него страници от изданието.

2 В. Манов, „Два юбилея – една съдба и една кауза“; Унив. издат. „Стопанство“, София, 2010 г; стр. 193.

3 Икономиката на кръстопът; Партиздат, София; 1990 г. Статията на акад. Матеев е поместена на стр. 7-32. Включените в настоящия текст цитати се намират на отбелязаните в него страници от изданието.

4 Цитираните в статията становища са по стенограмата от обсъждането, състояло се във ВС на  БСП  на 27 май 1991 г. – личен архив на автора.

5 Акад. Матеев споменава статията на Ив. Костов „Никаква отсрочка“, публикувана във в. „Работническо дело“, бр. 334 от 30.11.1989 г. В заключителния абзац на статията той заявява, че „в този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето.“ Статията е включена и в сборника произведения на автора „Стопанският упадък и реформаторските идеи“; Издание на списание „Икономика“, 1993 г.; стр. 29-33.

Ив. Костов възпроизвежда основните аргументи от своята статия и в книгата „Свидетелства за прехода 1989 – 1999“; Сиела Норма АД; София 2019 г.; стр. 26-27. В книгата изтъква, че се е обявил за „радикални промени, вместо стабилизация на рухналия социализъм“, отбелязва и че статията е публикувана преди „признанията“ на БКП (има се предвид пленумът на ЦК на БКП от 11 декември 1989 г.) и отменянето на член 1 от Конституцията на НРБ, както и преди създаването на СДС и появата на свободни медии. Същевременно обаче в посочените „Свидетелства“ отсъства публикуваното в сборника от 1993 г. обяснение за мотива за написване на статията: „Непосредствен подтик да поискам думата е „кръглата маса“: „Състояние и проблеми на българската икономика“, излъчена по Българската телевизия на 24 ноември (петък) вечерта. Участниците в нея – видни български икономисти, се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма.“ Един от участниците тогава в споменатото предаване бе авторът на настоящата статия ‒ бел. ГП.

6 Впрочем идеята за по същество фирмена организация на икономиката не е рожба на появилите се след 10 ноември 1989 г. идеи и програми. Това е всъщност философията на добре известния Указ № 56 от януари 1989 г. – бел. ГП.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор