Къдринка Къдринова е журналист международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, била е зам. главен редактор на сп. „Тема“ и редактор международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на СБЖ и СБП.

ИСТОРИЧЕСКА ПОБЕДА В ЧИЛИ НА СИЛИТЕ ЗА ПРОМЯНА

Брой 11-12, ноември - декември 2020

 Със 78% от гласовете чилийците отхвърлиха при референдум още действащата конституция на Пиночет и решиха да се направи нова. Това отваря пътя за обрат в страната, която първа бе смазана от неолиберализма. Резултатите от вота идват в същия ден, в който преди 45 г. цяла България плака за Алберто Корвалан, починал у нас след преживени чудовищни изтезания на стадиона в Сантяго.



 Достойна победа за достойната борба на чилийския народ за истинска демократизация и граждански права донесе гласуването в ключовото допитване, състояло се в Чили на 25 октомври. В него чилийците трябваше да отговорят на два въпроса. Първият – дали искат нова конституция. Вторият – от какъв орган да се изработи тя: дали от изцяло ново, специално избрано конституционно събрание, или от смесено конституционно събрание, съставено 50% на 50% от сегашни депутати и от новоизбрани представители.

Чилийските избиратели дадоха категоричния си вот – 78% поискаха нова конституция вместо все още действащата и в момента, която е наследена от диктатурата на Пиночет и продължава грубо да ощетява много граждански права. На втория въпрос 79% от гласувалите отговориха с желание за избирането на изцяло нов орган, който да се заеме с изработването на нов и действително демократичен основен закон.

Това е наистина историческа победа за силите на промяната в Чили. И е пряк резултат от несекналата в продължение на цяла година масова борба на чилийците за такава промяна. Първият голям протест, от който тръгна това движение, бе на 18 октомври 2019 г. Онова, което изведе хората на улицата и все още ги държи мобилизирани, е искането за цялостен обрат в наложения още по времето на Пиночет неолиберален модел, непрестанно възпроизвеждащ все по-голямо социално неравенство и срив в базисните човешки права. Сразеното от диктатурата Чили бе първата „лаборатория“, където „чикагските момчета“ на Милтън Фридман приложиха този човеконенавистен модел, разпрострял се после из целия свят, чак до България.

На 18 октомври 2019 г. чилийците изригнаха и викнаха така, че се чу из цялата планета: „Стига!“ Конкретният повод тогава бе поскъпване на билетите в метрото със символичните 30 песос – нищожна „капка“, която обаче преля чашата на търпението. Един от най-популярните лозунги беше: „Не са 30 песос, а 30 години“. 30 години бяха изминали от уж демократизирането на Чили след формалния край на диктатурата, през които обаче никоя от партиите, изредили се на власт, не направи нищо, за да стане това демократизиране реално.

Миналогодишното избухване имаше и своите прелюдии. През 2006 г.
се вдигна голяма стачка на учениците от гимназиите – заради жестоко сегрегиращия хората в зависимост от доходите им образователен модел в Чили. При него само децата на богатите имат шанс да получат качествено образование, а оттам – и достоен живот нататък. Самото образование пък от човешко право е превърнато в чист бизнес. Онази стачка издейства известни реформи, но в същността си моделът, който не е само образователен, а общополитически и общоикономически, остана непокътнат.

През 2011-а порасналите междувременно „пингвини“ (така в Чили наричат гимназистите заради черно-белите им униформи) вдигнаха внушителна студентска стачка с искания за дълбоки промени и във висшето образование – още по-брутално разделящо хората в зависимост от богатството или бедността им. Тогава студентите упорито искаха цялостни обществено-икономически и законови промени, не само пряко във висшето образование. Стачката продължи цяла година и постигна редица позитивни законодателни мерки, но всеки опит за по-дълбоко решение се сблъскваше с преградата на Пиночетовата конституция.

Това се случи и със следващите големи протести в Чили през 2016-а, които бяха насочени срещу геноцидната пенсионна система, която, впрочем, зле ориентирани или добре мотивирани субекти у нас се опитват да хвалят. Тогава също бяха поставени много болезнени за страната проблеми, някои детайли бяха подобрени, но като цяло всичко отново замръзна заради драконовската диктаторска конституция.

Енергията и недоволството, натрупани в тези и други битки за права, водени от чилийците през годините и сблъсквали се постоянно със стената на непробиваемия модел, избухнаха вече с неудържима сила преди година и оттогава този импулс не е намалявал. И само неговият натиск, продължил въпреки жестоките силови репресии срещу демонстрантите, принуди дясното правителство на президента Себастиян Пиниера и другите парламентарни партии да договорят провеждането на сегашния референдум.

Има опозиционни политически сили и обществени организации, активно участващи в протестите, които гледат с голям скептицизъм на този референдум, защото смятат, че той е уловка на десницата да изпусне пàрата от тенджерата под налягане, да „заюзди“ целия процес по изработване на нова конституция и пак да не допусне в нея истински гаранции за демократичност и за зачитане на гражданските права.

За такова становище има сериозни аргументи. Например, много са неяснотите около одобреното сега изцяло ново конституционно събрание, което да изработи новия основен закон. То трябва да се състои от 155 души, които да бъдат избрани с гласуване на 11 април 2021 г. После самите те трябва да излъчат свой председател и оттам нататък ще имат девет месеца, за да подготвят текста на новата конституция, като този срок може да бъде продължен еднократно с още три месеца – тоест максимално в рамките на една година проектът трябва да е готов. А след това и той ще бъде подложен на референдум, за да бъде приет. Тоест – това ще стане през 2022 г. Но междувременно догодина ще се провеждат местни избори – заедно с избора на тези 155 души. А към края пак на идната година ще има и президентски избори. Това означава, че целият процес ще е силно политизиран и ще зависи до голяма степен от провежданите други избори.

Засега също така не е ясно кой и как ще излъчва кандидатите за 155-те места в конституционното събрание. Действащите политически партии са най-облагодетелствани да се справят с това, докато аморфните социални движения и граждански организации, които събраха много сила през последната година и които искат да са алтернатива, но нямат структури за целта, е много вероятно да бъдат изтласкани в позиции без влияние – нещо, което политическата класа отдавна се е научила да прави.

Спорен е самият статут на това бъдещо конституционно събрание. То няма да се ползва с правата на обичайното за такива случаи по света Учредително събрание (или Велико народно, както е у нас), а ще е с доста по-ограничени възможности. Например, няма да може да променя конституцията така, че да стане възможна ревизията на сключени досега международни договори.

И все пак, въпреки всички очевидни минуси и заложени подводни камъни в промяната, към която отваря път сегашният референдум, резултатите му са изключително важни и знакови, най-вече като едно „отпушване“, като начало на тепърва предстояща още по-сериозна борба. Въпрос на мобилизация, организация и неспиращ обществен натиск е сега да се търсят законови варианти за действително ефективна и отговорна работа на бъдещото конституционно събрание, за непрестанен граждански контрол върху процеса по изработване на нова конституция.

Именно така възприемат чилийците тази победа – като начало, като път към следващи усилия и победи. И затова я отпразнуваха с отворени сърца, с отново залети от човешко море площади, със сълзи на радост – защото промяната все пак започва и именно те я извоюваха с решителност­та си и единството си.

Още навремето, през 1970-а, с първия в света мирен избор на президент социалист в лицето на Салвадор Алиенде, Чили показа на всички как може с гласуване да се постигат кардинални обществено-политически промени. Да, тази „дързост“ след това беше жестоко наказана с преврата и диктатурата. Но примерът очевидно е жив и чилийците сега отново го пускат в действие – пак показват на цял свят, че и срещу неолиберализма може да се води достойна, мирна и успешна борба. Както написа в свой коментар във Фейсбук Густаво Гонсалес, един от някогашните чилийски емигранти, намерили подслон в България от репресиите на Пиночет, „за втори път печелим победа с химикалки“.

Това е победа, от която се очаква да поведе не само към различен социален и икономически модел. Тя е фокусирана и към належащото признаване на равноправието между мъжа и жената, и към гарантиране на правата на народа мапуче и на другите доколумбови етноси. Мапуче са сред най-активните участници в протестите, а тяхното знаме се вее от всички като символ именно на промяната в страната.

Много болезнен проблем е и продължаващата да липсва справедливост за жертвите на диктатурата. Тази дълбока рана в чилийското общество не спира да кърви. Хиляди са семействата на „безследно изчезналите“, които дори не знаят кого биха могли да съдят за своите погубени близки… Победата на този референдум се възприема и като важен знак за почит към паметта на загиналите…

 За България и за едно от чилийските семейства, изгубили скъпо същество заради зверствата на Пиночет, сегашният референдум в Чили съвпада и с годишнината от едно дълбоко белязало и страната ни, и чилийско-българските човешки връзки събитие. Резултатите от вота на чилийците станаха известни у нас на 26 октомври. А това е същият ден, в който преди 45 г. цяла България плака за Луис Алберто Корвалан Кастийо – сина на намиралия се тогава в затвор в Сантяго генерален секретар на Чилийската комунистическа партия Луис Корвалан. На 26 октомври 1975-а 28-годишният тогава Алберто, пристигнал година по-рано у нас, за да специализира агрономство, бе покосен от инфаркт в резултат на зловещите изтезания, на които е бил подлаган на Националния стадион в Сантяго след преврата на Пиночет…

В тогавашна България солидарността на хората с чилийските емигранти у нас беше искрена и много силна. Винаги засменият и сърдечен Алберто беше широко известен заради баща си. Постоянно го канеха из предприятия и училища в различни градове, за да разказва за борбата в Чили и за Луис Корвалан. Със същата мисия той много пътуваше и на различни форуми за солидарност в чужбина. Буквално седмица преди смъртта си той бе почетен гост и на Първия фестивал на политическата песен „Ален мак“ в Благоевград заедно с вдовицата на легендарния чилийски певец, убит от хунтата, Виктор Хара – Джоан Хара.

Смъртта на Алберто дълбоко покруси България. Помня огромните опашки, които се извиха за поклонението му в центъра на София. Поклонението беше в тогавашния Младежки дом „Лиляна Димитров“, днес Културен дом „Сердика“ до Английската гимназия. Опашката, на която лично аз стоях около два часа, се точеше от Софийския университет, през градинката зад Народната библиотека, прекосяваше две улици и продължаваше в парка „Владимир Заимов“, преди да стигне до Младежкия дом със саркофага на Алберто, край който се сменяха в почетен караул български ръководители и представители на чилийската емиграция, включително и пристигнали специално от емиграцията си в други държави висши дейци на ЧКП, като например един от големите ѝ интелектуалци Володя Тейтелбойм.

От цяла България бяха пристигнали автобуси на комсомолски дружества, самоорганизирали се специално, за да се сбогуват с Алберто Корвалан. Народът все прииждаше и прииждаше. Поклонението продължи над 6 часа и накрая го прекъснаха. Отначало беше предвидено ковчегът да премине с траурното шествие по улиците чак до Централните софийски гробища. Но след като се видя какво стълпотворение настава, тогавашните нашенски важни фактори отмениха шествието. Притеснили се бяха от такова невиждано дотогава у нас неконтролируемо събиране на толкова много хора, и то предимно млади. На самото погребение на гробищата бяха допуснати само чилийски емигранти, дейци от Българския комитет за солидарност с Чили и подбрани политически представители.

Алберто бе погребан в гробищната алея, дала вечен покой на изявени български личности. И остана там до 1990-а, когато в Чили започна демократизацията и семейството му получи възможност да пренесе тленните му останки в родината.

Имам щастието да познавам почти цялото му семейство и в тези дни, наистина разтърсващи за всеки, свързан с Чили, мисля с много обич и вълнение за тези хора, които най-кратко и обобщено бих описала като излъчващи силата на добротата. Това съм усещала при общуването и с баща му – незабравимия Луис Корвалан, и с майка му – сърцатата компаниера Лили, и с една от трите му сестри – Мария Виктория, и с нейния съпруг и три дъщери. Всички те са ме посрещали на два пъти в дома си в Сантяго – през 2005-а и 2008-а. Уви, през 2010 г. Луис Корвалан, дон Лучо, ни напусна завинаги…

Всъщност, дон Лучо и компаниера Лили имат още една дъщеря – озарената от същата доброта, винаги вдъхновената и лъчезарна Рут Вускович, съпругата на Алберто, която бе едва 23-годишна, когато преживя страшния удар на загубата му… Помня я как стоеше до ковчега му в София, в черен пуловер и черен панталон, с буйната ѝ черна коса, мраморно бледа, неузнаваема без изчезналата ѝ сияйна усмивка…

С нея също се видяхме в Сантяго и през 2005-а, и през 2008-а. Поддържаме връзка чрез Фейсбук. Цялата последна година Рут неизменно участваше в протестите в Чили. И сега, точно в деня на вота на ключовия референдум, отново си писахме. Говорихме и за това съвпадение на датите – как точно на 26 октомври, когато се навършват 45 години от загубата на Алберто, до България ще стигнат новините за резултатите от това гласуване, което връща надеждата на неговото Чили…

Помолих Рут, която винаги говори с огромна обич за България, да разкаже за българските читатели как се чувства сега, какво си спомня за своите дни в нашата страна, как приема ставащото в Чили, какво прави техният син Диего, който беше едва на две годинки, когато татко му си отиде…

Малко по-надолу ще предам вълнуващия разказ на Рут. Но първо трябва да припомня още малко подробности от историята на Алберто и Рут, на техните родители, на чилийската драма от онова време, което днес, 45 години по-късно, порасналите нови български поколения просто няма как да познават…

Алберто и Рут се женят през 1972 г., по време на управлението на Народното единство – коалицията от шест леви партии, издигнала социалиста Салвадор Алиенде за президент. Гръбнакът на коалицията е съюзът между социалисти и комунисти. Бащата на Алберто – Луис Корвалан, е генерален секретар на ЧКП от 1958 г. и винаги е поддържал съюза на левите сили, следвайки идеите на Георги Димитров за единния фронт, за които и на мен ми е говорил разпалено, когато гостувах в дома му. Другото, за което Корвалан и Алиенде десетилетия наред следват обща линия, е мирният курс на желаната и от двамата чилийска социална революция. Пътят към нея и за двамата минава само през избори. И през 1970 г. идва победата. Алиенде става президент.

Той си избира за министър на икономиката един от най-авторитетните по онова време чилийски икономисти, натрупал 20-годишен опит от работата си в Комисията за Латинска Америка на ООН – Педро Вускович. Това е бащата на Рут. Корените му са от доста голямата хърватска общност в Чили. Педро Вускович е „дясната ръка“ на Алиенде и автор на амбициозната икономическа програма на Народното единство, включваща и легендарната национализация на чилийската медна промишленост през 1971 г. „Планът Вускович“ подплатява с икономически мерки важните социални решения на правителството за повишаване на заплатите на трудещите се и замразяване на цените на потребителските стоки. През 1972 г. Алиенде назначава Вускович за председател с ранг министър на създадената Корпорация за насърчаване на производството (CORFO), която играе важна роля за икономическата стабилизация на правителството.

 Влизайки в екипа на Алиенде, Вускович отначало е безпартиен, въпреки че цял живот е бил с леви възгледи. През 1972-ра формално влиза в соцпартията.

Когато Алберто – син на комунист, и Рут – дъщеря на вече социалист, се влюбват и решават да се оженят, семействата им се шегуват, че така циментират съюза на комунисти и социалисти.

Алберто е бил активен член на Чилийската комунистическа младеж, участвал е в агитационните бригади „Рамона Пара“, които изпълват с революционни стенописи фасадите на Сантяго по време на предизборната кампания на Народното единство. Когато се женят с Рут, той вече е завършил висшето си образование, инженер-агроном е и работи за прилагане по селата на правителствена програма за аграрната реформа.

Щом става ясно какво се случва, Алберто веднага откарва Рут и детето у роднини, за да са на по-сигурно място, каквито са били предварителните инструкции на Народното единство – напрежението в страната е подсказвало, че е възможен преврат. Самият Алберто отива на работното си място, каквито пък са били указанията на профсъюза „Единна централа на трудещите се“ (CUT) с идеята трудещите се да държат в свои ръце предприятия и офиси, за да ги отстояват пред превратаджиите. Но никой не е предполагал с каква жестокост ще действа армията срещу обезоръжения народ.

Още докато отива към работата си, Алберто е арестуван на два пъти от военни патрули. Но го освобождават и двата пъти, защото не е работник. В първите часове на преврата „с предимство“ са били арестувани или пряко избивани именно работници. Когато стига до работата си и обсъждат с колегите положението, става ясно, че то е много по-тежко от очакваното. Междувременно е обявен комендантски час и никой не може да излиза навън. Чак на 13 септември е разрешено движение по улиците. Алберто се връща в апартамента, в който дотогава са живеели с Рут, за да вземе дрехи и храна за Диегито. И точно в този момент военните нахлуват в блока, започват претърсване жилище по жилище, блокирайки и стълбището, и асансьора. Апартаментът на Алберто е на 21-вия етаж – няма къде да избяга.

Арестуват го и го откарват на превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго. Правят му картон, в който отбелязват колко е важен – син е на издирвания под дърво и камък с цел да бъде ликвидиран Луис Корвалан. Алберто е заложникът, който трябва да принуди бащата, укрил се в нелегална квартира, да се предаде. Това е и причината на стадиона младият агроном да бъде подложен на най-чудовищните изтезания.
Очакват от него да предаде баща си, а искат също да подпише признания, че ЧКП е имала план за въоръжено завземане на властта – така ще могат да оправдаят преврата. Алберто понася зловещи мъчения, но нито издава някого, нито подписва нещо.

Баща му все пак е заловен на 27 септември, но не освобождават сина. Алберто остава 70 дни на стадиона, а след това е прехвърлен в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама, където следват още тежки изпитания за него. Остава затворник на хунтата общо 11 месеца. Чак през юли 1974 г. е освободен след намеса на Комисията по правата на човека на ООН.

Междувременно, практически паралелно с него, е арестувана и Рут. Нахълтват в дома на леля ѝ, докато Рут кърми Диегито. Откъсват детето от нея, оставят го да пищи в креватчето и отвеждат и майка му и подслонилата я леля. И тях на стадиона. Рут после ще разказва, че дни наред в ушите ѝ отеквал писъкът на детето ѝ… Момченцето е прибрано от съседи, които го скриват, а после започва прехвърлянето му от семейство на семейство, месеци наред, докато родителите му са в лапите на мъчителите.

Военните използват и Рут също като Алберто – за примамка на баща ѝ Педро Вускович, който междувременно се е укрил в мексиканското посолство. Карат я да звъни в посолството, за да му каже, че ще я пуснат, ако той се предаде. Но в посолството просто не вдигат телефона…

След стадиона изпращат Рут в женски затвор. Тя прекарва общо четири месеца като затворничка, без да знае нищо за детето си през цялото това време. Накрая я пускат след намеса на Викариата на солидарността (важна структура на чилийската католическа църква, помогнала на много хора, преследвани от хунтата) и на международни правозащитни организации. Тя също се укрива в мексиканското посолство, където е и баща ѝ. Остава там още два месеца. Най-после на нея ѝ позволяват да напусне Чили, но на баща ѝ – не. Едва часове преди да замине за Мексико, Рут отново вижда Диегито – довеждат ѝ го в посолството, за да тръгне с нея. Детето не я познава, плаче и се дърпа… Ще му е нужно много време, за да свикне пак с нея, дълго ще плаче и насън…

През февруари 1974 г. Рут пристига в Мексико заедно с Диегито и се установява при майка си, която вече живее там в изгнание. Тогавашният мексикански президент Луис Ечевериа е много отзивчив към чилийските емигранти и им предоставя всички възможности да живеят, учат и работят в Мексико. В същата страна живее до падането на диктатурата на Пиночет и вдовицата на Алиенде – Ортенсия Буси де Алиенде.

През май 1974 г. хунтата най-после разрешава и на Педро Вускович да емигрира в Мексико – така и той се присъединява към жена си и дъщеря си там. Педро Вускович остава в Мексико да края на живота си през 1993 г., изграждайки много успешна кариера като учен, изследовател и университетски преподавател по икономика. Работи и по програми на ООН за преодоляване на бедността в Латинска Америка.

В Мексико пристига и Алберто, когато през юли 1974 г. го освобождават от Чакабуко. Преди да напусне Чили, отива да види баща си в затвора. Луис Корвалан вече е прехвърлен в затвор в Сантяго, след като преди това е изкарал кошмарни месеци в концлагер на антарктическия остров
Даусън заедно с други висши дейци от Народното единство. Корвалан-старши съветва Алберто да напусне Чили и да отиде в България, където да усъвършенства специалността си на агроном. Междувременно на майката на Алберто – Лили, е забранено да работи каквото и да е, две от сестрите му са изключени от университетите, в които учат, а най-малката отказват да я запишат в гимназия. Хунтата се старае да тормози семейство Корвалан по всякакви начини.

Алберто отива в Мексико, за да вземе жена си и сина си, след което и тримата идват в България. Как са се чувствали в България, Рут разказва по-долу в специалното си интервю. Аз само ще спомена, че съм запомнила Рут и Алберто винаги усмихнати, сърдечни, приятелски настроени към всички по време на различни събития в Чилийския клуб, открит през есента на 1974-та в София. А между столовете и край сцената все тичаха малките деца на чилийските емигранти, сред тях и Диегито.

Те живееха също като останалите си сънародници в обикновено общежитие в Студентския град. Още когато пристигат, ги посрещат представители на БКП, които предлагат да настанят семейството на сина на водача на братска партия в специален апартамент. Алберто и Рут отказват. Не си и представят, че могат да се ползват с някакви предимства пред другарите си по съдба.

Това добре се знаеше у нас. И също спомагаше Алберто да бъде толкова искрено обичан и от българската младеж.

Той също наравно с другите участваше и в трудови бригади за събиране на средства във фонда за солидарност с чилийския народ, въпреки че физическите натоварвания му бяха забранени от лекарите заради преживените изтезания. Именно по медицински предписания му се налага за известно време да постъпи и в санаториум край Владая. Едва там има време да пише по-интензивно своята започната книга „Жив съм, за да разказвам“. В нея описва преживяното на Националния стадион и в конц­лагера Чакабуко.

Книгата така и остава недовършена. Излиза у нас на български и на испански чак година след смъртта на Алберто под заглавието „Пиша за надеждата и болката на моите братя“. Написаните специално за книгата глави са допълнени от обширните показания, подготвени и подадени официално от Алберто Корвалан до заседавалата в Мексико през февруа­ри 1975 г. Трета сесия на Международната комисия за разследване на престъпленията на военно-фашистката хунта в Чили.

Когато на 26 октомври 1975 г. го покосява инфаркт, лекуващите го лекари от Правителствена болница са убедени, че това е следствие на мъченията с ток на стадиона в Сантяго.

Рут запазва епикризите, както и заключението на специалната комисия след аутопсията. Отнася ги със себе си, когато след смъртта на Алберто взима Диегито и отново отива при родителите си в Мексико. Там живее и отглежда сина си. Връща се в Чили вече след падането на диктатурата през 1990-а. Медицинските документи са винаги с нея. Но те не са признати за достоверно доказателство от чилийския съд, когато Рут заедно с родителите и сестрите на Алберто през 2009 г. подават иск, за да бъде признат и той като жертва на хунтата. Рут прави няколко опита да изиска допълнителни архивни документи от Правителствена болница в София, както и да открие някой от лекувалите Алберто лекари. Постарах се тогава, доколкото мога, да ѝ помогна оттук. Оказа се невъзможно. Лекарите се бяха пенсионирали, някои не бяха и живи. От Правителствена болница отговориха, че архивите от онова време не са подредени, а са струпани в кашони из складове. И няма как от тях да се направи справка…

 България невинаги е била така безразлична. В онази тъжна есен преди 45 години, когато Алберто умира, седем български младежи отиват в българското Външно министерство, готови да заминат като заложници в Чили, само и само Пиночет да пусне от затвора Луис Корвалан, за да може да се прости със сина си. Сред тези седмина тогава е била все още студентката Велислава Дърева… Никой не ги е взел на сериозно…

Луис Корвалан беше освободен след още година и нещо, през декември 1976-а, с посредничеството на Червения кръст. СССР направи размяна – срещу него пусна на Запад дисидента Владимир Буковски. Двамата ги разменят на летището в Цюрих. Луис Корвалан ми разказваше, че никой не го е питал дали иска. Нищо не са му обяснили, дори когато го натоварили в самолета. Така беше в онзи двуполюсен свят…

От Цюрих откарват Корвалан в Москва, където предишната година са изпратени да живеят и учат две от дъщерите му – Вивиана и Мария Виктория. Най-голямата, Анхелина, омъжена вече по онова време, остава със семейството си в Чили. След освобождаването на Корвалан за СССР с него потегля и вярната му спътничка Лили.

Но… в Москва се налага той и Лили да постоят още няколко дни в пълна секретност в тайна квартира, без никой, дори дъщерите им, да знае, че дон Лучо вече е свободен. Просто се изчаква да наближи юбилейният 70-и рожден ден на тогавашния съветски ръководител Леонид Брежнев, за да му бъде поднесен „като подарък“ освободеният Корвалан… Брежнев е роден на 19 декември 1906 г. И на 18 декември 1976 г. цял свят вижда вълнуващите кадри как водят дребничкия Корвалан в кабинета му и съветският водач, разчувстван и просълзен, се хвърля да целува и прегръща скъпия гост…

 Дон Лучо изкарва 6 години като емигрант в Москва и добре опознава съветската система отвътре. Вивиана и Мария Виктория получават съветски дипломи – първата като хореографка, втората като журналистка. Научават много от руската култура, омъжват се там (за чилийци), всяка ражда по две  дъщери. В семейство Корвалан ценят и са много благодарни за съветската помощ и подкрепа в годините на емиграция. Но всичко това не пречи на дон Лучо да вижда и грешките, допускани в СССР, които по-късно довеждат и до колапса му. „Там народът бе откъснат от партията, а партийното ръководство – от партийните членове. И перестройката на Горбачов започна зле – увлече се по политически реформи, вместо да се заеме с икономиката,“ каза ми Корвалан през 2005-а в Сантяго, докато ми показваше своята излязла през 1993 г. книга „Рухването на съветската власт“. По онова време той вече пишеше следващата си книга – „Комунистите и демокрацията“, която ми подари при моето гостуване през 2008-а.

31 години по-рано, в края на януари 1977-а, присъствах на емоционалния митинг в препълнената зала „Универсиада“ в София, на който посрещнахме Луис и Лили Корвалан с 10-минутни овации. Всички бяхме изправени на крака, без никой да ни „организира“… България бе първата страна след СССР, в която дон Лучо дойде след освобождаването си. Естествено, двамата с Лили отидоха да се поклонят на гроба на сина си. Те пожелаха тогава Алберто да остане в България, „защото българският народ му е дарил толкова обич“. Прибраха си го чак след падането на диктатурата през 1990-а…

Впрочем, Луис Корвалан прекарва последните 7 години от режима на Пиночет в нелегалност в Чили. През 1983 г. в Москва му е направена пластична операция – изгладена е прочутата гърбавина на носа му, променена е формата на очите. Той си пуска брада и дълга коса и тайно се прехвърля в родината. В Москва остават дъщерите и жена му Лили. Всички знаят, че двамата с половинката му никога не са се делили, така че това е най-сигурното му „алиби“.

В Чили Корвалан живее под чужда самоличност и дава сериозен тласък в активизирането на съпротивата, включително в организирането на „дни на протеста“, които постепенно подкопават устоите на диктатурата. Така се стига до „не“-то на плебисцита през 1988 г., което де факто събаря Пиночет и осигурява провеждането на първите демократични избори през 1990 г.

След началото на демократизацията Корвалан се оттегля от партийните постове, въпреки че не прекъсва участието си в политическия живот. До последния  си дъх на 21 юли 2010 г. пише книги, ходи по митинги, не пропуска и семейните празници на симпатизанти и приятели. Радва се и на гости у дома, които двамата с неговата Лили и със семейството на Мария Виктория, живеещо със „старите“, винаги радушно посрещат – лете на масата под асмата в двора, зиме вътре, край бумтящата печка на твърдо гориво в холчето им или в отрупания с книги кабинет на дон Лучо.

„Едва ли днес много българи имат възможност да пътуват до Чили. Но домът ни е отворен за всекиго от вашата страна, която обгради с толкова обич сина ни“, ми каза Луис Коралан, когато ме изпращаше през 2008-а. Уви, това се оказа последната ни среща… Личности от неговия ранг – с такава човечност, интелигентност, демократичност, почтеност и наистина пословична скромност, вече не се срещат сред политиците… Поклонението за него бе в Сената на Чили, защото навремето е бил и сенатор. И дори ръководни дейци от десницата изразиха в онези траурни дни почитта си към него…

Неговото сплотено семейство продължи по пътя, който винаги беше следвало с дон Лучо. Включително и в търсенето на справедливост за смъртта на Алберто – редом до тъй крехката на вид, но несломима Рут. И в края на 2015-а, 40 години след загубата на любимия ѝ съпруг, тя най-после дочака съдът в Чили да даде ход на дело срещу 16  военнослужещи, обвинени за незаконния му арест и жестоките му изтезания. А две години по-късно – през 2018 г., 13 души от обвинените получиха присъди за различни срокове затвор. Скромни, впрочем, срокове – само за един бяха определени 10 г. зад решетките, за останалите едва по 3…

Сега, в деня на вота за нова конституция на Чили, Рут ми изпрати свои снимки от участието си в поредна проява – със знамето на мапуче в ръце и с портрета на Алберто, а също и с маска и очила заради Covid. Сложи надпис към тях: „С Алберто на улицата и в сърцето“.

А ето и разказа ѝ, който не искам да загрозявам с моите насочващи въпроси. Нека чрез Рут чуем автентичния глас на силните с добротата си хора, които са в основата на събудената нова надежда на Чили. Нека усетим, че чрез тази надежда останалите вечно млади като Алберто също намират своето продължение към бъдещето…

 

Рут Вускович Сеспедес:

„Нашата с Алберто любов към България е отпреди военния преврат през 1973 г. Моята идва от родителите ми, които са били там при едно пътуване по време на правителството на Салвадор Алиенде. А на Луис Алберто – защото искаше да учи агрономство там.

Животът и любовта ни към борбата за правата на всички ни отведе в тази страна заедно с нашия Диего. Живяхме точно една година, обгърнати от българската обич. Всяка наша крачка из София ни караше да чувстваме това.

Алберто пътуваше много, за да полага усилия за освобождаването на баща си. Но намери време, за да сглоби мебелите за нашата стая. Масата, библиотеката, леглата. А аз и детенцето ни се наслаждавахме на постиженията на социализма в пълен покой, осигурени с покрив, храна, здравеопазване и образование.

Живеехме в „Дървеница“ (Студентския град „Христо Ботев“ – б.р.) по наше собствено решение. Разполагахме там не само със студентската си стипендия, но и с поликлиника, студентски стол, детска градина за детето. На мен не ми трябваше нищо повече… Бяха най-красивите и спокойни дни в живота ми.

Диего, който днес е музикант и дърводелец, живее в Мексико. И прави мебели за дома си, а също и други, пеейки със съпругата си Мариел. Живеят в селце на върха на един хълм заедно с дъщеричките си, внучките на Алберто, които той не видя…

Като син на Алберто и като внук на велики дядовци и баби, Диего живее достойно със своята общност. Току-що са събрали реколтата от царевица, която преди няколко месеца сами засадиха.

45 години по-късно Диего и аз, макар и физически отдалечени, вървим в обща посока – работим за нашето щастие и не забравяме другите хора. Всяка наша крачка е посветена на това да мислим и да работим за всички.

Днес съм част от един женски колектив за бродиране и от една година сме посветени на БРОДИРАНЕТО НА ДОСТОЙНСТВОТО. Съумях да постигна сливането на моите професии със социалната работа!!!

Принадлежа също и на колектива „Jaraneras del Son de Veracruz“ (може да се преведе приблизително като „Развеселяващите със сон от Веракрус“, като сон е музикален ритъм, а Веракрус е щат в Мексико –
б. р.). Танцувайки и пеейки, помагаме на изкуството, което идва от Мексико, да стига и до края на света (така често чилийците наричат родината си – б.р.). Това е истинският живот на нашата Латинска Америка.

И в двата колектива внасям моята любов към Мексико и към музиката на Диего, която той твори по пътя.

В този исторически ден за Чили и за нашата Америка аз прегръщам една нова конституция, в която за първи път ще има равноправие между мъжа и жената.

От една година социалното изригване върна на моето поколение и на мен лично душата в тялото. След толкова погазвания на нашите граждански права излязохме на улицата, за да надигнем глас, че повече не ни е страх… Защото… Травмите, които ни нанесе диктатурата и нейното продължение, бяха спрели нашата борба. Но това се промени вече. Всеки петък от 18 октомври 2019 г. насам площад „Достойнство“ е пълен с хора. Независимо от Covid.

Узряването ни като народ пулсира и се усеща на всяка крачка, на всеки ъгъл в Чили, където гражданите създаваме нашите нови форми на организиране и на борба. Близо до моя дом оформихме ЪГЪЛ НА ДОСТОЙНСТВОТО и ние, всички съседи, не спряхме да излизаме там през тази година. Създадохме Кооператив за разпространяване на най-евтините хранителни продукти.

Икономическото положение на наемните работници, които сме 90%, се влоши много повече в сравнение с положението на собствениците, които са 7%. Така отново се появиха общите кухни – и в една от тях, в община Реколета, отидохме да пеем и танцуваме с колектива „Jaraneras del Son“.

Днес слънцето на нашата пролет (в момента в Южното полукълбо е пролет – б. р.) ни помогна да разсъдим и да гласуваме по съвест, с памет за нашите предишни и нови мъртви (имат се предвид жертвите на диктатурата и на репресиите от последната година – б. р.), гледайки към нашите внуци, на които сме длъжници!

Прегръдки за моята вечна България, която нося винаги в сърцето си.“

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор