Йордан Баев е професор по съвременна обща история.

НЮРНБЕРГСКИЯТ МЕЖДУНАРОДЕН ВОЕНЕН ТРИБУНАЛ, АМЕРИКАНСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА „ДЕНАЦИФИКАЦИЯТА“

Брой 11-12, ноември - декември 2020

 На 1 ноември 1943 г. в Москва е огласена Декларация за зверствата на фашизма и нацизма, подписана от лидерите на СССР, САЩ и Великобритания, чийто първоначален вариант е изготвен от британския премиер Уинстън Чърчил. Въпросът за наказателната отговорност на „главните военни престъпници“ от държавите, подписали Тристранния пакт, е разглеждан по-късно от „тримата големи“ на конференциите в Техеран, Ялта и Потсдам. През 1944 г. в Съединените щати се обсъжда и предложението за бъдеща демилитаризация на победена Германия (т. нар. План „Моргентау“), което предвижда за пръв път предприемане на мероприятия за „денацификация“ в окупационните зони.

На 8 август 1945 г. в Лондон е обявено Споразумение между четирите водещи държави от антихитлеристката коалиция (Великобритания, САЩ, СССР и Франция) за преследване и наказание на „главните военни престъпници“ от държавите от Оста чрез провеждане на Международен военен трибунал. В Хартата на международния военен трибунал (Лондонската харта) се уточнява, че на преследване и наказание в Германия подлежат лидерите на националсоциалистическата партия, правителството на Райха, висшето военно командване на Вермахта, а всички репресивни органи – SS, SD, SA и Гестапо, са обявени извън закона като „престъпни организации“.1  В чл. 6 на Хартата за пръв път в международното законодателство се дефинират „престъпления срещу мира, военни престъпления и престъпления срещу човечеството“.2  

В съответствие с постигнатото Споразумение, към което до края на 1945 г. официално се присъединяват още 19 държави, на 20 ноември 1945 г. в Нюрнберг започва работата си Международният военен трибунал, съставен от представители на четирите държави от антихитлеристката коалиция. Нерядко и в наши дни се прави

спекулативното внушение, че Нюрнбергският трибунал постановил „само“ 12 смъртни присъди

Вероятно съзнателно се пропуска, че първият процес над „главните военни престъпници“ е последван от 12 следващи нюрнбергски процеса с осъждане на 177 нацистки водачи, а само в американската окупационна зона в периода 1946–1948 г. са проведени 11 военни трибунала, в които са съдени над 5000 военнопрестъпници. Отделно в периода 1946–1949 г. съгласно Постановление № 10 на Съюзния консултативен комитет от декември 1945 г. са разследвани други 172 000 души в западните окупационни зони на Германия.

След създаване на Федерална република Германия през 1949 г. западногермански съдилища провеждат близо 900 наказателни процедури и произнасят около 6400 присъди за „нацистки военни престъпления“, като общо са задържани и разследвани над 600 000 души. Аналогични съдебни процеси са организирани в редица европейски държави (СССР, Франция, Италия, Полша и др.).

Нюрнбергското международно законодателство за „престъпления срещу човечеството“ е продължено в следващите десетилетия с приемане на Конвенцията за геноцида и Общата декларация за правата на човека на ООН (1948), Женевските конвенции за третиране на военнопленници и закрила на граждански лица по време на война (1949) и допълнителните протоколи към тях за защита на жертвите на международни военни конфликти (1977). „Нюрнбергските принципи“ са в основата и на Римския статут на Международния наказателен съд в Хага, приет през 1998 г.

До края на 50-те години на ХХ век в условията на ожесточена двуполюсна конфронтация темата за

сътрудничеството на американското разузнаване
с „нацистки военни престъпници“

и тяхното прикриване, включително и подпомагане емиграцията им в Съединените щати в противоречие с американското законодателство, изцяло е отхвърляна или премълчавана от официален Вашингтон. Частично отделни документални свидетелства са разкрити по време на сензационните процеси срещу нацистки престъпници (напр., Адолф Айхман в Израел през 1961 г. или Клаус Барби във Франция през 1984 г.) и при разследване дейността на ЦРУ от парламентарната комисия на сенатора Франк Чърч през 1975–1976 г.

През октомври 1998 г. Конгресът на САЩ приема Закон за разкриване на нацистките военни престъпления, в съответствие с който се създава междуведомствена работна група (IWG) от представители на ЦРУ, ФБР, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Националния архив на САЩ (NARA) и Музея на холокоста във Вашингтон.3

Според доклад на работната група година по-късно експертите е трябвало да прегледат и предложат за последващо декласифициране над два милиона страници документи на разузнавателните служби (от тях милион и двеста хиляди страници от оперативните архиви на Управлението на стратегическите служби OSS, предшественик на ЦРУ в годините на Втората световна война), 11 милиона страници документи от военните архиви, близо пет и половина милиона страници документи на ФБР и над един милион страници други документи на американски държавни институции.

Налага се удължаване срока на дейност на работната група, тъй като първоначално ЦРУ отказва да разсекрети някои особено важни документи по темата. Едва след настоятелно изискване от членове на Конгреса документите са декласифицирани почти изцяло през юни 2006 г.4 Изпълнението на законовите разпоредби дава уникалната възможност в периода 1999–2007 г. да бъдат разсекретени около осем и половина милиона страници от секретните американски архиви. Допълнително в периода 2009–2015 са обнародвани още много документи за специалните операции на ЦРУ в Източна Европа през първото десетилетие на Студената война.

Значението на този безпрецедентен процес е твърде важно в контекста на възможността най-сетне след 60–70 години да се осветлят неизвестни или недоказани документално досега автентични свидетелства за сътрудничеството на американското разузнаване с обявени за „военни престъпници“ от Нюрнбергския военен трибунал и други правни актове военни и граждански лица от Третия райх, съюзните държави от Тристранния пакт и колаборационистките (т. нар. куислингови) власти в окупираните територии.

Първите експертни изследвания въз основа на новоразкритите документи на американското разузнаване са на представителя на Центъра за изследване на разузнаването към ЦРУ Кевин Руфнър от 1999 и 2003 г. 5 По същото време излиза и книгата на четирима от историческите консултанти при IWG6 , а по-късно и някои други монографични публикации.7

За пръв път лични контакти с висши представители на нацистка Германия са установени през пролетта на 1945 г. при провеждане на известната операция „Sunrise“. Преговорите на ръководителя на OSS в Швейцария и бъдещ директор на ЦРУ Алън Дълес с обергрупенфюрер от SS, бивш началник на щаба на Хайнрих Химлер и полицейски началник на окупирана Северна Италия Карл Волф допринасят той по-късно да избегне включването му в списъка с „висши нацистки престъпници“ в Нюрнберг и да бъде освободен през 1949 г. След като през 1964 г. западногермански съд все пак го осъжда на 15 години затвор за изпращане на смърт на над 300 000 италиан­ски евреи, поради последвала интервенция от   ЦРУ е освободен четири години по-късно по „здравословни причини“.8

Приближените на ген. Волф участници в операция „Sunrise“ SS хауптщурмфюрер Гидо Зимер и щурмбанфюрер Ойген Долман също избягват съдебно наказание и дори са привлечени като сътрудници на американското разузнаване.9  От досието на Зимер в архива на ЦРУ се вижда, че са изфабрикувани неверни данни за негови връзки с „италианската партизанска съпротива“ и заличени сведения за репресивните му действия като началник на SD в Милано през 1944 г. Поради това никога не е бил обект на „денацификация“. Долман е привлечен през 1947–1948 г. в тайна антикомунистическа операция на ЦРУ в Рим. През 1952 г. не е възпрепятствано прехвърлянето му с фалшива самоличност във франкистка Испания.

Безспорно най-значимите контакти и последвало сътрудничество на представители на американското разузнаване с офицери от разузнавателните и контраразузнавателните служби на нацистка Германия са по линия на „организацията на Гелен“, както по-късно остава в историята. Началникът на военното разузнаване на Вермахта на Източния фронт (FH-Ost) ген.-майор Райнхард Гелен заедно със своя заместник полк. Герхард Весел и други доверени офицери още през януари‒февруари 1945 г. организира фотокопиране на най-важните материали от архива на своята служба, включително и многобройни агентурни досиета на сътрудници и информатори в Съветския съюз, Централна Европа и Балканите. Материалите тайно са транспортирани в скривалища в Южна Германия с намерение да бъдат предоставени на англо-американските войски срещу осигуряване на защита от евентуално наказателно преследване.

В края на войната в Европа две американски разузнавателни агенции проявяват независимо една от друга засилен интерес към

издирване на „специалисти по Русия“
в нацистките тайни служби

В края на май 1945 г. във Висбаден се създава централата на OSS в Германия с ръководител Алън Дълес и негов заместник Франк Уизнър, бивш ръководител на разузнавателните операции на OSS на Балканите. В бившия център на Вермахта за разпит на военнопленници в Оберурсел край Франкфурт е създаден американски военен разузнавателен център „Форт Кинг“, в който екипи на военното контраразузнаване Counterintelligence Council (CIC) разпитват най-висшите нацистки функционери начело с Херман Гьоринг, впоследствие изправени пред съда в Нюрнберг. В средата на май заедно с няколко свои подчинени ген. Гелен се предава на американската армия в Бавария и след кратък престой във Висбаден е прехвърлен в Оберурсел. Американското военно контраразузнаване оценява високо материалите и информациите за СССР и Източна Европа, предоставени от Гелен.

Парадоксалното е, според по-късни свидетелства на разследващия офицер майор Джон Бокър, че разпитите на ген. Гелен са проведени в най-строга секретност, а местопребиваването му е прикрито, тъй като е имало „подозрения“ за „проруски настроения“ сред представителите на американската военна администрация в Германия и опасения, че името му може да бъде включено в списъка с „военни престъпници“ за предстоящия международен наказателен трибунал. Със служебния самолет на началник-щаба на ген. Д. Айзенхауер и бъдещ директор на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит на 21 август 1945 г. Райнхард Гелен заедно с шестима свои подчинени офицери тайно е прехвърлен във Форт Хънт, Вирджиния (секретен обект № 1142). В изпълнение на операция „Bolero“ ген. Гелен пребивава в САЩ близо година и е върнат обратно в Германия на 8 юли 1946 г.

По различни пътища през май 1945 г. се предават на американската армия заместниците на ген. Гелен полк. Герхард Весел и полк. Херман Баун – бивш офицер от SS и началник на агентурния отдел в армейското разузнаване срещу СССР (FH-Ost). По-късно те са отведени в разузнавателния център в Оберурсел в изпълнение на операция „Keystone“ за издирване и вербуване на бивши техни сътрудници за нелегална работа в съветските окупационни зони в Германия и Австрия. След завръщането на „групата на Гелен“ от САЩ през юли 1946 г. двете операции са обединени в нова секретна операция „Rusty“.

По същото време в американския разузнавателен център край Франкфурт от юли 1945 г. се провежда друга операция „Overcast“, преименувана през ноември в „Paperclip“ (Кламер). Нейна основна цел е да се издирят, вербуват и прехвърлят в Съединените щати германски учени, инженери и техници, участвали в разработването на ракетни системи и ядрени изследвания. По-късно става известно, че близо 80% от прехвърлените в САЩ по тази операция близо 1600 германци са бивши членове на нацистката партия. Създателят на германската балистична ракета „Фау-2“, а по-късно в САЩ на американската военна ракетна програма „Redstone“ и на ракетата носител на НАСА „Saturn-V“ от програмата „Аполо“, Вернер фон Браун е приел лично от Химлер званието щурмбанфюрер от SS и по време на войната под негово пряко ръководство е използван трудът на близо 20 000 концлагеристи и военнопленници. Американското военно командване прикрива компрометиращите го данни, за да получи американско гражданство през 1955 г.

В Оберурсел са привлечени за сътрудничество с американското разузнаване и други видни офицери от SS, сред които е щурмбанфюрер Ото Скорцени. След тригодишно сътрудничество на него му е осигурено през 1949 г. емигриране в Испания, където в следващите години продължава да предоставя разузнавателна информация на САЩ чрез помощник военния им аташе и представителя на OSO-CIA в Мадрид. Интерес предизвикват някои записки в личния оперативен дневник на директора на ЦРУ ген. Смит от 1951 г., където неколкократно Скорцени е окачествен като „бивш нацистки подривен експерт“ или „бивш нацистки герой диверсант“. Например, в записка от 15 октомври 1951 г. се отбелязва, че Ото Скорцени предоставил информация, получена чрез „проникване в съветска шпионска мрежа“, че съветските власти имали свои агенти в близкото обкръжение на канцлера Аденауер и във Френското военно командване в Западна Германия. На 24 октомври ген. Смит е записал, че представителят на ЦРУ в Пулах се сдобил с копия от десетина доклада на Скорцени, изпратени до „Zipper“ („организацията на Гелен“).10

През декември 1947 г. „групата на Гелен“, ангажирана в операция „Rusty“ (преименувана през 1949 г. в „Zipper“), е прехвърлена в нова секретна база в Пулах край Мюнхен. По свидетелства на Гелен и Баун по време на прехвърлянето в Пулах те са разполагали с близо 600 тайни агенти за работа срещу СССР и страните от Източна Европа, 76 от които (13%) били бивши офицери от SS и SD. „Организацията на Гелен“ се разраства неимоверно по време на Берлинската криза 1948‒1949 г., а след началото на Корейската война в края на юни 1950 г. достига близо 4000 души. До преобразуването ѝ в западногерманска разузнавателна служба (BND) на 1 април 1956 г. тя е под постоянния контрол на ЦРУ, откъдето получава основно финансиране и преки указания за провеждане на разузнавателни операции срещу държавите от „Съветския блок“. Като агенти и информатори са използвани много дейци на източноевропейската политическа емиграция в Западна Европа, бивши офицери от Руската освободителна армия (РОА) на ген. Власов и украински националистически лидери от ОУН и УПА. Сред тях са Степан Бандера (псевдоним в досиетата на ЦРУ CAVATINA-1) и Микола Лебед11, обвинени за убийства на много поляци, руснаци, украинци и евреи в годините на войната. В края на 40-те години Степан Бандера и някои негови сътрудници са използвани от британското разузнаване (MI-6), а в периода 1956–1959 и от италианската (SIFAR) и западногерманската (BND) разузнавателнa службa.

Показателни са придобитите разузнавателни сведения по линия на операция „Zipper“ в периода 1949 – 1954 г. преди „организацията на Гелен“ официално да се преобразува в BND. Ако в първите месеци след началото на операция „Rusty“ разузнавателните доклади за ситуацията в Източна Европа са незначителна част от общия брой доклади на „организацията Гелен“, данните по изпълнение на операция „Zipper“, посочени в обобщаващ доклад от 22 май 1953 г., показват съвсем различна активност. „Организацията на Гелен“ е активирала в Унгария 12 бивши германски агенти от годините на войната и е изпратила в ЦРУ общо 232 донесения за Унгария и съветската зона в Австрия. В Полша са били активирани 28 агенти и подготвени 156 донесения. В Чехословакия е имало 6 германски агенти, а в Румъния – само един, който е изпратил седем разузнавателни донесения. Интересно е признанието в обобщения доклад, че в България „Zipper“ не са успели да активират нито един свой бивш агент. Поради това е предложена операция „Poldi“, според която австрийски дипломат в Рим сътрудник на „организацията на Гелен“ е пренасочен през април 1953 г. към австрийската легация в София. Голям брой донесения по линия на „Zipper“ са предадени в ЦРУ по време на гражданските бунтове в Източна Германия през юни 1953 г.

В периода 1949‒1953 г. в редица страни от Западна Европа под ръководството на ЦРУ и с участието на британското и френското разузнаване са осъществени строго секретни съгласувани операции за създаване на нелегални паравоенни stay behind формирования, обучени за подривно-диверсионни действия в случай на военно нападение от Съветския съюз. След края на Студената война тези операции стават известни с общото название GLADIO (Гладиатори), каквото название е имала операцията в Италия. През ноември 1949 г. стартира операцията с кодово название „Kibitz“ за създаване на паравоенни диверсионни групи в Западна Германия. Базите на ЦРУ в Карлсруе и Западен Берлин започват да вербуват бивши офицери от Вермахта, свързани с „организацията нa Гелен“. Сред тях са бившите офицери от SS полк. Валтер Коп (който е организирал своя подривна група от 70 д.) и подп. Ханс Руес. В оценка за Валтер Коп от базата на ЦРУ в Карлсруе се посочва, че той е „непоправим нацист“.

В края на 1953 г. в американски печатни медии се прокрадват за пръв път сведения, че американското разузнаване и окупационните власти в Западна Германия са потърсили след войната сътрудничество с много бивши членове на нацистката партия и офицери от репресивните органи на Третия райх. В отговор на публикация на известния журналист Уолтър Липман през ноември 1953 г. в „Ню Йорк Таймс“ е изготвен доклад от началника на отдела за специални операции Ричард Хелмс до заместник-директора на ЦРУ по операциите Франк Уизнър, в който се застъпва тезата, че използваните „неколцина бивши офицери от SS и членове на нацистката партия“ вече са били „денацифицирани“. След друга критична статия в „Ню Йорк Таймс“ от 12 декември 1954 г. в коментар от базата на ЦРУ в Пулах се признава, че в секретни операции са били използвани „източноевропейски сътрудници на Хитлер“, но те били предимно руснаци и украинци от РОА и УПА. Любопитно е конфиденциално изявление от 1953 г. на ген. Райнхард Гелен по повод публичните обвинения към неговата разузнавателна организация. Той не скрива, че от близо 4000 платени служители и информатори в неговата организация около 28 % са членували в националсоциалистическата партия на Хитлер, но допълва язвително, че сред депутатите и служителите в Бундестага техният относителен брой е бил значително по-голям.

Най-голям отзвук в публичното пространство има разкриването на сведения за съдействие от страна на американското разузнаване за укриване на „нацистки военнопрестъпници“ в Южна Америка. По отношение на нацисткия престъпник Адолф Айхман от кореспонденция през март 1958 г. между Райнхард Гелен и Алън Дълес става ясно, че двете партньорски разузнавателни служби са имали данни за псевдонима, под който се укрива в Аржентина, но не са съобщили на израелското разузнаване „Мосад“ за това, въпреки провежданата мащабна операция за неговото издирване и залавяне. В документ на ЦРУ е посочено, че най-малко петима подчинени офицери на Айхман в неговата служба за „окончателно решаване на еврейския въпрос“ са сътрудничили с американското разузнаване в следвоенния период. По изрично настояване на ЦРУ редколегията на сп. „Лайф“ при публикуване на записани на магнетофон спомени на Айхман по време на публичния процес срещу него в Йерусалим е принудена да заличи споменатото в мемоарите име на друг юридически сътрудник по „еврейския въпрос“ на Айхман в SD – Ханс Глобке, който в периода 1953 – 1963 г. е началник на кабинета на западногерманския канцлер Конрад Аденауер.12

Въпреки че през 1947 г. „касапинът от Лион“ Клаус Барби (виновен за смъртта най-малко на 14 000 души в Нидерландия и Франция) е осъден на смърт от френски съд, той не е екстрадиран в съюзническа Франция поради сътрудничеството си с американското военно контраразузнаване (CIC). По това време той е бил вербуван в проекта „Happiness“ за проследяване дейността на комунистическата и социалдемократическата партия в западните зони на Германия. Отделно Барби създава своя нелегална мрежа (Бюро „Петерсен“) с привличане на бивши служители в Гестапо за наблюдение действията на френските специални служби в Германия, които били подозирани в сътрудничество с левицата от френската съпротива. В групата били, например, бившите шефове на Гестапо в Мюнхен Адолф Герст и Ойген Фишер, считани за „експерти по комунизма“.

Вместо екстрадиране във Франция, на Барби му е уредено емигриране под фалшива самоличност в Боливия. Известно е, че през 1965–1966 г. той сътрудничи срещу заплащане също със западногерманското разузнаване BND под псевдонима Адлер. В Южна Америка е „съветник по сигурността“ на боливийските диктатори ген. Рене Бариентос и Уго Бансер и парагвайския диктатор Алфредо Стреснер. Едва през 1983 г. бившият шеф на Гестапо в Лион Клаус Барби е екстрадиран във Франция, където след нов публичен процес е осъден през 1987 г. на доживотен затвор.

Въпреки дистанцията на времето, новоразкритите документи от американските архиви имат важно значение за изясняване на историческите процеси в Европа в края на Втората световна война и в първите години след разгарянето на Студената война. Новата документална информация е твърде актуална особено за страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз. В последните три десетилетия темата за сътрудничеството с нацистка Германия придобива нови изненадващи измерения и противоречиви интерпретации, а редица тясно сътрудничили с нацистка Германия и фашистка Италия личности в източната част на стария континент са представяни като безкористни идеалисти и патриоти и поради това са обявявани за „национални герои“. Това е особено характерно за някои от новите независими държави след разпадането на СССР, Чехословакия и Югославия (страните от Прибалтика, Украйна, Словакия, Хърватия). За разлика от периода на Студената война обаче след края на двуполюсната конфронтация общественото мнение в западните държави от антихитлеристката коалиция е силно критично настроено към автоматичната реабилитация и пълно оневиняване на сътрудничилите с Хитлер и Мусолини военни, полицейски и политически дейци от окупираните и сателитните на Третия райх държави.

Показателен пример е случаят с началника на тайната полиция във Вилнюс по време на германската окупация Александрас Лилейкис, участвал в избиването на хиляди литовски евреи. След неговото бягство в Германия през 1945 г. по-късно е използван (с псевдоним AECHAMP-7) от американското разузнаване в операция „Zipper“ (според документи на ЦРУ, разсекретени през 2014 г.), поради което му е позволено през 1954 г. да емигрира в Съединените щати. Едва през 1993 г. са разсекретени документи с неговия подпис за ролята му в годините на германската окупация, след което му е отнето   американското гражданство и е експулсиран обратно в Европа. През 1997 г. в реч пред литовския парламент вицепрезидентът на САЩ Ал Гор изрично подчертава, че вместо триумфално завръщане в Литва, Лилейкис заслужава справедлив съдебен процес за „военни престъпления“. Според вицепрезидента на САЩ това би било допълнително доказателство за възприемане на „демократичните ценности“ в процеса на кандидатстване на малката балтийска република за членство в НАТО. През 1998 г. Александрас Лилейкис е обвинен в „геноцид“, но умира в затвора преди произнасяне на съдебната присъда.

В следващите две десетилетия има още няколко съдебни решения за екстрадиране на бивши „нацистки престъпници“. Известност придобива екстрадирането в Германия през 2011 г. на Иван Демянюк, натурализиран американски гражданин, обвинен с автентични документи и свидетелски показания за убийството на 28 000 затворници в концлагера „Собибор“ през 1942–1943 г.. Последното съдебно разследване в Съединените щати срещу нацистки военни престъпления е през 2014 г. срещу бившия есесовец и надзирател в „Аушвиц“ Йохан Брайер, взел участие в убийството на 216 000 концлагеристи. Той обаче умира в болница на 98 години, дни преди екстрадирането му, за да бъде съден в Германия.

 

Бележки

1 Това се отнася и за сформираните след 1939 г. 16 доброволчески Waffen-SS дивизии и бригади в окупираните и сателитни държави (Нидерландия, Латвия, Естония, Украйна, Босна, Унгария и др.).

2 В ново задълбочено изследване за Международния военен трибунал аргументирано се изяснява ролята на съветските представители за окачествяване на военните престъпления като „престъпления срещу човечеството“ – Hirsch, Francine. Soviet Judgement at Nuremberg: A New History of the International Military Tribunal After World War II, Oxford University Press, 2020. Представянето на книгата бе на 12 ноември 2020 г. по време на уебинар в Международния научен център „Удроу Уилсън“ във Вашингтон.

 3 Nazi War Crimes Disclosure Act, допълнен две години по-късно с нов разширен закон Nazi and Japanese War Crimes Disclosure Аct. В IWG участват общо 80 представители на отделните ведомства и консултанти, включително известни историци като Тим Нафтали и Джерард Уайнбърг – Nazi War Crimes & Japanese Imperial War Records. Interagency Working Group. Final Report to the US Congress, April 2007.

4  Lee, Ch. “CIA Ties With Ex-Nazis Shown”, Washington Post, 7 June 2006.

5  Ruffner Kevin /Ed./, Forging an Intelligence Partnership: CIA and the Origins of the BND, 1945-1949, Washington DC: Center for the Study of Intelligence, 1999; Ruffner, K. Eagle and Swastika. CIA and Nazi War Criminals and Collaborators, Washington DC: CIA History Staff, 2003.

6 Breitman, R.; N. Goda; T. Naftali; R. Wolfe, U.S. Intelligence and the Nazis, New York: Cambridge University Press, 2005. Новоразкритите документи в периода 2006-2009 г. са разгледани в допълнително изследване на част от авторите – Breitman, R. and N. Goda, Hitler’s Shadow. Nazi War Criminals, U.S. Intelligence, and the Cold War, Washington DC: NARA, 2010.

7 Von Lingen, K. Allen Dulles, the OSS, and Nazi War Criminals. The Dynamics of Selective Prosecution, New York: Cambridge University Press, 2013. В някои публикации за предоставяне американско гражданство на „военни престъпници“ се отбелязва саркастично, че властите в САЩ са отделяли „добрите“ и „полезните“ нацисти от „лошите“ – Lichtblau, E. The Nazi next door: How America became a safe haven for Hitler’s men, New York: Houghton Mifflin Harcourt, 2014.

8 Salter, M. US Intelligence and Selective Prosecution in Nuremberg. Controversies regarding the Role of the OSS, London: Routledge, 2007.

9 Военновременната американска организация за външнополитическо разузнаване Управление на стратегическите служби (OSS) е разформирована през октомври 1945 г., а нейните функции за тайни операции са поети от Поделението на стратегическите служби (SSU), което от своя страна се трансформира през май 1946 г. в Отдел за специални операции (OSO) към новосъздадената Група за централно разузнаване (CIG). С приемането на Закона за национална сигурност през юни 1947 г. е създадено Централното разузнавателно управление (CIA) на САЩ.

10  The National Archives at College Park, MD (NARA), Record Group 263 (CIA), HR70-14 – Director’s Log, 1951.

11  Според досието на Микола Лебед от над 300 стр. в ЦРУ, американското разузнаване настоява пред имиграционните власти през юни 1949 г. да улеснят емигрирането му в САЩ, като се прикриват компрометиращи данни за командира на УПА Лебед (обучението му в база на Гестапо в Закопане през 1940 г. и убийството на близо десет хиляди поляци през 1943 г.). През 1952 г. Алън Дълес отбелязва в писмо „неоценимите заслуги“ на Лебед за разгръщане на „антисъветска въоръжена съпротива“, като посочва, че той сътрудничи с ЦРУ от 1948 г. Това контрастира с позицията на ФБР по същото време, според която ОУН на Степан Бандера е квалифицирана като „терористична организация“. В САЩ Микола Лебед ръководи до края на 50-те години тайната операция на ЦРУ  AERODYNAMIC/AECARTAGE за инфилтриране на нелегални подривни групи в Украйна.

12  Директорът на ЦРУ Алън Дълес изрично информира за това в писмо от 20 септември 1960 г. ръководителя на BND Райнхард Гелен. Според новоразкритите документи от 2006-2007 г.
още през 1951 г. Ханс Глобке осъществява пряката връзка между ген. Райнхард Гелен и западногерманския канцлер Конрад Аденауер.

 

 

 

 Разширен вариант на този материал с допълнителен анализ на данни от личното агентурно досие на д-р Иван Дочев, бивш лидер на СБНЛ и БНФ, е представен на научна конференция в Историческия факултет на СУ и ще бъде издаден в отделен сборник в Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

 

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови