Крум Василев (14.04.1925 - 10.10.2020) 

 

От редакцията на сп. „Ново време“:

През последните години на своя забележителен живот Крум Василев силно подкрепяше списание „Ново време“ като незаменима трибуна за разпространяване на социалистическите идеи в съвременна България.

 

Като израз на дълбоката ни признателност за неговата неизменна подкрепа и на почит към неугасващата му преданост към социалистическия идеал до последните мигове на живота си отново поместваме неговото изказване на дискусията „30 години след Десети. А сега накъде?“, организирана от сп. „Ново време“ на 13 ноември 2019 г. в клуб „Перото“ на НДК. - НАЛЯВО!

 

ПРОСТИХМЕ СЕ С КРУМ ВАСИЛЕВ, НО ОСТАНА НАЙ-ЦЕННОТО – ВЯРАТА МУ И НАШАТА ПАМЕТ ЗА НЕГО

Брой 11-12, ноември - декември 2020

 На 10 октомври 2020 г. на 95-годишна възраст си отиде Крум Василев – един от последните представители на едно необикновено поколение в историята на България. Това е поколението, преживяло три епохи: българския капитализъм, държавния социализъм и прехода, поколение, сред което има и хора като него, които и през трите епохи са изразявали несъгласие с несправедливостите, независимо от рисковете за себе си.

По повелята на съдбата на това поколение му се налага да се сблъска с повечето предизвикателства на ХХ в., то е принудено да пожертва ученическите си години и безгрижието на младостта, за да се включи в световната битка срещу „кафявата чума“ на фашизма и националсоциализма, налага му се със собствен труд да започне изграждането на съвременната българска държава, да преживее многобройните разочарования от нереа­лизирания идеал, преди да се срещне с най-трудното преживяване – да види разрушено делото на живота си. Крум Василев беше един от последните представители на тази свръхчувствителна група от своето поколение, които докрай остават верни на младежките си идеали и са готови да ги защитават с всякакви средства докрай.

Това поколение е исторически феномен
на ХХ и началото на ХХ
I век

Затова то заслужава не само нашето уважение, а и да му отделим малко време, за да си припомним и осмислим неговия път и дело. Това ни е нужно на нас, защото вече ясно се вижда, че предизвикателствата на третото хилядолетие могат да се окажат не по-лесни и да изискат от новите поколения не по-малко посвещение. Тепърва България и светът ще имат нужда от хора, готови да посветят живота си, да подчинят личните си интереси и бъдещето си на каузата за по-справедлив свят.

Познавам това поколение отблизо, тъй като Крум Василев и моят баща Васил Баев не само са точно от него, а и вървят заедно като първи прия­тели през всички изпитания на повратния ХХ в. И не е случайно, че се оказаха рамо до рамо докрай, макар че съдбата им беше отпуснала различни години живот. Двамата бяха връстници, съученици в Шуменската гимназия, заедно влизат в РМС, през последната си ученическа година, заедно бягат при партизаните и се борят с оръжие в ръка срещу „легитимната“ власт в България, съюзила се с хитлеристкия Трети райх, двамата след 9 септември 1944 г. се включват в младежкото движение, в бригадирското движение, двамата завършват философия в Софийския университет, двамата стават съветници на нови държавни ръководители – Вълко Червенков и Димитър Ганев, двамата пътуват в Азия, двамата ръководят важни медии – радиото и телевизията. И през цялото време на паралелния си живот споделяха общи възгледи – идеала за социално справедливо общество, ентусиазма от годините на възстановяване и градеж, критичността към нарастващото единовластие и бюрократизация, задоволството от началото и разочарованието впоследствие от промените след 10 ноември 1989 г., идейната борба за запазване на комунистическия/социалистическия идеал пред нарастващия антикомунизъм и реставрацията на капитализма. И така кръгът на живота на това поколение се затвори и те го завършиха с нова борба в защита на младежката си вяра. Какъв по-добър път може да си пожелае човек?

***

Крум Василев: „Не желая да пиша мемоари за партизанските си години, нито за осемте години, през които бях главен политически сътрудник на Вълко Червенков. Предпочитам да запазя мълчание. В мемоарите си човек е в центъра на всичко, което описва, и неизбежно става нескромен, самоизтъква се. А аз точно това не искам“.

Както се вижда, с присъщата си скромност Крум Василев не пожела да напише мемоари. Но сега, след като животът му вече е отминал, се чувствам длъжна накратко да го разкажа.

Роден е в Шумен на 14 април 1925 г., където учи и където се включва в революционното движение първо чрез световната и българската марксистка литература, чрез срещи и разговори със съмишленици, преди през 1942 г., когато България вече е влязла в Тристранния пакт, да стане член на Революционния младежки съюз (РМС) и съвсем логично през пролет­та на 1944 г. заедно със съученици да избяга от училище и от дома си, за да стане партизанин в Шуменско-Преславския отряд „Август Попов“. Командир на тогавашната Девета въстанническа оперативна зона е Груди Атанасов, с когото младежите партизани ще останат близки приятели още дълги години.

Макар и епизодично, Крум Василев разказва момент от партизанските си години: „През август 1944 година отрядът ни се намираше в Североизточна България, откъдето очаквахме да дойде Съветската армия. Правителството бе изпратило по петите ни полиция, жандармерия и войска, общо двадесет хиляди души, ние бяхме 50-60 човека. Обкръжиха ни. Беше ранно утро, обстрелваха ни отвсякъде, куршуми свистяха от всички посоки, избухваха гранати. Парче от снаряд се заби в десния ми крак над коляното, други две ме одраскаха. Паднах на земята, другарите ме вдигнаха, превързаха ме; успяхме да се измъкнем от обръча. Оттогава изминаха 73 години, а осколката още е вътре в крака ми. Дървената част на пушката, която държах, бе разбита от куршум, който проби и ремъка. По-късно тя попадна в Музея на съпротивата в Шумен, а след години мой съпартизанин ми каза, че я видял в Централния музей на революционното движение в София. Днес музеят го няма, не знам какво е станало с нея“. (Кратък епизод, който сблъсква паметта със забравата.)

За късмет раняването се оказва само премеждие и Крум Василев не само доживява 9 септември 1944 г., но и веднага се ангажира в организирането на новата власт съобразно с възрастта си като младежки деец: първо в РМС, после в обединения Съюз на народната младеж в родния Шумен и във Варна. Това е време на бригадирски ентусиазъм, на големи надежди без каквито и да било съмнения. За любознателен младеж като Крум Василев прекъснатото образование заради борбата с оръжие в ръка е временно, затова той продължава да учи. Завършва специалност „Философия“ в Софийския университет, както и Висшата партийна школа към ЦК на БКП. Тогава тя е оглавена от Елена Димитрова, сестра на Георги Димитров и съпруга на Вълко Червенков, на която курсистът прави толкова силно впечатление, че тя го препоръчва за политически сътрудник на съпруга си.

От 1951 до 1959 г. Крум Василев е политически сътрудник на Вълко Червенков във време, когато той е генерален секретар на БКП (1949–1954) и министър-председател (1950–1956), след това вицепремиер и министър на културата. С други думи, Крум Василев вижда с очите си както могъществото, така и постепенното отстраняване на комунистическия лидер, възприеман като наместник на Сталин в България. Но за разлика от много други бивши сътрудници на отстранените при десталинизацията дейци, той никога не се обръща срещу Червенков, а в годините на прехода заедно с дъщерята на бившия първи Ирина Червенкова подготвят книгата „Вълко Червенков. През погледа на негови съвременници“ (2010). В нея те се
опитват да отделят истината от лъжата за онези смутни времена на „чистия сталинизъм“ в България и да очертаят истинската роля на Червенков в тях.

От времето с Червенков Крум Василев оставя още един траен спомен –
за голямата обиколка из онази Азия, която е тръгнала към социализъм. Това пътуване Крум Василев превръща в книга с впечатления от бурните преобразования в Китайската народна република „Какво видяхме в Китай“ (1958).

След като вижда с очите си как се издигат и падат комунистическите лидери, Крум Василев предпочита да излезе, макар и временно, от висшите сфери на партийния апарат. Той се посвещава на една не по-малко важна дейност, наречена тогава пропаганда, а днес – медии. В този период от живота си той става зам. главен и главен редактор на в. „Народна култура“ (1965–1966), зам.-председател на Съюза на българските журналисти. Ръководи общата дирекция на Българското радио и телевизия, от 1972 до 1981 г. е председател на Комитета за печата при Министерския съвет. А към тези постове на ръководител на медиите трябва да се добави и завръщането му в партийната администрация като завеждащ отделите „Изкуство и култура“ (1966–1968) и „Пропаганда и агитация“ (1968–1972), председателството на Координационния съвет по задгранична пропаганда (1981–1990) на ЦК на БКП. Тези постове сякаш го правят един от основните цензори на печатното слово в България. Само че от спомените на хора, които са работили с него в тези медии и контролни органи и които нееднократно са се обръщали към него за помощ при разрешаване на тогавашни проблеми като недостига на хартия или спорове между различни издания, става ясно, че той никога не е забранявал, а винаги се е опитвал да помага.

Паралелно върви и ангажирането на Крум Василев с чисто политическата дейност. Той я започва като член на ЦК на СНМ, преди през 1966 г.
на IХ конгрес на БКП да бъде избран за кандидат-член на ЦК, а на
Х конгрес на БКП през 1971 г. е избран и за член на ЦК, какъвто остава до последния ХIV извънреден конгрес на БКП, проведен през януари‒февруари 1990 г. Избиран е и за народен представител от 1971 до 1990 г.
(в Шестото, Седмото, Осмото и Деветото Народно събрание). Оценка за всичко свършено от него в годините на социализма са получените награди: ордените „Георги Димитров“, „13 века България“, „Кирил и Методий“, „9 септември 1944“, както и удостояването му със званието Заслужил деятел на културата.

До 1989 г. житейският и професионалният път на Крум Василев не се отличава от този на много бивши партизани и дейци на БКП. И така щеше да си остане, ако промените от края на 1989 г. не разтърсиха българското общество и него като част от това общество.

***

На възраст, когато в живота на всеки човек идва времето за заслужена почивка и отказ от активна дейност, на Крум Василев и на хората от неговото поколение им се наложи да преживеят краха на идеалите, за които са се борили в съпротивителното движение. За едни от тях изпитанието доведе до житейски крах, депресия и ускорен край на живота, за други се превърна в търсене на нови ценности, но имаше и такива като Крум Василев, за които то стана стимул за нова борба, този път в защита на поругания от свои и чужди комунистически/социалистически идеал.

В периода на прехода вместо да се отдаде на спокоен пенсионерски живот, Крум Василев тръгна по нов път – на активна публицистична дейност. Основната ѝ насоченост не беше въпрос на собствен избор, тя бе предизвикана от необходимостта да се отговори на започналото още в началото на 90-те години яростно отрицание на партизанското движение, на цялата съпротива в България и на социализма и комунизма като идеи и практика.

В тези повратни години Крум Василев се превърна в един от водещите полемисти, като най-голямото му предимство беше това, че можеше да говори за миналото от първо лице единствено число като участник в Съпротивата. Появиха се множеството му статии в левия печат, събрани по-късно в книгите му „Не на неистините“ (2010), „Невъзможни разговори“ (2015), „Да на истината“ (2016), „По петите на истината“ (2019) до последния дебел том, излязъл броени месеци преди смъртта му: „Куршумът, който ме пожали“ (2020).

Не е случайно, че истинските награди за публицистика Крум Василев получава именно през последните десет години, след като е навършил внушителната възраст 85. Това са: националната литературна награда „Николай Хайтов“ (2010), наградата на Националния съвет на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков–Майстора“ (2016), Димитровската награда (2018), наградата на Националния съвет на БСП „Димитър Благоев“ (2020). Неговата полемична публицистика стана явление в българската култура, защото в нея той не просто отричаше опитите за дясно пренаписване на историята, а показа отприщен от времето литературен талант, обагрил със силно чувство публицистиката му, но потвърден и в белетристичната му книга, родена от съвременността „Земни разкази“ (2017).

Не искам читателите на този текст, посветен на прощаването ни с Крум Василев, да си помислят, че той безкритично защитава своя живот и борба от миналото. Дългият му и богат опит му позволява да види и всички недостатъци в съграденото и с негово участие социалистическо общество. Затова през последните години той се опитваше да се изправи пред тях и да ги обясни: направи го силно въздействащо и във въображаемия разговор със своя загинал на 19 години съпартизанин Коста Тодоров.

С всички свои изяви през последните години Крум Василев ни показа, че идеалът, към който продължаваше да се стреми и на тази възраст, не е насочен само към съхраняване на миналото, а беше обърнат към подготовката за бъдещото справедливо общество. Това е може би най-ценният урок, който ни остави. Беше категоричен, че историята не може да се повтори, защото върви напред и не се връща. Затова на малко провокативния въпрос дали отново би хванал пушка за борба, той отговори категорично: „Може би ще ви разочаровам, но ще кажа откровено: и по-млад да бях – сега не бих хванал пушката. Защото с нея при сегашната ситуация нищо не бих постигнал. Ако от този мой отговор извадите заключение, че съм капитулирал, че съм се „обърнал“, че са ме „купили“ – ще сгрешите. Нито съм променил възгледите и принципите си, нито съм станал страхливец, нито съм забогатял. Обаче здравият разум не ме е напуснал. И си давам сметка колко е различно днешното време от времето преди 74 години, когато без колебание и с радост, като много други, грабнах пушката. Разбира се, между ситуацията тогава и сега освен големи различия има и някои общи неща. И тогава, както и сега, е застрашено бъдещето на нашата нация, бъдещето на България като държава“.

Съграденото и написаното от Крум Василев в дългия му живот е важ­но, но за днешния ден най-важно е направеното през последните десетилетия. Защото на нас и на следващите поколения едва ли ще ни се наложи да се борим с оръжие в ръка, но днес, а и в бъдеще ще трябва да направим най-важното –

да докажем, че има и по-добра система от капитализма

И то не само нашият див и експлоататорски, а и по-цивилизования в развитите държави. Да очертаем контурите на общество, което може да съчетае сигурността и социалната справедливост за всички с техните демократични права.

Към тази цел бяха насочени и последните публични думи на Крум Василев, казани на 26 септември 2020 г., две седмици преди да си отиде. Получавайки наградата „Димитър Благоев“ по време на 50-ия конгрес на БСП, той каза:

„Висока чест е да получиш такава награда... Аз не мога да се освободя от чувството, че съм надценен. Но решено е ... решено! Няма да държа реч. Ще кажа само две думи. А те са: Вие, уважаеми делегати, ще изпълните Вашия дълг, ако след този юбилеен, Петдесети конгрес, нашата социалистическа партия излезе по-единна, по-сплотена и устремена към СОЦИАЛИЗМА НА ХХІ ВЕК! Благодаря Ви!“

Днес, след кончината му, ние трябва да му благодарим за всичко направено и най-вече за вярата му в бъдещето!

И да се опитаме да я продължим.

 

 


Думи на Крум Василев

при приемането на наградата „Димитър Благоев“ по време на 50-ия конгрес на БСП, 26 септември 2020 г.

Уважаеми, скъпи делегати и гости,

Висока чест е да получиш такава награда. Нейни достойни носители са: Георги Йорданов, Искра Баева, великата Мерсия Макдермот. Носител ще бъде, достоен, и Стоян Михайлов.

Аз не мога да се освободя от чувството, че съм надценен. Но решено е ... решено! Няма да държа реч. Ще кажа само две думи. А те са:

Вие, уважаеми делегати, ще изпълните Вашия дълг, ако след този юбилеен, Петдесети конгрес, нашата СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ (ръкопляскания) излезе по-единна, по-сплотена и устремена към СОЦИАЛИЗМА НА ХХІ ВЕК!

Благодаря Ви!

 

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор