Георги Пирински е главен редактор на сп. „Ново време“ и доскорошен депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на НС на БСП (19901996), министър на външните работи на България (19951996), председател на 40-ото Народно събрание (20052009).

 

2021-ВА – ГОДИНА НА КОНСТИТУЦИЯТА!

Брой 1-2, януари - февруари 2021

 

През настоящата 2021 година предстои
не просто „да отбележим“ 30-ата годишнина от приемането на Конституцията на Републиката, а нещо много по-съществено –
да осъзнаем нейната роля на крайъгълен камък както за решаване на днешните проблеми на гражданите, така и за бъдещето на страната. Защото днес става дума не просто да си изработим някакви „политики“, а за ново съдържание на самата политика.


 И за протестиращите от миналото лято, и за мълчаливото мнозинство, останало настрани от протеста, отдавна не е никаква новина, че „царят е гол“, т.е., че съвременната демокрация е в дълбока криза на представителството, че органите на властта са пронизани от едва прикриваните пипала на „паралелната държава“ – и в метрополиите, претендиращи да са носители на факела на свободата, и в страни като България.

Всички днес се кълнат, че са за свободен, справедлив и сигурен живот, че за да го постигнем, се налагат дълбоки промени в досегашното функциониране на държавата – дори лидерът на ПП ГЕРБ, премиерът Борисов, миналия август „съобщи решението си“, че е дошло време за всеобхватен рестарт на самата демокрация. Т.е. има споделен кръг проблеми за сериозен политически дебат, кой как разбира неотложната промяна – независимо, че от ГЕРБ като че ли позабравиха прокламацията на своя лидер този смисъл.

В този контекст задачата сега, в годината на взаимосвързаните избори за парламент и за президент, е отново да осъзнаем фундаменталната роля на Конституцията като незаменимата основа за цялостна политика, която да пренасочи развитието на страната в съответствие със законните очаквания на голямото мнозинство граждани за живот в справедливост и сигурност. Задача, колкото наложителна, толкова и неимоверно трудна, затова защото през изминалите три десетилетия и десни, а и леви не се умориха да доказват, че всички злини на битието и съзнанието ни се дължат именно на порочната Конституция, зачената в „перестроечен“ грях и непоправимо белязана от неизлечими недъзи по рождение.

Няма кой да твърди, че Конституцията от 1990-а година е образец на съвършенство – тъкмо напротив, очевидно е, че като всяко човешко творение, Основният ни закон предполага и изисква внимателен анализ от гледна точка, доколко на практика осигурява необходимата стабилна основа за народовластие, правов ред и социална справедливост в живота на хората и на обществото.

Но преди да тръгнем да „ремонтираме“ Конституцията, сме длъжни първо да си зададем въпроса, а всъщност спазваме ли нейния дух, принципи и норми, възприемаме ли я като върховен закон с непосредствено действие или напротив – тя е брошурка с добре звучащи записи, която си остава непрочетена и неусвоена на запрашената полица на кризисното ни битие? Достатъчно основание за това предварително условие ни дават поне следните три актуални въпроса от днешния ден, отнасящи се до спазването на съответните основополагащи норми на Конституцията:

– Първият – дали днес партиите на практика подчиняват цялата си дейност на безусловното изискване на Конституцията да „съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите“? Защото едва ли сред гражданите има 200-300 различни „политически воли“ (което Конституцията очевидно изключва), нито пък, че би трябвало да е възможно с милионите на даден олигарх или крупен бизнесмен да се основават партии с претенцията, че изразяват волята не на друг, а на собственика им; нито по-нататък – шоу програми с години да се занимават с чисто политическа дейност в пряко нарушение на конституционната бариера, че само партиите могат да развиват такава дейност – не за друго, а защото те са длъжни да регистрират своите програми и устави в съда и да спазват изискванията на законодателството, гарантиращо тяхната привързаност към конституционния ред.

През последните години видяхме различни лица от света на естрадата и развлекателните индустрии да се превръщат в „завладяващи“ политически феномени – само по себе си свидетелство за провалите на представителната демокрация. Само че пораженията, които те с гастролите си на политическата сцена нанасят на самата тъкан на обществата, са пагубни за успешното им развитие като просветени общности – жизнено необходимата среда за свободното развитие на всяка отделна личност.

– Вторият (очевидно риторичен) въпрос – дали днес „личният живот на гражданите е неприкосновен“; дали има реално покритие конституционното право на всеки „на защита срещу незаконна намеса в личния и в семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име“? По-нататък, има ли нещо общо с действителността конституционната забрана, че „никой не може да бъде следен, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки негово изрично несъгласие в предвидените от закона случаи“?

Да, разбира се, в годините след приемането на Конституцията навлязохме в „новото време“ на така наречените социални мрежи, колкото приобщаващи, толкова и разрушаващи смисленото общуване. Това стана така, защото бизнес моделът на GAFA (т.е. на Google, Apple, Facebook и Amazon) е основан на безогледното нагнетяване на унищожителна омраза и екзистенциални страхове, като златна формула за максимални свръхпечалби. Нагласи, с вдъхновение насаждани и подклаждани 24/7 от отряди всеотдайни знайни и незнайни, но по правило високоорганизирани и целенасочено направлявани тролове. „Творци“, чиято последна грижа са честта, достойнството и доброто име на когото и да било, и преди всичко – на неудобните за работодателите им.

– Третият – (също явно риторичен) въпрос – дали днес гражданите реално разполагат с конституционното си „право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.“? Както и дали на практика държавата изпълнява ефективно конституционното си задължение да „осъществява контрол върху всички здравни заведения, както и върху производството на лекарствени средства, биопрепарати и медицинска техника и върху търговията с тях.“?

Но къде е проблемът, в Конституцията или тъкмо напротив – в безсилието на институциите и на обществото да наложат нейното точно спазване, коя е причината за тези и множеството други примери тя да си остава по-скоро пожелание, а не ежедневно прилаган основен закон? И от трите посочени примера, както и от множеството други подобни, се налага едно и също общо заключение – става дума за недопустимото нахлуване на пазарните отношения в сфери, които следва да са изключително поле на публични политики, подчинени на волята и на демократичния контрол на гражданите. От което неизбежно произтича следващият въпрос – след като навсякъде властват парите и пазарът, възможно ли е въобще животът ни да се основава на Конституцията? Може ли на практика да има общество, което „да не е пазарно“, в което правата на гражданите еднакво да се гарантират по силата на публични политики, а не на това, кой с колко пари разполага?

 

Разбира се, този кръг въпроси и предизвикателства днес са особено актуални не само в България; напротив, те стават ключови и за света поради безпрецедентната пропаст между глобалната олигархична върхушка от 0,01 (а може би 0,001?)% и „останалите“ 99,99% – свидетелство за очевидния провал на неолибералния капитализъм да осигури достоен живот и привлекателно бъдеще за милионите по света, оголен до крайност от пораженията на ковид-пандемията. Капитализъм във формата на пазарен фундаментализъм, наложен от Рейгън и Тачър преди 40 години и „канонизиран“ в т.нар. Вашингтонски консенсус осигури също толкова безпрецедентен ръст на богатствата на глобалната олигархия (б.а.: за този „консенсус“ вж. напр. статията „България – суверенна република?“ в „Ново време“, бр. 3-4, март-­април 2018 г.).

Само че днес този базисен разрив прераства в заплаха не само за достойния живот на милионите редови граждани и за съхраняването на балансирана екосистема, но вече и за самата политическа и икономическа власт на транснационалния капитал и на олигархичните кръгове, които я упражняват. Ето защо същите тези кръгове се изправят пред предизвикателството да намерят нужните им решения, за да съхранят своите господстващи властови позиции, като същевременно се постараят да тушират и съкратят надхвърлящите всякакви допустими граници неравенства. Следните три примера са красноречиво свидетелство за интензивността на тези усилия.

Единият са зачестилите през последните една-две години предложения и призиви за „нов обществен договор“. Такива се съдържат например в следните три подробни разработки: докладът на Световната банка от 2018 г. „Към нов социален договор“, изследването на консултантската фирма Мак Кинси от февруари 2020 г. „Социалният договор през XXI век“, както и в становищата на ръководителя на Центъра за бизнес и човешки права Блумър от май 2020 г. в интервю за Института „Отворено общество“, озаглавено „За нов социален договор за работниците и бизнеса“. В него интервюираният подчертава, че повечето фирми са реагирали на ковид-пандемията от гледна точка на собствения си интерес, но за сметка на работниците и заявява, че е необходим нов социален договор между капитала и работниците, гарантиран от правителствата, като основа за споделен просперитет.

Подобни предложения бяха формулирани и на форуми с българско участие, като например на Конференцията на Международната конфедерация на профсъюзите от 2020 г. на тема „Нов социален договор“ със заключението, че е необходим такъв договор, който да обхваща образованието, здравеопазването, борбата с крайната бедност, ограничаването на корупцията и за правов ред – всичко, включващо „грижата за хората“, т.е. поддържането и развитието на човешкия капитал на нацията. На същата тема е и изследването „Нов социален договор“ на Агенция „Медиана“ от юни 2020 г., със съдействието на фондация „Фридрих Еберт“ – София.

Друг опит е обявената в края на миналата година инициатива на Съвета за Приобщаващ капитализъм (Inclusive Capitalism), обявена в края на миналата година с участието на редица водещи глобални фирми, като „Мастъркард“, „Алианц“, „Виза“, „Ърнст енд Йънг“ и редица други, заедно с представители на няколко международни организации и синдикални обединения. Забележително е, че инициативата бе лансирана и с покровителството на Ватикана, в лицето на папа Франциск.

В съобщението за старта на инициативата се отбелязва, че капитализмът е донесъл „богатство и благоденствие“ на милиарди хора по света, но едновременно с това участниците „...осъзнават, че капитализмът е длъжен да еволюира с оглед да насърчава по-устойчива, заслужаваща доверие, справедлива и приобщаваща система, която да работи за всички.“ Нещо, което, според учредителите, е „...особено важно в тези дни на безпрецедентни технологични нововъведения, нарушения на климата, кризи на публичното здравеопазване и социални вълнения.“

Съветът заявява, че дейността му ще бъде подчинена на четири основни начала: равни шансове за просперитет и качество на живота; съпоставими резултати за всеки, разполагал с еднакви шансове и успял да ги оползотвори; справедливост между поколенията, така че едно поколение да не обременява следващите; както и справедливост за лишените от възможността пълноценно да участват в икономическата дейност.

Особено внимание привлече още една амбициозна заявка на корпоративния елит – проектът, представен от ръководителя на Световния икономически форум от Давос, за Големият рестарт (The Great Reset) от юли 2020 г. Отбелязвайки, че пандемичната криза рязко е осветила социалните разломи и липсата на справедливост в съвременния свят, докладът констатира, че времето изисква рестарт и че една от най-сериозните опасности е за социални вълнения, които биха могли да доведат до социален разпад и политически колапс. В тези условия обществата неизбежно ще трябва да преразгледат и предефинират своите социални договори, най-общо обхващащи често и неписани общи правила, регулиращи отношенията между отделните индивиди и институциите на държавата, т.е. – спойката, която не позволява социалната тъкан да се разпадне.

Обновяваните социални договорености ще трябва да съдържат поне две общи черти: първата – значително по-всеобхватна система за социално подпомагане, здравеопазване и базисни публични услуги и втората – засилена защита на работниците и на най-уязвимите дейности, които усилено са прехвърляни на външни изпълнители и самонаети лица. Пандемията също заставя отново да осъзнаем ключовото значение на справедливостта за социалната хармония, което на свой ред изисква да преразгледаме някои от постулатите на икономическата теория и практика от гледна точка на моралната им страна. Нещо повече, да отчетем значението на сътрудничеството и кооперирането между страните като абсолютно необходимите предпоставки за какъвто и да било успешен рестарт.

Само че на фона на дълбочината и разрушителните последици от всеобхватната криза на съвременния капитализъм, проектите както за „нов социален договор“, и за „приобщаващ капитализъм“ се очертават в най-добрия случай като общи призиви и далеч не убеждават като надеждни носители на налагащата се системна промяна. Що се отнася до „Големия рестарт“, по думите на Наоми Клайн (в „Барикада“, 2 февруари 2021 г.), в него се признава, че пандемията е разкрила много смъртоносни структурни провали на обичайния капитализъм, но не представлява сериозно усилие за изход от кризата, която описва, като вместо това се мъчи да внуши, че големите печеливши от системата са едва ли не готови сериозно да се заемат с преодоляване на бушуващата криза. Нещо повече, докладът съдържа твърде спорни предложения, като тези за всеобхватна автоматизация във време, когато стотици хиляди работници са съкращавани, както и за широко приложение на средствата за масово наблюдение и биометрично проследяване при засилващи се опасения за въвеждане на тоталитарен дигитален контрол от страна на властите.

Като пряк резултат от настоящия масивен срив на доверие във възможността на системата устойчиво да се възпроизвежда, точно в политическия живот на САЩ възникнаха две нови явления –и двете отхвърлящи досегашното функциониране на самата система, но пряко противоположни едно на друго по същността си. Едното – войнстващият национал-консерватизъм, олицетворяван и предвождан от експрезидента Тръмп. Другото – за демократичен социализъм, чийто изразител и носител стана сенаторът Сандърс. И двете са заредени с енергията на яростния протест на милионите американци, загубили работата и стандарта си на живот в резултат на масовото и безогледно закриване на заводи и предприятия в гонитбата на свръхпечалби от евтин труд зад граница, орязването на правата на профсъюзите като противовес на работодателите, както и от стоварването на цялата тежест от срива на финансово-кредитната система през Голямата рецесия от 2008 година върху редовия данъкоплатец. Но насочването и канализирането на този гневен протест прие посочените две коренно различаващи се форми на изява.

Не би трябвало да е особена трудност да се открият сходствата на Тръмповият национал-консерватизъм с Хитлеровия „национал-социализъм“ – именно в кавички, защото нацизмът, поради дълбоко антихуманната си същност и бруталното погазване на всички ценности и норми на едно просветено и толерантно общество, бе и си остава базисно отрицание и най-заклет враг на всякакъв, дори и най-бледо розов социализъм, да не говорим за открит комунизъм. Хитлер гради растящата си популярност въз основа на гръмогласното си заклеймяване на „предателите“, виновни за поражението през Световната война, на капиталистите, ограбващи труда на германците и на корумпираните политици и порядки на Ваймарската република. Като най-свирепи и унищожителни са атаките му срещу „болшевиките“ и техния „юдейски“ заговор срещу немската нация. Рупор на нацистките послания става тоталитарната Гьобелсова пропагандна машина за производство и масово разпространение и насаждане на Лъжата като отровна смес от откровени измислици, полуистини и отделни факти за корумпирани политици и икономически грабеж.

Всъщност, Хитлеровият апогей настъпва, когато едрият германски капитал – „Тисен“, „Круп“, ИГ „Фарбен“ и т.н. решават масирано да инвестират в него и движението му в началото на 30-те години на миналия век, като спасителен залог срещу нарастващото влияние на комунистите и социалдемократите в периода след Великата депресия от 1929-та и следващите години. И Хитлер не закъснява „да се отчете“. Само месец след като се добира до канцлерския пост в края на януари 1933 г. благодарение на съзаклятието на консерватори и националисти в съюз с военните, в края на февруари същата година нацистите подпалват немския парламент, Райх­стага. И още същата нощ започва безмилостното гонение и изтребване на комунистите, първо на техните депутати, последвани от всички леви и демократични партии, от профсъюзите и т.н. Същевременно светкавично налагат необходимите закони „за спасяване на народа и отечеството“, с които се премахват всякакви форми на парламентарна демокрация и се „узаконява“ едноличната и безпределна диктаторска власт на Фюрера, при това без формално да се анулира Ваймарската конституция, но превръщайки я на практика в ненужен къс хартия. И като закономерно следствие – трагично известните, но сякаш станали едва ли не „банална истина“, чудовищни престъпления с десетките милиони жертви на най-унищожителната в историята война и ужаса на Холокоста.

Какво имаме в случая с Тръмп и тръмпизма? Един предприемач-шоумен със съмнителна репутация, който приема позата и ролята на безкомпромисен разобличител на властта на олигархията и на „дълбоката държава“ и който се заканва да отиде във Вашингтон и да „пресуши блатото“. Роля, всеотдайно моделирана и пропагандирана от медийната империя на мултимилиардера Мърдок с всички хватки на масовото промиване на мозъци (б.а.: за „културата“ на Фокс нюз на Мърдок и на създателя ѝ Роджър Айлз за когото фактите са без значение, ако не са „правилните“ и който бе главен наставник на Тръмп в измислянето на публичната му роля на „несистемен“ политик, може да прочетете в „Ново време“, брой 5-6, май-юни 2020 г.). И, разбира се, с масираната финансова поддръжка на същия този Уол Стрийт, срещу който уж Тръмп се изправя в защита на онеправданите – мегаинвестиционните фондове на спекулативния капитал, начело с такива като Блекстоун, свръхмощните банки, во главе с Голдман Сакс (чийто висш служител бе и финансовият министър на Тръмп, заедно с още неколцина техни преки представители в кабинета му), наред с вездесъщия военно-промишлен комплекс, с крупните нефтени компании и производителите и търговците на шистов газ.

Последиците – гневът на милиони американци се канализира в ненавист срещу черни и латиноси, както и срещу новопоявилата се „заплаха за американския начин на живот“ – „социалистите“ и „комунистите“ (според Тръмп и подгласниците му – не само хората с едни или други леви убеждения, но и всички, които отстояват принципите на демокрацията и парламентаризма); всички те вкупом и поотделно виновни за кризата и последиците от нея. Като междувременно, зад димната завеса на яростни филипики срещу „дълбоката държава“, „инвестицията Тръмп“ се отплаща на спонсорите си с лихвите – дълбока данъчна реформа в пряк интерес на свръхбогатите, мащабни дерегулации в интерес на едрия бизнес, невиждани по мащабите си военни бюджети, както и брутален натиск за налагане на явно неконкурентния и екологично вреден американски шистов газ на европейския пазар, в това число с безогледни санкции срещу алтернативни проекти, каквито са „Северен поток 2“ и „Турски поток“ (след като бе блокиран „Южен поток“). Всичко това, придружено с безразсъдното разваляне на всички международни договори за ограничаване и контрол върху ядрените оръжия и ракетите с различен обсег на действие.

Наистина забележителен набор от „постижения“ на защитника на унижените и онеправданите“, на „миротвореца“ Тръмп, показващ от ясно по-ясно, за какво всъщност става дума! При което особено поразително и забележително е прехласването по неговите дела сред немалко хора, считащи се с леви възгледи и у нас, в това число сред инак видимо учени и квалифицирани...

Другата мощна проява на бунта в американското общество стана явлението демократичен социализъм, намерило особено ярък израз в хода на предизборната кампания за президент на САЩ през миналата година в средите на Демократическата партия. За номинацията на партията в началото на кампанията се заявиха над десетима кандидати за президентския пост – членове на Конгреса, губернатори на щати и т.н. от различни кръгове на партията. Но в първите предварителни избори категоричен победител излезе 79-годишният Бърни Сандърс, открито отстояващ платформата за демократичен социализъм.

Наложи се спешна маневра на демократическия истаблишмънт, която се изрази в оттеглянето на всички други кандидати в оставащите „праймърийз“, освен Джо Байдън – единственият с шанс да бъде възприет като близък до болките и проблемите на работниците и загубилите работата и благосъстоянието си американци и по такъв начин да привлече подкрепящите Сандърс избиратели. Всъщност, това бе очевидно признание за силата на движението в партията и сред обществото, подкрепящо Сандърс и лозунга за „демократичен социализъм“ (платформа, която всъщност не отива по-далеч от тази на една лява социална демокрация, конкретизирана в мащабен проект за нова Зелена сделка, подемаща и надграждаща постулатите на Новия курс на Рузвелт от 30-те години), с което върхушката на Демократическата партия бе принудена да се съобразява.

Пред поддръжниците на Сандърс тогава възникна въпросът, дали да подкрепят Байдън за президент, имайки предвид обвързаността му със същите олигархични кръгове, поддържащи статуквото на системата. Надделя становището, че Байдън следва да бъде подкрепен преди всичко защото представлява категорично отрицание на тръмпизма като дълбоко антисоциална и антидемократична расистка идеология и практика. Но едновременно с това и с разбирането, че веднага след избирането на Байдън за президент ще трябва да са готови на борба срещу негови действия в нарушение на заявената от него социално-ориентирана демократична политика.

Предстои да проследим развитието на противоборството на посочените две антисистемни движения – на национал-консервативния тръмпизъм и на демократичния американски социализъм. От една страна, е показателно, че след вандалския щурм на Капитолия на 6 януари т.г. от тълпата, в която се открояваха откровени нацисти, значителна част от корпоративния елит (но не всичкия), финансирал Тръмп, побърза да оттегли подкрепата си за него. За тази част от елита се изчерпаха и последните възможности да си затваря очите за истината за Тръмп с нагласата „да си ползваме мащабните данъчни облекчения, като си „запушваме носа“ за очевадната ксенофобия и авторитаризъм“. Но, както самият експрезидент обяви, тепърва ще има да видим разгръщането на неговото „патриотично и прекрасно“ движение – открито предизвикателство към конституционните устои на американската държава и общество.

Предизборното поражение на Сандърс безспорно бе сериозна загуба за привържениците на движението за демократичен социализъм в неговата съвременна интерпретация в САЩ. Това обаче не значи, че неговото влияние както в Конгреса и в новата администрация, така и в политическия и обществен живот в отделните щати е изчезнало или сведено до минимум. Напротив – то остава съществен фактор, упражняващ натиск върху политиката на новия президент и мнозинството в двете парламентарни палати за провеждане на сериозни социални реформи в защита на милионите работещи и лишени от елементарни условия за нормален живот.

Развитието на политическите процеси в САЩ несъмнено ще има осезаеми отражения и за процесите както в Европа, така и на глобално равнище. Независимо от сериозните поражения, нанесени на социалната държава в Европа от неолибералната контраофанзива срещу нейните основи, както и вследствие на пораженията от Голямата рецесия от 2008 година, тя остана, макар и в орязан вид, определена защита срещу най-тежките удари на дълбоката социално-икономическа криза на съвременния капитализъм. Една по-ясно изразена социална ориентация на администрацията на Байдън несъмнено ще засили шансовете за реализация на поредицата реформи на равнище на ЕС за въвеждане на задължителни минимални трудови възнаграждения и доходи, политика за пълна заетост, особено за младите, здравословни и безопасни условия на труд, гаранции срещу бедността и т.н. – все приоритети на европейските социалисти, социалдемократи, левите и зелените партии и движения.

Но новата официална политика на САЩ за „завръщането на Америка“ на глобалната сцена ще трябва да съобразява и с интересите и приоритетите на другите центрове, заявили своите позиции и интереси в съвременния многополюсен свят, каквито са Китай и Русия. В широко коментираните свои обръщения от трибуната на Давоския форум в началото на тази година, президентите и Путин, и Си Дзинпин заявиха желанието и волята си да подкрепят равноправен многостранен подход за овладяване на новите екзистенциални предизвикателства пред света днес.

 

Президентът на Руската федерация подчерта, че „в работата ни за постигане на националните ни цели за развитие ние сме открити за най-широко международно сътрудничество и сме убедени, че кооперирането по проблемите на социално-икономическата проблематика би имало позитивно въздействие и върху общата атмосфера в света... Реалността е такава, че в света на практика се обособиха и се изявиха различни центрове на развитие със свои самобитни модели, политически системи и публични институции. И днес е изключително важно да се създадат механизмите за съгласуване на техните интереси, така че многообразието и естествената конкуренция между полюсите на развитие да не се обърнат в анархия, в поредица от хронични конфликти.“

На свой ред президентът на Китайската народна република озаглави своето изказване с призива „Нека факелът на мултилатерализма осветява пътя на човечеството напред!“ и отбелязвайки че „проблемите пред света са сложни и комплексни“, посочи, че „пътят за преодоляването им е чрез утвърждаването на мултилатерализма и съграждането на общност със споделено бъдеще за човечеството.“

Остава да се види дали американската страна ще се окаже способна да изостави стереотипите и подходите от периода на Студената война и добросъвестно да се ангажира в усилията за формирането на една нова система на равноправно многостранно сътрудничество, независимо от реално съществуващите принципни различия относно ценности и политики.

 

* * *

Връщайки се към въпроса за ролята на Конституцията в сегашния политически момент у нас, следва да отчетем, че както за социалистите и симпатизантите на БСП, така и за хората с леви и с последователно демократични убеждения този въпрос сега става особено актуален. Това е така, защото, както показва и ходът на досегашната (липса на) предизборна кампания, пред партията възниква непосредственото предизвикателство да се открои като носител на качествено различна перспектива за по-нататъшното развитие на страната. И следователно въпросът – възможно ли е да се изгради такава перспектива въз основа на сегашната Конституция и следва ли БСП да изгради своята програма въз основа на нея, имайки предвид кризисните процеси в съвременния свят и отраженията им у нас?

В тази светлина следва да се върнем към решението за разгръщане на идейно-програмна дискусия в партията, взето от 50-ия конгрес от септември миналата година с ориентир „Социализъм ХХІ век“ от гледна точка на въпроса, възможно ли е да съчетаем изработването на такъв програмен документ с каузата за защита и развитие на Конституцията от 1990 година? Преди да се впуснем в прения за и против такава възможност, нека първо се постараем да уточним, какво по-конкретно имаме предвид под понятието „Социализъм ХХІ век“? В известен смисъл, като „помагало“ за целта би могло да ни послужат вижданията на наскоро починалия италиански икономист Марио Нути (по Social Europe; 25 септември 2018 г.). Според него, възобновените днес искания за социализъм произтичат от множеството предизвикателства на съвременната глобализация, масовите миграции, инфраструктурните инвестиции, дигитализацията, роботизацията, изкуствения интелект и климатичните промени, всички те генерирани или изострени от капитализма, поради което на него не може да се разчита за разрешаването им.

Що се отнася до социализма, според Нути той се свежда до съчетание на четири определящи съставки: 1. Обществена собственост на средствата за производство; 2. Равенство; 3. Съучастие в икономиката и демокрация; 4. Реален икономически контрол върху основните макроикономически променливи. Въз основа на това свое разбиране той разглежда седем основни модела на „реално съществуващ“ социализъм:

1. Съветски тип централно планиране с доминираща държавна собственост и стопанска дейност, заявка за равенство, на практика подривано от привилегирован достъп до търсени стоки; „демократически централизъм“, представляващ всъщност политически монопол на комунистическата партия. След Втората световна война възпроизведен в Източна Европа и други райони на света.

2. Китай от 1978 г. до края на 90-те години: „социализъм с китайски характеристики“, растеж и равенство, доминираща обществена собственост на държавните предприятия и териториално базирани кооперативи по градове и села; умерен авторитаризъм; първоначални приватизации от 1997 година, ускорени от 2007 година.

3. Китайската икономическа система след 2001 година, когато Китай се присъединява към СТО. След 2005 година обществената собственост вече не е доминираща; системата е изложена на вътрешна и международна конкуренция, но централните власти упражняват силно влияние върху икономическите процеси чрез всеобхватно и силно въздействащо прилагане на традиционните средства на икономическата политика.

4. Пазарен социализъм от типа, практикуван в Съветския съюз в периода 1921 – 1926 година, в изпълнение на така наречената Нова икономическа политика с преобладаваща частна собственост и предприемачество; функциониращи вътрешен и външни пазари, макроикономическа стабилизация и неравенство на имуществото и доходите. Подобна система бе въведена в Югославия в периода 1950 – 1990 година.

5. Някои постсоциалистически икономики в първите години на преход (1990 – 1993 г.), в това число и Русия на Путин: преобладаващ остатъчен държавен сектор, често възстановяван след първоначално приватизиране, липса на съучастие в икономиката и липса на икономическа (и политическа) демокрация; висока безработица; инфлация и икономически флуктуации.

6. Модели на социална демокрация в иначе капиталистически пазарни икономики, като следвоенните Скандинавски страни: частна собственост и предприемачество, развита социална държава, социална защита, социализация на потреблението, висока и стабилна заетост.

7. Дегенериране на социалната демокрация като резултат от възприемането от социалдемократически партии на свръхлибералните политики на остеритет, глобализация, финансиализация, дерегулация, приватизация, мобилност на труда и капитала и на свят без граници.

Веднага личи липсата на опита на Латиноамериканския социализъм, както и на разновидностите на социализма в Югоизточна Азия; несъмнено не малко от съжденията на Нути са спорни. Но независимо от това, неговата типология дава полезен материал за разсъждения към какви конкретни цели можем и следва да се стремим още днес в преследване на една определена социалистическа перспектива.

Освен това, в днешно време се появява още едно качествено ново предизвикателство пред всеки проект за една или друга разновидност социализъм – дигиталната революция. По думите на Евгений Морозов (The Progressive Post, Sept. 4, 2020) „нищо не характеризира толкова добре екзистенциалната криза на модела на социалната демокрация, както неспособността му да намери верните подходи към съвременното дигитално общество.“

Съществен усложняващ момент в тази връзка е и формирането на една нова социална база на потребители и множество обикновени инвеститори. Следва да се отчете, че неолибералната трансформация доведе до раздробяване на традиционната база на социалната демокрация, резултат от триумфа на парадигмата за „потребителски суверенитет“ и на разпространяването на „популистката финансиализация“, като средство за облагодетелстване на редовите граждани. В тази светлина класическият социалдемократически подход за засилени регулации вече се възприема от онези, подкрепяли го в миналото, като имагинерно и вредно начинание.

За да успее да възстанови жизнеността си, социалната демокрация следва да предложи своя концепция за дигитално овластяване, изградена на ценностите, които са в основата на всеки неин проект: солидарност, сътрудничество и социална справедливост. Качествено различното на такъв проект трябва да стане, че той позволява дигиталните технологии да изявят своя несравнимо по-голям потенциал за политическо и личностно овластяване на днешните атомизирани индивиди, в сравнение с настоящата пазарна рамка.

Каквито и да са краткосрочните придобивки от съвременния финансов капитализъм, той ги ограничава в крайна сметка до потребителското задоволяване в рамките на пазара. Най-неотложната задача на социалната демокрация е да отключи и насочи истинския революционен потенциал на дигиталните технологии, като решаващото средство гражданите да могат да следват своя свободно избран от тях жизнен път въз основа на най-съвършените разполагаеми технологии, при приети от тях самите условия и баланси между пазарни и непазарни отношения.

Връщайки се към темата за един нов социалистически-ориентиран проект за България, отново следва да се запитаме – предлага ли днешната Конституция необходимите предпоставки за подобно начинание с реални шансове да бъде прието от широки слоеве на обществото? Нека се опитаме да си отговорим въз основа на четирите най-общи характеристики на един социализъм на ХХІ век, очертани по-горе, като потърсим съответстващи им текстове в основния закон:

–   за собствеността – член 18 предвижда изключителна собственост на държавата върху основните природни ресурси, както и правото да установява монопол върху ключови сектори на икономиката и инфраструктурата; нещо повече – член 19(4) изисква законът (да) създава условия за коопериране и други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица за постигане на стопански и социален напредък“;

–   за равенството – член 6 е категоричен: всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права; всички граждани са равни пред закона; не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“;

Не по-малко съществено е изискването на член 60: гражданите да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество“;

–   за съучастието в икономиката – член. 49 постановява, че работниците и служителите имат право да се сдружават в синдикални организации и съюзи за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване“, както и че работодателите имат право да се сдружават за защита на своите стопански интереси“;

–   за икономическия контрол – член 20 изисква „държавата (да) създава условия за балансирано развитие на отделните райони на страната и (да) подпомага териториалните органи и дейности чрез финансовата, кредитната и инвестиционната политика.“

 

Що се отнася до изискването за демокрация, то първите две глави на Конституцията – „Основни начала“ и „Основни права и задължения на гражданите“, съдържат пълен набор от норми за народен суверенитет и гражданско общество. Безспорно, конституционният текст далеч не е пълноценна чернова за социалистически проект – не само поради ограничената роля на държавата в икономиката, но преди всичко и поради фактическата неравнопоставеност на различните форми на собственост.

Но обективният анализ не може да не потвърди заключението, че Конституцията на страната предлага достатъчен минимум от норми като база за конструирането на основните начала за такъв проект като цялостна политика със съответните приоритети за социализация на икономиката и на обществото (в смисъл на противодействие срещу отчуждението и стреса, характеризиращи заболяването на съвременното българско общество).

Нека накрая си припомним и заключението на проф. Митрю Янков в неговото мащабно изследване, озаглавено: „Демокрация или „демагогска олигархия“ (София, 2019 г.; 190–191): „Демокрацията при „социалната държава“ (особено в нейната най-добра „шведска“ версия на „социална демокрация“) не може да се характеризира като „демагогска олигархия“ в пълния смисъл на тази дума...Този политически модел...по своето социално съдържание... се доближава плътно до истинско народовластие.“ И по-нататък: „Социалната демокрация“ в мащабите на визирания „шведски модел“, като израз на максимално допустимото в системата на номинално господство на едрата частна собственост ...до голяма степен минимизира „олигархичните тенденции“ и се превръща в специфичен синоним на демокрацията в нейното автентично значение на народовластие.“

*

В Програмата на БСП „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“, която приехме на 47-ия конгрес на партията от ноември 2008 година заявихме, че „Днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал – като носител на историческия синтез на възникнали през вековните борби на народите общочовешки ценности за свобода, демокрация, равенство, социална справедливост и солидарност, като социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма. Това означава да се борим за социална пазарна икономика и против общество, подчинено на пазара: „Пазарна икономика – да; пазарно общество – не!“

През изминалите години, както и днес, посочената възможност за непазарно общество напълно или частично се отхвърля от повечето участници в идейните дискусии, имайки предвид всевластието на пазара далеч извън пределите на икономиката на съвременния неолиберален капитализъм. От всичко казано дотук обаче е нужно отново обективно и отговорно да оценим реалните възможности последователно да реализираме социалистическите идеи и ценности чрез подходите, залегнали в нашата Програма, с разбирането, че: „в съвременните български условия ние разглеждаме Конституцията като основата, на която може и следва да изградим своята политика за реализацията на тези идеи през следващите петнадесет – двадесет години.“

Нека разгръщащата се идейна дискусия даде нужния стимул за убеждаващ разказ за едно по-добро бъдеще, одухотворявано от идеалите на социалистическия възглед за човека и хармоничното му вписване в заобикалящия го свят. Разказ, който да осмисля и насърчава усилията на социалистическата партия за ново развитие на страната в отговор и на надеждите и очакванията на огромното мнозинство български граждани, конституционно прогласените ценности свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост най-сетне да станат живата реалност на нашето ежедневие!


Коментари  

 
0 #4 ламбен 2021-03-20 21:32
Ама ... ние в това време се бяхме фокусирали изцяло върху новата си конституция, вместо набързо да си поправим старата и – с наличната все още огромна обществена енергия – да се заемем сериозно с промените в новите, наложени ни отвън - жестоко различни !!! - икономически и политически условия. Това е напълно пагубният ефект на новата конституция върху развитието на държавата!
И вместо да я възхваляваме чак досега – като зомбираните отвън перестройчици, на които и до днес още не са им изветрели главите от тогавашните завери и заклинания – много по-добре би било най-после да започнем да си даваме ясна сметка за това какво допуснахме да бъде направено през главите ни в онези мръсни измамни години на началото на разрушителните реформи!
За да можем да поставим точна диагноза на причините за днешното ни жалко и безпомощно състояние и най-после да вземем отдавна необходимото правилно решение за спасяване на каквото е останало след катастрофата, колкото и малко да е то, за съжаление.
Цитиране
 
 
0 #3 ламбен 2021-03-20 21:27
Някой забеляза ли, че в същото това време Унгария, която тогава имаше напълно сравними ресурсно икономически и демографски параметри с нашите – но имаше с над 30% по-голям външен дълг от нашия !!! – успя напълно да уреди отношенията си с кредиторите и започна промени и развитие, които я доведоха до относително благополучие, непостижимо изобщо за нашите днешни жалки възможности?
Но ние тогава - предвождани от най-големите си ахмаци перестройкаджии и превратаджии, които не бяха вършили никога никаква истинска работа - напълно излишно глупаво искахме нова – калпава също като предишната – конституция.
Някой забеляза ли, че в същото това време се раздаваха с благотворителна цел под масата парите на банките на ганстери и милиционерски зависими мошеници, за да правели били те успешен бизнес с тях, който техен тъпанарски бездарен напън за кокошкарско печалбарство ... за срам дори и на самите кокошки в селските им дворове ... малко по-късно едва не причини тотален фалит на държавата?
Цитиране
 
 
0 #2 ламбен 2021-03-20 20:57
Но ние зорлем бяхме принудени от външните ни пишман доброжелатели да обсъждаме години наред именно тези глупости и да изхабим за това цялата огромна енергия на хората, готови да променят за добро страната ни!
Докато в същото това време един ахмак радиолюбител - чрез мръсен и подъл преврат чучнат начело на министерския съвет - безпросветно нагло отказа да плаща външните дългове на държавата, с което вбеси до крайност нейните кредитори и ги принуди да ни отмъстят жестоко, като ни изолират за повече от 4 години без никакъв достъп до външен кредитен ресурс за промени и развитие.
Някой, в еуфорията на обсъждането на конституцията, това забеляза ли го?
Цитиране
 
 
0 #1 ламбен 2021-03-20 20:45
Коренни реформи чрез нова конституция - това беше една натрапена отвън американска глупост, която отклони - за няколко фатално ценни години - към свирката на държавния локомотив огромната натрупана обществена енергия и желание за промени.
Вместо да обсъждат тях, хората бяха принудени да обсъждат изкелифещени адвокатски фокуси и фалшиво имитационни обществени заблуждения от сорта на някакъв свободен пазар (какъвто не е имало никога и никъде - и няма и сега, включително и при нас, разбира се) или някакви хипотетично демократични човешки права и свободи (каквито също винаги и навсякъде е имало в много относително и условно състояние). За тоталитаризма на властта да не говорим изобщо!
Защото какво, освен абсолютен и безапелационен тоталитаризъм, е днешното закриване на достъпа до социалните информационни мрежи не само на редовите граждани, но дори и на президента на най-голямата държава на света?
За какви човешки права и свободи може да става дума при това?
Цитиране
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор